Фуриите на Калдерон

Глава ХXXVII

Амара стигна до портите точно когато маратите започнаха да си пробиват път през тях. Огледа се. От едната си страна видя няколко млади легионери, стъписани и ужасени от вида на нахлуващите марати. От другата лежаха овъглени тела, пръснати по земята и останали, където бяха падали от стените. Около зашеметените Бърнард и Пирелус, които тъкмо идваха на себе си след експлозията и последвалото падане, се въргаляха силно пострадали, обгорели мъже.

– Строй се във формация! – извика Амара на легионерите, но не беше сигурна дали младите мъже изобщо я чуха. Забеляза, че един от тях е с шлем на центурион, и изкрещя: – Центурион! Удържайте портите!

Младежът, заметнат с фино наметало, погледна от нея към портите, после към опустошената стена отгоре. Очите му се разшириха, а устата му започна да трепери.

– Н-назад! – запелтечи той, въпреки че май никой не го слушаше. – О-отстъпвай!

Амара се обърна отчаяно на другата страна.

– Пирелус – извика тя. – Ставай! Заеми се с командването на легиона!

Шлемът на командира на рицарите беше отнесен от главата му и от едната страна косата му беше обгоряла почти до кожа. Той я погледна с празен, неразбиращ поглед.

Маратите изтръгнаха последните части от това, което беше останало от портите, и широкоплещест млад воин с каменна брадва нахлу във вътрешността на гарнизона.

Нямаше време за нищо друго. Ако маратите овладееха портите, щяха да нахлуят в гарнизона и при тяхната многочисленост, нищо нямаше да може да ги спре, щяха да пометат и смажат алеранската защита. Все още замаяна и с болка в гърба, Амара се хвърли към разбитите порти.

Нададе писклив крясък точно когато маратският войн се обърна с лице към нея и замахна в плавна дъга отстрани, за да я посече с брадвата си. С помощта на Сирус Амара прелетя над каменното острие и едновременно с това замахна с меча към главата на марата. Здравата стомана се заби в лицето му и той се свлече с писък на земята. В този момент една от огромните бойни птици също си проби път през портите.

Амара се опита да се дръпне от пътя ѝ, но клюнът на звяра се стрелна рязко към нея и стисна лявата ѝ ръка в смазваща хватка. Болката прониза цялото ѝ тяло. Амара знаеше, че ако не беше ризницата, ръката ѝ щеше да бъде прерязана над лакътя. Птицата разтърси буйно глава и започна да мята Амара като парцалена кукла, докато един от отчаяните ѝ опити да посече дебелата шия на звяра най-накрая не успя. Стадоморът нададе пронизителен крясък и я захвърли настрани.

През портите нахлу втори марат, но раненият стадомор, стреснат от движението зад него, се извърна рязко и заплашително тракащият му клюн накара марата да отстъпи. Амара се възползва от объркването на птицата, скочи напред и заби с вик меча си в тялото ѝ. Завъртя острието в раната и го издърпа с рязко движение. Звярът се свлече на земята в локва кръв, но не спря да рита бясно с крака и да чатка напосоки с клюн.

Амара пое въздух и когато маратският войн излезе насреща ѝ, замахна срещу него. Той отскочи настрана, за да избегне удара, и така направи път за втори марат, който се оказа слаба, жилава млада жена, въоръжена със стара алеранска сабя. Маратката насочи промушващ удар в лицето на Амара и тя го изби настрани, но пропусна атаката на другия марат. Ударът му я улучи в ребрата и беше достатъчно силен, за да я просне на земята.

Амара опита да скочи на крака, нададе гневен вик, но маратът се оказа върху нея, приковал ръката ѝ с меча към земята. С безизразно лице, той вдигна хладнокръвно юмрук и ѝ нанесе силен удар в устата, който я зашемети за момент и накара викът ѝ да секне. Маратът каза нещо на гърления си език с пълен със задоволство глас, сграбчи косата ѝ и извъртя главата ѝ към жената, която вдигна старата сабя, готова да я стовари отгоре ѝ.

„Скалпират ме – помисли си Амара. – Искат косата ми.“

Последва внезапен, пронизителен и изпълнен с паника писък. Маратският войн отскочи назад от Амара и двамата с жената се заеха с отблъскването на яростната, безразсъдна атака на един млад легионер. Младежът сечеше като луд, напосоки с легионерския си меч, по-скоро освирепял от гняв, отколкото с някаква ясна мисъл за координирана атака, но успя да отблъсне двойката марати от Амара.

Той се обърна към останалите млади легионери и Амара разпозна в него младежа, който беше на пост при портите предния ден – челюстта му все още беше тъмносиня от удара на Бърнард.

– Хайде! – изръмжа той на другарите си. – Ще стоите и ще гледате, докато една жена се бие вместо вас ли? – После се обърна отново към противниците си и се хвърли в нова атака. – Рива за Алера!

Първо един, после двама, после още няколко легионери се втурнаха с яростни викове напред, оформиха строй пред разбитите порти и направиха стена от щитове си, която задържа маратите навън. Но въпреки общите им усилия, започнаха да отстъпват постепенно назад.

Амара усети как някой я хваща за лакътя и започва да я влачи по земята. Едва успя да задържи в другата меча си. Погледна замаяно нагоре и видя лечителя Харгър да се привежда над нея, усети пръстите му да докосват леко слепоочията ѝ.

– Ръката е счупена – обяви дрезгаво той след секунда. – Може би и някои от зъбите. Има счупени халки от ризницата, които са се впили в гърба ти, имаш и изкълчване. Но ще живееш. – Той хвърли поглед към удържаните порти, после ѝ се усмихна. – Много смело, момиче. Засрами в боя градските момченца.

– Пирелус – изпъшка едва Амара. – От другата страна на портата. Зашеметен.

Очите на Харгър се отвориха широко.

– Велики фурии, оцелял е след това?

– Бърнард. Издърпа го от стената.

Харгър кимна и ѝ помогна да се изправи.

– Покажи ми. Ако някой може да направи нещо в тази ситуация, това ще е Пирелус.

Амара изпъшка от болка и видя лечителя също да потреперва, докато си поемаше дъх. Той я закрепи на крака и тя го поведе напред, около отчаяната защита пред портите, към мястото, където последно беше видяла Бърнард и Пирелус.

Когато ги намериха, Бърнард тъкмо се изправяше, но Пирелус все още бе на четири крака. Харгър се втурна към рицаря, докосна леко с пръсти слепоочията му, изсумтя нещо и го разтърси грубо. После вдигна ръка и посегна да зашлеви командира на рицарите. Пирелус сграбчи китката му в движение, тръсна глава и примига объркано към портите. Изправи се несигурно и погледна към стената.

После се извърна, огледа двора и кимна към Амара.

– Графиньо – каза той с изтощен глас. – Огънят е нагорещил камъните, но те бързо ще се охладят и маратите ще започнат да се прехвърлят през парапета с бойниците, даже и да удържим портите.

– Какво правим тогава? – преглътна тревожно Амара.

– Прехвърлете тези легионери горе на стената – отвърна Пирелус.

– Кой тогава ще удържа портата?

Той вдигна леко брадичка:

– Аз.

– Сам? – зяпна Амара. – А кой ще командва легиона?

– За това няма да им е нужно кой знае какво командване – каза Пирелус. – Те трябва да удържат стената, а аз портата или само след минути всички ще сме мъртви.

– Но ще могат ли сами да я удържат?

– Не задълго. Ще трябва да измислите нещо.

– Какво? Що за план! – кресна му Амара.

– Само с това разполагам – каза Пирелус. – В името на всички фурии, надявам се да си толкова умна, колкото и смела, графиньо. Ако не намериш начин да ги отблъснем, мъртви сме, тук и сега.

Той ѝ кимна и се отправи към мелето пред портите. На половината път спря, наведе се и взе дълго, тежко парче дърво, част от тегличите на каруца, разбита от падащите останки след огнената експлозия. Обърна се рязко и го подаде на Бърнард, който стоеше замаян до него.

– Какво искаш да направя? – попита Бърнард.

– Последвай ме – каза Пирелус. – Не ги допускай зад гърба ми. И не ми се пречкай в ръцете.

После се обърна и тръгна към битката при портата. Изкрещя няколко резки заповеди, застана между младите легионери и извади меч. Само след секунди на земята лежаха трима окървавени марати и напливът към портата беше спрян.

Пирелус изръмжа нова заповед и след секунда младежите се раздвижиха. Разделиха се на две и се отправиха нагоре по каменните стълби към бойниците, като изливаха кофи с вода пред себе си, за да охладят нагорещените камъни.

Пирелус застана сам на порите. Амара го видя как отправи мрачна, изтънчена усмивка на маратите от другата страна на стената. После се поклони на маратската орда, вдигна ръка и ги подкани с пръст да тръгват към него.

Бърнард стисна тежката дървена греда и преглътна, пог­леждайки назад към Амара. Очите му бяха разширени от ужас, но пое несигурно дъх, обърна се отново към портите и застана на десетина фута зад Пирелус.

Амара усети, че в нея се надига желание да изкрещи от безсилие при вида на прииждащите отново през портите марати. Парсианецът ги посрещна подобаващо. Първо един, после друг, после трети дивак падна под тъмния му меч. Но въпреки уменията му Пирелус не беше неуязвим. Двама войни се изправиха едновременно срещу него. Пирелус умело избегна копието на първия и се завъртя, за да прониже другия, но когато видя пред себе си млада полугола маратка, се поколеба.

Колебанието му трая по-малко от секунда, преди тъмното острие на меча му да я прободе между гърдите, но дори кратко, то му коства много. Маратът до него замахна с тъпия край на копието си и коляното на рицаря изпращя при сблъсъка с дървото. И ако Бърнард не се бе намесил навреме, поваляйки с мощен удар на дървената греда младия войн, Пирелус можеше да бъде убит.

С изкривено от болка лице, рицарят пристъпи напред, с едва забележимо накуцване, и се впусна отново в безнадеждната, героична защита на портите.

Харгър се приближи към Амара. В хлътналите му очи се четеше тревога и безпокойство, когато се насочиха към огласената от виковете на маратите и крясъците на бойните им птици стена. Амара вдигна поглед и видя младите легионери да отблъскват врага.

– Милейди – изръмжа Харгър, – какво да правим?

На Амара ѝ се искаше да се разкрещи в лицето му от отчаяние и страх. Един млад легионер политна от стената, крещейки и притискайки с ръце лице, с шуртяща между пръстите кръв. Падна само на крачка-две от тях. Бърнард се отмести едва, за да избегне поредното копие, и помете друг марат, решил да излезе в гръб на Пирелус.

Откъде можеше да знае Амара какво да правят? Тя не беше командир. Знаеше, че мълниеносното унищожение на рицарите на гарнизона беше отслабило неимоверно отбраната им. Откъде да знае как се компенсира подобна загуба?

Тя пое дълбоко дъх. Не знаеше.

Прибра меча в ножницата и дръпна Харгър за ръкава.

– Лечителю, заведи ме при граф Грам.

Той незабавно я поведе към вътрешността на укреплението, където двама ветерани стояха на пост пред вратата на проста, масивна тухлена сграда. Амара профуча покрай тях, изкачи тичешком стъпалата и връхлетя в спалнята на графа.

Грам лежеше в леглото си, с извърната на една страна глава, пребледняло лице и хлътнали очи. Устните му бяха намазани с нещо бяло, чийто слой беше започнал да се лющи. Едрите му здрави ръце сега лежаха отпуснати немощно върху завивката, също пребледнели, почти прозрачни.

Амара го погледна и преглътна. Знаеше, че това, което щеше да направи, можеше да го убие.

Но го направи.

– Събуди го, Харгър.

– Милейди, мога, но това може да… – промълви той с треперещ глас

– Знам, че може да умре, лечителю – каза Амара. – Но ако стените или портите паднат, ще умре така или иначе. Нуждаем се от него. Не мисля, че той би искал да ги оставим да паднат, когато може би е в състояние да ни помогне.

Харгър я погледна за момент, после кимна в знак на съгласие. Лицето на възрастния лечител посърна.

– Не, не мисля, че би искал – каза той.

– Вдигни го на крака – каза тихо Амара. – Ще доведа стражите, за да ни помогнат да го пренесем.

Тя слезе долу при двамата легионери и след малко се върна с тях в спалнята на Грам. Видя Харгър, надвесен над пребледнелия граф. Грам си пое тежко дъх, отвори очи и примижа срещу нея.

– Харгър казва, че рицарите ми са избити – изпъшка той. – Че са останали само младоци.

– Да – отвърна Амара с напрегнат до пръсване глас. – Те са на стените. Пирелус е жив, но е ранен. В момента удържа сам портите. Трябва да дойдете там…

– Не – каза Грам. – Не си правете труда. Това с нищо няма да помогне.

– Но, господине…

– Огън – изграчи Грам.

– Врагът използва огнените делви срещу рицарите. Възпламениха ги на стената.

Грам затвори очи.

– Всички марати на портите ли са?

– Не – отвърна Амара. – Има и горе на стената. По цялата дължина.

– Няма да стане – въздъхна Грам. – Даже и да не бях ранен. Дори и да имахме още огнени делви. Не мога да призова толкова огън, на такава площ.

– Трябва да има нещо, което да можете да направите.

Амара сложи ръка върху неговата.

– Няма – прошепна Грам. – Не можем да изпепелим такава площ. Нямаме достатъчно сили.

Амара прехапа устни.

– Ами с фурии?

Грам отвори отново очи.

– Каква?

– Огнена – отвърна Амара. – Маратите не могат да ѝ се противопоставят по никакъв начин.

Грам погледна към Харгър, после обратно към Амара.

– Страх – каза той. – Огън.

– Не знам дали се страхуват от огъня…

– Не, няма значение – каза Грам леко раздразнен. – Ти. Вземи факла. Трябва ми огън.

Амара примига неразбиращо.

– Аз ли? Но аз не съм призовател на огън.

Грам я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка:

– Не мога да ходя. Някой друг трябва да го носи. Страх ли те е, момиче?

Блесналите му очи се приковаха в нея.

Амара кимна.

– Честна е – изхили се графът. – Добре. Вземи факла. И се приготви да си смела. По-смела, отколкото някога си била. Може и да направим нещо.

Гласът му секна и той избухна в кашлица. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

Амара и Харгър се спогледаха, после тя кимна на един от легионерите. Мъжът излезе и след малко се върна с факла в ръка.

– Хей, момиче – прошепна Грам и ѝ махна с ръка да се приближи. – Донеси я по-близо.

Амара коленичи до леглото и протегна факлата към ранения граф.

Грам затвори очи и протегна голата си ръка към огъня. Амара замижа и потрепери, почти дръпна факлата назад, но лицето на Грам дори не трепна. Плътта му, по всичко личеше, остана непокътната от огъня.

Амара почувства паническа тръпка, която премина през стомаха ѝ, и краката ѝ подкосиха. Ръката ѝ се разтрепери и се наложи да стисне факлата с две ръце. Грам изпъшка болезнено, бавно, тихо и усещането в стомаха ѝ се усили – обзе я панически страх. Едва се сдържаше да не побегне от стаята. Сърцето ѝ препускаше бясно, болката от раните ѝ като че ли нарасна и изведнъж започна да не ѝ достига въздух.

– Момиче – каза пресипнало Грам и отвори отново очи. – Сега ме чуй. Изнеси я отпред. Отпред пред всички марати. Някъде, където ще я видят всички. – Издиша с хриптене и очите му се затвориха. – Не я изпускай. И не се оставяй на паниката. Побързай.

Амара кимна и се изправи на крака, тялото ѝ трепереше, изнемощяло от страх.

– Дръж я здраво – каза Харгър. – Излизай навън. Побързай. Не съм сигурен колко дълго ще издържи той.

Амара заекна два пъти, докато каже „добре”. Обърна се и излезе от стаята. Наложи си да успокои дишането си, да върви със стабилни, равномерни крачки. Страхът се просмукваше в нея като зимен студ, във вените ѝ сякаш потекоха ситни ледени кристали, които караха сърцето ѝ да прескача с болезнени удари. Едва събра мислите си върху портите, върху това, да не изпусне факлата – знаеше, че ако я изпуснеше или се поддадеше на страха и побегнеше, всички усилия на Грам щяха да са напразни.

Докато вървеше през двора, усети, че хлипа, че тялото ѝ се сковава от умопомрачителния страх. Повече от всичко ѝ се искаше да се обърне и да побегне далече от тези порти, да избяга, да се понесе във въздуха и да остави диваците далече зад себе си.

Вместо това продължи към портите, с всяка стъпка все по-изнемощяла, все по-несигурна. В един момент залитна и падна. Сълзите ѝ я заслепиха. Но тя продължи напред, като пълзеше на колене и на ранената си ръка, стискаше факлата и внимаваше да не падне на земята.

Изведнъж, точно пред нея, някой изкрещя и тя усети, че нечии ужасно силни ръце я вдигат от земята. Изправи се пред чудовищно висок гигант с блеснали очи и тояга с размерите на дърво в едната ръка.

Амара се пребори с ужаса и задавилото я ридание.

– Бърнард – каза тя. – Бърнард, факлата. Отведи ме на стената. Отведи ме на стената!

Гигантът се намръщи и ѝ изкрещя нещо, което я задави в истеричен писък. После онзи просто я грабна под мишница и я понесе по една от стълбите към ужасяващата какофония при бойниците. Амара усети отново земя под краката си и тръгна, залитайки, напред към портите.

Последните няколко крачки загуби всякакъв контрол над тялото си, над мислите си дори. Залиташе, викаше, хлипаше, но продължаваше да стиска факлата, вдигната високо над главата ѝ. Беше сигурна, че смъртта е дошла за нея, долавяше дъха ѝ, пърхането на черните ѝ криле, гарвановочерни, като онези на враните, които се спотайваха в мрака и чакаха настъпването на зората, за да се спуснат от небето над бойното поле и изкълват очите на мъртвите.

Незнайно как се добра до бойниците над портите, с високо вдигната факла, сигурна и лесна мишена за маратските стрели.

Тогава факлата изригна, внезапно като нажежена пещ, като буйна, ревяща река от светлина, която се издигна в небето и освети земята на миля разстояние във всички посоки. И всичкият този ужас, всичкият страх в нея се изля през факлата и се понесе с яростните пламъци, излезе от нея хилядократно по-силен и помете земята.

Настъпи внезапна, ужасяваща тишина, докато огнената фурия помиташе маратите под стената. Писък, излязъл едновременно от хиляди гърла, разцепи въздуха. Устремът на маратската орда се стопи на мига. Бялата вълна се отдръпна от стените на гарнизона. Надигна се ужасен вой, прорязан от паническите пронизителни крясъци на бягащите бойни птици. Изтерзаните легионери на стената започнаха да ликуват при вида на пометената от огнената фурия, обърната в бяг маратска орда.

Ужасът, който се изля от Амара, я напусна заедно с всичката сила, която ѝ беше останала. Тя се олюля и ако Бърнард не беше изникнал точно в този момент зад гърба ѝ, щеше да падне от стената. Изтощена, тя се отпусна на гърдите му. Едва успяваше да държи очите си отворени. Навсякъде около нея се надигнаха предизвикателните възгласи, с които защитниците на укреплението изпратиха оттеглящия се враг.

Амара затвори очи и когато ги отвори отново, небето беше изсветляло. Седеше на пътеката под парапета с бойници, увита в наметалото на Бърнард. Скована от болки по цялото тяло, тя се надигна с мъка на крака и огледа стената и двора под нея.

Докъдето стигаше погледът ѝ, лежаха ранени, умиращи и вече мъртви. Лечители и призователи на вода се грижеха за падналите, за мъжете, обгорели до неузнаваемост. Амара чу един от ранените да се задавя в писък, видя го да протяга ръка със сгърчени като ноктите на граблива птица черни, обгорели пръс­ти, после притихна и се отпусна. Легионерът до него, самият той с окървавена превръзка, придърпа наметалото му нагоре и покри главата му. После с помощта на друг легионер занесоха тялото при нарастващите редици от трупове в другия край на двора.

Тя се обърна и погледна надолу по стената. Там стояха около десетина легионери, млади, напрегнати, привидно незасегнати от битката, стиснали копията си, сякаш застанали на почетна стража над мъртвите.

На бойното поле под стената враните бяха дошли за мъртвите.

Рояха се над тях като грачещ черен килим от пляскащи криле и гладни стъклени очи, нехаещи за това, на чия страна се бяха били падналите. Подскачаха от тяло на тяло, кълвяха езици и очи. Амара видя едно от телата да помръдва и на мига да изчезва под черна перната вълна. Стомахът ѝ се обърна и тя отмести поглед.

След малко се появи Бърнард, с напрегнато лице, и ѝ подаде черпак студена вода. Тя го изпи.

– Лошо е – каза тихо тя.

– Лошо – съгласи се той. – Дори след като леко ранените се вдигнат отново на крака, гарнизонът пак ще е загубил две трети от хората си. Останали са само трима живи рицари, един от тях Пирелус. Портите са разбити, няма как да ги поправим – но така или иначе, врагът може да прескочи стените.

– Как е Грам?

– Харгър казва, че едва ли ще се събуди отново, преди да умре. Последната фурия е изчерпала всичките му сили.

– Враните да го изкълват – изруга тихо Амара. – Той е смел мъж.

– Да.

– Значи, маратите ще се върнат – каза тя.

– Скоро.

– Какво ни остава сега?

Тя притвори уморени очи.

– Не знам – отвърна Бърнард.

– Трябва да изведем жените и децата, семействата на мъжете. Да ги натоварим на каруци и да ги изпратим към Рива колкото се може по-бързо.

– Не можем. Рицарите им са се погрижили не само за портите. Влезли са в конюшните и са подплашили конете. Това, явно, е привлякло вниманието на няколко стадомора. Вече нямаме никакви коне.

Амара вдигна поглед към него.

– Могат ли да тръгнат пеша?

– Говорих с Пирелус и Джиралди. Дори по каменен път жените и децата не могат да бягат по-бързо от маратите. Дори да успеем да удържим гарнизона възможно най-дълго, за да им дадем време. Просто нямаме достатъчно хора, а и повечето от семействата няма да искат да тръгнат. Решили са, че ще останат и ще се бият тук, вместо да бъдат настигнати и убити на пътя. Пирелус ги надъхва. Казва им, че се очакват подкрепления от Рива.

– Не – каза сковано Амара. – Не съм си и представяла, че ще имат толкова въздушни рицари, че да завардят всички излази от долината. Не мисля, че изобщо някой би могъл да премине през толкова много.

Бърнард кимна.

– Изпратихме вестоносци, пеша, за да предупредят холтовете. Надяваме се, че им осигуряваме малко време. Ако тръгнат към Рива веднага, може и да успеят да се измъкнат от долината…

Гласът му замря в гърлото.

Амара се изправи и се облегна на него. Той също се притисна в нея и двамата помълчаха заедно в предутринната тишина.

– Трябва да тръгнеш – каза Бърнард. – Можеш да отлетиш от тук. Трябва да отнесеш вест на Първия лорд.

– Дори и да можех все още да летя – каза Амара, – мое задължение е да направя всичко по силите си, за да спра това, което става тук. Да открия кой стои зад него. Да раздам правосъдие на виновните. Не мога просто да си тръгна.

– Няма смисъл да умираш тук, графиньо.

– Безсмислено е да спориш, холтър. Не мога да летя. Не и сега. Твърде уморена съм.

Тя склони глава на рамото му. Беше силно, топло, утешително под бузата ѝ.

След малко усети, че той я прегърна, и тя се притисна по-силно в него.

– Съжалявам, Бърнард – промълви тя. – Съжалявам, че се забавих. Че не постъпих иначе. Съжалявам за сестра ти, за племенника ти.

Той преглътна тежко.

– Няма за какво да съжаляваш – прошепна дрезгаво Бърнард. – Надявам се, в името на фуриите, че са добре.

Тя докосна ръката му и двамата замълчаха, притиснати един в друг, с граченето на враните отпред и стоновете на умиращите зад тях.

Небето продължи да изсветлява. Изведнъж Амара усети, че Бърнард се сепна и пое рязко дъх.

– Милостиви фурии – каза той.

Тя отвори очи и погледна полето пред стената на гарнизона. Изгряващото слънце озари с лъчите си море от бледи тела.

Маратите.

Хиляди и хиляди марати. Простираха се от единия край на хоризонта до другия, докъдето стигаше погледът ѝ. Двайсет хиляди. Трийсет. Петдесет. Не можеше да каже със сигурност. Напредваха бавно през равнината към гарнизона. Достатъчно много, за да удавят защитниците на малкото укрепление. Достатъчно много, за да залеят Калдерон. Достатъчно, за да се изсипят в земите отвъд и да унищожат хиляди беззащитни, нищо неподозиращи алерански селища.

Амара вдигна поглед към Бърнард, после се отдели от него и се подпря на една от бойниците, загледана в настъпващия враг.

– По-добре извикай Пирелус – каза тихо тя. – Кажи му да се приготви.