Фуриите на Калдерон

Глава V

Тави откри следите на Хитрушко за не повече от час, но трудното тепърва предстоеше. Той вървя по следите на стадото цяла сутрин и после цял следобед, като спираше само да пие леденостудена вода от потока и да хапне малко сирене и осолено шилешко, които чичо му беше взел със себе си. Скоро разбра, че овенът с право си е заслужил името – добре го разиграва да върви по следите му напред-назад из пустошта.

Въпреки че навъсеният и покрит с буреносни облаци Гарадос ставаше с всеки изминал момент все по-висок и мрачен, Тави не му обърна внимание и се съсредоточи единствено в търсенето на стадото. Денят отдавна беше прехвърлил пладне, когато най-после настигна лукавия овен и стадото му.

Чу овцете още преди да ги зърне – една от старите женски не спираше да блее жално. Тави се обърна към чичо си, който вървеше на десетина крачки след него, и му даде знак с ръка, че е открил овцете. Не можа да сдържи радостта си, лицето му грейна и Бърнард отвърна на усмивката му.

Хитрушко беше вкарал стадото насред бодлив гъсталак, почти колкото Тави висок и стотина крачки широк. Тави забеляза насред стадото извитите рога на стария овен, тръгна предпазливо към него и му заговори, както винаги правеше. Хитрушко взе да тропа, да рови земята с предните си копита и да тресе заплашително глава. Тави свъси вежди и забави крачка. Хитрушко тежеше най-малко четвърт тон и беше от здравите, високопланински овце, които бяха на почит сред хората в Алера. Бяха достатъчно едри и силни, за да се защитават сами от пернатите танаденти, но най-лошото – ставаха агресивни, ако се почувстват заплашени. Неведнъж някой невнимателен овчар биваше нападнат и убит от овцете си.

Сладникавата остра миризма накара Тави да закове на място, миришеше на заклано животно – кръв и карантия.

Нещо не беше наред.

Тави пристъпи предпазливо напред, като не спираше да се оглежда. Първата мъртва овца и едно от агнетата откри на няколко ярда от началото на гъсталака. Клекна и започна да оглежда останките на животните, в опит да открие причината за смъртта им.

Не бяха слайвите. Отровните гущери често убиваха шилета, понякога, ако бяха достатъчно много – дори овце, но пос­ле задължително се струпваха около трупа на животното и го опоскваха до кокал. Това агне имаше само една рана – голям, равен срез, който почти беше отсякъл главата на животното. Острите нокти на танадентите бяха способни да причинят подобна рана, но веднъж убил, огромният планински звяр или поглъщаше плячката си на място, или я отнасяше в бърлогата си, където да я изяде на спокойствие. Не бяха вълци – дори гигантските, от дивите източни земи на Калдерон – те не убиваха така чисто. Какъвто и звяр да беше убил овцете, щеше да започне да ги яде. Животните не убиваха за удоволствие.

Земята около агнето беше цялата изпотъпкана и изровена. Тави я огледа набързо, но откри само следи от копитата на овцете и някакви отпечатъци в пръстта, които не му бяха поз­нати – не знаеше дори дали са следи. Една от следите наподобяваше силно отпечатък от човешка пета, но в същото време можеше спокойно да мине и за мястото, където е лежал объл камък, който после се е изтърколил.

Озадачен, Тави се изправи и видя труповете на още две животни, които лежаха между останките на агнето и убежището на Хитрушко в гъсталака – още едно агне и една възрастна женска, убити по същия начин. Някоя могъща фурия би била способна да причини подобни рани, но фуриите рядко нападаха животни, ако не са принудени на това от призователите си. В такъв случай, след като това не беше работа на животно, оставаше едно – животните бяха убити от човек. Човек с невероятно остро оръжие – дълъг ловджийски нож или меч – и подсилен допълнително от фурия.

Тави вдигна поглед към Хитрушко, който продължаваше да стои пред стадото и да клати предупредително рога. Изведнъж Тави почувства силен страх. Какво беше нападнало овцете?

– Чичо? – викна Тави с леко разтреперан глас. – Нещо не е наред.

Бърнард приближи и огледа намръщено стадото, земята и накрая мъртвите овце. Тави видя как очите на чичо му се ококорват. Той измъкна рязко късия, тежък легионерски меч от колана си.

– Тави. Ела при мен.

– Какво?

– Веднага.

Гласът на Бърнард прозвуча остро и заповедно.

Тави не го бе чувал такъв допреди. Сърцето му заблъска лудо и той веднага се подчини.

– Ами стадото?

– Забрави го – отвърна хладно Бърнард. – Тръгваме.

– Но така ще загубим всичките овце. Не можем да ги оставим просто така.

Бърнард подаде на Тави меча си, като не спираше да се оглежда, и постави стрела в лъка.

– Дръж острието надолу. С другата ръка ме хвани за колана и не се пускай.

Страхът на Тави се извиси до небето и той изпълни заповед­та на чичо си.

– Какво има? Защо тръгваме? – попита.

– Защото искаме да си тръгнем оттук живи – отвърна Бърнард с опънато от напрежение лице и започна бавно да се отдалечава от гъсталака.

– Живи? Чичо, какво може да…

Тави почувства как гърбът на чичо му се стегна, докато рязко се обръщаше настрани и вдигаше лъка за стрелба.

Тави проследи погледа му и зърна нещо да профучава зад няколко тънки дървета отпред.

– Какво е то…

От противоположната страна се разнесе пронизително съскане. Тави извърна рязко глава, но Бърнард се забави с обръщането и опъването на лъка и Тави не можеше да му помогне с нищо, просто гледаше с ококорени очи връхлитащия ги ужас.

Ако птиците бяха високи шест фута и тичаха на два дълги, здрави, по-дебели от тези на кон крака, завършващи със зловещи нокти, то това беше птица. Главата ѝ се поклащаше на дълга гъвкава шия и имаше извит и остър на вид, подобен на сокол, но в пъти по-голям клюн. Перата ѝ бяха оцветени във всички нюанси на кафявото и черното, а очите ѝ бяха яркозлатисти.

Птицата направи две бързи, тежки крачки напред и скочи. Изпъна крака напред, с разперени, готови да разкъсват нокти, като в същото време размахваше яростно смехотворно малките за тялото ѝ криле. Бърнард изблъска Тави настрана и застана между него и връхлитащото чудовище.

Без да се прицели, пусна стрелата. Тя полетя и улучи птицата, но ъгълът не беше добър, върхът ѝ се плъзна по перата и стрелата отлетя встрани от целта. Звярът се приземи върху него, сграбчи го с ноктите си и замахна със зловещия клюн.

Когато топлите капки кръв на Бърнард пръснаха в лицето му, Тави изкрещя.

Ноктите започнаха да разпарят и дерат. Един успя да проникне през дебелите кожени панталони на чичо Бърнард и разпори бедрото му. Потече още кръв. Друг нокът се спусна и раздра главата му, насочи се към гърлото, но Бърнард успя да вдигне ръка и да използва дървото на лъка, за да отклони смъртоносното острие. Клюнът се стовари отгоре, но Бърнард някак успя да отбие и тази атака.

Птицата тръсна глава и пречупи с клюна си дебелото дърво на лъка, сякаш беше тънка съчка. При рязкото освобождаване на нап­режението от тетивата, дървото изтрещя като гръмотевица.

Тави скочи на крака, вдигна меча и се втурна към чичо си. Крещеше, но ушите му не разпознаха собствения му глас – беше прекалено писклив, твърде пронизителен и пълен с ужас, за да е неговият. Птицата обърна глава и златистите очи го пронизаха със смразяващ кръвта поглед.

– Брут! – извика Бърнард, възползвайки се от отвлеченото внимание на птицата към Тави. – Дръж я!

Земята под краката на птицата се разтресе и подскочи нагоре при появата на фурията. От грубия камък се посипаха тънки струйки пръст. Брут изскочи от земята – огромна хрътка от пръст и камък, с грамадна глава и мощни рамене, връхлитаща през вълна от земя и кал. В очите ѝ горяха изумрудени огньове. Брут се отблъсна здраво с лапи от земята, голямото му колкото пони тяло полетя напред и каменните му челюсти щракнаха около едното бедро на птицата.

Пернатият звяр нададе пронизителен крясък и замахна с клюн към главата на кучето. Върхът на човката хвърли искри от каменната глава и откърти едното ухо на фурията, но Брут сякаш въобще не усети това.

Тави нададе вик, стисна дръжката на меча с две ръце и замахна с всичка сила. Острието се заби в шията на птицата и Тави усети ръцете си да изтръпват от удара, когато шията на звяра се размята – сякаш държаха въдица с много тежка риба на куката. Издърпа меча и удари отново. Тъмната кръв на звяра беше по цялото острие.

Тави продължи да нанася удар след удар, като същевременно се пазеше от острите нокти на птицата. Острието се стоварваше многократно, по цялата шия и тялото на звяра, и при всеки удар от него хвърчеше кръв.

Брут повдигна птицата на една страна и я тръшна на земята с ужасяваща сила. Тави нададе нов вик. Кръвта бучеше в ушите му. Вдигна меча като брадва над главата си и го стовари върху тази на птицата. Усети в дланите си и чу хрущенето при последния удар. След това птицата спря да се мята и пронизителните ѝ крясъци секнаха.

Тави се тресеше като лист. Навсякъде имаше кръв, по дрехите му, по меча в ръцете му, по перата на птицата и по земята наоколо. Гранитните челюсти на Брут продължаваха да стискат крака на птицата. От тялото ѝ се надигна противна миризма. Тави преглътна и усети как стомахът му се обръща. Обърна се и видя чичо си да лежи проснат на земята.

– Чичо. – Той клекна до него. По ръцете и дрехите му имаше кръв. – Чичо Бърнард.

Пребледнялото, изкривено от болка лице на чичо му се обърна към него. Ръцете му стискаха разпраното бедро и кокалчетата им бяха побелели от напрежението.

– Кракът ми – каза той. – Трябва да вържем крака ми, момче, иначе с мен е свършено.

Тави преглътна тежко и кимна. Остави меча и свали колана си.

– Ами Брут?

– Не сега – поклати едва забележимо глава Бърнард. – В това състояние не мога да го управлявам.

Тави трябваше да използва и двете си ръце, за да повдигне крака на чичо си и да промуши колана отдолу. Докато го увиваше, Бърнард изстена. Стегна го, колкото сила имаше. Бърнард изпъшка отново и бавно свали ръце от бедрото си. Панталоните му бяха напоени с кръв, но нова не потече. Раната изглеждаше ужасно. Мускулите бяха разпорени и на Тави му се стори, че дори вижда част от бялата кост отдолу. Стомахът му се надигна отново и той извърна поглед.

– Враните да го накълват – прошепна той. Сърцето му все още блъскаше като лудо и целият се тресеше. – Чичо, добре ли си?

– Здравата боли. Говори ми нещо, докато попремине малко.

Тави прехапа устни.

– Добре, чичо. Какво беше това нещо?

– Стадомор. На юг ги има много. Предимно в Трескавата джунгла. Досега не бях виждал някой толкова на север. Нито толкова голям.

– За удоволствие ли убиват?

– Не. Просто са прекалено глупави и не могат да се удържат. Веднъж надушат ли кръв, разкъсват всичко живо наоколо.

Тави отново преглътна и кимна.

– Все още ли сме в опасност?

– Вероятно да. Стадоморите ловуват по двойки. Иди погледни отблизо птицата.

– Какво?

– Огледай отблизо проклетата птица, момче – изръмжа Бърнард.

Тави се надигна и отиде до стадомора. Единият му крак леко приритваше и ноктите му се свиваха и отпускаха в конвулсии. От тялото се носеше миризмата на карантия и Тави запуши устата и носа си с ръка.

Бърнард изпъшка и се надигна до седнало положение. За момент главата му клюмна и той трябваше да се подпре на земята, за да не падне отново по гръб.

– Уби го още с първия си удар, Тави. Трябваше просто да се отдръпнеш и да го изчакаш да умре.

– Но то не спираше да се бори.

– Разпори му гърлото – поклати глава Бърнард. – Нямаше да продължи да се бори дълго, но минава време, докато им изтече кръвта, а понякога това време е достатъчно да те отнесат със себе си в смъртта. Виж му врата, точно зад главата.

Тави заобиколи мъртвата птица и Брут, застана над главата и погледна където му каза чичо му.

Точно където свършваше черепът, нещо надигаше перата. Той клекна и протегна предпазливо пръсти, за да повдигне перата и да види по-добре.

Около шията на птицата имаше преплетени ивици от няколко вида груб плат и кожа, толкова стегнати, че се бяха впили в плътта.

– Има нещо като нашийник на врата – каза Тави.

– От какво е направен? – изръмжа Бърнард.

– Не знам. Плат и кожа, оплетени. Не съм виждал такова нещо.

– Това е маратски нашийник. Трябва да се махаме оттук, Тави.

Тави вдигна стреснато глава.

– Няма марати в Калдерон, чичо. Легионите ги държат нас­трана. Не е имало марат в долината от години насам, от голямата битка.

– От преди да се родиш – кимна Бърнард. – Но две кохорти на гарнизон не са достатъчни да ги удържат на всяка цена, не и ако не идват по много. Тук има маратски войн и той няма да е никак доволен, че убихме птицата му. Същото се отнася за партньора на звяра.

– Партньор ли?

– Виж белезите по главата. Остават при чифтосване. Убили сме женската.

Тави преглътна тежко.

– Тогава май е по-добре да тръгваме.

Бърнард кимна и му махна с ръка:

– Ела, момчето ми.

Тави клекна до него. Една от овцете изблея и той вдигна пог­лед. Стадото започна да се разпръсква и Хитрушко заприпка около овцете и взе да ги събира накуп, като ги блъскаше с рогата си.

– Брут – каза Бърнард с пресипнал глас. Пое дълбоко въздух и напрегна сили да се съсредоточи в командата. – Пусни птицата. Отнеси ни у дома.

Брут пусна крака на стадомора и се обърна към Бърнард, после потъна в пръстта. Тави усети земята под краката му да се повдига. С дълбок стон на откъртваща се скала, парчето земя под тях, около пет фута в диаметър, се издигна и се понесе на юг, като сал по течението на бавна река. Отправи се към вът­решността на гората и започна да набира скорост.

– Събуди ме, като пристигнем – промърмори Бърнард, легна по гръб, затвори очи и тялото му се отпусна.

Сбърчил чело, Тави погледна чичо си, после през рамо към овцете. Хитрушко отново ги беше събрал накуп в гъсталака и беше навел предупредително рога, но не срещу Тави.

– Чичо Бърнард – каза Тави и чу отново гласа си писклив и разтреперан от паника. – Чичо Бърнард. Мисля, че нещо идва.

Чичо му не отговори. Тави се огледа за меча и го видя на двайсетина крачки от себе си, оставен до мъртвия стадомор. Стисна юмруци в безсилна ярост. Той беше виновен за всичко. Ако не беше пренебрегнал задълженията си, за да впечатлява Берите, нямаше да се наложи да тръгва да търси стадото и нямаше да трябва чичо му да идва с него.

Тави потрепери. Изведнъж заплахата от смъртта му се стори прекалено реална, близка и осезаема.

Над долината плъзнаха сенки и Тави вдигна глава към скупчващите се на небето облаци, които скриваха слънцето. Чу тътена на далечна гръмотевица. Излезе вятър и дърветата и оскъдният храсталак се разлюляха и зашумяха. Стори му се, че земният им сал пълзи едва. Въпреки че беше набрал скоростта на човешки ход и непрекъснато ускоряваше, Тави отчаяно искаше да забърза още и същевременно не можеше да се отърве от мисълта, че може би е вече прекалено късно за това.

Преглътна мъчително. Ако сега нещо ги подгонеше, чичо му нямаше да може да му помогне. Щеше да се наложи да се справя съвсем сам.

От запад, откъм дърветата по склона се разнесе пронизителен писък.

Тави се обърна рязко по посока на звука, но не видя нищо.

Още един стадомор.

Чу се друг писък, този път от изток и от притеснително близо. Трети? Нещо изшумоля в храсталака на петдесетина крачки зад тях. После пак, по-близо. На Тави му се стори, че забеляза движение. Приближаваше.

– Идват – прошепна той.

Знаеше, че рано или късно Брут ще достигне скоростта на тичащ човек, която можеше да поддържа с часове, че дори с дни, но се боеше, че това няма да е достатъчно, за да се измъкнат. Чичо Бърнард беше в безсъзнание, нямаше да има никакъв шанс при ново нападение на стадомор, а Брут ще е изцяло погълнат от задачата си да ги носи към дома.

Това означаваше, че единственият шанс за чичо му е стадоморите да тръгнат в друга посока. Към някого, който ще отвлече вниманието им от него.

Тави пое дълбоко въздух, претърколи се от сала, после по пътеката и остана да лежи неподвижно в храстите отстрани. Ако движението беше това, което привличаше стадоморите, с надигналия се вятър и разлюлените храсти щеше да им е по-трудно да го открият. Реши, че ще полежи за момент неподвижно, а после ще вдигне достатъчно шум, за да отвлече вниманието им от лесната плячка на сала.

Чу се нова гръмотевица и Тави усети капка дъжд на бузата си. Вдигна очи към небето и видя огромните тъмни облаци да се скупчват около планината. Усети нова капка дъжд и от обзелия го страх за малко да повърне. Фуриите на бурите бяха смъртоносни, ако те сварят на открито. Без здравите каменни стени на холта и защитата на собствени фурии нямаше да има почти никакъв шанс за оцеляване. Запъхтян, Тави събра няколко удобни за хвърляне камъка. Обърна се на запад и запрати първия с всичка сила в гората.

Камъкът летя дълго и безшумно, преди да се блъсне с остър пукот в един дънер. Тави се притисна към корените на дървото, зад което се беше скрил, и замръзна неподвижно.

От другата страна на пътеката се чу писък и нещо профуча през храсталака. Тави чу зад себе си стъпки и в следващия миг покрай него профуча, почти безшумно, огромна сянка. Прелетя пътеката с един скок. Стадомор, по-тъмен и едър от онзи, който беше убил. Тичаше като на пръсти, ноктите му чаткаха в килима от борови иглички по земята и перата му шумоляха при съприкосновението си с клоните на дърветата. Насочи се към мястото, където беше паднал камъкът, и изчезна в храстите.

Тави издиша. Хвърли втори камък по посока на поляната при стадото, обратно на тази, в която Брут носеше чичо му. Приклекна и тръгна към поляната, като на всеки няколко крачки спираше и хвърляше нов камък. Вятърът се усили още повече и донесе нови ситни леденостудени капки дъжд.

Тави се промъкваше към поляната, тих като котка, стараеше се дори да диша колкото се може по-тихо. Последните няколко крачки измина пълзешком, по корем, под ниско увисналите клони на един от боровете. От овцете нямаше следа.

Но вторият стадомор беше там.

А също и маратът.

Този стадомор беше поне с една глава по-висок от първия, с по-тъмни пера и очи. Стоеше над трупа на мъртвата птица, беше вдигнал във въздуха единия си крак и заровил клюн в перата на мъртвата си партньорка.

Това беше първият марат, когото Тави виждаше. Беше висок – по-висок от всеки човек, когото Тави познаваше. И приличаше на човек, но беше много по-широкоплещест и с огромни жилави мускули. Единственото му облекло се състоеше от бедрена препаска, която обаче, изглежда, имаше чисто практично предназначение – на нея висяха няколко кожени кесии, а в колана ѝ беше затъкнато нещо, което приличаше на кинжал от гладко черно стъкло. Косата му беше дълга, гъста и неестествено бяла на фона на оскъдната светлина. В нея той беше вплел няколко тъмни пера, които му придаваха още по-дивашки вид.

Маратът отиде до мъртвия стадомор, коленичи до него и постави върху тялото му едрите си длани. Издаде приглушен висок стон, който бе подет от мъжкия стадомор до него. После двамата сведоха мълчаливо глави и останаха неподвижни за момент.

Накрая маратът оголи зъби в зловеща гримаса и се заоглежда. Очите му, видя Тави, имаха същия оттенък на златистото като тези на стадомора – ярки, нечовешки очи.

Тави лежеше неподвижно, не смееше дори да си поеме дълбоко въздух. Изражението на лицето на този марат беше непог­решимо ясно – беше бесен от ярост. Той бавно обходи с поглед поляната и тогава Тави видя, че зъбите и дланите му бяха аленочервени от кръв.

Маратът се изправи и поднесе едната си ръка към устата. Пое дълбоко въздух и изсвири протяжно, но толкова силно, че Тави подскочи от страх. В мелодията се редуваха къси и дълги, пронизителни и ниски тонове. След това притихна и зачака.

Сбърченото чело на Тави се смръщи още повече, докато с полуотворена уста напрягаше слух.

Не след дълго, примесен със звука на засилващия се вятър, дойде отговорът – подобно изсвирване. Тави нямаше представа какво гласеше този отговор, но самото му съществуване беше достатъчно, за да го изплаши до смърт. Това можеше да означава само едно: това не беше единственият дивак в гората.

Маратите се бяха върнали в долината Калдерон.

Може би бяха тръгнали на лов или просто се криеха в безлюдните Борови падини около Гарадос. Или, мислеше трескаво Тави, бяха преден отряд на цяла орда. Що за абсурд. Цяла орда от марати не е засичана в долината от поне петнайсет години, от преди Тави да се роди. И въпреки че тогава са усетили за кратко вкуса на победата, смазвайки един кралски легион и убивайки Принсепс Гай, впоследствие, само седмица по-късно, ордата е била разбита от алеранските легиони и маратите избити така брутално и безмилостно, че никой не е очаквал, че някога пак ще се върнат.

Тави преглътна тежко. Но ето че се бяха върнали. А ако са планирали мащабно нападение, това най-вероятно бяха съгледвачите им. И ако Тави беше прав за всичко дотук, те в никакъв случай нямаше да оставят просто ей така някакво си момченце да се измъкне живо и да предупреди останалите за това, което е видяло в гората.

Маратът продължи да се оглежда. Накрая отскубна няколко пера от мъртвата птица и ги привърза към кичури от косата си. Подсвирна на мъжкия стадомор и му даде знак с ръка. Птицата моментално тръгна с дълги скокове в посоката, в която беше посочил маратът, и започна да оглежда околността.

През това време маратът коленичи до мъртвия стадомор, подуши кръвта по ноктите му и за голяма погнуса на Тави, облиза един от тях. Затвори очи, примижа и премлясна, сякаш вкусваше не кръв, а вино. Отвори очи, но не се изправи, остана на четири крака и задуши по земята като куче. Спря до меча, вдигна го и огледа петната от кръвта на стадомора по острието. След това го изтри в тревата и го затъкна в препаската си.

С всяка секунда вятърът ставаше все по-силен, с всеки следващ порив променяше посоката си. Тави го усети да пронизва гърба му, но не помръдна, страхуваше се, че ако го направи, веднага ще бъде забелязан.

Маратът вдигна глава, обърна се рязко и погледът му се насочи право към скривалището на Тави.

Точно като кокошка, забелязала буболечка на земята, помис­ли си Тави, и тази буболечка съм аз.

В този момент, няколко крачки встрани, стадоморът изпищя и се обърна на юг. Маратът отиде до него и златистите му очи веднага се заеха да разчитат отдалечаващите се следи по земята. Коленичи и ноздрите му започнаха да се издуват и свиват. Вдигна глава и очите му блеснаха свирепо.

Изправи се и тръгна с бърза крачка на юг, в посоката, в която се отдалечаваше раненият чичо на Тави.

– Не! – изкрещя той.

Изскочи от скривалището си и запрати един от последните си камъни по марата. Мерникът му се оказа добър. Камъкът улучи едната скула на дивака и от раната бликна кръв.

Маратът се вторачи в него с орловите си очи и изкряска нещо на език, който Тави не познаваше. Въпреки това намеренията му станаха ясни, преди дори да извади стъкления кинжал от препаската си. Очите му святкаха от ярост.

Той изсвири и стадоморът се извърна към него. После посочи към Тави и нададе онзи пронизителен писък, с който беше нападнал женският стадомор.

Тави се обърна и побягна.

Откакто се помнеше, беше бягал от по-големите и силните от него. Повечето игри в холта включваха един или друг вид гонене и преследване и Тави се беше научил да използва дребния си ръст и пъргавина в своя полза. Насочи се към най-гъстите части на храсталака, започна да се промушва през най-оплетените трънаци, запрескача дупки и ниски храсти.

Вятърът се усили и понесе из въздуха прах и изсъхнали борови иглички. Тави тичаше на запад, далече от чичо си. Зловещите писъци на стадомора и господаря му го следваха по петите, но страхът му даваше криле.

Сърцето на момчето блъскаше като ковашки чук, бързо и тежко. Знаеше, че сега е сам, че никой нямаше да му се притече на помощ, че сега трябва да се осланя единствено на собствените си умения. Нямаше място за грешка или дори забавяне, в противен случай маратът и стадоморът щяха да го настигнат. Залезът наближаваше и огромната буря на Гарадос се спускаше над долината. Който и да го настигнеше – бурята, маратът или стадоморът – беше мъртъв. Тави бягаше за живота си.