Фуриите на Калдерон

Глава І

Амара седеше на полюшващия се гръб на стария гаргант и докато яздеше, прехвърляше наум плана си. Утринното слънце я обливаше с лъчите си, изтикваше студа от мразовития, мъглив въздух и сгряваше тъмната вълна на полата ѝ. Осите на каруцата скърцаха и стенеха под тежестта на товара зад гърба ѝ. Робският нашийник, който носеше, беше започнал да прежуля кожата ѝ и тя се зарече, че занапред ще го носи няколко дни преди мисия, за да свикне.

Ако оцелее след тази, естествено.

По гръбнака ѝ пробяга нервна тръпка и напиращият страх скова напрегнатите ѝ рамене. Пое дълбоко въздух, издиша и прит­вори очи. Пропъди всяка мисъл от главата си и се съсредоточи върху онова, което долавяха сетивата ѝ: слънцето по лицето, люлеенето на ръбестия гръб на добичето в такт с широките му крачки и скърцането на осите на каруцата.

– Тревожиш ли се? – попита мъжът, който вървеше до гарганта.

В ръката му се полюшваше остен, но през целия път досега не го беше използвал нито веднъж. Успяваше да управлява добичето единствено чрез юздите на оглавника, въпреки че главата му едва стигаше до покритите с кафява козина хълбоци на гигантския вол. Носеше най-обикновени дрехи, като онези, с които ходеха пътуващите търговци: кафяви, прилепнали по краката панталони, груби сандали и дебело, зелено, ръчно тъкано вълнено елече върху ризата си. Имаше опърпано зелено наметало без никаква украса или бродерия, но откакто слънцето се беше издигнало достатъчно високо на небето, то висеше преметнато през рамото му.

– Не – излъга Амара, отвори очи и зарея поглед напред.

– Лъжкиня – изсмя се тихо Фиделиас. – Планът ти не е глупав. Може и да проработи.

Амара хвърли предпазлив поглед на учителя си:

– Имаш друго предложение ли?

– За финалния ти изпит? – попита Фиделиас. – Как не. Не бих си и помислил дори, академ. Това само би омаловажило представянето ти.

– Тогава смяташ, че има още нещо, което трябва да знам, така ли? – облиза нервно устни Амара.

Фиделиас я изгледа простодушно.

– Имам няколко въпроса.

– Въпроси, сега? Съвсем скоро ще пристигнем.

– Мога да ти ги задам, след като пристигнем, щом предпочиташ.

– Ако не беше мой патрисерус, щях да те смятам за направо непоносим – въздъхна Амара.

– Много мило от твоя страна. Напреднала си значително от първите ти месеци в Академията. Колко изненадана беше тогава, като разбра, че Курсорите не само разнасят послания.

– Знаеш, че мразя тази история, но продължаваш да я разказваш.

– Не – усмихна се широко Фиделиас. – Продължавам да я разказвам, защото знам, че я мразиш.

– Ето затова според мен Курсорът Легат не спира да те изпраща на мисии, за да те държи настрана – погледна го закачливо Амара.

– Това е част от чара ми – съгласи се Фиделиас. – И така. Първото ми притеснение…

– Въпрос – поправи го Амара.

– Въпрос… – съгласи се отново той – е за измислената ни история.

– Не разбирам въпроса. Армиите се нуждаят от желязо. Ти си контрабандист на руда, а аз съм твоя робиня. Чул си, че насам има пазар за стоката ти, и си дошъл да видиш какво можеш да изкараш от нея.

– Аха – каза Фиделиас. – А какво да отговоря, когато ме попитат откъде я имам тази руда? Такава стока не се намира под път и над път.

– Ти си Курсор Калидус. Изобретателен човек си. Все ще измислиш нещо.

– Ако не друго, поне си се научила да прехвърляш отговорнос­ти – подсмихна се Фиделиас. – Хубаво, стигаме до този изменнически легион с безценната ни руда. – Той кимна през рамо към скърцащата каруца. – Какво ще ги спре просто да ни я вземат, вместо да я купуват?

– Ти си само предвестник на цяла верига от контрабандисти и представляваш множество интереси в търговията с руда. Пътуването ти се наблюдава и ако се увенчае с успех, след теб ще дойдат други, с още стока.

– Точно тази част от историята не ми е ясна – каза Фиделиас с невинно изражение на лицето. – Ако слуховете излязат вер­ни и това наистина е легион от изменници под командването на Върховен лорд, който се готви да свали Короната, не мис­лиш ли, че той ще е готов на всичко, за да не се разчуе и дума за съществуването на легиона му? Каква да е дума – добра, лоша?

– Да – отвърна Амара и го изгледа отгоре. – Което е изцяло в наша полза. Виж сега, ако не се върнеш от тази малка разходка, съществуването на лагера им ще се разчуе из цяла Алера.

– Неизбежно е, вярно, по един или друг начин ще се разчуе. Не можеш да държиш дълго в тайна цял един легион.

– Така имаме най-висок шанс – каза Амара. – Сещаш ли се за нещо по-добро?

– Промъкваме се, призоваваме стихиите си и с помощта на фурии се вмъкваме в лагера, сдобиваме се с доказателства и си плюем на петите, все едно враните са ни погнали.

– О, обмислих подобен план – каза Амара, – но реших, че е прекалено глупав и предвидим.

– Но именно простотата е най-значителното му предимство – отбеляза Фиделиас. – Сдобиваме се с информация, поднасяме доказателство на Короната и оставяме Първия лорд да организира мащабна кампания срещу изменниците.

– О, да, това е далече по-просто. Веднъж разбрал, че е открит от Курсорите, който и да командва този лагер, просто ще изчезне и ще премести легиона си другаде. Короната просто ще пръсне на вятъра пари, усилия и човешки животи, за да го търси, но дори и след като го открие, човекът, способен да поддържа такава армия, може просто да се измъкне отново.

Фиделиас я погледна и подсвирна.

– Значи, искаш да се промъкнеш и излезеш от лагера незабелязана, да съобщиш на Короната – а после какво?

– Ще поведем няколко кохорти рицари Аери и ще ги смажем на място – отвърна Амара. – Ще вземем пленници, ще ги накараме да свидетелстват срещу онзи, който ги поддържа, и ще приключим случая тук, на място, веднъж завинаги.

– Амбициозно намерение – отбеляза Фиделиас. – Много амбициозно. И опасно. Ако ни настигнат, ще ни убият. Логично е да предполагаме, че и те имат рицари, а също, че ще си отварят очите за появата на някой Курсор.

– Ето защо не трябва да ни хващат. Преструваме се на бед­ния, алчен контрабандист и неговата робиня, пазарим се за най-добрата цена, която можем да им отмъкнем, и си тръгваме.

– И задържаме парите – намръщи се Фиделиас. – По принцип не възразявам срещу никоя мисия, която може да ми донесе печалба, но, Амара, прекалено много неща може да се объркат.

– Не сме ли ние вестоносците на Първия лорд? Неговите очи и уши?

– Ако обичаш, не ми цитирай Кодекса – тросна се Фиделиас. – Курсор съм, отпреди майка ти и баща ти да призоват първите си фурии. Не си мисли, че си по-умна от мен, само защото си любимка на Първия лорд.

– Мислиш, че мисията не си заслужава риска ли?

– Мисля, че има още много неща, които не знаеш – отвърна Фиделиас и на Амара ѝ се стори, че сега той изглеждаше по-стар от преди. И разтревожен също. – Нека аз се справя с това, Амара. Сам ще вляза. Ти остани тук, а аз ще те взема на връщане. Няма нужда да рискуваме и двамата.

– Не – каза тя. – Първо, това е моята мисия. Второ, ще си прекалено зает да играеш ролята си. А аз ще мога да наблюдавам, особено оттук. – Тя плесна широкия гръб на гарганта и добичето ѝ отвърна с пръхтене и облаче прах от ноздрите. – Също така ще мога да пазя гърба ни. Ако преценя, че се готвят да ни нападнат, ще успеем да се измъкнем.

– А аз си мислех, че просто ще се преструваме на пътуващи търговци – промърмори Фиделиас. – Че ще приближим по тъмно и ще се вмъкнем незабелязано в лагера.

– Когато няма други пътници и със сигурност ще предизвикаме подозрения?

– Е, добре – въздъхна дълбоко той. – Добре. Ще го направим, както ти искаш. Но да знаеш, че си залагаш главата на враните.

Стомахът на Амара за пореден път се сви и тя притисна ръка към него, в опит да прогони страха. Не успя.

– Не – отвърна тя. – Залагам главите и на двама ни.

Въпреки мудната си походка, с всяка крачка гаргантът изминаваше разстоянието на няколко човешки. Масивните му, завършващи с дебели нокти крака с лекота изминаваха мили разстояние, въпреки че през цялото време не спираше да оголва храсталака и дърветата покрай пътя, като така трупаше тлъстини по хълбоците си. Оставено без контрол, гърбатото добиче просто щеше да броди из гъстите шубраци да пасе на воля, но Фиделиас го водеше с умела и сигурна ръка по пътя и подтичваше с бърза стъпка покрай него.

Още миля, според Амара, и щяха да достигнат предните постове на лагера на изменниците. Тя опита да се съсредоточи върху ролята си – отегчена, полузаспала и изтощена от дългия път робиня, – но едва успяваше да се противопостави на напрежението и тревогата, които напираха да я смажат с тежестта си. Какво, ако лагерът на легиона се окажеше просто слух и цялата ѝ разузнаваческа мисия, така старателно планирана, се окажеше една скъпо струваща загуба на време? Ще се разочарова ли от нея Първият лорд? Ами другите Курсори? Подобен колосален гаф ще е доста жалка първа крачка в кариерата ѝ след излизане от Академията.

Напрежението ѝ се усили, усети го като железен обръч, стиснал раменете и гърба ѝ, и главата ѝ започна да пулсира от ярките лъчи на слънцето. Бяха ли объркали къде да завият? Пътят, който следваха, беше прекалено отъпкан за изоставена пътека в гората, но можеше и да греши. Не трябваше ли вече да виждат дима от огньовете на лагера? Не трябваше ли вече да са чули нещо, ако бяха така близо, както предполагаше?

Тъкмо се канеше да се наведе към Фиделиас за съвет, когато на не повече от десетина крачки отпред, под сянката на едно дърво изникна фигурата на човек. Мъжът носеше тъмна туника, прилепнали по краката панталони и лъскави нагръдник и шлем. Появи се без всякакво предупреждение, без никакво движение – безсъмнено умел призовател на горски фурии. Беше истински гигант, почти седем фута висок, и носеше тежко острие. Вдигна облечена в ръкавица длан и гласът му прозвуча отег­чено и сдържано:

– Стой.

Фиделиас цъкна с език на гарганта, който забави крачка и след няколко стъпки спря. Каруцата проскърца и спря под тежестта на рудата.

– Добро утро, господарю – провикна се Фиделиас. Гласът му потрепери нервно, докато изричаше раболепния си поздрав. – Как сте в това прекрасно есенно утро?

– Сбъркал си пътя – отвърна му гигантът. Говореше монотонно и в тона му се прокрадна сънлива нотка, но дланта му се отпусна върху дръжката на оръжието. – Тези земи не са безопасни за търговци. Обръщай.

– Да, господарю, разбира се, господарю – усмихна се глуповато Фиделиас. – Но аз съм просто един пътуващ търговец, тръгнал със стоката си и надеждата, че тук ще намеря пазар за нея. Не търся неприятности, добри ми господарю, само възможност да си възвърна малко от загубите, които претърпях. Колко жалко, че в такъв неподходящ момент идвам с тази чудесна… – Фиделиас извъртя очи към небето и провлачи крак в прахта на пътя. – Желязна руда. – Той се усмихна лукаво на войника. – Но както кажете, добри ми господарю. Тръгвам си.

– Чакай, търговецо – пристъпи напред войникът.

– Господарю? – погледна към него Фиделиас. – Дали пък не бихте искали да я купите?

Гигантът сви рамене. Спря на няколко крачки от Фиделиас и попита:

– Колко руда караш?

– Почти тон, добри ми господарю. Сам виждате, гаргантът ми направо изнемогва.

Войникът изсумтя и погледът му се премести от добичето върху Амара.

– Коя е тя?

– Робинята ми, добри господарю – отвърна Фиделиас с писклив угоднически глас. – Ако ви се нрави, тя също е за продан. Работлива е и я бива в тъкането и готвенето, но още повече я бива в това, да направи нощта на един мъж незабравима. За два лъва я давам, много изгодна сделка.

– Твоята работливка язди, а ти ходиш пеш, а, търговецо – изсумтя гигантът. – Щеше да е по-разумно от твоя страна да беше пътувал сам. – Той подсмръкна. – Кльощава е като хлапе. Хващай добичето и ме последвай.

– Ще купувате ли, господарю?

Войникът го изгледа и каза:

– Не казах да приказваш, търговецо. Тръгвай с мен.

Фиделиас зяпна войника и преглътна мъчително, почти звучно.

– Дадено, дадено, господарю. Ще съм само на крачка-две зад вас. Хайде, старче.

Той хвана с трепереща ръка юздите на гарганта и го поведе напред.

Войникът изсумтя, обърна се и тръгна обратно по пътя. Изсвири пронизително и от сенките от двете страни на пътя, също толкова безшумно и ненадейно като него, изникнаха дузина въоръжени с лъкове мъже.

– Дръж хората тук, докато не се върна – каза гигантът. – Не пускайте никой да минава.

– Да, господине – отвърна един от хората.

Амара го огледа внимателно. Всичките мъже бяха облечени еднакво: черни туники и панталони и къси връхни дрехи в тъмнозелено и кафяво. Този, също както и гигантът, носеше златен пояс. Амара огледа внимателно останалите, никой друг не носеше пояс – само те двамата. Рицари? Възможно. Един от двамата имаше доста силни дървесни фурии, реши тя, няма как иначе да скрие толкова много хора и така добре.

„Враните да го изкълват – помисли си Амара. – Ами ако се окаже, че този легион разполага с цял контингент от рицари? И с толкова силни фурии ще са заплаха за всеки един град в Алера.“

Това можеше да означава само едно, този легион имаше силна подкрепа. Всеки, достигнал такава мощ в изкуството за призоваване на фурии, че да стане рицар, на практика можеше да предлага услугите си срещу каквато поиска цена. А купуването им не е по силите на всеки ядосан търговец, наумил си да иска от своя господар или Върховен лорд да свали от данъците му. Дори благородниците можеха да си позволят наемането едва на няколко рицари, за цял контингент и дума не можеше да става.

Амара потрепери при мисълта. Ако някой от Върховните лордове наистина е тръгнал да сваля Първия лорд, наближаваха тежки времена.

Тя погледна към Фиделиас и той ѝ отвърна с тревожен пог­лед. Стори ѝ се, че видя в очите му собствените си безпокойс­тво и страх. Искаше ѝ се да поговори с него, да го попита за мнението му, но не можеше да си позволи да излезе от ролята си. Затова стисна зъби, заби пръсти в седлото на гърба на гарганта и се опита да укроти нервите си, докато войникът ги водеше към лагера.

Тя не спираше да се оглежда, докато тежките стъпки на огромното животно я носеха напред. Пътят изкачи един нисък хълм, направи завой и излезе в началото на долина. Тогава пред очите ѝ се разкри лагерът на легиона.

„Велики фурии – помисли си тя. – Прилича на град.“

Погледът ѝ отчете всички подробности. Лагерът беше пос­троен, следвайки стандартната подредба на всеки легион: дървената палисада от колове и защитният ров оформяха огромен квадрат около шатрите на войниците и различните складове за продоволствие. Шатрите от бяло платно бяха подредени в идеално прави редици и бяха прекалено много, за да бъдат преброени набързо. Имаше две порти за влизане в лагера, една срещу друга. Палатките и навесите на цивилните, следващи легиона, бяха пръснати в пълен безпорядък около палисадата, приличаха на рояк мухи около заспал звяр.

Беше пълно с хора.

На една поляна встрани от лагера, командвани от ревящи с пълно гърло центуриони или ездачи с черни пояси, цели кохорти упражняваха придвижване в боен ред. По-встрани от тях, стрел­ци обсипваха със стрелите си далечни мишени, докато майстори в призоваването на фурии обучаваха нови попълнения в приложението им във военното дело. В лагера се забелязваха и жени – перяха дрехи в течащия наблизо поток, поправяха брони, поддържаха огньовете или просто се наслаждаваха на утрин­ното слънце. Амара забеляза, че няколко от жените също носеха черни пояси и яздеха по посока на тренировъчната поляна. Скитащите из лагера кучета вдигнаха малка врява с лая си, когато надушиха приближаващия от билото на хълма гаргант. В единия край, недалече от потока, се беше оформило нещо като малък пазар, където продавачите излагаха стоката си на скалъпени сергии или я подреждаха по опънати на тревата одеяла.

– Идвате точно между закуска и обяд – каза войникът. – Иначе можех да ви предложа нещо за ядене.

– Може да останем за обяд, господарю – каза Фиделиас.

– Може. – Войникът спря, вдигна поглед към Амара и я огледа мълчаливо и настоятелно. – Кажи ѝ да слиза. Ще извикам един-двама от конярите да се погрижат за добичето ти.

– Не – отвърна твърдо Фиделиас. – Стоката ми идва с мен.

– В лагера е пълно с коне – изръмжа войникът. – Ще полудеят, като надушат това животно. Това животно остава тук.

– Тогава и аз оставам.

– Не.

– Тогава робинята да остане. Тя може да седи и да го наглежда. Животинката се плаши от непознати.

Войникът присви очи и измери Фиделиас с подозрителен поглед.

– Какви си ги намислил, старче?

– Какво да съм намислил? Просто си пазя интереса, господарю, като всеки търговец.

– Сега си в лагера ни. Интересите ти вече не означават нищо, не мислиш ли?

Войникът не вложи никаква емоция в тона си, но ръката му отново беше на дръжката на меча.

Фиделиас се изпъна гордо и гласът му се изпълни с възмущение:

– Не бихте посмели.

Войникът се усмихна и в усмивката му имаше решителност и непоколебимост.

Фиделиас облиза нервно устни. После стрелна с поглед Амара. Стори ѝ се, че забеляза нещо в погледа му, предупреждение може би, но той просто каза:

– Момиче, слизай!

Амара се хвана за кожените ремъци и се спусна от гърба на гарганта. Фиделиас цъкна с език, дръпна един от ремъците и огромното животно с доволно пръхтене се отпусна лениво на тревата, от което земята потрепери под краката им. Наведе гигантската си глава, отскубна стиска трева и задъвка, премрежило поглед.

– Последвай ме – каза войникът. – Ти също, робиньо. Ако някой изостане на повече от три крачки, ще ви убия и двамата. Ясно?

– Ясно – отвърна Фиделиас.

– Ясно – повтори Амара, като внимаваше да не вдига пог­лед от земята.

Двамата с Фиделиас последваха войника и прекосиха потока през един от бродовете. Водата беше студена и течеше бързо покрай глезените ѝ. Кожата на ръцете и краката ѝ настръхна, тя потрепери, но не изостана от войника и учителя си.

В един момент Фиделиас изостана леко и се изравни с нея.

– Успя ли да преброиш шатрите?

– Почти – кимна отривисто Амара.

– Добре поддържани и в стегнати редици. Това не е просто тълпа от недоволни фермери. Професионална армия.

Амара кимна отново и прошепна:

– Сериозни пари стоят зад това тук. Достатъчно убедително доказателство ли ще е за Първия лорд, за да повдигне въп­роса пред Съвета?

– Обвинение без обвинен? – Фиделиас направи гримаса и пок­лати глава. – Не мисля. Ще ни трябва доказателство, което уличава конкретен човек. Не е нужно да е желязно, но поне да е достатъчно ясно и надеждно.

– Познат ли ти е придружителят ни?

Фиделиас я стрелна с поглед.

– Защо? Ти познаваш ли го?

– Не съм сигурна – поклати глава Амара. – Но нещо в него ми е познато.

– Наричат го Меча – кимна на свой ред Фиделиас.

Амара усети как очите ѝ се ококорват.

– Алдрик екс Гладиус? Сигурен ли си?

– Виждал съм го навремето, в столицата. Гледах дуела му с Арарис Валериан.

Амара се вгледа във вървящия отпред мъж и като внимаваше да не повишава глас, прошепна:

– Говори се, че е най-умелият майстор на меча в целия свят.

– Да – отвърна Фиделиас. – Такъв е. – После плесна с опакото на ръката Амара по главата и каза, достатъчно силно, за да го чуе Алдрик: – Затваряй си мързеливата уста. Ще ядеш, когато аз реша, нито секунда по-рано. Да не съм чул и дума повече.

Продължиха да вървят мълчешком и влязоха в лагера. Алдрик ги поведе през една от портите и после продължи по централната алея, която разделяше лагера на две. След това зави наляво и тръгна към мястото, където, както можеше да се досети Амара, според стандартната подредба на легионерските лагери в Алера стоеше командирската шатра. И наистина, стигнаха до голяма шатра с двама легионери от двете страни на входа. Нагръдниците им блестяха, бяха въоръжени с копия, а на коланите им висяха мечове. Алдрик кимна на единия и влезе. След малко се показа навън и викна на Фиделиас:

– Ти. Търговецо. Влизай. Командирът иска да говори с теб.

Фиделиас пристъпи напред и Амара понечи да го последва. Алдрик сложи ръка на гърдите на учителя ѝ:

– Само ти. Без робинята.

Фиделиас примигна неразбиращо:

– Нима очаквате просто да я оставя навън сама, добри ми господарю? Може да е опасно. – Той хвърли поглед на Амара и тя веднага разбра смисъла му. Предупреждение. – Да оставя хубаво младо момиче насред лагер, пълен с войници?

– Трябваше да помислиш за това, преди да дойдеш насам – каза Алдрик. – Никой няма да я убие. Влизай.

Фиделиас извърна поглед към Амара и прокара език по устните си, после влезе в шатрата. Алдрик изгледа Амара с безизразни, хладни очи и последва Фиделиас. Миг по-късно се появи обратно, влачейки след себе си едно момиче. Тя беше дребничка, измършавяла и дрехите ѝ висяха по нея като дрипите на плашило. Нашийникът около врата ѝ, въпреки че беше стегнат до последната дупка, висеше отпуснато. Кафявата ѝ коса изглеж­даше суха и чуплива като слама, полата ѝ беше покрита с прах, но краката ѝ изглеждаха изненадващо чисти. Алдрик я изхвърли безцеремонно навън.

– Имаме работа – каза ѝ той, преди да влезе в шатрата и да спусне след себе си покривалото на входа.

Момичето полетя заедно с плетената кошница в ръцете ѝ и се стовари с тих стон на земята, в кълбо от кошница, поли и чорлави коси.

– Добре ли си? – попита Амара, докато клякаше до нея.

– А, добре съм – отвърна троснато момичето. Изправи се разтреперано и ритна с пръстите на крака си облак прахоляк към шатрата. – Копеле – промърмори. – Аз се опитвам да му изчистя, а той ме подмята като брашнен чувал. – Очите ѝ проб­леснаха и в тях се изписа непокорство. Обърна се към Амара: – Аз съм Одиана.

– Амара – отвърна Амара и усети как ъгълчетата на устните ѝ леко се повдигат. Огледа се, облиза устни и се замисли за момент. Трябваше да разгледа по-обстойно лагера. Да открие нещо, което да отнесе като доказателство. – Одиана, има ли къде човек да получи нещо за пиене тук? Пътувахме в продължение на часове, устата ми пресъхна.

Момичето преметна на една страна чорлавата си суха коса и изсумтя сърдито към шатрата.

– Какво ти се иска? Имаме евтина бира, но тя си е направо вода. Друго, което имаме, е вода. Но ако нито едно от двете не ти е по вкуса, мисля, че ще се намери малко вода.

– Избирам вода – каза Амара.

– Шегаджийка си – каза Одиана, после окачи дръжката на кошницата на сгъвката на лакътя си. – Насам.

Обърна се и като подтичваше енергично, тръгна към срещуположната порта на лагера. Амара я догони, като не спираше да шари с очи. Насреща им се зададе група от тичащи войници. Подметките им удряха ритмично земята и двете жени трябваше да отскочат назад между две шатри, за да им направят път.

– Войници – изсумтя Одиана. – Враните да ги накълват, до гуша ми е дошло от тях.

– Отдавна ли си тук? – попита Амара.

– Едва от началото на годината, но се носят слухове, че скоро тръгваме.

Сърцето на Амара подскочи.

– Накъде тръгвате?

Одиана я погледна развеселено.

– Не си била много сред войници, а? Няма никакво значение накъде тръгваш. Това – тя описа дъга с ръка към заобикалящите ги шатри – никога не се променя. Едно и също е, без значение дали си долу на брега на океана, или горе при Стената. Мъжете, и те са все едни и същи. Дори небето и земята не се променят кой знае колко, че да забележиш. Това е то.

– Но все пак. Ходиш на нови места. Виждаш нови неща.

– Виждам само нови петна по униформите – каза Одиана. Войниците отминаха и двете жени отново излязоха в просеката между шатрите. – Но това, което чух, е, че отиваме на север и може би малко на изток.

– Към Акватайн?

– Това ли има натам? – вдигна рамене Одиана. Продължи да върви и когато наближиха потока, отвори кошницата и затършува вътре. – Нà. Дръж това. – Тя тръсна няколко мръсни чинии в ръцете на Амара. – Така и така сме тук, можем да ги измием. Враните да ги изкълват, войниците са такива мърльовци. Поне легионерите държат чисто в шатрите.

Тя измъкна една рибена кост и я хвърли на едно минаващо наблизо куче. После извади огризка от ябълка и я хвърли в потока, но не преди да гризне предпазливо от нея и в следващата секунда да сбърчи недоволно нос. Следващият предмет, излязъл от кошницата, беше парче хартия, което Одиана дори не погледна, преди да захвърли настрана.

Амара се извърна и рязко стовари крак върху него, преди да го е отнесъл вятърът. Наведе се и го вдигна.

– Какво? – учуди се Одиана. – Това пък за какво ти е?

– Ами. Ъъ. – Амара вдигна хартията пред очите си. – След като ще чистиш, не мисля, че е добра идея просто да го хвърляш на земята.

– Щом не е в лагера, никой не го е грижа – отвърна Одиана. Килна глава на една страна и загледа учудено Амара, която разгъна парчето хартия и се вторачи в написаното. – Ти можеш да четеш?

– Малко – каза Амара разсеяно.

Започна да чете и ръцете ѝ се разтрепериха.

До командира на Втори легион

Вдигнете лагера и се отправете към мястото на срещата. Бъдете там не по-късно от десетата пълна луна и започнете подготовка за зимата. Поддържайте тренировки по време на похода и разпределете мъжете по обичайния начин.

Имаше още, но Амара го прескочи набързо, нямаше търпение да стигне до края на написаното.

Атикус Куентин, Върховен лорд на Атика

Гърлото на Амара се стегна и сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите. Страховете ѝ се оправдаха. Предателство. Бунт. Война.

– Какво пише? – попита Одиана и тикна нова чиния в ръцете на Амара. – Нà, сложи ги в потока.

– Пише… – Амара се засуети с чиниите, докато вървеше към водата и се навеждаше, за да ги сложи вътре. – Ъъ, пише. Всъщност аз не мога много да чета.

Тя смачка хартията и я натъпка в едната си обувка. Мислите ѝ препускаха.

– Знаеш ли – подметна звънко и непринудено Одиана, – мис­ля, че лъжеш. Човек не среща често образовани роби. Не и такива, които се интересуват от придвижването на войските. Нито такива, които са достатъчно учени, за да знаят какво огромно значение може да има една малка бележка. Не, такива неща човек може да очаква от, о, знам ли. – Тонът ѝ се сниши почти до шепот. – От някой Курсор.

Амара застина. Обърна се точно навреме, за да посрещне с брадичката си босата пета на Одиана. Тъпата, изгаряща болка я преряза през лицето. В кльощавото момиче имаше много повече сила, отколкото бе очаквала. Ударът ѝ я зашемети и събори по гръб във водата.

Амара се изправи, изтръска водата от лицето и очите си и пое дълбоко въздух, за да призове фуриите си, но вместо въздух погълна вода – тя се стичаше по лицето ѝ, влизаше в устата и носа ѝ, давеше я. Сърцето ѝ заблъска лудо, внезапно я обзе паника. Посегна към лицето си и установи, че до над носа е покрито с тънък пласт вода. Задраска с пръсти, но водата отказваше да се стече, не можеше да я махне от себе си. Амара се бореше, задушаваше се, но водата не спираше да струи към лицето ѝ, сякаш беше залепнала за нея като слой мазнина. Не можеше да диша. Всичко пред очите ѝ започна да се покрива с тъмнина, зави ѝ се свят.

Бележката. Трябва да изнесе това писмо от лагера, да го отнесе на Първия лорд. Доказателството, от което той се нуждае.

Преди водата, която изпълваше дробовете ѝ, да я повали, Амара се добра до брега на потока. Започна да се гърчи, давеше се, въпреки че лежеше на твърда земя. Пред погледа ѝ попаднаха чистите боси ходила на Одиана.

Амара вдигна очи и видя, че измършавялата робиня я гледа отгоре и се усмихва.

– Не се тревожи, миличка – каза ѝ момичето.

Тогава започна да се променя. Хлътналите бузи се закръглиха. Кльощавите крайници се наляха с плът, с красота дори. Ханшът и бюстът ѝ придобиха съблазнителни извивки и изпълниха дрехите. Косата ѝ леко се удължи, потъмня и си възвърна лъскавината. Тя я отметна със смях и клекна до Амара. Протегна ръка и прокара пръсти през мократа ѝ коса.

– Не се тревожи – повтори. – Няма да те убием. Нужна си ни. – Извади бавно един черен пояс от кошницата и го завърза на кръста си. – Но вие, Курсорите, сте лукави твари. Не можем да си позволим да рискуваме. Заспивай, Амара. Ще е толкова по-лесно. Така ще мога да извикам обратно всичката вода навън и ти пак ще можеш да дишаш.

С всички сили Амара се бореше за глътка въздух, но не я получи. Мракът се сгъсти и пред очите ѝ започнаха да проблясват светлинки. Тя се вкопчи в Одиана, но пръстите ѝ бяха изгубили усет и в тях не беше останала сила.

Последното, което видя, беше красивата призователка на водата да се надвесва над нея и да я целува нежно по челото.

– Спи – прошепна ѝ тя. – Спи.

След това Амара потъна в тъмнината.