Фуриите на Калдерон

Глава XLII

Тави преглътна тревожно и ръцете му се затегнаха около кръста на Дорога. Гаргантът под тях не спираше да пристъпя неспокойно, но с изключение на това, дворът беше напълно притихнал и застинал неподвижно.

Навсякъде лежаха тела. Тави се опита да не гледа, но накъдето и да насочеше поглед, виждаше трупове. Беше ужасно. Телата не приличаха на хора. Бяха застинали в странни, неестествени пози, сякаш бяха дървените войничета на отегчено дете, изпочупени и захвърлени небрежно след игра. Имаше кръв, която накара стомаха му да се обърне, но от всичко най-ужасяваща бе тъгата, която изпита при вида на разкъсаните тела на марати и на алерани, на хора и животни.

Такава загуба.

Дворът беше притихнал, нищо не помръдваше. Пред портата, в полукръг около нея, стояха Атсурак и войните от клана му. Пръснати пред конюшните бяха алеранските защитници на гарнизона, сред които Амара и чичо Бърнард.

Атсурак се беше втренчил в Дорога и в очите му гореше омраза.

Дорога се обърна непоколебимо към Атсурак.

– Е, убиецо? – продължи той. – Ще се изправиш ли срещу мен в изпитанието на кръвта, или ще се върнеш и ще поведеш клана си обратно към земите ви.

– Ела и умри, щом така желаеш – вирна високомерно брадичка Атсурак.

Устните на Дорога се разтеглиха в зловеща усмивка. Обърна се към Тави и избоботи:

– Слизай, млади боецо. И не забравяй да кажеш на твоя народ какво ти казах.

Тави вдигна поглед към него и кимна.

– Не мога да повярвам, че ще го направиш.

Дорога примига неразбиращо.

– Казах ти, че ще ти помогна да защитиш семейството си – сви рамене той. – Но на пътя ми стои вражеска орда, нищо повече. Правя това, което е нужно, за да довърша започнатото. Сега слизай.

Тави кимна отново и Дорога спусна едно въже от седлото. Пръв по широкия гръб на гарганта тръгна Фейд. Тави го последва, без да го дочака да стигне земята. Дорога почти не използва въжето, скочи с лекота на двора и когато се протегна, ставите му изскърцаха и изпукаха заплашително. Превъртя в ръка тоягата си и пристъпи към Атсурак.

Тави поведе Фейд покрай гарганта, заобикаляйки отдалече предните му крака и влажното кърваво петно върху камъните пред тях. Стомахът му се обърна и той преглътна, забързан към чичо си.

– Тави – каза Бърнард и стисна момчето в силна прегръдка. – Велики фурии, така се изплаших за теб. И за Фейд също. Добре ли си, човече?

Фейд кимна. Тави чу леки, забързани стъпки по камъните и усети как леля му Исана, без съмнение беше тя, въпреки че не можа да се обърне да погледне, го прегърна и притисна силно към себе си.

– Тави – каза тя. – О, Тави. Ти си добре!

Тави се сгуши в леля си и чичо си и усети, че в очите му напират сълзи. Прегърна ги и двамата.

– Добре съм – чу като в просъница собствения си глас. – Всичко е наред. Добре съм.

Исана се засмя и го целуна по косата, по бузите.

– Фейд – каза тя. – Слава на всички фурии. И двамата сте невредими.

– Бърнард, никой не гледа към нас – обади се Амара. – Ако сега се нахвърлим на главатаря им, ще можем да вземем кинжала.

– Не – викна Тави. Измъкна се от прегръдката на Бърнард и Исана и вдигна очи към Амара. – Не, не можеш. Дорога ми го обясни. Ще има дуел. Трябва да ги оставиш да се бият.

– Какъв дуел? – погледна го учудено Амара.

– Какъв кинжал? – учуди се на свой ред Тави.

– Кинжалът е доказателство – намръщи се Амара, – че зад нападението на долината стои един от Върховните лордове. Ако го хванем, ако вземем кинжала, ще можем да го спрем да повтори отново това, което предизвика в Калдерон. Какъв дуел?

– Дорога и Атсурак са главатари на своите кланове – опита да обясни Тави. – Те са равни. Атсурак може да заповяда на всеки друг клан да го следва, ако главатарят на този клан не се осмели да му се противопостави, като се изправи срещу него в изпитанието на кръвта – това е дуел, но досега никой не е имал смелостта да го направи. Дорога се противопоставя на решението на Атсурак да ни нападне, пред всички марати. Ако сега го победи в изпитанието, това ще сложи край на властта на Атсурак и маратите ще си тръгнат.

– Просто ей така? – не повярва Амара.

– Ами да – отвърна Тави. – Ако Дорога спечели, маратите ще разберат, че Единствения подкрепя него, а не Атсурак.

– Единствения? Единствения кой?

– Ами, Единствения – каза Тави. – Не съм сигурен, мисля, че наричат така нещо като фурия, която живее в слънцето. Когато трябва да вземат важно решение, винаги провеждат изпитание пред Единствения. Доверяват му се изцяло.

Той усети ръката на леля си на рамото си и се обърна. Тя го гледаше изпитателно, килнала на една страна глава.

– Какво се е случило с теб, Тави?

– О, много неща, лельо.

Тя се усмихна натъжено.

– Личи си. Сигурен ли си в това, което казваш?

– Да, госпожо – отговори Тави. – Знам какво говоря.

Исана погледна Бърнард, който погледна Амара. Курсорът пое дълбоко дъх и обърна поглед към Тави.

– Тави – каза тихо тя. – Защо Дорога избра точно сега да предизвика този Атсурак?

Тави преглътна.

– Мм, ами това е дълга история. Не съм сигурен, че и аз самият разбрах какво точно се случи. Всъщност няма значение, нали? Щом като е тук и е готов да го направи?

Отвън се чу пронизително изсвирване и крясъците на маратите и на зверовете им утихнаха.

– Джиралди? – извика Амара към бойниците. – Какво става?

– Да ме вземат враните, ако разбирам – отвърна задъхан глас от стената над портите. – Маратите започнаха да се бият помежду си, после някой изсвири с уста и те спряха да се бият. Сега като че ли се разделят на кланове.

– Благодаря, центурионе.

– Графиньо? Заповеди?

– Дръжте стената – отвърна Амара и отново погледна към Тави. – Не нападайте, ако не ви нападнат първи.

Тави кимна на Амара.

– Точно така ми каза Дорога, че ще стане. Клановете се бият непрекъснато. Свикнали са. Свиренето означава да се спре боят, за да могат главатарите да говорят.

Бърнард въздъхна с облекчение и погледна Амара.

– Какво мислиш?

Курсорът вдигна ръка и отмести няколко кичура коса, паднали пред очите ѝ, като не спираше да гледа учудено Тави.

– Мисля, че племенникът ти е успял да научи повече за маратите от цялото разузнаване на Короната, Бърнард.

Тави кимна.

– Те, ъъ, изяждат враговете си. И всеки, който се появи без позволение в земите им, се смята за такъв. – Той се покашля. – Може би затова е така трудно да ги опознае човек.

Амара поклати глава.

– Ако се измъкнем живи от това, бих искала да науча как си успял да не бъдеш изяден, но най-вече, как се появи тук със собствена маратска орда зад гърба си, готова да ти помогне да спасиш долината.

Фейд извика тревожно. Тави погледна към роба и видя, че се е вторачил в стената.

В дупката на стената на укреплението се появиха няколко ездачи. Високите, слаби войни от конския клан влязоха в двора. Тави веднага разпозна Хашат. Развятата ѝ бяла грива беше опръскана с прясна кръв, а също горната част на тялото и ръката, в която държеше дългата си сабя. Тави обясни на Бърнард и Амара коя е тя.

– Главатар? – не повярва Бърнард, сякаш леко обиден. – Та тя е жена. И не носи блуза.

Амара подсвирна от изненада.

– Тези соколи на колана ѝ са взети от кралски гвардеец. Ако са истински, значи, е била част от ордата, убила Принсепс Септимус.

– О, тя е много добра – каза Тави. – Тя самата няма да се противопостави на Атсурак, но ще последва Дорога. Мисля, че са приятели.

Маратите при портата се раздвижиха, за да пропуснат главатаря на вълчия клан, който влезе, придружен от двойка огромни, дългокраки вълци. На бледата кожа на гърдите му имаше дълга резка, покрита със съсирена кръв. Огледа двора и устните му се разтеглиха, оголвайки дългите кучешки зъби, типични за неговия клан.

– Скагара – обяви Тави. – Главатар на вълците. Този е гад­няр.

Хашат слезе от коня и тръгна към Скагара, без да откъсва очи от него, с лека, но непогрешимо свирепа усмивка на уста. Когато го доближи, Скагара отстъпи крачка назад. Тя огледа раната на гърдите му и на лицето ѝ грейна широка усмивка. После се обърна с лице към Атсурак и Дорога и скръсти небрежно ръце на гърдите си, но окървавената ѝ китка се спусна до дръжката на сабята. Скагара я изгледа начумерено и също скръсти ръце.

Дорога се облегна на тоягата си и заби поглед в земята. Атсурак зачака търпеливо, с небрежно отпуснато в ръка копие. Настъпи пълна тишина и напрежението започна да се покачва. От другата страна на стената се чу дрезгавото грачене на враните.

– Какво чакат? – попита Амара.

– Слънцето – отвърна Тави. – Дорога каза, че винаги чакат слънцето, за да присъства на изпитанието. – Той вдигна поглед към небето над стената. – Явно, не мислят, че битката ще продължи дълго.

Утринната светлина плъзна по двора, когато слънцето се издигна малко по-високо. Тъмната сянка от все още незасегнатите части на стената се придвижи от запад на изток, към двамата главатари.

След малко Дорога вдигна очи към първите слънчеви лъчи, които докоснаха едва върха на тоягата му. Изръмжа, насочи оръжието напред и тръгна към Атсурак.

Главатарят на стадоморите завъртя копието си в кръг около себе си, разкърши рамене и пристъпи леко като котка към Дорога. Нападна бързо, върхът на копието му се размаза в среб­риста дъга към другия марат. Дорога отклони удара настрани и замахна рязко към главата на Атсурак.

Той избегна дървото и нанесе промушващ удар към крака на Дорога. Главатарят на гаргантите отскочи от пътя му, но не достатъчно бързо, на бедрото му се появи тънка алена резка.

Сред маратите на двора се понесе мърморене. Някой от стадоморите подхвърли нещо с подигравателен тон и войните се изсмяха гърлено. Между стадоморите и вълците тръгна бърза размяна на реплики.

– Да не би да залагат кой ще спечели? – попита озадачено Амара.

– Да, точно така е – кимна Тави. – Дорога спечели дъщеря си, като заложи на мен.

– Какво?

– Шшш.

Дорога се оттегли от бързата размяна на удари и погледна крака си. Опита да стъпи на него, но залитна и трябваше да се подпре на тоягата. Атсурак се усмихна и отново завъртя копието около себе си. Тръгна бавно и уверено към Дорога, обикаляйки около него, като така го принуди да стъпва на ранения крак при всяко обръщане. Болката се изписа на лицето на Дорога.

– Тави – пое дълбоко дъх Амара, – какво ще стане, ако Дорога загуби?

Тави преглътна тежко.

– Това ще означава, че Единствения казва, че Дорога не е бил прав. И всички кланове ще последват Атсурак както преди.

– О – сепна се Амара. – Мислиш ли, че ще се справи?

– Залагам пет сребърни бика на Дорога – отвърна Тави.

– Дадено, обзаложихме се.

Атсурак се хвърли към Дорога. Главатарят на гаргантите замахна с оръжието си и блокира копието, но ответният му удар беше прекалено тромав и той залитна. Атсурак избегна без затруднения контраатаката му и нападна отново. Дорога се затрудни и с този удар и този път залитането му го свали на камъните в двора. Главатарят на гаргантите беше на земята.

Атсурак се хвърли към него, за да го довърши, но Дорога замахна с тоягата към краката му и той бе принуден да отскочи назад, за да избегне удара. Атсурак го погледна навъсено и кресна нещо, после вдигна копието, заобиколи тоягата отстрани и се нахвърли върху Дорога в пореден опит за довършващ удар.

Главатарят на гаргантите сякаш беше очаквал атаката на Атсурак. Отклони копието с лекота настрани, използвайки само едната си ръка, и когато върхът му се заби между два камъка от настилката на двора, хвана здраво дръжката в огромния си юмрук. Без особени усилия го извърна към Атсурак, задният му край се заби в стомаха на връхлитащия марат и го спря на място.

Дорога издърпа копието от ръцете на противника си. Останал без въздух, Атсурак отстъпи предпазливо назад. Дорога скочи ловко на крака. Вдигна ранения си крак, запъна копието на Атсурак в коляното си и с мощно движение го прекърши на две, после захвърли парчетата на една страна.

– Той го изигра! – каза радостно Тави.

– Шшш – каза Амара.

– Вече му е в ръцете – намеси се Бърнард.

Дорога хвърли огромната тояга настрани и тя изтропа тежко на камъните.

– Аз не съм забравил лисиците – каза той тихо.

После разпери широко ръце и се насочи към по-дребния марат. Зловещата усмивка се бе върнала на лицето му.

Атсурак пребледня, но също разпери ръце и запристъпя в кръг срещу Дорога. Спусна се напред със светкавично движение, наподобяващо това на хищните птици, дали име на клана му. Скочи високо и ритна Дорога в гърдите.

Дорога пое цялата сила на удара и въпреки че той го закова на място и го накара да залитне леко назад, ръцете му се стрелнаха към глезена на Атсурак и успяха да го хванат, преди главатарят на стадоморите да успее да го издърпа. Атсурак вече падаше, когато огромните мускули по раменете на Дорога изскочиха, докато ръцете му се извиха рязко.

Нещо в крака на Атсурак се счупи със зловещо пращене. Той изпъшка и падна, но в момента, в който докосна земята, нанесе силен ритник в глезена на Дорога със здравия си крак. Огромният марат загуби опора и се стовари на земята. После двамата главатари се вкопчиха един в друг.

Тави забеляза как Атсурак почти веднага се озова в твърде неизгодна позиция, от която трудно можеше да се измъкне. Чисто физическата сила на Дорога превъзхождаше неговата многократно, беше сериозно ранен, нямаше шанс да се измъкне. Всичко беше само въпрос на време. Дорога вдиг­на ръце и ги сключи около гърлото на стадомора. Атсурак вкопчи своите около гърлото на Дорога, но усилията му бяха повече от безполезни.

Тави беше напълно погълнат от схватката, но въпреки че не откъсваше очи от двамата главатари, нещо привлече вниманието му – движение. Вдигна поглед и видя, че всички марати, също като него приковали очи в биещите се, пристъпват нетърпеливо напред с блеснали от вълнение очи. Хашат дишаше тежко, изцяло погълната от двубоя на Дорога.

Но до нея, забеляза Тави, един марат не само че не пристъпяше напред като другите, а отстъпваше бавно назад. Скагара, главатарят на вълците, стоеше на крачка зад гърба ѝ. Протегна назад ръка и Тави видя един от войните му да топи стрела с каменен връх в малък глинен съд и после да я подава на Скагара заедно с един от късите маратски лъкове. С бързо движение главатарят на вълците запъна отровната стрела в тетивата и опъна лъка.

– Дорога! – извика Тави. – Внимавай!

Главата на Дорога се вдигна рязко към Тави, след това бързо към Скагара. Той се претърколи настрани и извърна тялото на Атсурак между себе си и насочената стрела.

Тави видя как Атсурак сграбчи алеранския кинжал със златната дръжка и замахна свирепо към ръката на Дорога. Главатарят на гаргантите извика, залитна назад и Атсурак се отскубна от хватката му.

– Убийте ги! – изкрещя главатарят на стадоморите с облещени, обезумели очи. – Убийте ги, както убихме лисиците! Избийте ги до един!

Дорога изрева, скочи на крака и се хвърли към Атсурак.

Без миг колебание, Скагара изстреля отровната стрела. Тави я видя как профуча през краткото разстояние, което ги делеше, и се заби с глух удар в ръката на Дорога. Главатарят на гаргантите падна.

Хашат се завъртя и острието на сабята ѝ проблесна на слънцето. Мощният ѝ замах преряза лъка и гърлото на Скагара, който се строполи на земята, облян в кръв.

На двора настъпи хаос. Атсурак се обърна към огромните стадомори, махна с ръка към поваления главатар на гаргантите и те отвърнаха с крясък на мълчаливата му заповед. В същото време гаргантът на Дорога нададе мощен рев и се втурна напред, за да защити господаря си. Тишината отвъд стената изригна за пореден път в неистова врява и какофония. Кланът на Хашат се втурна към падналия Дорога и войните на Атсурак направиха същото.

Фейд изписка и се вкопчи в ризата на Тави.

– Кинжалът! – чу Амара да вика. – Вземи кинжала!

Курсорът се втурна напред, но на пътя ѝ се изпречиха марати. Каменните остриета на копията им блеснаха насреща ѝ, ужасяващи като очите на стадоморите до тях. Алеранските защитници на гарнизона отново построиха защитна формация. Бърнард грабна сестра си и Амара за ръцете и ги завлече зад легионерските щитове.

Фейд изкрещя пронизително от страх и хукна след Бърнард, дърпайки с всички сили Тави за туниката.

– Пусни ме, Фейд! – протестираше Тави.

– Кинжалът! – изкрещя Амара. – Без него всичко е загубено!

Тави дори не се замисли. Вдигна ръце, приклекна рязко и се изхлузи от туниката си. Претърколи се на земята и скочи рязко на крака. Огледа се набързо и хукна към поваления Атсурак. Стадоморите бяха заети или с алераните, или с вбесения гаргант на Дорога, така че не забелязаха летящата през двора фигура на малкото момче.

Атсурак наблюдаваше мелето около гарганта на Дорога. Огромното животно беше прекрачило с предните си крака падналия си господар, люлееше гигантската си глава, замахваше с нокти, риташе и ревеше срещу всеки, осмелил се да го доближи. Тави облиза нервно устни. Съзря на земята падналата тояга на Дорога. Вдигна я, не без усилия, и се приготви да нанесе един хубав удар в главата на Атсурак, да грабне кинжала и да хукне обратно при чичо си.

Изведнъж се изви вятър, който вдигна във въздуха сено (Какво правеше това сено, пръснато из целия двор?) и прах и го заслепи, почти го събори на земята. Тави засенчи очи с ръка и погледна нагоре, където видя няколко въоръжени мъже в черни туники и брони, които се носеха в небето над двора.

Един въздушен рицар се спусна надолу и остави на земята безобиден на вид, оплешивяващ мъж, същият, когото Тави видя при брода на реката. Той пристъпи с къс нож в ръка към заслепения Атсурак, сграбчи го за косата, дръпна безцеремонно главата му назад и с премерено движение преряза гърлото му.

Тялото на главатаря на стадоморите се изпъна и започна да се мята на земята. Кинжалът се изплъзна от ръката му, завъртя се по камъните на двора и спря в купчинка слама недалече от Тави.

– Кинжалът! – изрева онзи. – Вземете кинжала!

Тави погледна мъжа, надвесен над потръпващото тяло на Атсурак. Не се съмняваше, че ако се изпречеше на пътя на този човек, го чакаше същото като Атсурак. Но също така знаеше, че това бе човекът, преследвал него и Амара, същият, който се опита да нарани леля му и чичо му.

Преди два дни, помисли си Тави, щеше да забрави за кинжала. Щеше да се обърне и да побегне. Щеше да се скрие и да изчака всичко да свърши.

– Преди два дни – въздъхна Тави – имах повече акъл в главата си.

Втурна се напред, грабна кинжала и побягна.

– Ето го! – Тави чу вика на мъжа зад гърба си. – Взе кинжала! Убийте го!