Фуриите на Калдерон

Глава ХXI

Водите на малката река бяха леденостудени, а течението бързо. Устата и ушите на Тави изтръпнаха още в момента, в който Корд натисна главата му под водата. Той се бори доколкото можа, но ръката на холтъра беше прекалено силна и пръс­тите му здраво оплетени в косата. Мърлявата верига около врата на холтър Корд провисна и тупна на рамото на Тави. Той го натисна още по-здраво надолу и Тави усети лицето си да се притиска в камъните на дъното на реката.

И точно тогава, изведнъж, безмилостният натиск изчезна. Тави усети как някой издърпва главата му от водата, след което го хвърля на брега, след дълъг полет във въздуха. Приземи се върху нещо меко и живо и за негова най-голяма изненада това се оказа зашеметеният Фейд. Той отвори очи и замига учестено, за да прогони водата от очите си. Погледна към Корд, но някой застана между двамата и препречи погледа му.

– Чичо Бърнард! – викна Тави.

– Вдигни Фейд на крака и се махнете оттук, Тави – каза чичо му.

Тави скочи на крака и задърпа Фейд за ръката.

– Какво да правим сега? – попита той.

– Просто се махнете оттук. Аз ще се оправя с тях. – Бърнард му обърна гръб и застана между него и Корд. – Този път отиде прекалено далече, Корд.

– Трима сме – изръмжа Корд, докато синовете му заставаха от двете му страни. – А ти си сам. Като изключим изрода и малоумния, естествено. Бих казал, че ти си загазилият, Бърнард.

Земята пред Корд потрепери и от нея се разнесе глух тътен. Изчадието, което се измъкна от нея – с кожа и крайници от камък, – не приличаше на нищо, което Тави беше виждал. Имаше издълженото тяло на слайв, но опашката му беше извита и вдигната над главата му като готова за бой сопа. Противната му издължена уста беше пълна с ръбати и остри като кремък зъби. То изви глава на една страна и нададе нисък и плътен, като стържещ гранит, рев.

От едната страна на Корд, Битан вдигна капака на една керамична делва. От гърлото ѝ плъзнаха червени огнени езици, издигнаха се и приеха формата на навита на кълбо, с вдигната заплашително глава змия. Понесе се из въздуха, готова да нападне. От другата страна на Корд, Арик сплете пръстите на двете си ръце и около него се вдигна вихрушка от прахоляк и ситни парченца трева и дърво. Наметалото му се изпъна от силната струя назад и заприлича на разперените криле на птица.

– Не прави това, Корд – каза Бърнард. – Земята от едната му страна също потрепери и Брут се надигна от нея, докато огромната му кучешка глава не опря в ръката на господаря му. Изумрудените му очи се приковаха в Кордхолтови. Той разтърси рамене и от тях се посипа малка лавина от пръст и ситни камъчета. Тави видя как Битан пребледня и отстъпи крачка назад. – Сам се закопаваш в гроба.

– Опитваш се да вземеш моята земя – кресна Корд, – от мен и моето семейство. С какво право?

Бърнард въздъхна дълбоко и извъртя с досада очи.

– Не се прави на праведен, търговецо на роби. Бурята ще удари всеки момент. Имаш последен шанс, Корд. Ако отстъпиш сега, ще имаш възможността да се изправиш пред правосъдието на Грам и ще избегнеш моето.

– Аз съм гражданин, Бърнард – просветнаха зловещо очите на Корд. – Не можеш просто така да убиеш един гражданин.

– На твоя земя може би – отвърна Бърнард. – Но това тук е моята.

Лицето на Корд пребледня.

– Ах, ти, самодоволно копеле такова – изсъска той. Вдигна ръце напред и изрева. – Ще нахраня враните с теб!

Каменната твар пред него се хвърли напред с пъргавината на гущер. В същия момент нещо проблесна пред Арик и към Бърнард полетя сянка, бегло наподобяваща граблива птица в полет. Битан хвърли делвата с огъня в най-близкия храсталак, който, макар и подгизнал от вода, избухна в пламъци. Огненото влечуго във въздуха моментално нарасна, подхранвано от огъня, и увеличи размера си двайсет пъти.

Бърнард реагира мигновено. Замахна с ръка към атакуващата фурия на Арик и от юмрука му полетяха едри кристали сол. Разнесе се пронизителен писък и в този момент Брут се хвърли напред. Блъсна се с оглушителен трясък в земната фурия на Корд и двете каменни създания се смесиха в обща скална маса, която потъна в земята. Повърхността ѝ се надипли и разтресе, докато двете фурии продължиха битката си под земята.

Корд нададе нов рев и тръгна към Бърнард. Едрият холтър го посрещна с мощен замах на брадвата. Корд закова на място, после се хвърли встрани и избегна острието, но Бърнард полетя напред и замахна отново.

Тави видя Арик да изважда нож от колана си и да излиза откъм гърба на чичо му.

– Чичо! – извика той. – Зад теб!

В този момент от небето се спусна вихрушка, толкова силна и плътна, че сякаш тежеше като камък. Стовари се право в гърба на Арик и го повали по очи на земята. Младежът извика сподавено и понечи да се надигне, когато от притъмнялото небе, с развети от вятъра дрехи, върху него скочи Амара. Арик едва успя да извика отново и около него и Амара вихрушката се надигна с вой. Тави видя Амара да прокарва ръка под брадичката на Арик и да стиска здраво гърлото му в сгъвката на лакътя си. После двамата се запремятаха по земята, докато Арик отчаяно се бореше да свали момичето от гърба си.

Тави отново обърна глава към чичо си точно в момента, в който Корд изби брадвата от ръката му и тя се превъртя няколко пъти във въздуха, преди да падне в реката. Без да губи и секунда, Бърнард стовари юмрук в ребрата на Корд, който залитна силно от силата на удара му и падна. Бърнард тръгна към него, но Корд успя да се изправи навреме, явно подпомогнат от земната си фурия. Двамата мъже се вкопчиха един в друг и земята под краката им затрептя.

От едната страна на Тави проблесна светлина и той усети как го връхлита гореща вълна. Обърна глава и видя Битан, застанал пред огнената стена над горящия храсталак.

– Така, така – изръмжа той. – Изглежда, аз ще трябва да се оправя с теб. – Той вдигна ръце, изкрещя победоносно и ги свали рязко надолу. Пламъците зад гърба му се събраха в огромна огнена колона, която полетя надолу – ярка и зловеща – към Тави и Фейд.

Тави извика и издърпа падналия роб настрани. Огнената колона се сгромоляса в облак от дим и искри на земята и се разля по нея като вода. Докато се надигаше, Тави долови мириса на изгоряла коса. Започна да дърпа Фейд надолу към водата.

– Фейд – крещеше той задъхан. – Фейд, хайде. Хайде.

Смехът на Битан се понесе, остър и звънък на фона на ярките пламъци. Падналата огнена колона се плъзна по земята като огромна змия. Подскачащите ѝ пламъци заобиколиха Тави и Фейд и им преградиха пътя към съмнителното убежище на ледените води на реката. Пламъчетата, останали зад Битан, запрескачаха от храст на храст, поглъщаха дърво след дърво и скоро тихото им пращене се извиси до оглушителния рев на горски пожар.

– Битан! – извика Тави. – Огънят ти се изплъзва! Всички ще загинем в него!

– Изрод, точно ти ли ще ме учиш на работа с огън!

Битан се обърна към горящия до него храсталак, загреба шепа от пламъците и ги запокити към Тави. Той вдигна наметалото си, омекоти удара на огнената топка, но част от огнените езици плъзнаха по плата и той трескаво започна да пляска с ръка по него, за да ги угаси.

– Просто не мога да реша – викна подигравателно Битан – дали да те задуша с дим, или да те изпепеля с огън!

Фейд, чиято здрава половина на лицето беше посиняла от получените удари, най-после си възвърна силите. Задържа се на крака със собствени сили и се заоглежда объркан. Видя наметалото на Тави и също започна да го пляска с длан, като при това не спираше да скимти жално.

– Хрумна ми една идея – каза Битан. – Първо ще изпържа малоумника! А после ще се заема с теб, изрод!

Той махна с ръка и от пламъците се изниза нова огнена змия. Нави се няколко пъти на земята, вдигна се във въздуха и се стрелна като мълния към гърдите на Фейд.

Робът изписка и скочи към него с бързина, на която Тави не предполагаше, че е способен. Събори го на земята и двамата се запремятаха към огнената бариера между тях и реката. Фейд се претърколи с гръб върху горящата трева и прехвърли Тави над пламъците. Докато прелитаха през тях, робът извика от болка, но не го пусна. Докато Тави се опитваше да се освободи от ръцете му, двамата паднаха в реката.

– Не! – извика Битан.

Мина необезпокоявано през огъня и отиде до самия край на водата. Вдигна отново ръце и запрати ново огнено кълбо към двамата. Тави се хвърли с гръб към Фейд и го повали назад. Огненото кълбо се блъсна в повърхността на водата над главите им – ослепително ярка светлина и далечен рев.

Тави искаше да остане под водата колкото можеше по дълго, но въздухът в дробовете му стигна едва за няколко секунди. Не беше успял да си вземе добре дъх преди гмуркането, а и водата беше ужасно студена. Преди да изплува отново, кашлящ и плюещ вода, поне успя да се отдалечи колкото можа от плитчината и огнената фурия на Битан. Издърпа и Фейд на повърхността, като го тегли здраво нагоре, изплашен, че паникьосаният роб може да се удави, преди да е осъзнал колко плитка всъщност беше водата.

Застанал на брега, Битан извика ядосано и огънят зад гърба му се вдигна като стена към небето.

– Ах, ти, жалък, малък изрод, храна за враните! Ще те изпепеля, и теб, и фъфлещия малоумник!

Тави спусна ръка и докопа от дъното камък с големината на юмрука му.

– Остави го на мира! – изкрещя той и хвърли камъка по Битан.

Той полетя право към главата на по-голямото момче и го фрасна в устата. Битан залитна назад, извика от болка и се просна по гръб на земята.

– Чичо! – извика Тави. – Чичо, във водата сме!

През мътилката на дима, Тави зърна за момент чичо си да замахва и стоварва юмрука си в гърлото на Корд. Другият холтър залитна назад със сподавен вик, но не изпусна туниката на Бърнард, която стискаше в ръце, и повлече Бърнард след себе си. Двамата паднаха и изчезнаха в дима.

Недалече, Амара се изправи над неподвижното тяло на Арик на земята, примижа от болка и стисна ръката си. Ръкавът на блузата ѝ беше подгизнал от кръв. Явно ножът на Арик я беше порязал, преди тя да го задуши в хватката си. Тя се огледа и забеляза Тави и Фейд в реката.

– Тави! Излез от водата! – изкрещя тя. – Не стой там, излез!

– Какво? – викна Тави. – Защо?

Последвалото го свари напълно неподготвен. Две мокри, ловки ръце се увиха и стиснаха врата му и един гърлен женски глас прошепна напевно в ухото му: „Защото на малките момченца, паднали в реката, им се случват лоши неща”. Тави понечи да се обърне, да се отскубне от ръцете, но те го потопиха под водата, преди да успее да мигне дори, и затегнаха хватката около гърлото му. Той се опита да опре крака в дъното, да се отблъсне здраво и да извади глава над повърхността, но стъпалата му така и не намериха нужната опора. Камъните по дъното сякаш ненадейно се бяха покрили с лигава тиня и краката му просто се плъзгаха безпомощно по тях.

– Горкичкият ми той – промърмори отново гласът в ухото му, изненадващо чист и ясен. Тави усети нечие силно, но приятно закръглено тяло да се опира в гърба му. – Не си виновен, че видя нещо, което не трябваше. Жалко, че трябва да убия такъв хубавец като теб, но ако сега просто се отпуснеш и поемеш дълбоко дъх под водата, всичко ще свърши бързо. И когато те слагат в ковчега, ще си все така красив. Обещавам.

Тави се заусуква и задърпа, но усилията му бяха напразни срещу меката, но непреодолима хватка на ръцете. И цял ден да се бореше така, пак нямаше да се измъкне от нея, разбра го веднага. Но вече знаеше и друго: тя беше призователка на вода, също като леля Исана. Силна, при това. Самата вода на реката беше на нейна страна.

Тави спря да се бори и това накара нападателката да измърка одобрително в ухото му. Студените ѝ устни дори го докоснаха. Главата му започна да се замайва, но мислите му препускаха. Щом тя е призователка на вода като леля му, значи, ще има същите проблеми като нея. При все всичките преимущества, които имаха призователите на вода, те трябваше да се съпротивляват срещу почти всяка друга стихия и мислите, чувствата и емоциите на другите, които непрестанно ги атакуваха.

Тави насочи всичките си мисли към безпомощността си, към страха, към ужаса, който караше сърцето му да бие като лудо, изразходвайки все по-бързо оскъдното количество въздух в дробовете му и приближавайки го с всяка секунда към удавяне. Фокусира цялото си съзнание върху този страх, остави го да набъбне в него и добави яда, отчаянието и гнева от изминалия ден, които го бяха обзели на път към Бърнардхолт. Емоциите му се струпаха една върху друга и той започна да ги подклажда с нестихваща ярост, докато накрая вече не помнеше защо го прави.

– Какво правиш? – изсъска жената и в уверения ѝ гърлен тембър се промъкна нотка на несигурност. – Спри. Казах, спри. Спри да крещиш. Мразя, когато крещят така силно!

Тави поднови безсмислената борба. Сега паниката го обзе напълно. Ослепителният, вцепеняващ крайниците ужас се примеси с останалите му емоции. Жената изпищя, отблъсна се от него и ръцете ѝ пуснаха врата му, за да се увият около собствената ѝ глава.

Тави изкашля на един дъх всичкия останал в дробовете му въздух и се отблъсна към повърхността на водата. Главата му се подаде над водата, устата му се отвори и жадно пое глътка въздух. В същия миг водата около него се надигна, обгърна го изцяло и го дръпна отново надолу.

– Умно момче – изсъска жената. Сега Тави я видя, осветена от отразената светлина на огньовете на брега – беше красива, с тъмни коса и очи, пищна и съблазнителна. – Много умно. И с такава пламенна жар. Повече няма да те прегръщам, докато си отиваш от този свят. А исках да направя поне това за теб. Но някои хора са толкова неблагодарни.

Водата го натисна отвсякъде, пристегна ръцете и краката му по-здраво от кожени ремъци. Ужасèн, Тави вложи всички сили в удържане на последната глътка въздух.

Образът на жената остана пред очите му – гледаше го през премрежени клепачи, с пълен с омраза поглед.

– Глупак. Щях да те изпратя с възторг. А сега просто ще ти прекърша красивия врат.

Тя махна грациозно с ръка и водата около главата на Тави се завъртя и започна бавно да извива брадичката му на една страна. Той опита да се противопостави на това течение, но силите му не бяха достатъчни, за да му се опрат. Напрежението във врата му се усили и скоро стана болезнено. Жената приближи лице до неговото и широко отворените ѝ очи се взряха в неговите.

Тя не усети внезапното раздвижване на водата зад гърба си, но Тави видя от мътилката да се подава ръка. С едната си ръка леля Исана сграбчи жената за косата, а с другата издра очите ѝ. Водата пред лицето на Тави се оцвети в розово и жената изпищя. Исана рязко протегна напред ръце с разперени пръсти и жената излетя от водата, сякаш нечия великанска ръка я изхвърли от реката.

В момента, в който тя изчезна, напрежението около врата на Тави отслабна и той откри, че отново може да движи ръце и крака. Исана се приближи до него и двамата заедно изплуваха на повърхността.

– Моята река – чу я да крещи Тави след изчезналата жена, докато кашляше и дишаше запъхтяно.

Исана извика Фейд, който прегази плитчината, преметна едната му ръка през рамото си и го вдигна на крака.

Тави зяпна ръката на леля си – ноктите ѝ бяха пораснали два пъти по-дълги и приличаха на тези на граблива птица. Тя проследи погледа му и разтърси ръка, сякаш да отмори мускулите си, както правеше след дълго време, прекарано в шиене. Когато спря, ноктите ѝ отново бяха като преди – къси, добре оформени, но изцапани с кръв. Тави потрепери.

– Изнеси го на брега – нареди на роба леля Исана. – Има още двама от тях, а Бърнард още не е приключил с разчистването на сметките си с Корд. Тави, тръгвай през гората. Когато бурята ни връхлети, там ще си в по-голяма безопасност.

В този момент на брега се появи Битан, с окървавена уста.

– Ялова кучка! – изкрещя той на Исана.

Замахна с ръка и от нея полетя огнено кълбо.

Исана извъртя с досада очи и махна небрежно към него. Надигналата се вълна с лекота потуши огъня, после продължи към Битан, блъсна го в краката и ги отлепи от земята. Момчето се сгромоляса с жален вопъл, после се запрепъва нагоре по брега, далече от водата.

– Тръгни през гората – продължи Исана. – Иди в Алдохолт при езерото. Докато стигнеш, аз ще съм му пратила вест да те чака. Той или ще те заведе при Грам, или ще доведе Грам при теб. Той ще те пази. Разбра ли, Тави?

– Да, госпожо – отвърна задъхано Тави. – Но…

Тя се наведе и го целуна по челото.

– Съжалявам, Тави, много съжалявам. Но сега няма време за въпроси. Просто трябва да ми се довериш. Обичам те.

– И аз те обичам – каза Тави.

Исана извърна глава и огънят на брега се отрази в очите ѝ.

– Разраства се – каза тя. – А и бурята наближава. Трябва да извикам Нерей, в противен случай Лилвия ще разнесе този пожар из цялата долина. – Тя отново се обърна. – Тави, стой далече от реката. Колкото можеш по-далече. Тръгни нагоре по хълма. Вземи Фейд с теб и се грижи за него – не знам защо въобще си решил да го вземеш със себе си.

Погледът ѝ се насочи към роба, който ѝ се ухили глуповато и склони почтително глава.

Исана поклати глава и отново целуна Тави по челото.

– Тръгвай, бързо – каза му тя, обърна се и изчезна във водите на реката.

Тави преглътна и се опита да помогне на Фейд, докато двамата излизаха на отсрещния бряг. Когато излезе от водата, спря и погледна през рамо.

На отсрещния бряг Корд лежеше свит на земята и правеше вяли опити да се надигне. Бърнард, с насинено лице и разкъсана туника, стоеше заедно с Амара пред белия камък, обозначаващ брода през реката. Двамата бяха с гръб към Тави и гората.

От дима и сенките на дърветата пред тях излезе с накуцване мъж. Беше на средна възраст, бос и дребен на ръст. Погледът му обходи осветената от пожара река, спря се за момент на двамата пред брода, после се насочи зад гърбовете им. Тави усети очите на мъжа върху себе си като два студени гладки камъка. Огледаха го внимателно, прецениха го и в тях се изписа огромно пренебрежение от видяното. Мъжът вдиг­на ръка и Тави чу най-близкото до себе си дърво да се отскубва от корените си. Още докато извръщаше глава, то започна да пада към него.

Главата на Бърнард рязко се обърна по посока на шума и той вдигна стисната в юмрук ръка. Внезапно, колкото и първото, второ дърво се откъсна от корените си и започна да пада. Двете дървета преплетоха клони, всяко подпря другото и треперещите Тави и Фейд се озоваха под арката им.

– Впечатляващо – каза мъжът.

Прикова поглед в Бърнард и към него внезапно се понесе земна вълна. Бърнард намести здраво крака, зъбите му се оголиха в страховита гримаса и от земята се надигна втора вълна, която се понесе да пресрещне тази на непознатия, но силите му явно не стигнаха – вълната на непознатия разкъса неговата, после раздра земята под него и Амара и ги хвърли настрани.

Тави извика уплашено, когато видя как непознатият извади къс, силно извит лък изпод наметалото си. В пълно самообладание, той запъна стрела в тетивата и опъна лъка. Стрелата прелетя реката и се насочи право към Тави.

Както беше паднала на земята, Амара изкрещя, замахна с ръка и стрелата подскочи силно настрани, после изчезна с тракане зад гърба на Тави.

Мъжът извика ядосано.

– Няма смисъл от това – каза той. – Убий ги.

Зад него се появи едрият мъж, когото Тави видя в конюшнята. Отново държеше меч в ръка, а в очите му проблясваше тихото, непогрешимо намерение да изпълни заповедта. Той тръгна към Амара и Бърнард и острието в ръката му улови оранжевите отблясъци на огньовете.

В това време Корд се беше окопитил и се изправяше от земята. Вдигна Арик на крака и последван от сина си, започна да отстъпва замаян към гората. В този момент от горящия храсталак се разнесе шум от кършене на клони и от огъня излезе Битан – заслепен и задушен от дима. Той размаха ръка пред лицето си да пропъди пушека и се озова само на крачка-две пред мъжа с меча.

Тави дори не видя ръката му да помръдва. Нещо изсвистя, Битан изпъшка сподавено и се свлече на колене. Мъжът с меча продължи невъзмутимо покрай него. Тогава Тави видя локвата кръв на земята пред Битан и миг по-късно момчето падна в нея.

Тави усети как съдържанието на стомаха му се надига. Фейд издиша шумно до него и стисна ръката му.

– Битан – викна задавен Арик. – Не.

За момент сцената от другата страна на реката сякаш замръзна неподвижно – момчето на земята, в локва от собствената си кръв, оранжева светлина от пожара, мъжът, отпуснал острието покрай крака си, вървящ с небрежна, плавна походка към двамата пред брода на реката.

След това всичко оживя.

Корд изрева като обезумял. Земята под краката му се нагъна и от нея се понесе вълна към мъжа с меча.

Амара скочи на крака, с меч в ръка. Скочи напред и парира острието на мъжа, което се спускаше към Бърнард. Земята се надигна и захвърли и двамата, преплели оръжия, почти притис­нати един в друг.

Дребният мъж протегна ръце към отсрещния бряг на реката и дърветата отвърнаха със стон и скърцане. Въздухът се изпълни с движение, с шумолене и пукане на клони.

И точно тогава удари бурята.

В един момент настана относителна тишина, в следващия тя се стовари, мощна и яростна, с грохота на падаща стена. Заглуши напълно всички сетива на Тави, ослепи го, превърна повърхността на реката в ледена пяна. За момент огньовете на Битан бяха задушени от безпощадните ветрове, но после, сякаш доловила потенциала им, бурята ги разпали отново, с невероятна и ужасяваща скорост. На Тави дори му се стори, че видя лицата на бурята около тях – бръщолевеха неразбираемо и се кискаха пронизително от удоволствие, зовяха ги, подбуждаха ги да горят и унищожават.

Фейд изписка, обърна гръб на вятъра и се сви на кълбо. Тави си спомни заръката на леля Исана. Все още беше изплашен за хората от другата страна на реката, но събра сили, сграбчи роба за ръката и го помъкна през гората. Дори в тъмното, намери пътеката.

Двамата с Фейд препуснаха по нея. Свистящият леден вятър ги блъскаше безмилостно и Тави беше благодарен за присъствието на друго живо същество.

Когато чу шума на потопа, не беше сигурен от колко време бяха бъхтели по виещата се в гората пътека, изкачваща хълма отпред. Водната стена се втурна в коритото на реката, почти безшумна, предшествана единствено от тихо шумолене и стоновете на хиляди дървета, извадени от вековното спокойс­твие на земните недра. Достигнали до върха на хълма, Тави и Фейд спряха, за да погледнат назад. Забулена в сивия воал на бушуващата буря, пред очите им се разкри гледката на стотици танцуващи дървета под напора на внезапно отприщен потоп в коритото на Бързата река. Придошлите води на малката река, безшумни и ледени, угасиха пламъците на Битан така внезапно, както се бяха и разпрострели по брега. Нивото на реката се покачи и Тави се замисли за това, кой ли би оцелял при такъв безмилостен бяс на природните стихии. Обзелият го ужас плъзна по вените му, в такт със силните удари на сърцето му.

Тихите води на потопа погълнаха и последните пръснати тук-там огньове и тъмнината покри всичко. Малко след това дойдоха първите светкавици на бурята и осветиха пътя на Тави. Без да каже и дума на Фейд, той обърна гръб на гледката в подножието на хълма и тръгна по пътеката. На два пъти му се наложи да използва солта, за да прогони спусналите се към него ветрогони, и въпреки че част от кристалите се бяха разтворили от водата на реката, свършиха добра работа.

Сякаш мина безкрайно дълго време, преди двамата да излязат от гората. Още с първата крачка навън, Фейд изписка ужасèн, хвърли се върху Тави, събори го на земята и го затисна с цялата тежест на тялото си.

Тави се опита да се освободи от него, но успя единствено да надигне глава и да погледне над рамото му към това, което така го бе изплашило.

В полукръг около тях, безмълвни, стояха мъже. Сплетените им на плитки бели коси и мускулестите тела, които въпреки времето бяха покрити единствено с бедрени препаски, не оставиха никакво съмнение кои бяха – маратски войни. Всеки един беше по-висок и широкоплещест от всеки човек, когото беше виждал Тави. Тъмните им сериозни очи светеха със същия блясък като дялания камък на остриетата на копията им.

Без да продума, най-едрият марат пристъпи напред. Натис­на с крак рамото му към земята и постави върха на копието си във вдлъбнатината между ключиците му, точно под гърлото.