Фуриите на Калдерон

Глава ХXX

Въпреки че беше изтощена, Исана не можеше да спи.

Прекара нощта, държейки главата на Одиана в скута си. Следеше треската ѝ, това беше всичко, което можеше да направи за нея. Бледа светлина се процеди през пукнатините в стените на стаята за сушене на месо, когато сивата зимна зора изгря над Кордхолт. Исана чу животните отвън, също мъжки гласове и груб смях.

Въпреки студения въздух, който влизаше отвън, във вът­решността на къщата оставаше горещо. Кръгът от жарава около двете жени бълваше безмилостна горещина. Гърлото на Исана, по-пресъхнало отпреди, вече започваше да изгаря от непосилна болка. На моменти имаше чувството, че до дробовете ѝ не достига достатъчно въздух, залиташе и ѝ беше трудно да пази равновесие дори седнала.

При поредното неспокойно мятане на Одиана, Исана се изправи и отиде до далечната страна на кръга от жар. Главата ѝ се въртеше от горещина и жажда, но тя прибра полите си и се приготви да прескочи жарта. Просто скок, каза си тя, после към вратата, въпреки че вътрешно знаеше, че тя ще е залостена. Но някоя дъска в стената можеше да е разклатена, можеше и да открие оръжие, с което да си помогне в опита за бягство.

Още докато вдигаше крака обаче, земята в далечния край на жарта се раздвижи и бързото, тежко тяло на фурията на Корд се изправи от земята, безформено и уродливо. Дъхът на Исана секна и тя свали крак.

Безформената фурия се успокои и бавно потъна обратно в земята.

Обзета от чувство на безпомощност, Исана стисна полите си в юмруци, после се върна при Одиана и отново сложи главата ѝ в скута си. Жената с нашийника изскимтя в съня си и се размърда леко. Очите ѝ потрепваха под клепачите, докато сънуваше. В един момент издаде прочувствен вик и потрепери, а ръцете ѝ се изкривиха от спазъм, протегнати към нашийника. Изглежда, че дори и в съня ѝ нашийникът на Корд продължаваше да насилва сетивата ѝ, волята ѝ. Тръпки полазиха Исана.

Светлината избледня, сенките се местеха по пода безкрайно бавно. Исана отпусна главата си и очите ѝ се затвориха. Стомахът ѝ се обръщаше от тревога. Тави и Бърнард, и Фейд. Къде ли бяха сега? Ако бяха живи, защо Бърнард не идваше за нея? Да не би онези, които ги атакуваха, да са твърде много, та брат ѝ да не може да се справи? Бърнард никога не би допуснал тя да остане в ръцете на Корд – не и докато е жив.

Възможно ли е да е мъртъв? Възможно ли е и момчето да е загинало? Не, той е избягал преди наводнението, със сигурност се е изплъзнал на преследвачите си.

Със сигурност.

Исана се разтресе, но не даде глас на напиращите ѝ отвът­ре ридания. Нямаше да капнат сълзи. Тялото ѝ беше скътало всичката влага, която можеше да съхрани. Копнееше за поне свободата да плаче. Но я нямаше. Тя се унесе, с наведена глава, изнемогваща от горещината, замаяна, потънала в мисли за Бърнард и Тави.

Когато резетата на вратата изтракаха и Арик влезе, Исана забеляза сивотата на здрача зад гърба му. В ръцете си той носеше поднос и не вдигна поглед към нея. Приближи кръга от горящи въглища и го прескочи. Постави подноса на земята.

На него имаше две чаши. Нищо друго.

Исана прикова поглед в Арик. Той се изправи, постоя така за момент, пристъпвайки от крак на крак със сведен поглед. После каза:

– Пак заваля сняг. По-силно.

Исана го изгледа втренчено, но не каза нищо.

Той преглътна и излезе от кръга. Отиде до контейнера с въглища и пак започна да пълни кофата, за да подсили огъня.

– Как е тя? – попита.

– Умира – отвърна Исана. – Жаждата я убива.

Арик преглътна. Изсипа кофата върху кръга и няколко парчета се разпиляха настрани. Отиде за още.

– Поне водата е чиста. Този път.

Исана го наблюдава за момент, после посегна към една от чашите. Вдигна я до устните си и отпи предпазливо, като едва се сдържаше да не я излее трескаво в устата си. Водата беше студена, чиста. Исана пое дълбоко дъх и опита да успокои разтрепераните си ръце, докато вдигаше чашата към устните си. Пи бавно, наслаждавайки се на всяка глътка.

Позволи си да изпие само половината вода. Другата половина даде на Одиана. Повдигна я леко, почти до седнало положение и ѝ наля насила течността в устата. Тя се подчини с апатично покорство.

После вдигна поглед и видя, че Арик я наблюдава, пребледнял. Исана отново положи жената с нашийника на пода и отмести няколко разпилени на врата ѝ кичура коса.

– Какво има, Арик?

– Ще се върнат довечера – каза той. – Баща ми. Те ще прик­лючат с… Одиана и после ще сложат нашийника на теб.

Исана преглътна и не можа да овладее студенината, която я полази по гърба.

– След вечеря – каза Арик и изсипа още въглища. – Това ще е празник за него. Раздава вино.

– Арик – каза Исана, – още не е късно да направиш нещо.

Арик стисна устни.

– Напротив – отвърна той. – Сега остава само едно.

Без дума повече, той приключи с разпръскването на въглища върху кръга.

Влизането на Корд бе предшествано от плътен грохот и потреперване на пода. След това намръщеният холтър отвори вратата с мощен удар на юмрука си и пристъпи вътре. Без да продума, плесна здраво Арик зад врата и младежът залитна към стената.

– Къде е катранът, момче?

Арик остана клекнал до стената, с наведена глава, сякаш очакваше да бъде ударен отново.

– Все още не съм го приготвил, татко.

Корд му се усмихна презрително и сложи юмруци на кръс­та. Исана забеляза пиянското му залитане.

– Тогава можеш да се заемеш, докато ние, останалите, ядем. И ако в тъмното паднеш от проклетия покрив, проблемът си е твой. Да не си посмял да дойдеш да ми цивриш, ако пак си счупиш крака.

– Да, татко – кимна Арик.

Корд изръмжа нещо под мустак и се обърна към Исана.

– По-добре вземи и другата чаша с вода, преди новата ми курва да се усети, че е там.

Одиана простена тихо и се сви на кълбо. Корд я погледна със самодоволна усмивка на лицето. Исана забеляза грозния блясък в очите му и го прекъсна, преди да успее да каже каквото и да било:

– Корд, тя и така е почти мъртва. Остави я на мира.

Корд присви очи към Исана и се озъби. Пристъпи, клатушкайки се, към нея.

– Продължава да се разпорежда – промърмори той. – Ще видим. Довечера, като приключа с тази, ще видим тази работа. Ще видим кой ще дава заповеди и кой ще ги изпълнява.

Исана посрещна погледа му твърдо, въпреки че думите му накараха сърцето ѝ да спре от обзелия я ужас.

– Ти си глупак, Корд – каза тя.

– Какво смяташ да направиш по въпроса, а? Ти си едно нищожество. Никой. Какво ще направиш, а?

– Нищо – отвърна Исана. – Няма да ми се наложи. Ти сам се унищожи. Вече е само въпрос на време.

Лицето на Корд пламна и той пристъпи към Исана със стиснати юмруци.

– Татко – каза Арик, – татко, тя просто си приказва. Само се опитва да те дразни. Това нищо не значи.

Корд се надвеси над Арик и стовари юмрука си отгоре му. Арик дори не опита да избегне удара, остави го да закачи рамото му и да го просне на пода.

– Ти – изръмжа Корд задъхан, – ти няма да ми обясняваш. Няма да ми говориш. Всичко, което имаш, го имаш, защото аз съм ти го дал. Покажи уважение, момче.

– Да, господине – прошепна Арик.

Корд овладя дишането си и хвърли на Исана още един пог­лед.

– Тази вечер – каза той. – Ще видим.

Земята се разтресе отново, когато се обърна и излезе с тежки стъпки.

За момент настъпи тишина, чуваше се само тихото цвърчене на въглищата. След това Исана се обърна към Арик.

– Благодаря ти – каза му тя.

Арик потрепери при тези думи, повече, отколкото при ударите на баща му.

– Не ми благодари. Не ми говори, моля те – каза той. Стана на крака и вдигна кофата. – Трябва да разлея катрана. Ледът още не се е хванал на покрива, но трябва да го мина още веднъж с катрана тази вечер или ще ме даде за храна на враните.

– Арик… – поде Исана.

– Млъкни – изсъска Арик. Хвърли поглед на вратата, после каза на Исана: – Пак заваля сняг.

Излезе и залости след себе си.

Исана погледна намръщено вратата, опитвайки се да разгадае смисъла на онова, което чу. Взе втората чаша, отпи още малко, а останалата част даде на полуживата Одиана.

Навън вятърът се усили. Тя чу мъже, които крачеха из холта. Един от тях мина покрай сушилнята за месо, удари по стената и изруга. Одиана потрепери и простена. Някъде наблизо се чуха още шумни разговори и груб смях – може би от общата зала на холта. Избухна нещо като бой, който завърши с одобрителни викове и подигравки. Постепенно се стъмни и в сушилнята остана само червеникавата светлина от жаравата.

Отново се чу удар в стената, дърво в дърво. После стъпки. Крака по стълба. Някой блъсна нещо тежко върху покрива и след това се покатери по него.

– Арик? – викна тихо Исана.

– Шш – каза младежът. – Това е другото нещо.

Исана се смръщи и се вторачи нагоре. Проследи стъпките му, докато се придвижваше от ръба на леко наклонения покрив към върха му, точно над кръга.

Без предупреждение през намазания с катран покрив и дървените летви на тавана проникна острието на нож и от дупката се поръсиха парченца зацапано с черно дърво и капчици вода. Острието се завъртя наляво и надясно, разширявайки отвора. После изчезна.

Арик тръгна бавно по покрива и Исана го чу да шляпа катран по покрива от ведрото, което трябва да е качил със себе си. От време на време ножът потъваше отново, правеше нова дупка между дъските на тавана. После изчезваше. Той повтори това няколко пъти, след това, без да каже и дума, слезе от пок­рива. Стъпките му заскърцаха в снега и се загубиха в нощта.

Само след секунди Исана разбра какво беше направил Арик.

Във вътрешността на къщата беше много горещо и тази жега се издигаше нагоре към тавана и нагряваше покрива. Предната вечер не се беше образувал лед, беше казал Арик, но ако пок­ривът не е покрит както трябва, гредите ще се раздуят, когато се напоят с вода. Трябваше да бъдат запечатани с катран незабавно, за да няма течове, особено ако постройката е скована надве-натри. Такъв покрив се нуждаеше непрекъснато от нов катран против течове.

Против вода.

През дупките, които Арик направи с ножа си, започна да се процежда вода. Първоначално по пода затропаха капки, едва-едва, после, когато снегът се засили, капчуците се превърнаха в тънки, непрекъснати струйки.

Вода.

Сърцето на Исана подскочи от вълнение, обзе я нова надежда. Тя се пресегна и постави една от чашите под най-близкия капчук. Тя се пълни за около минута и Исана я поднесе към устните си и пи. Водата протече в нея, изпълвайки я с първично, животинско удоволствие. Тя напълни чашата и пи отново и отново, после даде и на Одиана.

След първата чаша жената с нашийника се размърда, след втората още повече. Накрая успя да прошепне:

– Какво става?

– Шанс – каза Исана, – имаме шанс да се измъкнем от тук.

Струйката се засили и Исана подложи отново двете чаши, за да се напълнят. Тя облиза устни и се огледа за онова, което очакваше да открие. Там, където Арик беше изсипвал въглищата привидно небрежно, имаше място, където не бяха попаднали нови въглища и бяха останали само стари, посивели и омекнали по краищата.

Трепереща от вълнение, Исана се протегна и изсипа водата върху тях. Те изсъскаха и запращяха. Тя напълни отново чашите и повтори. После още веднъж и още веднъж.

Последният въглен угасна с пращене.

Разтреперана, Исана напълни нова чаша и бръкна с пръсти във водата. Призова фурията си, повика Ручей.

Чашата се раздвижи, потрепери и изведнъж Исана почувства присъствието на Ручей във водата – трептящ живот, бясно, безумно въртене. Исана усети, че в очите ѝ избиват сълзи, но след секунда Ручей ги пресуши. Тя почувства радостта и облекчението на фурията ѝ, че са отново заедно.

Исана погледна към Одиана, която с отнесена усмивка на лице се пресягаше и пълнеше шепи с вода от струйката от тавана.

– Те говорят за нас – промърмори Одиана. – Толкова много чаши. Ще ме използват, докато горещината не ме довърши. Пос­ле ще дойде твоят ред, Исана. Аз мисля… – Тя прекъсна, изведнъж гърбът ѝ се изви, изпъшка и хвърли водата настрани. Поклати глава и затисна ушите си с ръце. – Гласът му. Не, не искам да го чувам. Не искам да го чувам.

Исана се обърна към нея и я хвана за китката.

– Одиана – изсъска ѝ тя, – трябва да се махнем от тук.

Жената погледна Исана с ококорени, тъмни очи и поклати глава:

– Не знам. Не знам дали ще мога.

– Нашийникът ли?

Тя кимна.

– Трудно е дори да мислиш за неща, които няма да му доставят удоволствие. Не знам дали ще мога да ги направя. И ако той ми проговори…

Исана преглътна. Свали внимателно ръцете на Одиана от ушите ѝ и сложи своите върху тях.

– Няма – каза тихо тя. – Остави това на мен.

Одиана пребледня, но кимна.

Исана потърси Ручей и я изпрати в тялото на Одиана. Фурията се поколеба, после, след като влезе в нея, отказа да отговори. Исана трябваше да положи още по-голямо усилие на волята, преди сетивата ѝ да преминат и влязат заедно с фурията в другата жена.

Емоциите на Одиана почти я завладяха.

Напрежение. Ужасяващ страх. Ярост, необуздана и граничеща с безумие – и всичко това заклещено под лежерно, нестихващо удоволствие, мудно пулсиране, което се излъчваше от нашийника и заплашваше всеки момент да се отприщи в неописуема агония. Сякаш стоеше в сърцето на буря от емоции и нужди, фучащи, вихрещи се, нищо стабилно, нищо, по което да се ориентираш. С леко потръпване Исана разбра, че Ручей ѝ е позволила да се докосне едва до повърхността на емоциите на водната вещица, които препускаха като бесни в съзнанието ѝ. Разбра, че Ручей е искала да я предпази от нещо, което така лесно можеше да прелее в собствените ѝ мисли, в собствената ѝ душа.

Исана трескаво отблъсна от себе си бурята от емоции и се концентрира върху целта си. Чрез фурията си потърси ушите на жената, чувствителните тъпанчета. С огромни, нечовешки усилия тя промени рязко налягането в тялото на Одиана, в ушите ѝ. Сякаш отдалече, Исана я чу да издава болезнен стон, после тъпанчетата ѝ се спукаха. Последва нова експлозия от болка и диви емоции – радост, отвращение и нетърпение.

Исана оттегли присъствието си от водната вещица възможно най-бързо, отдръпвайки лицето и ръцете си. Въпреки че контактът беше прекъснат, необузданите емоции на Одиана останаха, заляха я, притискаха я, не ѝ даваха да събере мис­лите си.

Тогава до нея достигна гласът на Одиана, много тих и нежен.

– Не можеш да се пребориш, да знаеш – прошепна тя. – Примири се. Един ден те всички ще влязат, момиче. Трябва да му се отдадеш. Всичко друго е… лудост.

Исана вдигна поглед и видя водната вещица да се усмихва, а усмивката разтягаше устата ѝ в нещо като болезнена гримаса. Исана разтърси глава и изтласка емоциите вън от себе си, като не спираше да опитва да проясни мислите си. Тави. Бърнард. Трябваше да се освободи, да стигне до семейството си. Те ще имат нужда от нейната помощ или поне ще искат да знаят, че е добре. Тя обгърна тялото си с ръце, продължи да се бори и постепенно мислите ѝ започнаха да се проясняват.

– Трябва да се махаме от тук – каза Исана, – не знам още колко време имаме.

Одиана се намръщи.

– Оглуши ме, момиче. Не те чувам, нали? Но ако казваш, че трябва да тръгваме, съгласна съм.

Исана кимна с глава към пода от далечната страна на кръга от жарава.

– Фурията на Корд. Пази пода ето там.

Тя показа с ръка мястото на земята.

Одиана поклати глава. Очите ѝ трепнаха за момент, тя въздъхна леко, а пръстите ѝ се насочиха към нашийника.

– Аз… всичките ми сили ще отидат само да си наложа да тръгна… Не мога да ти помогна. – Тя склони глава. – Просто ме хвани за ръка. Идвам с теб.

Исана поклати глава, беше безнадеждно. Отвън се чу шумното отваряне на врата и пияният глас на Корд изрева:

– Време е, дами!

Последва го хор от дрезгавите възгласи на няколко гърла.

Обхваната от паника, Исана се изправи и хвана Одиана за ръка. Призова Ручей и я изпрати да събере всичката течна вода, която успее да намери на покрива. Исана инстинктивно я усещаше в себе си, долавяше и присъствието ѝ навън – вода в пълния със сняг въздух, разтопилата се вода, просмукала се в дървото на сушилнята за месо, в земята около нея.

Събра я всичката и я отприщи с дрезгав вик.

Вода се изля от тавана под формата на вълна, която препусна в кръг и помете жарта. Въглените изсъскаха, изпукаха ярост­но и за секунди въздухът се изпълни с плътна, гореща пара.

Отвън се чу вик и тежките стъпки на Корд приближиха. Тежкото резе на вратата се отмести и тя зейна отворена.

С рязко движение на ръката Исана изпрати врящата пара в лицето му и зад гърба му. Дворът се изпълни с рев и писъци, когато мъжете побягнаха от вратата.

Исана се съсредоточи върху земята пред тях, по ръба на угасналите въглени. Там лъщеше широката колкото педя ивица от вода, събрала се от охладената пара. Никога преди не беше пробвала нещо подобно. Исана изчисти мислите си и извика ясен образ за това, което иска от Ручей. После пое дълбоко въздух и постави крак върху локвата. По повърхността имаше напрежение, несигурност, но водата успя да поеме тежестта ѝ и не позволи стъпалото ѝ да докосне земя.

Исана извика триумфално и стъпи върху локвата, после дръпна Одиана за ръката. Отведе я до вратата на къщата и скочи на земята отвън. Одиана вървеше неуверено по петите ѝ, но не се отдели от нея.

– Спри! – изрева Корд иззад облака пара. – Заповядвам ти да спреш! Лягай на земята, кучко! Лягай на земята!

Исана погледна Одиана, но лицето на жената беше безизразно, погледът отнесен и тя продължаваше да се препъва зад нея. Не даваше никакви признаци, че нашийникът реагира при гласа на Корд.

– Ручей – изсъска Исана, – към най-близкия поток!

С внезапна яснота Исана вече виждаше всяка особеност на терена около тях, лекия наклон надолу, при отдалечаването им от планините, към дъното на долината, до приток, който в крайна сметка подхранваше един от потоците, а той от своя страна течеше през гарнизона и се вливаше в Ледено море.

Исана се обърна и се затича по студената земя, като сега използваше Ручей само за да я насочва към най-близката вода и да раздвижва кръвта в голите ѝ крака, за да не замръзнат. Можеше само да се надява, че Одиана ще е достатъчно на себе си, за да направи същото.

Зад тях Корд изкрещя на фурията си и земята от дясната ѝ страна изригна с въртеливо, яростно движение. Лед, замръзнала земя и камъни полетяха във въздуха. Исана се отклони от пътя си, за да мине през по-дълбок сняг и по-твърд лед. Молеше се само да не се подхлъзне и счупи крак при падането. Сега единствено това покритие от замръзнала вода я предпазваше от гнева на земната фурия на Корд.

– Ще ви убия! – крещеше Корд в тъмнината зад тях. – Ще ви убия! Намерете ги, намерете ги и ги убийте! Доведете кучетата!

Сърцето на Исана препускаше от страх, а тялото ѝ гореше от вълнение и ужас. Тя хукна с всички сили и се скри в нощта, далече от шума на преследвачите, като не изпускаше нито за миг ръката на другата пленница.