Фуриите на Калдерон

Глава ХXVIII

Корд накара Исана да гледа какво направиха с Одиана. Беше взел стол със себе си и седна зад нея в кръга от жарава. Накара я да седне на пода пред него, за да могат да гледат заедно, сякаш пред очите им се разиграваше спектакъл.

– Тя е корава – каза Корд след мъчително мълчание. – Знае какво прави. Знае как да оцелява.

Исана потисна гаденето в стомаха си достатъчно дълго, за да успее да каже:

– Защо смяташ така?

Нямаше значение какво казва, стига да можеше да отклони мислите си от това, което се случваше пред очите ѝ.

– Пресметлива е. Ето, виждаш ли как се съпротивлява? Точно колкото е нужно, за да разпали страстта на един мъж. После, щом ѝ се качи отгоре, омеква и става безпомощна. Тя знае, че на всеки мъж му се иска да вярва, че има такава сила над жената. Диктува им какво да мислят – почти не е насилена.

Исана потрепери и не каза нищо.

– Трудно е да пречупиш такава жена. Калена е.

– Тя е жена, Корд. Човек. Не е животно, чиято воля да пречупиш, за да ти се подчинява.

– Била ли е роб преди?

В тона му се прокрадна нещо зловещо, нещо като грозна усмивка.

– Не знам – отвърна Исана, – почти не я познавам.

– Нали знаеш, че ти спаси живота – каза Корд. – Когато те намерихме край реката. Аз я накарах да го направи.

Исана се обърна и го погледна. Опита да прикрие ненавистта си.

– Защо, Корд?

– Не ме разбирай погрешно, Исана. Не че не ми допада идеята да си мъртва. Бих се радвал да го видя. – Очите му не се откъсваха и за секунда от сцената, която се разиграваше отпред, и в тях проблясваше нещо тъмно, гневно, непознато. – Но моят син е мъртъв заради теб. А това изисква сериозна отплата.

– Мъртъв? – каза Исана и бавно затвори очи. – Корд, трябва да разбереш, не става въпрос за теб, не става въпрос за търсенето на истината, нито за дъщерята на Уорнър…

– Как пък не, враните да го изкълват – каза Корд. – Заради теб трябваше да отидем в Бърнардхолт. Заради теб трябваше да излезем в бурята. Заради теб трябваше да следим никой да не изтича за помощ при Грам – но разбира се, малкият ти изрод го направи. Заради теб умря Битан. – Той я погледна отгоре и оголи зъби. – Е, сега аз съм силният. Сега аз съм този, който диктува правилата. И ще ти покажа, Исана, колко нис­ко може да падне една жена. После ще довърша това, което реката започна.

– Корд, не разбираш ли? – обърна се към него Исана. – Може би всички сме в опасност. Бърнард видя…

Той я удари с юмрук. Ударът я повали на земята и тялото ѝ се отпусна безпомощно и остана да лежи неподвижно. След кратък момент на объркване се появи болката, пулсираща от устата и бузата. Усети вкуса на кръв върху езика си, разцепен от собствените ѝ зъби.

Корд се наведе и я хвана за косата. Придърпа лицето ѝ до своето.

– Не ми говори така, сякаш си човек. Вече не си. Сега си просто парче месо – каза той и разтърси ожесточено главата ѝ, – разбираш ли?

– Разбирам – каза пресипнало Исана, – че ти си дребна душица, Корд. – Тя си пое въздух, достатъчно, за да се различават думите. – Не можеш да погледнеш отвъд себе си, дори когато идва нещо, което ще те унищожи. Ти си малък. Каквото и да ми направиш, пак ще си останеш малък. Страхливец, който наранява робите, защото го е страх да предизвика някой по-силен.

Погледите им се срещнаха и тя прошепна:

– Хвана ме, защото ме свари безпомощна. Иначе нищо нямаше да можеш да ми направиш. Защото си нищожество.

Очите на Корд проблеснаха. Той изръмжа ожесточено, като див звяр и отново я удари, още по-силно. Пред очите ѝ избиха ярки светлини и прашният под се надигна да посрещне главата ѝ.

Не беше сигурна колко дълго беше лежала така, болката и жаждата я заслепяваха и караха да загуби представа за всичко друго. Но когато отново се свести и седна, бяха останали само Корд и синът му Арик. Одиана лежеше на пода, недалече, извърнала глава на една страна, с вдигнати крака и разпиляна по лицето ѝ коса.

Корд хвърли манерка на пода до Исана. Нещо вътре избълбука тихо – непогрешим знак, че в нея имаше съвсем малко вода.

– Давай – каза ѝ той, – в тази няма нищо. Искам да видиш всичко.

Исана вдигна манерката, гърлото ѝ гореше. Не вярваше, че Корд казва истината, но се чувстваше изтощена, слаба, а гърлото ѝ сякаш беше покрито със сол. Издърпа запушалката и пи, преди да е осъзнала какво точно прави. Водата, топла, но чиста, се разля в устата ѝ. Половин чаша може би, със сигурност не повече. Свърши, преди да утоли жаждата ѝ, но поне облекчи влудяващата болка в гърлото. Тя свали манерката и вдигна поглед към Корд.

– Арик – каза Корд, – донеси ми кутията.

Арик тръгна към вратата, но се поколеба.

– Татко, тя може да е права. Искам да кажа, че това, което Тави каза на реката, и всичко…

– Момче – прекъсна го с ръмжене Корд. – Донеси ми кутията и си дръж устата затворена. Чу ли ме?

Арик пребледня и преглътна.

– Да, татко.

Той се обърна и излезе от сушилнята за месо.

Корд се обърна към нея.

– Работата е там, Исана, че ти си прекалено наивна, за да се страхуваш толкова, колкото трябва. И аз искам да ти помогна. Искам да знаеш какво ще се случи след малко.

– Безполезно е, Корд – каза Исана. – По-добре направо ме убий.

– И това ще стане, когато реша.

Той отиде до Одиана, протегна се и я сграбчи небрежно за косата. Жената изскимтя и усука рамене, борейки се немощно да се отскубне от него. Корд събра косата ѝ нагоре, кичур по кичур и я стисна в юмрука си.

– Виждаш ли я тази тук? Корав противник. Знае какво прави. Познава играта. Знае как да оцелее – той дръпна косата и Одиана изскимтя. – Кога какъв звук да издаде. Нали, момиче?

Главата на Одиана беше наклонена, извърнала лице от Корд и Исана успя да види изражението ѝ. Погледът на водната вещица беше твърд, изражението ѝ – сурово и сдържано. Но когато заговори, гласът ѝ бе умело престорен – немощен, разтреперан:

– Моля – прошепна тя. – Господарю, не ми причинявай болка. Ще направя всичко, което пожелаеш.

– Точно така – избоботи Корд и ѝ се ухили. – Ще направиш и още как.

Вратата се отвори и Арик влезе. Носеше дълга, плоска кутия от гладко, полирано дърво.

– Отвори я – нареди му Корд. – Покажи ѝ.

Арик преглътна. След това заобиколи и застана пред Корд, все още стиснал Одиана за косата, и отвори кутията.

Исана видя съдържанието ѝ: парче метал, някаква лента, около инч широка, лежеше в кутията върху парче плат и отразяваше с матов блясък светлината на огъня.

Изражението на Одиана се промени. Твърдостта изчезна от очите ѝ, а устата ѝ застина отворена, в нещо близко до ужас. Тя се дръпна от кутията, но хватката на Корд я спря. Иса­на я чу да скимти от болка и без съмнение, от страх.

– Не – каза тя. Изведнъж гласът ѝ беше станал по-рязък, висок и изпълнен с паника. – Не, няма нужда от това. И на теб не ти трябва. Не, недей, обещавам, няма да ти е нужно, само ми кажи какво искаш.

– Казва се дисциплиниращ нашийник – обясни Корд на Исана със спокоен тон. – Подсилен от фурии. Не са обичайни за тези райони толкова на север. Но са полезни понякога. Според мен тя знае какво е.

– Няма нужда от това – изписка отчаяно Одиана. – Моля те, о, велики фурии, моля те, господарю, няма нужда от това, не е нужно, не, не, не, не…

– Арик, сложи ѝ го.

Корд повдигна грубо Одиана, като я държеше за косата, и изви брадичката ѝ нагоре, за да се открие деликатната ѝ шия.

Очите ѝ, все още приковани в нашийника, се разшириха. Тя се разпищя. Беше ужасяващ звук, от онези, които извират дълбоко в гърлото и се изливат през устата без смисъл, без форма, ужасяващи и диви. Тя се завъртя и започна да се бори. Не спираше да вика, ръцете ѝ се мятаха отчаяно към лицето на Корд. Ноктите ѝ оставиха кървава резка по една от бузите му и в момента, в който успя да се изправи на крака, едното ѝ босо стъпало го изрита от вътрешната страна на коляното.

Като държеше косата ѝ с една ръка, той я обърна на една страна, за да се отдалечи от краката ѝ, а с другата я стисна за гърлото. После, с неочакван прилив на сила, без съмнение подпомогнат от земната си фурия, той я вдигна за гърлото над земята, така че краката ѝ се отлепиха от пода и заритаха под разкъсаната пола.

Дори във въздуха, Одиана продължи да се бори, яростно и неуморно. Одраска леко ръката му с нокти, защото не успя да стигне лицето, но той я удържа, лицето му дори не потрепна. Тя го риташе по бедрата, ребрата, но без опора, ударите ѝ не можеха да спрат едрия холтър. Тя се дърпа, ръмжа, задъхваше се, издавайки гърлените животински звуци на хванато в капан животно.

Накрая очите ѝ се обърнаха и тя бавно се отпусна.

Корд я задържа още миг, преди да я пусне на пода, и още веднъж я повдигна за косата, оголвайки шията ѝ.

– Арик.

Младежът преглътна. Хвърли бегъл поглед на Исана, лицето му беше изопнато, безизразно. Пристъпи напред и сложи металната лента около шията на Одиана. Тя се закопча с едно тихо, остро изщракване.

Одиана си пое дъх на пресекулки и когато Корд пусна косата ѝ с пренебрежително движение и я бутна напред, простена. Свлече се на една страна, затвори очи и вдигна ръце към гърлото си. Започна да дърпа отчаяно, настървено нашийника с отмалели пръсти.

Корд изтегли нож от колана си и поряза палеца си, после грабна дланта на Одиана в огромните си ръце и направи същото с нейния. Тя отвори очи, погледна го и отново подивя. Изписка и пак се хвърли настървена върху него, объркана, замаяна.

Корд се ухили самодоволно. С небрежно движение вдигна ръката ѝ и притисна окървавения ѝ палец към нашийника, а след това притисна своя палец до нейния. По метала останаха две червени петна.

– Не – изскимтя в безсилие Одиана, но думите ѝ заглъхнаха, а очите ѝ се наляха със сълзи.

После потръпна. Устните ѝ се раздвижиха отново, но нищо смислено не излезе от тях. Пот­ръпна отново, очите ѝ започнаха да блуждаят. Тялото ѝ се отпусна, бунтът срещу ръцете на Корд постепенно утихна. Тялото ѝ се разтресе още веднъж, този път съпроводено от тих стон.

– Свързване – каза Корд, като погледна към Исана. Очите му блеснаха. Ръцете му зашариха по тялото на жената – неб­режни, собственически. – Ще отнеме няколко минути, докато подейства.

Одиана издиша тежко и тялото ѝ се заизвива под допира на Корд. Очите ѝ бяха празни, устните разтворени. Претърколи се мудно на пода – изви бедра, гръб и оголена шия. Нашийникът проблесна върху кожата ѝ. Корд я възседна и започна да я опипва като превъзбудено животно. След малко тя вече стенеше и пъшкаше от наслада, извиваше се гальовно към него.

– Ето – той стана и добави небрежно, – това се казва добро момиче.

Одиана отвори рязко очи, след това клепачите запърхаха и бавно се затвориха отново. Простена, притисна ръце до гърдите си, сякаш се опитваше да задържи нещо в тях, и продължи така почти половин минута, като не спираше да стене тихо от удоволствие.

Корд се засмя. Погледна Исана и каза тихо:

– Тъпа малка курва.

През тялото на Одиана премина спазъм и гърбът ѝ се изви като лък. Изпищя – ужасяващо пронизително – и се хвърли на една страна. Разтърси се в опити да повърне, но в стомаха ѝ нямаше много нещо, което да се излее на прашния под. Краката и ръцете ѝ се извиха в неистов спазъм и тя извъртя умолително огромните си, пълни с отчаяние очи към Исана и в погледа ѝ се четеше умопомрачителна болка. Протегна ръце към нашийника и получи нов спазъм, още по-силен. Започна да се мята и тресе, търкаляйки се опасно близо до жарта.

Исана гледаше ужасена жената, която се бореше отчаяно за глътка въздух. Накрая не издържа, политна напред и хвана Одиана, преди конвулсиите ѝ да я запратят в жарта.

– Спри – извика Исана. Тя се обърна и погледна Корд, знаеше, че е пребледняла и изплашена – забеляза доволството в изражението му. – Спри! Ще я убиеш!

– Може би ще е милостиво от моя страна – каза Корд. – Не ѝ е за първи път. Добро момиче – каза на Одиана и се ухили самодоволно. – Стой тук и бъди добро момиче. Прави каквото ти се казва.

Неистовият спазъм бавно отслабна. Исана издърпа Одиана далече от жарта и я задържа в обятията си, заставайки между нея и Корд. Погледът на жената отново се отнесе и тя се разтресе в ръцете на Исана.

– Какво си ѝ причинил? – попита тихо тя.

Корд се обърна и тръгна към вратата.

– Трябва да запомниш, че робите са просто животни. Дресираш едно животно с награди и наказания. Доброто поведение се награждава. Лошото се наказва. Така дивият кон се превръща в покорно ездитно животно. Така превръщаш вълка в ловно куче. – Той отвори вратата и добави небрежно: – Същото е и с робите. Вие сте просто животни. Ставате за работа, размножаване, други неща. Само трябва да бъдете дресирани. – Корд излезе навън, но думите му достигнаха до хората в сушилнята. – Арик, разпали огъня. Исана, утре и ти ще сложиш такъв. Мисли си за това.

Исана замълча, стъписана от видяното, от реакцията на Одиана при вида на нашийника, от състоянието, до което я доведе. Погледна я и отмести един тъмен, сплъстен кичур коса от очите ѝ.

– Добре ли си?

Жената вдигна апатично очи към нея. Клепачите ѝ натежаха и тя потрепери.

– Сега е добре. Добре е. Добре съм сега.

Исана преглътна.

– Той те нарани, нали, преди малко? Когато те нарече…

Тя не повтори думите.

– Боли – прошепна Одиана. – Да. О, врани и фурии, как само боли. Бях забравила. Забравила колко е лошо – тя потрепери отново. – Колко е хубаво. – Отвори очи и те бяха пълни със сълзи. – Те могат да те променят. Можеш да се бориш колкото си искаш, но успяват да те променят. Правят така, че си щастлива да се превръщаш в това, в което те искат. Правят така, че да боли, когато се опъваш. Променяш се, момиче. Той може да ти го причини. Може да те кара да му се молиш да те обладае. Да те докосне. Кара те. – Тя извърна лице от Исана. Тялото ѝ продължи да се разтърсва от дълги тръпки на удоволствие. – Моля те, моля те, убий ме, преди да се е върнал. Не мога пак да стана такава. Не мога да се върна обратно.

– Шш – каза Исана и я залюля нежно в обятията си, – шш. Почини си. Трябва да поспиш.

– Моля те – прошепна Одиана, но лицето и тялото ѝ вече бяха започнали да се отпускат. – Моля те.

Тя потрепери за последен път, тялото ѝ се свлече и главата ѝ клюмна на една страна.

Исана я положи на земята, колкото успя по-внимателно. Коленичи над нея, за да провери пулса ѝ, и сложи ръка на челото ѝ. Сърцето ѝ все още биеше твърде силно, а кожата ѝ беше суха и гореща, като от треска.

Исана вдигна поглед към Арик, който стоеше до огромен контейнер за въглища и я наблюдаваше. Когато срещна погледа ѝ, той наведе глава, обърна се към контейнера и започна да пълни една кофа с въглища.

– Трябва ѝ вода – каза тихо Исана. – След всичко това ѝ трябва вода или ще умре в тази жега.

Арик я погледна отново. Взе кофата и без да продума, отиде от едната страна на кръга и започна да досипва нови въглища върху жарта.

Тя стисна безпомощно зъби. Само ако можеше да слуша, може би щеше да успее да научи нещо важно. Изглежда, момчето следваше заповедите на баща си с неохота. Възможно беше да го убеди да им помогне, ако само успееше да намери правилните думи. Чувстваше се сляпа и недъгава, почти.

– Арик, чуй ме – каза Исана, – не си мислиш, че всичко това ще му се размине, нали? Не вярваш, че ще избегне възмездието за нещата, които направи тази вечер.

Той приключи с изпразването на кофата. Върна се при големия контейнер.

– Разминава му се от години. Какво, според теб, се случва на робите, които минават оттук? – отвърна апатично той.

Исана се вторачи в него, отвратена.

– Враните да го изкълват – прошепна тя. – Арик, моля те, поне ми помогни да свалим този нашийник.

Тя посегна към шията на Одиана, завъртя нашийника и се опита да намери закопчалката.

– Недей – каза рязко Арик. – Недей, ще я убиеш.

Пръстите на Исана замръзнаха. Вдигна поглед към него.

Арик прехапа устни.

– Кръвта на татко е върху него. Само той може да го свали.

– Как да ѝ помогна?

– Не можеш – отвърна ядосано Арик. Обърна се и запрати кофата в стената. Тя издрънча и падна на пода. Той се облегна с ръце на стената и наведе глава. – Не можеш да ѝ помогнеш. В това ѝ положение всеки може да ѝ казва каквото си пожелае, а тя ще се чувства добре, докато го прави. Но опита ли да се съпротивлява, ще… нашийникът ще я нарани.

– Това е нечовешко – каза Исана. – Велики фурии, Арик, как можеш да търпиш това?

– Млъкни – каза той, – просто млъкни.

Със сковани движения, ядосан, той се отблъсна от стената, взе кофата и пак започна да я пълни с въглища.

– Знаеш ли, ти беше прав – каза тихо Исана. – Аз казвам истината. Тави също, ако ти е казал, че долината е в опасност. Че маратите може да нападнат отново. Може да се случи съвсем скоро. Може вече и да е започнало. Арик, моля те, чуй ме.

Той изсипа нова кофа въглища върху огъня и се върна, за да я напълни отново.

– Трябва да кажеш на другите. Заради себе си, ако не заради нас. Ако маратите дойдат, ще убият и всички в Кордхолт.

– Лъжеш – каза той, без да я поглежда. – Това е просто лъжа. Опитваш се да си спасиш кожата.

– Не е така – каза Исана. – Арик, познаваш ме, откакто си се родил. Когато онова дърво падна върху теб на зимния панаир, аз ти помогнах. Помагах на всеки в долината, който имаше нужда от помощ, и никога не поисках нещо в замяна.

Арик сложи още въглища в огъня.

– Как може да си част от това – настояваше тя. – Ти не си глупав, Арик. Как може да причиняваш подобно нещо на други алерани?

– Имам ли избор? – каза той хладно. – Това е всичко, което имам. Не живея в холт, в който хората се грижат един за друг. Имам това. Тук живеят мъже, които никой друг не би приел. Жени, на чието място никой не би искал да бъде. Той е моя кръв и плът. Битан… – Гласът му потрепери и той преглътна тежко. – Той също беше моя плът и кръв. Колкото глупав и зъл да беше, все пак беше мой брат.

– Съжалявам – каза Исана и осъзна, че наистина е така. – Не съм искала някой да пострада, надявам се, разбираш това.

– Знам – каза Арик. – След случилото се с Хеди си искала само да възтържествува справедливост. Да предпазиш и нея, и други момичета като нея. И враните знаят, че това е нужно, с такъв като татко наоколо…

Той поклати глава.

Исана замълча, приковала очи в младия мъж, и постепенно започна да разбира.

– Не Битан е бил с Хеди, а ти, Арик – каза тихо тя.

Той не я погледна, не каза и дума.

– Ти си бил. Затова тя се опитваше да накара баща си да се оттегли от дуела на смъртта с твоя баща. Не е била изнасилена.

Арик се почеса по врата.

– Ние… ние се харесвахме. Бях с нея на едно събиране или панаир. Малкото ѝ братче ни откри. Беше твърде малък, за да разбере какво е видял. Измъкнах се, без да ме види добре. Но той изтичал при баща си, а тя как да му каже, че се натиска с един от синовете на Корд – избълва думата с погнуса. – Предполагам, тя не е казала много и баща ѝ сам е заключил какво се е случило.

– О, велики фурии – каза тъжно Исана. – Арик, защо не каза нещо?

– Какво да кажа? – попита Арик и ѝ хвърли мрачен поглед. – Да кажа на баща си, че обичам момиче и искам да се оженя за нея. Да я доведа тук? – Той направи дъга с ръка около себе си. – Или може би трябваше да постъпя почтено и да отида при нейния баща. Как мислиш, дали щеше да ме послуша? Допускаш ли дори и за секунда, че Уорнър нямаше да ме удуши на място?

Исана изтри очите си с трепереща ръка.

– Съжалявам, Арик, съжалявам. Ние всички… знаехме какъв е баща ти… че е отишъл твърде далече. Но нищо не направихме. Не знаехме, че нещата в холта ви са толкова зле.

– Сега е твърде късно за това.

Арик пусна кофата и се отправи към вратата.

– Не, не е – каза Исана. – Почакай, изслушай ме, Арик. Моля те.

Той спря, но остана с гръб към нея.

– Познаваш го – каза тя. – Ще ни убие. Но ако ни помогнеш да се измъкнем, ще ти помогна, кълна се във всички фурии. Ще ти помогна да избягаш, ако искаш. Ще ти помогна да уредиш нещата с Уорнър. Ако наистина обичаш момичето, може да успееш да бъдеш с нея, ако сега постъпиш правилно.

– Да ви помогна и на двете? Снощи тази жена се опита да те убие. – Той се обърна към нея: – Защо искаш да ѝ помогнеш?

– Не бих оставила никоя жена тук, Арик – каза Исана, спокойно и тихо. – Никого не бих му оставила. Стига толкова. Няма да му позволя да продължи с това.

– Не можеш да го спреш – каза уморено Арик. – Не можеш. Не тук. Той е гражданин.

– Точно така. Брат ми също. Бърнард ще го предизвика на дуел на смъртта. И ще спечели. И двамата го знаем. – Тя се изправи с лице към Арик и вдигна брадичката си. – Прекъсни кръга. Донеси ми вода. Помогни ни да избягаме.

Настъпи дълго мълчание.

– Ще ме убие – проговори сковано Арик. – Казвал го е и преди, и му вярвам. Битан беше любимецът му. Ще ме убие, ще разбере цялата история и ще хване и Хеди.

– Не и ако го спрем, Арик, не е задължително нещата да продължават така. Помогни ми. И остави аз да помогна на теб.

– Не мога – каза той. Обърна се през рамо и добави тихо: – Исана, не мога. Съжалявам. Жал ми е за теб и за това момиче. Но той е моя кръв и плът. Той е чудовище, но е всичко, което имам.

Младежът се обърна и излезе, затваряйки вратата след себе си. Исана чу няколко тежки резета да се спускат от външната страна. Някъде в далечината изтрещя гръмотевица, ръмжащ сънлив остатък от вчерашната буря.

Въглищата пращяха и тлееха.

Одиана дишаше бавно, тихо.

Исана наведе глава, взирайки се в жената и в нашийника на врата ѝ, и си спомни обезумелите ѝ молби да я убие.

Вдигна ръка към собственото си гърло и потрепери. После се свлече на земята с провесена глава.