Фуриите на Калдерон

Глава ІХ

Исана се събуди от тежките стъпки по стълбите към стаята ѝ. Докато беше спала, денят се беше сменил с нощ и тя чу тревожното барабанене на дъжда и суграшицата по покрива. Надигна се и седна в леглото, от което главата ѝ щеше да се пръсне от болка.

– Господарке Исана – извика задъханата Берите.

Спъна се в най-горното стъпало, падна на пода и изруга.

– Лампа – смотолеви сънено Исана и напрегна волята си да събуди малката искра в лампата.

Фитилът пламна и лампата освети стаята с приглушената си златиста светлина. Исана притисна слепоочията си с длани и опита да укроти напиращите мисли. Освен тропота на дъжда, тя чу свирепия вой на вятъра. Отвън блесна светкавица, последвана от мощна гръмотевица.

– Бурята – прошепна тя. – Нещо не е наред.

Берите се надигна от земята и припряно се поклони в реверанс. Алените цветове на камбанките в косите ѝ бяха започнали да повяхват и част от листенцата изпопадаха на пода.

– Ужасна работа, господарке. Ужас. Всички са изплашени. А господарят на холта. Господарят. Той е тук, но е тежко ранен. Старата Бите ме изпрати да ви повикам.

– Бърнард – пое трескаво въздух Исана.

Измъкна се от леглото и рязко се изправи. Тръпнещата болка в главата се усили и тя се подпря за момент на стената. Сега го усещаше, далечно и приглушено, но го долавяше – страхът, тревогата и раздразнението на хората от холта се издигаше от общата зала на долния етаж. Сега повече от всякога те имаха нужда от силен водач.

– Добре. – Исана отвори очи и отпусна напрегнатото си лице. – Заведи ме при него.

Берите излетя от стаята и тя я последва със ситни, но уверени крачки. В момента, в който пристъпи в общата зала, страхът и напрежението на хората я притиснаха отгоре като тежко, напоено с вода одеяло и започнаха да се просмукват през кожата ѝ. Тя спря на върха на стълбите и потрепери, но успя да пропъди неприятните емоции от мислите си, или поне дотолкова, че да не я смазват с тежестта си. Страхът не беше лесен за прогонване, знаеше го, но за момента беше достатъчно само да се отдалечи от него, достатъчно далече, за да може да мисли отново.

Исана слезе по стълбите към общата зала на Бърнардхолт. Беше дълга сто крачки и широка петдесет. Спалните помещения над нея бяха строени впоследствие, върху конструкция от дървени греди и тухли, но самата зала представляваше масивен гранитен блок, дълбан дълги и уморителни дни и часове с помощ­та на земни фурии. Никоя буря, без значение колко свирепа, не можеше да разруши голямата зала, нито да навреди на хората в нея. Същото се отнасяше и за единствената подобна постройка в холта – за хамбара, в който се помещаваше ценният добитък.

Залата беше препълнена с хора. Всичките обитатели на холта – няколко големи семейства – бяха там. Повечето бяха насядали около една от големите сковани маси, приготвени по-рано тази вечер. Тя беше отрупана с храната, която бяха започ­нали да готвят още от зазоряване. Всички бяха разтревожени, дори децата – обикновено те прекарваха времето в чакане края на бурята в гоненици и шумни игри – бяха тихи и омърлушени. Никой не повишаваше глас, чуваше се само тревожен шепот, който спираше при всяка гръмотевица, докато хората поглеждаха неспокойно към вратите на залата.

Залата беше разделена на две. В двата ѝ края огнищата бяха запалени. Собствениците на холтове в долината се бяха събрали около малка маса в далечния край на залата. Берите поведе Исана към другия, където пред огъня лежеше Бърнард. Между двете маси хората се бяха събрали на групички, седяха близо един до друг, с готови постелки и одеяла, в случай че бурята продължи цяла нощ. Разговори почти нямаше. Вероятно заради сблъсъка от обяд, помисли си Исана, сигурно затова никой не искаше да е в близост до кое да е от двете огнища в противоположните краища на залата.

Исана подмина Берите и се запъти към близкия огън. Старата Бите, учителката на холта, която обучаваше децата в призоваване на фурии, беше коленичила до постелката, на която бяха сложили Бърнард. Тя беше много възрастна, крехка жена, чиято снежнобяла плитка висеше до кръста. Ръцете ѝ трепереха и не можеше да върви дълго, но очите и духът ѝ бяха непокътнати от времето.

Лицето на Бърнард беше бледо като на труп и Исана усети как в гърлото ѝ засяда буца. Тогава видя как гърдите му бавно се надигат и спускат и тя притвори очи и спря за момент, за да се овладее. Бяха го завили целия с няколко одеяла от фина вълна, с изключение на десния му крак, който лежеше непокрит, блед и изцапан обилно с кръв. Бедрото му беше превързано, но Исана видя, че бинтовете се бяха напоили с кръв и скоро трябваше да се сменят.

– Исана – каза пресипнало старата Бите с дращещия от годините си глас. – Направих всичко по силите си, дете мое. Но иглата и конецът могат само толкова.

– Какво е станало?

– Не знаем – отвърна Бите и приседна. – Има ужасна рана на бедрото. Може би звяр, но е възможно да е от брадва или меч. Изглежда, е успял да стегне крака си с турникет и го е отпускал на няколко пъти. Може да успеем да спасим крака, но е изгубил много кръв. В безсъзнание е и не знам дали ще се събуди отново.

– Вана – каза Исана. – Трябва да го сложим във вана.

– Изпратих хора да донесат една – кимна Бите. – Скоро ще дойде.

– Кажете на Тави да дойде – каза Исана. – Искам да чуя какво се е случило с брат ми.

Бите отправи тъмните си натъжени очи към тези на Исана.

– Тави не се прибра с него, детето ми.

– Какво? – Изпълни я страх – вледеняващ, ужасен. Исана се престори, че прибира разпилени коси от лицето си, докато трескаво се бореше да потисне надигналата се в нея паника. Спокойствие, мислеше си. Сега тя е водачът на този холт. От нея се очакват хладнокръвие и контрол. – Как така не се е приб­рал с него?

– Не. Не е тук.

– Трябва да го открием – каза Исана. – Бурята е пълна с фурии. Той е беззащитен.

– Само горкият идиот Фейд би излязъл в такава буря, детето ми – отвърна равнодушно Бите. – Всъщност той излезе да се увери, че вратите на хамбара са здраво затворени. Той откри Бърнард. Хората казват, че побърканите и децата фуриите ги пазят. Може би ще помогнат и на Тави. – Тя се приближи до Исана и добави шепнешком: – Защото никой тук не може да нап­рави нищо за него.

– Не – каза невъзмутимо Исана. – Трябва да го открием.

По стълбите се зададоха няколко мъже, които се препъваха под тежестта на голяма медна вана. Сложиха я на пода до огъня, с помощта на няколко от децата оформиха верига от чучура на стената и започнаха да си подават пълни кофи с вода.

– Исана – каза Бите с равен, почти безразличен тон, – изтощена си. Тук ти си единствената, която може да върне Бърнард, но аз се съмнявам, че в това си състояние ще се справиш, камо ли да откриеш Тави в тази буря.

– Няма значение – отвърна Исана. – Аз отговарям за момчето.

Ръката на Бите, топла и изненадващо силна, я стисна за китката.

– Момчето е навън в бурята. Досега или е намерило подслон, или е вече мъртво. Сега трябва да се концентрираш върху нещата тук, иначе с Бърнард е свършено.

Страхът и напрежението на останалите отново я притиснаха и се присъединиха към собствените и страх и паника, които се надигаха отвътре. Тави. Не трябваше да си отвлича напълно вниманието с подготовката на вечерята, не трябваше да допуска да я заблуди. Тя беше отговорна за момчето. Образът на Тави в бурята, разкъсан на парчета от ветрогоните, изникна в съзнанието ѝ и тя не можа да сдържи надигналия се в гърдите ѝ вик на безпомощност и отчаяние.

Когато отвори очи, видя ръцете си да треперят.

– Ще имам нужда от помощ – каза на Бите.

Старата жена кимна, но на лицето ѝ се изписа тревога.

– Говорих с жените и те са готови да ти помогнат с каквото могат. Но това може да не е достатъчно. Без силен призовател на вода нямаме шансове да го спасим, дори и с…

– С жените? – прекъсна я гневно Исана. – Ами Ото, ами Рот. Те са глави на кланове. Дължат много на Бърнард. В този ред на мисли, те защо не правят нищо за него?

– Не искат, Исана. – Лицето на старата жена се изкриви в тъжна гримаса. – Попитах.

За момент Исана се вгледа невярващо в лицето на възрастната жена.

– Какво?

– Не искат да помогнат – сведе очи Бите. – Никой от тях.

– В името на всички фурии. Защо?

– Не съм сигурна – поклати глава Бите. – Бурята. Хората са изнервени, особено собствениците на холтове. Тревожат се за хората си у дома. А и Корд прави всичко по силите си да задълбочи притесненията им. Мисля, че се опитва да отмени срещата.

– Корд? Той не е ли в хамбара? Тук ли е?

– Да, детето ми.

– Къде е Уорнър?

– Старият глупак – усмихна се натъжено Бите. – Насмалко да налети пак на Корд. Синовете му го отведоха горе. Добре, че неговото момиче успя да го склони да си вземе гореща вана и да се успокои. Иначе досега да са се хванали за гушите с Корд.

– Враните да го изкълват – изруга Исана и скочи на крака.

Мъжете и децата, които пълнеха ваната, вдигнаха стрес­нато глави и отстъпиха от пътя ѝ. Тя обходи с гневен поглед залата, после се обърна през рамо към Бите:

– Сложи го във ваната. Мъжете ще помогнат на брат ми или ще им натикам в гърлата веригите, с които се кичат, дол­ни страхливци такива.

Исана се обърна на пети и тръгна с уверена крачка към далечния край на залата, където седяха главите на холтове.

Докато вървеше, забеляза зад гърбовете им синовете на Корд – мълчаливият Арик и брат му, красивият – и обвинен в престъпление – Битан. Там беше и Фейд, с наведена глава, целият подгизнал от дъжда, той се опитваше да се примъкне по-близо до огъня. Забеляза черпака в казана с яхния, който висеше на топло до огъня. От мястото си до огнището Битан изгледа навъсено роба. Фейд пристъпи нервно още крачка напред и обезобразеното му лице се изкриви в жалко подобие на усмивка. Склони почтително глава пред Битан, взе купа и посегна към черпака.

Битан каза нещо на брат си и после изсъска гневно към Фейд. Очите на роба се ококориха и той смотолеви нещо в отговор.

– Жалко псе – повиши тон Битан. – Научи се да се подчиняваш на господарите си. Смърдиш, а аз седя тук. Разкарай се по-далече от мен.

Фейд закима нервно и припряно грабна черпака.

Арик го хвана за едното рамо, извърна го към себе си и го фрасна с юмрук в лицето. Фейд изписка, залитна назад, закима енергично и се отдалечи от момчетата.

Арик направи отегчена физиономия, извъртя очи към тавана, скръсти ръце на гърдите си и се подпря на стената до огнището.

Битан се ухили самодоволно.

– Ей, идиот – подвикна той след Фейд, – да не си посмял да се върнеш.

После пак се нахили самодоволно и заби поглед в скръстените на гърдите си ръце.

Отвън се разнесе нов гръм и Исана спря, затвори очи и се стегна, за да понесе надигналата се вълна от страх в залата. Тази трая по-дълго от очакваното, но накрая отмина.

– Враните да го изкълват – изруга един от мъжете около масата и гласът му прокънтя в тишината след отминалата гръмотевица.

Исана отново спря и огледа мъжете.

Говореше холтър Алдо – приковал кафяви очи в Корд и вирнал предизвикателно брадичка.

– Главите на кланове в тази долина никога не са стояли безучастно, когато един от тях се е нуждаел от помощ. Няма да го направим и сега.

Корд наклони прошарената си глава на една страна и отхапа от парчето месо, забито на ножа му.

– Алдо – избоботи той. – Отскоро носиш веригата, нали?

Алдо стана на крака, но дори и прав, главата му едва стърчеше над тази на седналия Корд.

– Това пък какво общо има?

– Не си женен. Нямаш деца, семейство. Не знаеш какво е да мислиш за друг освен за себе си.

– Не ми трябва да имам семейство, за да знам, че вие двамата – той се обърна и посочи гневно с показалец двама от мъжете с вериги на вратовете – сега трябва да сте там и да помагате на Бърнард. Рот, какво стана, когато онзи танадент погна прасетата ти, а? Кой прогони животното? Ами ти, Ото, кой тръгна да търси най-малкия ти син, когато се изгуби, и кой го върна жив и здрав у дома? Бърнард, ето кой. Как може сега просто да си седите тук и да гледате отстрани?

Ото, закръглен мъж с миловидно лице и изтъняваща коса, наведе виновно поглед. После пое дълбоко дъх.

– Не че не искам да му помогна, Алдо. Великите фурии са ми свидетели, че искам. Но Корд има право.

Рот, съсухрен възрастен мъж с гъста бяла коса и не толкова побеляла брада, отпи от халбата си и кимна одобрително.

– Ото е прав. В момента над Калдерон се изсипва повече дъжд, отколкото пада за цяла есен. Ако долината се наводни, ще са ни нужни всички сили, за да спасим себе си и хората си. – Той погледна сърдито Алдо и челото му се нагъна с бръчки. – А и холтър Корд е прав. Тук ти си най-младият, Алдо. Трябва да уважаваш по-възрастните.

– Докато хленчат като кутрета? Значи, не трябва да правим нищо, защото искате да си запазите силите, които може да ви се наложи да използвате по-късно? – Той се обърна ядосано към Корд. – Удобно е така, нали? Смъртта му ще означава край на срещата и ти се измъкваш от правосъдието на граф Грам.

– Аз мисля само за всеобщото благо, Алдо – избоботи Корд. После устните му се разтегнаха в пълна с пожълтели зъби усмивка. – Мисли си каквото искаш за мен, но животът на един, без значение колко значим, не може да поставя в опасност този на всички в долината.

– И преди сме отблъсквали бури!

– Не и като тази – намеси се Ото, но не посмя да вдигне очи. – Тази е… различна. Досега не е имало толкова яростна буря. Безпокоя се.

– Съгласен съм с Ото – намръщи се Рот.

Алдо ги измери с поглед. Юмруците му се свиваха и отпускаха от яд.

– Добре тогава – каза гневно той. – Кой от двама ви иска да каже на Исана, че смятаме да стоим със скръстени ръце, докато кръвта на брат ѝ не изтече на пода на собствената му къща?

Никой не отговори.

Намръщена, Исана не откъсваше очи от мъжете на масата. Замисли се. Корд подаде халбата си на Арик, който я напълни отново и му я подаде обратно. Битан, очевидно вече напълно възстановен от преживяването си в двора, седеше облегнат на стената, подпрял с ръка главата си, сякаш го болеше. Исана се замисли за жестокото му отношение към Фейд и искрено се надяваше да е точно така.

Тогава забеляза нещо странно в Кордхолтови. Нещо не беше наред в това, как седяха и как се държаха по време на бурята. Отне ѝ само секунда да открие какво. Те бяха някак по-спокойни от другите, сякаш бушуващата буря отвън не ги тревожеше толкова.

Много внимателно Исана свали защитата си и се обърна към Корд и синовете му.

Не, никой от тях не излъчваше страх.

Не долавяше нищо от чувствата им, с изключение на малко напрежение откъм Арик.

Чу се нов гръм и Исана знаеше, че за толкова кратко време няма да успее да вдигне отново защитата си, но опита въпреки това. Този път вълната от емоции закъсня и това ѝ даде така важните секунда-две, за да се стегне и да ѝ устои.

Тя усети как се олюлява, но тогава нечия ръка я хвана за лакътя, друга за ръката под рамото. Отвори очи и видя Фейд.

– Господарке – каза той и закима нервно. Кръвта по устната му беше засъхнала в тъмно петно. – Господарке, холтър ранен.

– Знам. Чух, че ти си го намерил. Благодаря ти, Фейд.

– Господарка ранена? – Робът я погледна въпросително с килната на една страна глава.

– Добре съм – въздъхна Исана. Погледът ѝ обходи скупчените на групички семейства, заслушани с тревожни лица в рева на бурята. – Фейд, тази буря плаши ли те?

Фейд кимна утвърдително, но очите му гледаха в нищото, а лицето му не издаваше нищо.

– Но не си чак толкова изплашен, нали?

– Тави – каза Фейд. – Тави.

Исана въздъхна.

– Ако някой може да го открие в такава буря, това е Бърнард. Брут ще го пази от ветрогоните, а Кипарис ще му помогне да намери момчето. Тави се нуждае от Бърнард.

– Ранен – каза Фейд. – Ранен лошо.

– Да – отвърна разсеяно Исана. – Остани за малко при мен. Може да се нуждая от помощта ти.

Робът изсумтя и остана на място, но отнесеният му пог­лед остави Исана с впечатлението, че не разбра какво се иска от него. Тя въздъхна, затвори очи и насочи съзнанието си към водната си фурия.

– Ручей – прошепна тя. – Съсредоточи мислите си в образа на Битан – представи си го, седнал на пода, облегнат на стената до огнището. Водната фурия се появи като трептене по гръбнака, като гъделичкане по кожата ѝ. Уморена, Исана вложи цялата си воля. – Ручей. Покажи ми.

– Гладен – каза Фейд, обърна се рязко и тръгна нанякъде, докато си мърмореше под носа.

Исана го изгледа с ядосан пог­лед, но не отклони вниманието си от направляването на Ручей. Фейд запристъпя към огъня, погледна тревожно към Кордхолтови и се примъкна плахо към казана с яхния, сякаш очакваше всеки момент да бъде отново пропъден с удар в лицето. Тогава излезе от полезрението на Исана.

Тя усети как фурията ѝ се откъсва от нея и полита през натежалия от влага въздух. Усещането беше все едно не Ручей, а тя самата протяга ръка към най-малкия син на Корд.

Водната фурия докосна Битан и трептящото кълбо от страх премина през нея и се блъсна в Исана. Тя ахна от изненада, очите ѝ се ококориха – вече знаеше какво ставаше тази вечер в залата на Бърнардхолт.

Битан призоваваше огън и го използваше, за да разпраща нап­режение и тревога до всеки един от присъстващите. Така усилваше страховете им, извикваше тревогите на преден план в мислите им. И го правеше умело – много по-умело, отколкото Исана би очаквала от толкова младо момче. Най-вероятно е извикал фурията си в огнището, ето защо не допускаше никой до него.

Осъзнавайки това, Исана почувства вълна на умора и световъртеж. Загуби равновесие и падна на колене. Подпря се на една ръка, а другата вдигна към лицето си.

– Исана? – Тя ясно чу гласа на Алдо и разговорите в залата секнаха. – Исана, добре ли си?

Тя вдигна поглед и видя синовете на Корд да гледат право в нея, със стреснати, виновни лица. Тогава Битан изсъска нещо на брат си и лицето на Арик се стегна в сурово изражение.

Исана вдигна очи към Алдо и понечи да му каже за фурията, която призоваваше Битан, но въздухът сякаш беше застинал в дробовете ѝ.

Тя вдигна глава и очите ѝ зашариха панически из залата. Опи­та отново да проговори, но въздухът просто отказваше да излезе от гърлото ѝ. Миг по-късно осъзна, че не можеше и да диша.

Около нея се струпаха хора. Появи се Алдо, последван от останалите глави на холтове. Дребничкият мъж я вдигна от пода.

– Помогнете! Помогнете ми! – извика той.

– Какво ѝ е? – попита Рот. – Велики фурии, изглежда обезумяла от страх.

Гласовете се преплетоха и смесиха в тревожно жужене. Исана протегна ръка към Ручей, но водната фурия висеше в безформен облак около нея, притискаше се нервно в отговор на напиращите от съзнанието ѝ ужас и паника. Колкото по-безпомощна ставаше Исана, толкова повече падаше защитата ѝ и страхът и тревогите на хората в залата я заляха като вълна. Вече не разпознаваше отделните гласове около себе си.

– Не знам. Просто падна. Някой видя ли нещо?

– Господарке?

– Исана. О, велики фурии. И тя, и брат ѝ – злокобен ден!

Исана се опитваше да се огледа, като същевременно отблъскваше ръката на Ото, който се мъчеше да отвори устата ѝ, за да види дали не се е задавила с нещо.

– Дръжте я!

– Исана, успокой се!

– Не диша!

Пред очите ѝ се появи Корд, но тя погледна зад гърба му, към двамата му синове, които продължаваха да стоят край огнището. Битан срещна погледа ѝ и красивите му устни се извиха в жестока усмивка. Той стисна рязко ръката си в юмрук и Исана усети заслепяващ пристъп на паника, който напълно заглуши всичките ѝ мисли.

До него стоеше Арик. Арик – призовател на въздух. Големият син на Корд дори не гледаше към нея, но беше преплел пръсти и лицето му беше изопнато от напрежение и концентрация.

Пред очите на Исана започна да се спуска мрак и тя трескаво се опита да изговори безмълвно думите на Алдо, който я държеше в ръцете си.

– Исана – дишаше тежко той. – Не те разбирам, Исана.

Картината пред очите ѝ се разлюля и тя се озова по гръб на една от масите. Пред очите ѝ изникна Корд и в носа я блъсна миризмата на застояла пот и печено месо. Той се надвеси над нея.

– Мисля, че получава пристъп на паника. Жено, успокой се. Не се опитвай да говориш. – Наведе се още по-близо и я погледна през присвити клепачи. – Недей – прошепна ѝ той и погледна зап­лашително. – Недей да говориш. Успокой се и мълчи. Така пристъпът може да отмине.

Исана се опита да го избута от себе си, но той беше прекалено едър и тежък, а ръцете ѝ така слаби.

– Ако разбираш, само кимни – прошепна отново той. – Бъди добро момиче и остави нещата да отминат. Нека не става по този начин.

Исана се вторачи в него и усети как собствените ѝ безпомощност и страх отслабват, но въпреки това губеше контрол под натиска на неописуемия ужас отвън. Знаеше, че Битан усилва страховете ѝ, че прави всичко да изглежда още по-зловещо и плашещо, но това знание с нищо не ѝ помогна да преодолее нечовешката паника, която я обземаше. Вече не се съмняваше, че ако не направеше каквото иска Корд, той просто щеше да я остави да умре.

Обзе я огнен гняв, който изпепели всичкия страх.

Тя посегна към лицето на Корд и заби нокти в очите му. Едрият холтър се дръпна, преди тя да успее да му причини каквото и да било повече от няколко ситни драскотини, и очите му засвяткаха от ярост.

Исана се надигна с мъка до седнало положение. Мракът пред очите ѝ се сгъстяваше все повече, но тя успя да посочи към огнището.

Всички се обърнаха и проследиха посоката, в която сочеше показалецът ѝ, и в следващия миг очите на Алдо се облещиха, когато изведнъж разбра всичко.

– Враните да го изкълват! – изкрещя той. – Това копеле Корд я убива!

Разнесе се всеобщо ахване. Изкуствено подсилените страхове и безпокойство на хората избухнаха като горски пожар и в залата настана суматоха. Всички крещяха един през друг.

– Какво? – оглеждаше се Ото. – Кой… какво?

Алдо започна да си пробива път към огнището. В следващия момент извика от изненада и политна напред. Сграбчи стъпалото си, което камъкът от настилката на пода беше стиснал, сякаш беше преметнат през ходилото му парцал. Младият холтър се обърна и изкрещя на тежката дървена пейка до себе си. Дървото подскочи, изви се, разцепи се със звука на прекършена кост и треските му, някои с размерите на кинжали, полетяха към Корд.

Едрият холтър се хвърли към Исана и успя да избегне летящата заплаха, с изключение на една треска, която разпра бузата му и от раната пръсна кръв. Той вдигна юмрук и замахна към Исана.

Тя се претърколи от масата секунда преди тежката ръка на Корд да се стовари и разтресе дебелото дъбово дърво. Исана запълзя на четири крака към огнището и човека, чиято фурия я задушаваше.

Видя Фейд. Стоеше стъписан до огнището, наведен над казана с яхнията, с черпак в едната ръка и гледаше настъпилата суматоха. Изплашен от нея, той изпелтечи нещо, после изпищя и се обърна да побегне. Спъна се в крака на Битан и двамата полетяха едновременно към пода. Докато се блъскаше в земята, Фейд отново изписка и от купата в едната му ръка и черпака в другата плисна гореща яхния.

Част от вдигащата пара течност попадна върху напрегнатото лице на Арик и той на свой ред изкрещя от внезапната болка и изненада.

В същия миг Исана си пое дълбоко въздух и усети паниката и ужаса в залата да изчезват с бързината на прелитаща над главата птица. Хората се заковаха на място, огледаха се изненадани, внезапно освободени от действието на фурията, и се отдръпнаха към стените.

– Спрете ги! – викна задавено Исана. – Спрете Корд!

– Ах, ти, ялова кучко! – изкрещя Корд разярено. – Ще те убия!

Обърна се към Исана и тя почувства как земята се разтърсва, когато той призова фурията си и ѝ заповяда да му даде сили. После вдигна масата, сякаш не тежеше колкото възрастен мъж, и понечи да я запрати към нея. Алдо, чийто крак все още беше прикован към пода, се хвърли в краката на Корд. Дребното му тяло се блъсна в краката на здравеняка, извади го от равновесие и масата полетя далече от Исана и се разби на трески в стената. Корд срита младия холтър с лекотата, с която би сритал куче, и отново се насочи към Исана.

Тя се бореше с всички сили да пропълзи далече от него, като не спираше да зове Ручей. Наоколо продължаваше да цари суматоха – мъжете ругаеха, някой отвори с ритник врата. Внезапно, със свистене през комина нахлу вятър, вдигна във въздуха облак нажежени въглени от огнището и го запрати към нея. Тя изкрещя, хвърли се по корем на пода и зачака болката.

Но болка не последва. Въглените прелетяха над нея и Корд нададе яростен, пълен с разочарование и недоумение вой.

– Корд, гнусен слайв такъв! – изкрещя холтър Уорнър от най-горното стъпало на стълбището. Исана го видя да стои там гол, с увита през кръста кърпа. От тялото и насапунисаната му коса течаха вода и пяна. Зад гърба му стояха двамата му синове с извадени мечове в ръце. – Крайно време е да се научиш да уважаваш дамите! Дръжте ги, момчета!

– Тате! – изкрещя Арик, надвиквайки суматохата. Момчетата на Уорнър вече тичаха надолу по стълбите. – Тате, вратата!

– Чакайте! – извика Исана и тръгна да става от земята. – Спрете, не! Никакви кръвопролития в къщата ми!

В следващия момент нещо тежко се стовари на гърба ѝ и я прикова към пода. Тя започна да се извива и бори и когато се обърна, видя на гърба си Фейд.

– Фейд! – ахна от изненада Исана. – Веднага ме пусни!

– Нарани Фейд! – изпелтечи робът, зарови лице в дрехите ѝ и захлипа, но не я пусна, беше се вкопчил нея като малко дете. – Няма нарани, няма повече нарани!

Корд нададе мощен рев и пое първия от синовете на Уорнър, който скочи отгоре му. Успя да хване младежа за едната китка и колана, завъртя го и го запрати към стената. След това хукна към вратата, следван по петите от Арик и Битан. Хората моментално се разпръснаха и им направиха път. Корд връхлетя с рамо едното крило на двойната врата и го откърти от пантите. В залата нахлуха студен вятър и леден дъжд и в следващия момент Кордхолтови излетяха навън.

– Оставете ги да си вървят! – изкрещя така остро Исана, че момчетата на Уорнър се заковаха на място и се обърнаха към нея.

– Нека си вървят – повтори тя.

Измъкна се изпод тежестта на Фейд и огледа залата. Старата Бите беше коленичила до пребледнелия, неподвижен Бърнард и съсухрената ѝ ръка стискаше решително ръжена от огнището.

– Но, Исана – възпротиви се Уорнър и тръгна надолу по стълбите, като стискаше с ръка хавлията около кръста си. – Не може просто да ги пуснем да си вървят! Животни като тях не бива да остават ненаказани!

Умората и тъпата болка в главата ѝ се срещнаха с ужаса и паниката от току-що преживяното насилие и тя се разтрепери. Наведе глава и заповяда на Ручей да пресуши сълзите ѝ.

– Нека си вървят – каза отново. – Имаме ранен, за който трябва да се погрижим. Тях бурята ще ги довърши.

– Но…

– Не – каза твърдо Исана. Погледна към главите на кланове. Рот се изправяше бавно от пода и се оглеждаше замаяно. Ото го подкрепяше от едната страна и челото му блестеше от пот. – Имаме ранен, за когото трябва да се погрижим – повтори им тя.

– Какво стана? – заекна Ото. – Защо направиха това?

– Използваха върху нас огнена фурия – каза Рот и сложи ръка на рамото му. – Прав ли съм, Исана? Усилваха страховете и безпокойството ни.

Исана кимна. Беше благодарна на Рот, че го каза. Знаеше, че като призовател на водата той щеше да долови мислите ѝ. Усмихна му се.

– Но как? – попита Ото озадачен. – Как стана, че никой от нас не усети нищо?

– Предполагам, че Битан го е направил много бавно и постепенно – каза Исана. – Усилвал е силата на фурията си малко по малко. Както когато доливаш гореща вода във ваната и човекът вътре не долавя колко гореща е станала накрая.

Ото примига невярващо.

– Знаех, че е възможно да насаждаш емоции, но не предполагах, че може да става по този начин.

– Повечето от гражданите, които владеят призоваване на огъня, го правят по време на речите, които държат – каза Иса­на. – Почти всеки сенатор го прави подсъзнателно. Понякога Грам дори не осъзнава, че го прави.

– А докато синът му ни е насаждал страхове – намеси се Рот, – Корд ни пълнеше главите с приказки за наводнения и потопи и ние, притеснени и изплашени, му повярвахме.

– О – каза Ото. Покашля се и се изчерви. – Сега разбирам. Ти дойде по-късно, Исана, затова успя да доловиш нещо. Но защо просто не ни каза?

– Защото другото хлапе я задушаваше, глупако – обади се от пода Алдо и в гласа му се прокрадна болката от наранения крак. – Видяхте какво се опита да ѝ направи Корд.

– Казах ви аз – заяви с жлъчно самодоволство Уорнър от върха на стълбите. – До един злодеи са тези Корд.

– Уорнър – каза уморено Исана, – върви се облечи.

Съсухреният холтър сведе очи и явно едва в този момент осъзна, че беше гол, защото моментално се изчерви, смотолеви някакво извинение и побягна обратно.

– Все още не мога да повярвам, че някой е способен на това – поклати глава Ото.

– Ото – промърмори Алдо. – Използвай главата си за нещо различно от закачалка за шапката ти. Бърнард е ранен. Едното момче на Уорнър също. Сложи ги във ваната и започвай да ги лекуваш.

Рот кимна енергично, видимо възвърнал самообладанието си.

– Разбира се. Холтър Алдо – той наведе почтително глава към по-младия мъж на пода, – беше прав през цялото време. Иса­на, можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа, а също и тази на Ото.

– Така ли? – сепна се Ото. – О, исках да кажа, да, разбира се. Как е възможно да сме такива глупаци, Исана. Разбира се, че ще помогнем.

– Дете мое – обади се Бите, все още коленичила до Бърнард. – Всичко свърши.

Исана се обърна към нея. Лицето на възрастната жена беше пребледняло.

– Брат ти. Той си отиде.