Фуриите на Калдерон

Глава ХV

Пътят към Бърнардхолт беше дълго и мъчително изпитание за Амара – упражнение в игнориране на болката. Независимо от това, което каза на Тави, глезенът ѝ, пострадал при тежкото приземяване в бурята, беше като вкочанен, изгаряше от болка и тя едва успяваше да стъпи на крака си. Раната в ръката, която Алдрик Меча ѝ беше нанесъл в лагера на бунтовническия легион, също тръпнеше болезнено. Едва успяваше да игнорира едната рана, без при това другата да заеме изцяло мястото ѝ, но въпреки собствените си страдания, болката на момчето, което тътреше крака пред нея, не излизаше от мис­лите ѝ.

Първоначално реши, че реакцията на чичо му беше леко пресилена. Повечето мъже просто щяха да преминат директно на боя, пък после, евентуално, да обясняват с какво е бил заслужен. Колкото повече вървеше, толкова повече осъзнаваше колко силна бе болката на момчето от думите на чичо му, или по-скоро от липсата на такива.

Явно беше свикнал да се държат добре него, с подобаващо уважение също. Ето защо мълчанието и хладното отношение на холтър Бърнард го засегнаха така дълбоко. За него те означаваха прощаване с надеждите за бъдеще в Академията и връщане обратно при перспективата за живот във фермата, където без фурии е обречен да остане завинаги безпомощно дете – заплаха за себе си и околните.

А тук, в пограничните райони на човешката раса, където животът и смъртта зависеха от ежедневна борба със стихии и зверове, това вероятно беше самата истина.

Амара поклати глава и се съсредоточи в камъните на пътя под краката ѝ. Въпреки че съчувстваше на момчето за страданията му, не можеше да остави това да отвлича мислите ѝ от задачата, която ѝ бе поставена, а именно да открие какво става в долината и да вземе необходимите мерки, за да защити човешкото царство. Вече разполагаше с няколко факта, които трябваше да напасне по местата им, така че по-добре да се заеме веднага с тях, реши тя.

Маратите се бяха върнали в Калдерон, нещо невиждано от седемнайсет години. Маратският войн, на когото се бяха натъкнали Тави и чичо му, най-вероятно е бил съгледвач на готова да нахлуе в Калдерон орда.

Но на фона на дневната светлина хипотезата ѝ изглеждаше необоснована и пресилена, направо несъвместима със светлината на деня. Ако наистина се бяха натъкнали на маратски войн, защо чичото на момчето не показа никакви радост и облекчение, че намира племенника си жив и здрав? Нещо повече, как беше възможно този холтър да стои на крака? Толкова сериозна рана, както я описа момчето, изисква намесата на изключително способен призовател на вода, а Амара се съмняваше, че такъв може да живее на такова отдалечено от големите градове място. Явно, момчето е преувеличило за раната, а ако това беше така, историята за марата също можеше да се окаже силно преиначена.

Всъщност разказът на Тави за премеждията му от предишния ден далече повече напомняше приказка, отколкото истинска случка. Момчето, измъчвано от чувство за малоценност, може би бе измислило историята, за да си придаде повече важност, но от друга страна, вместо да спаси себе си, той избра да ѝ се притече на помощ, като така се изложи на огромен риск. Подобен кураж, съзнателност и себеотрицание рядко вървяха ръка за ръка със склонност към лъжи и самохвалство.

В крайна сметка Амара реши, че всъщност засега не разполага с достатъчно информация. Първо трябваше да поговори с чичото, а той в момента не изглеждаше в настроение за разговори. Трябваше да научи повече. Ако маратите наистина подготвяха инвазия, отбраната срещу подобно нападение щеше да наложи мащабна мобилизация и да означава колосални разходи както за Върховния лорд на Рива, така и от хазната. Подобна новина щеше да срещне съпротива – ако се появеше пред местния граф с думите на едно момче като единствено доказателство, щеше да се наслуша на историята за овчарчето, което крещяло: „танадент!”. За да ѝ повярват, щеше да се нуждае от думата на някой от местните собственици на земя, на някой надежден холтър.

В подобен случай най-доброто, на което можеше да се надява, бе местният граф да изпрати свои съгледвачи, които да тръгнат из долината да търсят врага. Но дори и да се върнеха живи след подобна смъртоносна задача, това най-вероятно щеше да стане с цяла маратска орда по петите им. Тогава маратите щяха с един замах да залеят долината и да опустошат земите около Рива, докато през това време Върховният лорд ще е в капана на наближаващата зима и просто ще наблюдава безучастно как унищожават земята му.

В най-добрия случай, с помощта на думите на Бърнард, Амара можеше да успее да убеди местния граф да организира по-адекватна защита от гарнизона, както и да повика подкрепления от Рива. Възможно бе дори нанасянето на изпреварващи атаки по прииждащите орди, преди да са нахлули във вътрешността на Алера.

От друга страна, ако се окажеше, че пратеник на Короната е вдигнал по тревога местния гарнизон и е докарал подкрепления от Рива – всичко това на огромна цена – без предстояща инвазия, Короната щеше да стане за посмешище в Сената и в очите на Върховните лордове. Репутацията на Гай нямаше да оцелее при последвалите нападки от страна на Върховните лордове, които и бездруго бяха достатъчно надъхани срещу него, и последствията щяха да са катастрофални.

Амара преглътна тежко. Гай я изпрати да представлява интересите му в Калдерон. Нейните решения бяха негови решения. Но въпреки че той щеше да носи моралната отговорност за постъпките ѝ, Върховните лордове спокойно можеха да настояват и за прилагане на закона и налагане на наказание за злоупотреба с власт. Станеше ли това, Гай нямаше да има друг избор, освен да приеме искането им. Затвор, ослепяване, разпъване на кръст – само няколко от по-леките присъди, които я очак­ваха след края на процеса.

Репутацията на Короната, сигурността на цялото човешко царство и собственият ѝ живот зависеха от това, какво щеше да предприеме оттук нататък. Затова, реши Амара, по-добре да обмисли внимателно всяко решение.

Трябваше ѝ повече информация.

Пристигнаха в Бърнардхолт малко след като слънцето беше стигнало зенита си.

Това, което първо впечатли Амара, беше колко добре укрепено беше това място. Тя самата беше родена и отгледана в подобен холт и знаеше къде да открие признаците за добре пос­троена и укрепена ферма. Оградата около централните пос­тройки беше по-висока от тази на някои военни гарнизони и се извисяваше почти два пъти по-високо от човешки ръст. Не беше зид, а цял каменен блок, издиган с много мъки от земните недра от някой доста способен призовател на камъка. Дебелите дъбови порти, обковани с желязо, бяха наполовина затворени и на стената над тях стоеше на пост мъж с прошарена коса. Държеше в ръка стар меч и съсредоточено оглеждаше далечината.

Недалече от стената бяха едноетажните външни постройки – ковачница, огромна конюшня за гаргантите, хамбар и обор в едно и няколко кошари. Складовете за храна, както можеше да се досети Амара, бяха във вътрешността, до кухните, жилищните помещения и няколкото по-малки заграждения за животните, които обикновено се използваха само по спешност. Отпред стоеше впряг от два гарганта, а до тях един висок, красив младеж с румени бузи и тъмна коса. Животните чакаха търпеливо, докато той напъхваше няколко дебели въжета в чувал и го привързваше за гърба на едното добиче.

– Фредерик – викна Бърнард, когато наближиха. – Накъде си тръгнал с този впряг?

Младежът, надраснал момчешката възраст, но все още млад за служба в легион, оправи гъстия си перчем и се поклони учтиво на главата на холта.

– Отивам на южното поле да извадим онзи голям камък, господине.

– Ще се справиш ли с буйния нрав на тези двамата?

– Тропчо и аз ще се справим, господине. – Той понечи да се обърне. – Здрасти, Тави. Радвам се да те видя жив и здрав.

Амара погледна към Тави, но той почти не вдигна глава, само махна вяло за поздрав.

– Задава се нова буря – изсумтя Бърнард. – След два часа те искам обратно, Фред, без значение дали си извадил камъка, или не. Не искам повече пострадали.

Фредерик кимна и се върна към работата си. Бърнард се насочи към портата, кимна на мъжа на стената и влезе във вът­решния двор.

– Тави – каза той веднага щом пристъпи в двора.

Без да дочака повторна покана, Тави се запъти към общата зала, тръгна нагоре по външната стълба, която водеше към втория етаж, и изчезна в една врата, зад която бяха спалните.

Бърнард го изпроводи с мрачен поглед, после въздъхна дълбоко и се обърна към Амара.

– Ти ела с мен.

– Да, господине – отвърна Амара и понечи да се поклони.

Точно този момент избра глезенът ѝ, за да се предаде окончателно, и тя залитна настрани.

Едната ръка на Бърнард се стрелна и я хвана за рамото. Задържа я на крака, но стисна точно мястото на раната. Амара неволно простена и отново загуби равновесие.

Едрият холтър пристъпи напред и просто я вдигна от земята, с лекотата, с която би вдигнал малко дете.

– Враните да го изкълват, момиче – промърмори начумерено той. – Трябваше да кажеш, че си ранена.

Амара се стресна от реакцията на умореното си тяло, което изпита огромно облекчение и същевременно се напрегна от близостта на едрия холтър. Също като Алдрик, той беше огромен мъж, но от него не струеше онази тиха, скрита агресия, която излъчваше майсторът на меча. Неговата сила също беше различна – топла, окуражителна и пълна с живот. Също така, той миришеше на кожа и сено. Амара отчаяно се опита да каже нещо, но не успя и остана смутена и притихнала, докато Бърнард я внесе в общата зала, а от там в кухнята, където топлият въздух и ароматът на прясно изпечен хляб я обгърнаха като пухена завивка.

Той я отнесе до една маса край огнището и я сложи да седне на нея.

– Господине, наистина, добре съм.

– Как не – изсумтя Бърнард. Обърна се, придърпа едно трикрако столче, седна пред масата и внимателно взе в ръцете си пострадалия ѝ крак. Допирът му беше топъл, уверен и успокоителен и сякаш част от неговото спокойствие се прехвърли в Амара посредством докосването на пръстите му. – Стъпалото ти е студено – каза той, – но не чак толкова, можеше да е по-зле. Използвала си фурия, за да стоплиш краката си, нали?

Амара примигна и кимна утвърдително.

– Все пак нищо не може да се мери с чифт топли чорапи. – Той погледна намръщено стъпалото ѝ. – Тук боли ли?

Тя поклати глава.

– Тук? – Болката прониза целия ѝ крак и тя не можа да устои на болезнената гримаса, която изкриви лицето ѝ.

– Няма счупено. Навехнат е. Първо трябва да стоплим краката ти. – Бърнард се изправи и отиде до рафтовете, откъдето взе малък меден леген. После докосна чучура над умивалника и задържа ръка под бликналата струя, чак докато водата не стана достатъчно гореща, не зачерви ръката му и не започна да вдига пара. Едва тогава сложи легена отдолу, за да се напълни.

Амара се покашля:

– Вие сте главата на този холт, нали, господине?

Бърнард кимна.

– Тогава не трябва да правите това, господине. Да миете краката ми, искам да кажа.

– Тук не се съобразяваме много с градските глупости – изсумтя Бърнард.

– Разбирам, господине. Както кажете. Но може ли да попитам нещо?

– Щом искаш.

– Момчето, Тави. Той ми каза, че сте били нападнати от маратски войн и неговата птица. Вярно ли е това?

Бърнард изсумтя и лицето му се смръщи. Докосна отново, по-скоро прасна рязко, чучура и водата спря с тихо бълбукане.

– Тави обича да разказва всякакви истории.

– Значи, не се е случило, така ли? – Амара килна глава на една страна и зачака отговора.

Бърнард постави легена на столчето, на което беше седял допреди малко. Едната му ръка хвана отново стъпалото, а другата мина зад прасеца ѝ. За момент Амара изпита силно неудобство от допира на пръстите му по голата ѝ кожа и това, как се беше набрала полата ѝ, откривайки крака почти до коляното. Бузите ѝ пламнаха, но дори и холтърът да бе забелязал това, с нищо не го показа. Той пъхна внимателно пострадалия крак във водата и ѝ показа с ръка да сложи там и другия. Премръзналите ѝ безчувствени стъпала изтръпнаха неприятно във вдигащата пара вода.

– Как успя да си нараниш крака? – попита Бърнард.

– Подхлъзнах се и паднах. – Амара повтори историята за това, как е носела съобщение от Рива до гарнизона, и добави падането точно преди Тави да я открие.

Лицето на едрия холтър помръкна.

– Ще трябва да му изпратим вест. Няма да си в състояние да пътуваш още ден-два. Стой така, докато не се стоплиш. Пос­ле ги изтрий с кърпа и чакай тук. – Той се обърна, отвори килера, извади оттам грубо тъкана торба със сладки картофи и я тръшна на масата до Амара. После добави дълбока купа и малък нож. – Всеки под моя покрив работи, момиче. След като се стоп­лиш, обели ги. Аз ще се върна след малко да видя рамото ти.

Амара постави ръка върху превръзката на рамото си.

– Ще ме оставите тук, просто така?

– С този глезен няма да стигнеш далече. Надига се нова буря. Най-близкият подслон е мемориалът на Принсепс, но както виждам, вече си отнесла оттам каквото си могла. – Той кимна към аленото наметало. – На твое място щях да започна да обмислям какво ще обяснявам на граф Грам за това. Опазването и поддръжката на мемориала са негова грижа. Съмнявам се, че ще ти се зарадва много. Също на господаря ти, който и да е той. – Бърнард се обърна и тръгна към вратата.

– Господине – подвикна припряно след него Амара. – Не ми казахте дали е вярно. Онова, дето ми каза Тави за марата.

– Права си. Не ти казах – отвърна Бърнард и излезе.

Амара гледа известно време ядосано след него, после погледна краката си във водата и пак вратата, през която излезе Бърнард. Сетивността на стъпалата ѝ се възвръщаше под формата на вълна от остри бодежи. Тя поклати глава и зачака, докато пак започне да ги чувства, поне малко.

Влудяващ човек, помисли си. Самоувереността му граничеше с арогантност. В никой град на човешкото царство, в никой дом нямаше да получи по-унизително отношение.

Но точно там беше проблемът. Не се намираше в никой град. Тук, в холта, неговата дума е закон, той решава всичко – включително това, как да разполага с една избягала робиня и какво наказание да ѝ наложи. Ако Амара наистина беше робиня, той можеше да направи каквото си поиска с нея, стига да я върне на господаря ѝ без осакатявания и все още способна да работи. И законът щеше да застане на негова страна, все едно беше гражданин. Вместо да се погрижи за нея и да я настани на топло, с потопени в топла вода крака, можеше да я заключи при животните или да ѝ намери куп други приложения.

Бузите ѝ пламнаха отново. Този мъж имаше въздействие над нея, а това не беше добре. Видя го да надига земята като вълна и да се носи по нея – е, все пак беше призовател на земя. Някои от тях можеха да влияят върху темперамента на животните, а също и върху най-първичните човешки инстинкти, например да освобождават първични, диви импулси, които при други обстоятелства човек никога не би допуснал да излязат наяве. Това обясняваше нещата.

От друга страна, а и би било много по-логично като обяснение, той се бе държал много мило с нея, като я пренесе на ръце от двора до кухнята. От него не се очакваше нищо повече от това, да я пусне в земите си, а вместо това той ѝ предостави гостоприемството си, почти принудително при това. Въпреки заплахите му на думи, не я заключи в някой килер, а се отнесе към нея със загриженост и доброта.

Амара размърда стъпала във водата и се намръщи. Господарят на този холт определено се ползваше с голямо уважение от хората си. Фермата му беше голяма, добре укрепена и очевидно просперираща. Хората, които беше видяла отвън, бяха чисти и добре хранени. Реакцията му към момчето беше сурова, но по стандартите на повечето земи в човешкото царство – въздържана. Ако този мъж я беше пожелал, можеше просто да си вземе каквото му се иска, вместо да си прави труда да я побърква със земната си фурия.

Контрастът между физическата му сила и мекотата на душата му беше изненадващ. Въпреки че Амара не се съмняваше в твърдостта и решителността му, в постъпките и държанието му имаше откровена нежност и очевидна обич към племенника му.

Тя извади краката си от водата, изтри ги с кърпата, слезе от масата и приседна на едно от столчетата. Пресегна се за ножа и един картоф и се зае за работа. Тънките, извити на спирали обелки пускаше в легена с водата, а картофите слагаше в купата на масата. Монотонността на работата ѝ подейства успокояващо.

През последните няколко часа ѝ се струпа много на главата. Целият ѝ свят се бе обърнал нагоре с краката, а наред с това на няколко пъти се беше изправила лице в лице със смъртта. Това също можеше да обясни трепета, който изпита, и чисто физическата реакция на тялото ѝ при допира на холтър Бърнард. Все пак той беше внушителен и съвсем не непривлекателен мъж. Може би щеше да изпита същото от близостта на всеки един друг на негово място. Това често се случваше на войниците, след като са били на косъм от смъртта – прегръщаха всяка надежда за живот, с цялото си сърце. Това ще да е, реши Амара.

Обяснението обаче не я приближаваше по-близо до целта ѝ. Въздъхна дълбоко, обзета от чувството на раздразнение и безсилие. Бърнард нито потвърди, нито отрече срещата с марата. Всъщност всяко споменаване на случката сякаш го правеше все по-потаен. Повече, отколкото би било нормално при тези обстоятелства.

Тя се намръщи и се замисли. Холтър Бърнард криеше нещо.

Какво?

Защо?

Какво ли не би дала в момента, помисли си Амара, да владееше силата да призовава вода, да можеше да долови мислите му. Или поне да имаше повече опит в разчитането на човешкото поведение и езика на тялото.

Трябваше да научи повече. Трябваше да разбере дали имаше надежден свидетел на случката в гората, който да застане пред местния граф. На всяка цена трябваше да научи дали страховете на Първия лорд бяха оправдани.

След малко Бърнард се появи отново, като носеше още една купа под мишница. Когато я видя над легена с вода, с нож в ръка, веждите му се повдигнаха от изненада. После тръгна намръщен към нея.

– Господине? – каза Амара. – Нещо лошо ли съм направила?

– Враните да го изкълват, момиче. Мислех, че ти казах доб­ре да си стоплиш краката във водата.

– Но казахте също и да обеля картофите.

– Да, но… – той изсумтя ядосано. – Няма значение. Облегни се назад и дай да видя пак крака. След това и ръката.

Амара се намести назад на столчето, а Бърнард коленичи на пода пред нея и остави купата до себе си. Вдигна стъпалото ѝ, измърмори нещо и извади от купата бурканче с някакво мазило, от което се носеше остра миризма.

– Порязала си се, докато си вървяла. Като знам колко беше премръзнала, съмнявам се, че си го усетила. Това ще почисти раните и ще притъпи малко болката, когато си възвърнеш чувството в стъпалата.

Дебелите му пръсти разнесоха с внимателни движения мазилото по двете стъпала на Амара. После той извади от купата навит на руло бял плат и чифт ножици за стригане на овце. Уви старателно ходилата ѝ с плата, после извади чифт мокасини с меки кожени подметки и чифт сиви вълнени чорапи. Амара понечи да възрази, но той я стрелна с ядосан поглед.

– Големи стъпала имаш за жена – отбеляза той и започна да обува чорапите и мокасините на краката ѝ. – Тези са стари, но ще свършат работа на първо време.

Амара го наблюдаваше мълчаливо, докато работеше.

– Благодаря – каза накрая. – Колко са зле?

Бърнард сви рамене.

– На мен ми изглеждат наред, ще се оправят. Но аз не съм призовател на вода. Ще помоля сестра ми да ги види, когато се пооправи.

– Болна ли е? – попита Амара.

Бърнард изсумтя и се изправи.

– Дръпни наметалото и вдигни ръкава. Искам да погледна ръката ти.

Амара отметна наметалото от едното си рамо и започна да навива ръкава на блузата си, но раната беше високо, а ръкавът прекалено тесен – сбръчкваше се на топка и не искаше да се вдигне достатъчно нагоре. Тя продължи да упорства, докато накрая навитият плат не се вряза в раната. Болката прониза ръката ѝ и тя потрепери.

– Така няма да стане – каза Бърнард. – Ще трябва да ти намеря друга риза после. – Взе ножиците и започна да реже ръкава, малко над разкъсаната, изцапана с кръв част. Огледа намръщено ръката ѝ и почервенялото парче плат, увито около нея. Когато понечи да го свали и видя, че е залепнало от съсирена кръв за раната, лицето му се смръщи още повече. Поклати глава, донесе чиста вода и започна да мокри раната, като същевременно дърпаше леко превръзката, за да я свали.

– Как, казваш, нарани ръката?

– Вчера, като паднах. Порязах се – отвърна Амара и дръпна назад посипалата се пред лицето ѝ коса.

Бърнард не каза нищо повече и продължи да мокри ръката ѝ, докато накрая не успя да отлепи старата превръзка, без да отвори наново раната. После взе чисто парче плат, натопи го във вода и сапун и започна да я почиства внимателно. Щипеше ужасно и Амара усети сълзи в очите си. Помисли си, че ей сега ще избухне в плач не само от болката, но от умората и изтощението. Стисна очи и зачака, докато Бърнард продължи да работи бавно и търпеливо върху ръката ѝ.

На кухненската врата се почука и малко след това се разнесе притесненият глас на момчето, което Бърнард беше нарекъл Фредерик.

– Господине? Викат ви отвън.

– Идвам след малко.

Фредерик се покашля.

– Но, господине…

– Фред, казах след малко – прекъсна го Бърнард.

– Да, господине – каза Фредерик и затвори вратата.

Бърнард продължи да работи по раната.

– Тук е имало нужда от шевове. Или от някой с водна фурия, който да затвори раната. Паднала си, казваш?

– Паднах – повтори Амара.

– Ще да е било върху острието на нож или меч – отбеляза той.

Той проми за последно раната и я превърза. Въпреки внимателния допир на пръстите му, болката беше ужасна. Но повече от всичко в момента Амара искаше да отиде някъде на тъмно и тихо, да се свие на кълбо и да заспи. Въпреки това тя разтърси глава и отново попита:

– Моля ви, господине. Вярно ли е? Наистина ли ви е нападнал марат?

Бърнард пое дълбоко дъх. Отдалечи се и се върна с нещо, което сложи на раменете на Амара. Тя усети топлия, лек допир на одеяло.

– Прекалено много въпроси задаваш, момиче. Не съм сигурен, че това ми харесва. Освен това не съм сигурен, че ми казваш истината.

– Истината казвам, господине. – Амара вдигна поглед и се насили да се усмихне.

Едното ъгълче на устните му се повдигна. Той ѝ хвърли пос­леден поглед и отиде до умивалника, където на стената висеше кърпа.

– Нещо не мога да повярвам на историята ти. Никой не би изпратил робиня с такива рани да носи съобщение. Би било лудост.

Амара се изчерви.

– Той… не знаеше – каза тя. Това поне не беше лъжа. – Не исках да пропускам възможността да свърша работата.

– Не – каза Бърнард. – Момиче, ти не приличаш на робите, които съм виждал досега. Най-вече на изключително красивите момичета на служба при мъже.

Тя усети как лицето ѝ пламва.

– Какво искате да кажете, господине.

– Има нещо нередно в държанието ти – каза Бърнард, все още с гръб към нея. – В това, как се изчерви, когато докоснах крака ти. – Той се обърна. – Много малко хора се преструват на роби, предимно заради страха, че после няма да могат да се измъкнат от лъжата. Такива хора са или много глупави, или отчаяни.

– Мислите, че ви лъжа ли?

– Знам, че ме лъжеш – отвърна той, но в тона му нямаше упрек. – Сега остава да видим само дали си глупава, или отчаяна. Може би имаш нужда от помощта ми, а може би просто искаш да бъдеш заключена в някой килер, където да дочакаш властите да те приберат. Имам хора, за които трябва да се грижа. Не те познавам. Не мога да ти имам доверие.

– Но…

– Този разговор свърши. Сега мълчи и легни да поспиш, преди да си припаднала от изтощение.

Тя го чу да приближава и вдигна очи точно в момента, в който отново я вдигаше на ръце. Не искаше, но осъзна, че отпуска глава на гърдите му и затваря очи. Беше прекалено изморена, а болката толкова силна. А и не беше спала от… от кога, два дни?

– …ще дойде да приготвя вечерята – говореше Бърнард. – Затова ще те сложа на постелка до огъня в общата зала. Довечера всички ще се съберат там заради бурята.

Амара чу собствения си глас да отговаря вяло, но премеж­дията с раните и изтощението не ѝ позволиха да направи повече. Тя се отпусна в ръцете му и потъна, унесена в топлината и силата на тялото му.

Не помръдна, докато не усети да я слага внимателно на пос­телката. Чу вратата на залата зад него да се отваря. Приб­лижиха стъпки, но Амара не видя чии, нито намери сили да си направи труда да разбере.

– Господине, едни пътници искат подслон срещу бурята – каза притеснено Фредерик.

– Точно така, холтър – каза Фиделиас. Говореше със спокоен, приятен глас, на местния диалект на Рива. – Надявам се, че тримата няма да причиним много неудобства.