Фуриите на Калдерон

Глава ХXXIX

Амара кимна към Пирелус:

– Ще могат ли да издигнат стената?

Пирелус сви рамене.

– Както казах, не пречи да опитаме. При всички случаи, при тази височина стената няма да спре маратите.

Наблизо Бърнард и центурионът, отговорник за поддръжката на укреплението, бяха довели почти стотина мъже и жени на различна възраст – от такива под възраст за легионерска служба до беловласа старица, която пристъпяше немощно с помощта на бастун и хванала под ръка мускулест младеж със сериозно лице, в когото Амара разпозна един от хората на Бърнард.

– Сигурен ли си, че не поемаме ужасен риск? Предния път я удържахме – каза тя.

– Срещу марати, които никога не бяха виждали битка – отвърна Пирелус. – Не добре обучени, млади войски. И въпреки това насмалко не ни прегазиха. Не се заблуждавай. Извадих­ме късмет. Сега отвън има пет пъти повече, по-опитни и вече няма да идват клан по клан. – Той започна да барабани с пръсти по дръжката на тъмния си меч. – Освен това не забравяй за рицарите Аери.

Амара потрепери.

– Точно така. Ето защо, господарке Исана… – Тя замлъкна и се извърна през рамо. – Къде отиде тя?

Пирелус се огледа и вдигна рамене.

– Не се тревожи. Колко проблеми може да ни докара една жена? Това ѝ е хубавото на сигурната смърт, Курсор – спираш да се тревожиш за по-далечното бъдеще.

– Но сега имаме помощ… – намръщи се Амара.

– Пак сме обречени – каза равнодушно Пирелус. – Нужна ни е три пъти повече войска, за да удържим гарнизона, Курсор. Това, което правят тези фермери, заслужава възхищение, но освен ако някой от пратениците им не е стигнал до Рива… – Той поклати глава. – Без подкрепления, без още рицари просто си убиваме времето до изгрев-слънце. Постарай се да откриеш главатаря им. Сега отивам да помогна с ранените, да вдигнем повече мъже на крака.

Амара понечи да каже още нещо, но Пирелус се обърна безцеремонно и се отправи обратно към вътрешността на укреп­лението. Коляното му беше подуто и мораво на цвят, но той не си позволи да куца. Още една от способностите на призователите на метал, за които така им завиждаше. Амара направи болезнена гримаса, прииска ѝ се и тя да можеше така лесно да застави болката в счупената ѝ ръка да изчезне.

Или пък страха, от който се подкосяваха коленете ѝ.

Тя потрепери и се отправи решително към портите. Барикадата беше разчистена набързо, за да започнат призователите на земя опита за издигане на стената. Отвън, пред разбитите порти, бяха излезли двайсетина легионери. Стояха на пост, построени в защитна формация, в случай че някой марат се опита да се промъкне незабелязано, колкото и малка да бе вероятността за това. Амара мина под стената и излезе на откритото поле от другата страна. Заобиколи суровите, мълчаливи мъже и на изсветлелия хоризонт видя маратската орда – огромна, жива бяла вълна, прииждаща бавно към стената на гарнизона.

Отдалечи се на няколко ярда от стената. Вървеше бавно и внимаваше къде стъпва, но не смееше да поглежда към земята. Почернелите останки на маратите, които загинаха при първата огнена буря, лежаха навсякъде около нея – овъглени, вонящи гротески. Враните пляскаха с криле, подскачаха насам-натам, кълвяха се една друга и милостиво скриваха повечето мъртви от погледа ѝ. Знаеше, че ако погледне, ще види празните орбити на труповете, чиито очи вече бяха изядени обикновено заедно с меките, месести части на лицето – нос, устни, но не погледна. Въздухът миришеше на сняг и кръв, на изгоряла плът и едва доловимо – на мърша. Усещаше я, въпреки помощта на Сирус, която разчистваше въздуха пред лицето ѝ.

Коленете ѝ се разтрепериха, не ѝ достигаше въздух. Спря за момент, затвори очи, после ги отвори и погледна към прииждащата орда. Вдигна здравата си ръка и призова Сирус да приближи образа им, за да ги огледа по-добре.

Фурията изкриви въздуха пред нея и почти на мига Амара видя прииждащата орда така, сякаш беше достатъчно близо, за да чуе стъпките им.

Не й трябваше много време, за да разбере какво точно беше имал предвид Пирелус. Остатъците от избягалата орда със сигурност вече се бяха присъединили към настъпващата армия. Амара не можеше да ги разпознае сред множеството, но като цяло разликата във войните, които сега се придвижваха към гарнизона, и отблъснатите в предишните атаки, беше очевидна. Страховете на Пирелус бяха напълно основателни. Това бяха по-възрастни мъже, натежали не само от мускули, но и от години. В походката им имаше повече увереност, но и повече предпазливост. Свирепите погледи бяха притъпени от мъдрост.

Тя потръпна.

Сред ордата имаше и жени. Носеха оръжията и осанките на опитни войни и Амара не се съмняваше, че бяха именно такива. От малкото, до което бяха успели да се доберат алеранските съгледвачи, маратите почти непрекъснато водеха битки помежду си – незначителни сблъсъци, краткотрайни и между малобройни отряди, но част от незаличими древни вражди, сраснали се с ежедневието и начина на живот на отделните кланове. Незначителни по мащаб, за сметка на това повече от кръвопролитни. Продължи да гледа мрачно прииждащата орда. Броят на мъртвите зад стената на гарнизона говореше красноречиво за способностите им.

Изведнъж я обзе чувство, което не беше изпитвала от дълго време, откакто, когато беше малка, излезе за пръв път в открито море с баща си, в рибарската му лодка. Чувството за това, да стоиш извън познатото, да ходиш на пръсти, балансирайки по тънката граница на един напълно чужд свят. Тя хвърли поглед на стената зад гърба си с парещи от дългото взиране в далечината очи. Това беше границата на могъщото Кралство на Алера, на земя, отстоявана от враговете в продължение на едно хилядолетие, на една надмогнала враждебния свят благоденстваща нация.

И ето сега стои отвъд нея, гола, въпреки ризницата си. Необятността на хълмистите равнини отвъд този последен бастион на Алера я накара да се почувства нищожно малка и незначителна.

В шумоленето на вятъра чу шепот – тих, едва доловим глас:

– Никога не се страхувай от самия мащаб на нещата. Научил съм те на много повече от това.

Амара се сепна, отпрати Сирус, огледа се.

– Фиделиас? – прошепна.

– Краката ти винаги се сковават, когато те е страх, Амара. Така и не се научи да го криеш – продължи гласът. – О, да, чувам те. Един от хората ми пренася гласа ми до теб и се ослушва за отговорите ти.

– Нямам какво да ти кажа – просъска Амара.

Хвърли поглед към легионерите пред портите. Бяха твърде близо. Отдалечи се, за да не могат да чуят. Вдигна отново ръка, вгледа се в приб­лижаващата орда и затърси сред редиците им някой, който да прилича на главатар.

– Безсмислено е – отбеляза Фиделиас. – Не можете да удържите стената. А дори да успеете, пак ще разбием портите.

– Коя част от „нямам какво да ти кажа” не разбра? Предател – процеди през зъби Амара, с всичката злоба, на която бе способна.

– Чуй ме сега – каза Фиделиас. – Знам, че не си съгласна с мен, но искам добре да си помислиш за това. Гай ще падне. И ти го знаеш. Ако не падне сам, ще повлече хиляди по пътя надолу. Неговата слабост може да означава края на цяла Алера.

– Как смееш да ми говориш за оцеляването на Алера? Заради теб нейните синове и дъщери лежат мъртви зад онази стена.

– Ние убиваме хора – каза Фиделиас. – Това ни е работата. И аз имам мъртви за погребване благодарение на теб. Ако искаш, ще ти разкажа за семействата на мъжете, които загинаха заради теб. Твоите мъртви поне имаха шанса да се борят за живота си. Онези, които ти уби, нямаха. Затова не се прави на толкова свободомислеща, академ.

Амара си спомни крещящите падащи мъже. Спомни си ужаса по лицата им, въпреки че тогава не им беше обърнала голямо внимание.

Затвори очи, стомахът ѝ се обърна.

– Ако имаш да казваш нещо, казвай го и да приключваме. Чака ме работа.

– Чувам, че умирането е досадно задължение – каза Фиделиас. – Исках да ти направя предложение.

– Не – отвърна Амара. – Не ми губи времето. Няма да го приема.

– О, ще го приемеш – продължи да нашепва вятърът с гласа на Фиделиас. – Защото не искаш жените и децата зад тези стени да бъдат убити заедно с вас.

Амара застина. Изведнъж ѝ стана студено.

– Тръгни – каза Фиделиас. – Отведи жените и децата. Моите рицари ще се погрижат маратите да се забавят колкото е нужно, за да се отдалечите на безопасно разстояние.

– Не – прошепна тя. – Лъжеш. Не ти командваш маратите.

– Не бъди толкова сигурна – отвърна Фиделиас. – Амара, и на мен не ми харесва това, но трябва да го направя. Но ти можеш да промениш нещата. Можеш да спасиш живота на хиляди невинни. Отведи жените и децата. Ако ти лично не го направиш, уговорката отпада. – Той замълча, после добави уморено: – Не знаеш с какво си се захванала, момиче. Не искам да те видя как умираш заради това. И ако мога да спася живота на няколко цивилни, докато защитавам теб, толкова по-добре.

Амара затвори очи. Зави ѝ се свят. Вонята от изгорелите тела, от мършата, в която ровеха враните, я блъсна отново. Тя беше Курсор, умела с меча, пратеник на Короната, награждавана като герой – но не искаше да умре. Това я ужасяваше. Видя как си отидоха мъжете от ръката на маратите, грозна картина. Беше се шегувала преди, лекомислено, че не иска да си отиде тихо от този свят, просто ей така, че щом ще умира, иска да е в яростна, кървава битка, да живее до краен предел, пък после да умре. Реалността беше нещо съвсем различно. Нямаше нищо смислено в нея, никаква дълбокомислена философия. Само блеснали, обезумели очи, ужас и болка.

В това имаше смисъл, замисли се Амара. Фиделиас не е чудовище. Той е човек като всеки друг. Държеше на нея, докато работеха заедно. В известна степен дори повече, отколкото собствения ѝ баща. Естествено, че не иска да я види да умира, още повече, щом може да го предотврати.

Ако можеше да спаси още хора, ако можеше да изведе тези, които със сигурност щяха да умрат в предстоящата битка, със сигурност ще си заслужава. И нямаше да се срамува, че е избягала, нямаше да опозори Короната.

Или паметта на Бърнард.

Това беше правилното решение. Фиделиас ѝ даваше възможност да се измъкне. Шанс да живее.

– Амара – каза нежно гласът на Фиделиас. – Няма много време. Ако искаш да ги спасиш, трябва да тръгнеш веднага.

В този момент тя видя капана. Все още не разбираше как точно щеше да се задейства, не беше сигурна къде точно е заложен, но вече знаеше, че той почти успя да я заслепи – първични усещания, страх, стремеж да защити беззащитните, нуждата да спаси собствената си чест. Играеше си с тях точно както я предаде преди, напълни душата ѝ с ужас и скръб.

– Трябва да побързам – каза тихо тя. – Трябва да тръгвам. Аз. Или уговорката отпада. – Тя пое дъх. – Защо толкова държиш да стоя настрана от тази битка, Фиделиас? Защо сега, защо не преди час? Защо ми предлагаш спасение едва след като видя, че наблюдавам врага?

– Не си причинявай това, Амара – каза той. – Не търси скрит смисъл в смъртта. Не допускай това да убие онези деца.

Тя преглътна. Той беше прав, разбира се. Може би наистина я манипулираше. Може би приемайки предложението му, щеше да означава загубата на някакво незнайно предимство. Но можеше ли наистина да спори с правотата му? Редно ли бе да се впуска в игра на котка и мишка с него, тук, сега, изправена пред почти сигурна смърт? И когато залогът бе животът на деца?

„Бягай. Спаси ги. После скърби с останалите за загубата на долината.“

– Целта на всеки Курсор е да спасява живот, Амара. Остани вярна на целта си. И остави мен верен на избора ми.

Враните грачеха и прелитаха наоколо. Амара понечи да отвори уста, да приеме предложението.

В този момент земята се разтресе с плътен, тежък грохот. Тя залитна и приклекна, за да запази равновесие. Погледна назад към стената на гарнизона.

Легионерите се развикаха. Разкъсаха защитната формация и хукнаха, залитайки, напред, далече от стената. Когато се изравниха с Амара, се обърнаха и също като нея зяпнаха стената.

Тя се размърда, разтърси се, сякаш внезапно събудена от дълбок сън. През гладкия ѝ сив камък премина вълна. Земята в основата ѝ се разкъса с грохот и стената бавно започна да се издига нагоре.

Амара не можеше да повярва на очите си. Не бе предполагала, че човек е способен на подобно постижение, не и в такива мащаби. Стената се надигна като приближила брега вълна. Пос­ле тръгна напред, премести се цели няколко крачки. Едва тогава Амара осъзна, че всъщност основата ѝ се разширяваше, за да понесе допълнителната височина. Докато се вдигаше нагоре, в сивия ѝ камък избиха ивици в червено и небесносиньо – цветовете на Алера. Последваха ги нови, пурпурни, обкантени в златисто – цветовете на Рива, дом на легиона. Камъкът издаде пронизителен стон и бойниците също се удължиха. От върховете им щръкнаха шипове, които постепенно се плъзнаха по цялата дължина на стената – дълги, тънки кинжали от тъмен, лъскав камък – като филизите на смъртоносни лози. Спуснаха се чак до основата на стената, после пропълзяха по земята отпред, като гигантски островърхи стръкове на избуяла трева, щръкнали да посрещнат прииждащия враг.

Подплашените врани се вдигнаха в небето като внезапно извила се черна буря и започнаха да се вият над бойното поле като кълба дим.

Тътенът отслабна. Стената на гарнизона се извисяваше на трийсет фута от земята – мрачна, настръхнала, с остри като бръснач кинжали от същия черен камък, осъзна внезапно Амара, който маратите използваха за направата на оръжията си. Дори земята пред нея беше готова да прониже всеки дръз­нал да приб­лижи.

В последвалата тишина Амара чу гласа на Фиделиас да прошепва:

– Враните да го изкълват.

Легионерите изригнаха в радостни възгласи. Тя самата едва удържа напиращия в гърлото ѝ радостен вик. Извика на мъжете да се приберат в укреплението и те тръгнаха предпазливо през полето от шипове пред стената. Един се подхлъзна и си поряза крака, но това предизвика възможно най-неочакваната реакция сред легионерите – въодушевена дискусия за това, колко остри са шиповете и колко добре са го порязали, като най-ентусиазирано крещеше самият пострадал. От вътрешността на укреп­лението се понесоха още радостни възгласи. Легионерите се струпаха на стената. Някой издигна над портата бойното знаме на легиона и това на Рива. Един от музикантите изсвири с тръбата си „на оръжие” и защитниците на гарнизона, легионери и фермери в едно, отговориха с мощен рев, който отекна в околните хълмове.

Амара се обърна към приближаващата орда.

– Бий се за каквото си искаш, Фиделиас – процеди през зъби тя, – но няма да го получиш наготово. Бъдещето на тези мъже и жени, деца и войници още не е предрешено. Ако искаш укреплението, ела си го вземи.

– Довиждане, Амара – отвърна след дълго мълчание гласът на Фиделиас.

Със следващия полъх на вятъра вече беше изчезнал.

Амара се обърна и призова Сирус. Пристъпи напред и с лекота прелетя над трийсетярдовото поле от шипове. Приземи се пред портата преди връщащите се легионери, които тръгнаха преди нея. Беше изпълнена с решителност. Сърцето ѝ биеше радостно.

Опита да не обръща внимание на тръпнещата болка, която пораждаше счупената ѝ ръка.

Тръгна през двора. Под сянката на по-високата стена всичко изглеждаше различно. Отне ѝ секунда да се ориентира. Забеляза Бърнард да седи в подножието на новата стена и да разговаря с група запъхтени, но с грейнали лица мъже. Щитове, оръжия и нагръдници лежаха до всеки от тях, а една от жените им беше донесла вода. Изглежда, бяха изсипали на главите си толкова, колкото бяха излели и в гърлата си – по туниките им тъмнееха големи мокри петна, а дъхът им излизаше на пара пред усмихнатите им лица. Пирелус стоеше до Бърнард и кимна с глава, когато я видя да приближава.

– Интересно – каза той, кимайки към стената. – Сега ще са принудени да използват пак обсадни стълби и да се опитат да превземат портата. Ако не друго, поне имаме нова възможност да им дадем добър отпор.

– Невероятно – каза Амара, като се усмихна първо на Пирелус, после на Бърнард. – Досега не бях виждала подобно нещо.

Бърнард вдигна уморено лице и се усмихна.

– Невероятно е на какво е способен човек, изправен пред безизходица.

– Забеляза ли нещо? – попита Пирелус.

– Не – отвърна Амара, – но мисля, че враговете ни се страхуваха, че може би щях.

Тя им разказа накратко разговора си с Фиделиас.

– Знаеш ли? – намръщи се Бърнард. – Може би наистина трябва да натоварим колкото може повече хора на каруците и да ги изпратим за Рива. Можем ли да задържим достатъчно дълго стената, за да им дадем време?

Пирелус погледна стената, после другата страна на двора.

– Рискът си заслужава. Ще се погрижа. Няма да има достатъчно място за всички, но поне децата можем да изведем.

– Благодаря – каза му Амара.

Пирелус ѝ кимна.

– Ти излезе права – каза той. – Аз грешах.

Отдалечи се към другия край на двора със стегната, равномерна крачка, въпреки раненото коляно.

– Това му струваше не малко, мисля си аз – подсвирна учудено Бърнард.

– Ще го преживее – отвърна сухо Амара. – Бърнард, рицарите им все още са някъде там, ще нападат отново при следващата атака на стената.

– Знам – каза Бърнард. – Но нямаме достатъчно Аери, за да удържим небето. Не знаем нито кога, нито откъде ще дойдат.

– Аз мисля, че знам. Ето какво искам да направиш.

Тя му обясни набързо плана си. Бърнард кимна, взе със себе си още няколко души от холтовете и се отправиха забързано, за да изпълнят заръките ѝ. Амара се отби за кратко при Харгър, после се отправи към стената. Пътеката пред бойниците беше пълна с мъже, но тя забеляза Джиралди, застанал с мрачно изражение на лицето, точно над портата.

– Центурион – поздрави го тя.

– Графиньо.

– Какво е положението?

Той кимна към напредващите орди, които вече бяха на не повече от миля от стената.

– Спряха – каза ѝ той. – Извън обхвата на най-добрите ни лъкове, непосилен изстрел дори за здравеняците от холтовете. Чакат.

– Какво чакат?

Той вдигна рамене.

– Изгрева, може би. Ако изчакат още малко, слънцето ще блести право в очите ни.

– Това голям проблем ли е?

Той отново вдигна рамене.

– При всички положения няма да помогне.

Тя кимна в съгласие.

– Как мислите, колко дълго ще успеем да ги задържим?

– Не може да се каже със сигурност. Ако успеем да ги задържим далече от стената и от портите – доста дълго.

– Достатъчно, за да осигурим добра преднина на групата с фургони и каруци?

– Каруците на фермерите ли? – извърна поглед към нея центурионът.

Амара кимна.

– В момента ги товарим с жени и деца.

Джиралди задържа за момент поглед върху нея, после кимна.

– Така да бъде. Ще ги задържим достатъчно дълго. Извинете ме.

Той се обърна и отстъпи назад, за да пресрещне един задъхан легионер. Амара го последва.

– Къде са манерките, човече? – попита Джиралди намръщено.

Легионерът отдаде чест, като удари с юмрук гърдите си.

– Съжалявам, господине. Те са в източния склад, но той вече е запечатан.

– „Вече бил запечатан” – изръмжа Джиралди. – Откъде знаеш?

– Вратата беше заключена.

– Хубаво, намери Харгър и го заведи… Какво е това по краката ти? – изгледа го сърдито Джиралди.

– Сено, господине.

– И как точно се озова това сено по краката ти, легионер?

– Един от фермерите го захвърли тук, господине. Разнасят го по целия двор.

– Какво?

– По моя заповед, центурионе – намеси се Амара.

– Аха – каза Джиралди. Той свали шлема си и се почеса по късо подстриганата коса. – При цялото ми уважение, милейди, що за идиотска заповед е това? С това сено по целия двор, скоро ще се наслаждаваме на най-хубавия пожар, който някога сте виждали. Гарантирано, няма да минем без огнени стрели над стената.

– Това е добре пресметнат риск, центурионе, но сега не му е времето и мястото да ви обяснявам защо.

– Милейди… – поде недоволният центурион.

– Господине! – долетя вик от стената.

Амара и Джиралди се обърнаха едновременно.

Пребледнял млад легионер посочи с брадичка равнините отвъд крепостта.

– Идват – каза.