Фуриите на Калдерон

Глава ХXIX

Глезенът на Амара изгаряше от болка и тя полагаше всички усилия да укроти тежкото си дишане. Бърнард, който тичаше на няколко метра пред нея през покритите с лед и сняг дървета, стигна до малко възвишение и изчезна от другата му страна. Тя го последва, препъвайки се на последната крачка, и се смъкна в падината зад малкото възвишение под съпровода на скърцане на сняг и замръзнали листа.

Бърнард постави ръка на гърба ѝ и я прихвана, за да не падне. Сложи другата пред устата ѝ, за да спре облаците пара, които излизаха при всяко издишване. Погледът му се отнесе и тя усети как той призова една от фуриите си, която ги покри отново с воала, който ги скриваше от очите на преследвачите им.

Дърветата около тях зашепнаха и прошумоляха и короните им, сякаш разклатени от вятър, хвърлиха игриви сенки по кожата ѝ. Замръзналият храсталак почти не помръдваше, беше се надигнал като параван зад тях, а внезапният аромат на земя и стъпкани растения ги обгърна като облак и покри всяка следа от присъствието им.

Секунди по-късно от гората зад тях се разнесе тропот на копита и Амара се надигна, колкото да погледне над възвишението към посоката, от която очакваше да се появят ездачите.

– Няма ли да видят следите ни? – прошепна тя, издишайки тежко.

Бърнард поклати глава. Лицето му беше измъчено и изморено.

– Не – прошепна той. – Отроних малко сухи листа от дърветата и ги посипах по земята. Раздвижих тревата, за да надигне отново снега, а и всичко е лед и киша. Сенките също помагат, крият останалото.

Амара бавно клекна обратно зад възвишението и се намръщи.

– Добре ли си? – попита го.

– Уморен съм – каза той и затвори очи. – Това са рицари. Техните фурии са на непозната територия, но са силни. Все по-трудно ги обърквам.

– Фиделиас ще е готов на всичко, за да ни спре. Може би вече се е отказал да ни преследва сам и е впрегнал всички налични средства, със сигурност, ускорил е и плановете за нападението. Колко близо сме до гарнизона?

– Няколкостотин ярда до края на дърветата – каза Бърнард. – След това около половин миля открито пространство. Всеки от тази страна на долината ще може да ни види.

– Можеш ли да ни придвижиш със земната вълна?

Бърнард поклати глава.

– Уморен съм.

– Можем ли да ги пробягаме?

– Не и с твоя крак – отговори Бърнард. – А и те са на коне. Ще ни догонят и ще ни нанижат на копията си.

Амара кимна с глава и изчака, докато шумът от ездачите не отмина.

– Половин миля. Ако се наложи, може да успея да ни пренеса. Тези ездачи използват земни фурии, нали?

Бърнард кимна:

– Някои и горски.

– Без значение, ще сме далече от тях и във въздуха.

– А ако с тях има въздушни рицари?

– Просто ще трябва да съм по-бърза – отговори Амара и примижа към небето. – Засега не виждам никого. Трудно е да държат височина при такъв лек вятър, освен ако не са толкова високо, че облаците ги прикриват – но тогава ще скрият и нас.

Бърнард потрепери и докосна земята с ръка.

– Почакай – каза напрегнато, затаи дъх, после изпусна тежка въздишка. – Близо са. Повече не можем да останем тук. Земята е прекалено твърда. Не мога да ни крия повече.

– Аз съм готова – каза Амара.

Бърнард кимна и отвори очи. Умореното му лице се изопна в мрачна, решителна гримаса. Двамата се изправиха и тръгнаха през гората.

Бързо прекосиха горичката и стигнаха до края на дърветата. Пред тях се разкри откритото пространство, което водеше към гарнизона.

Мястото беше истинска крепост. Две от околните планини се застъпваха и образуваха огромно V. В теснината между тях лежаха мрачните сиви стени на гарнизона. Преграждаха входа на долината, масивни и непристъпни, и спираха достъпа до нея от земите отвъд. Бяха високи двайсетина фута и почти толкова дебели, изградени от гладък сив камък, а върховете им, завършващи с назъбени бойници. Отвъд тях започваха земите на маратите. През равни интервали по цялата дължина на стената се виждаха фигурите на облечени в блестящи брони въоръжени легионери, загърнати в наметала в алено и златно, цветовете на Върховния лорд на Рива.

Зад стената се простираше самият гарнизон – масивната палисада, със стандартните за легиона квадратна форма и размери, ограждаше военния лагер, но той, за разлика от останалите легионерски лагери, традиционно строени от дърво, беше изграден от камък и земя. На палисадата имаше по-малко стража, но не беше, като да липсва. Разни пристройки бяха обградили гарнизона от външната му страна, временни, набързо сковани, които въпреки това успяваха да придадат дух на монолитност, типичен за малък град.

Задните порти на гарнизона стояха отворени и каменният път, който прорязваше долината, свършваше до тях. Хора обикаляха нагоре-надолу, кръстосваха припряно между постройките, влизаха и излизаха през портите във вътрешността на лагера. Деца тичаха насам-натам в сняг и лед, играейки си както винаги. Амара видя кучета, коне, кошара за овце и дим от дузина огньове.

– Ето ги портите – каза тя.

– Така – отвърна Бърнард, – тръгваме право натам. Познавам човека, който е на пост тук през повечето време. Едва ли ще имаме проблеми да стигнем до Грам. Но помни: бъди учтива и проявявай уважение.

– Дадено – отвърна припряно Амара.

– Сериозно – каза Бърнард, – Грам е избухлив и като нищо може да ни затвори в килия, докато му мине. Не изпитвай търпението му.

– Няма – отвърна Амара. – Настигат ли ни, знаеш ли?

Бърнард направи гримаса и поклати глава.

– Тогава тръгваме. Отваряй си очите и ако видиш някой да приближава, ще се вдигнем във въздуха.

Амара огледа равнината, претърси с поглед небето за последен път, потръпна, когато пренесе тежестта си върху ранения глезен, и хукна към гарнизона с цялата бързина, която позволяваше куцането ѝ. Бърнард затътри крака на крачка-две зад нея.

Тичането сякаш отне цяла вечност. Амара непрестанно се озърташе за преследвачите и на няколко пъти за малко да изкълчи отново глезена си.

Опасенията им от връхлитащи върху тях ездачи не се оправдаха и двамата стигнаха без проблем до пристройките, а след това и до охраняваните порти на гарнизона.

Пред тях стояха на пост двама легионери с доста отегчен вид. Бяха се увили в тежки наметала, а облечените им в ръкавици ръце държаха копията небрежно насочени. Единият не беше обръснат (абсолютно против правилата на легиона, отбеляза Амара), а другият носеше наметало, което не беше част от легионерската униформа – по-фино и в съвсем различен цвят.

– Стой – каза небръснатият с равен монотонен глас. – Име и цел на посещение.

Амара спря, за да пропусне Бърнард напред, и извърна глава към него. Той огледа навъсено стражарите.

– Къде е центурион Джералди?

Онзи с неуниформеното наметало го погледна безизразно.

– Ей, селяндур, в случай че не си забелязал, тук ние сме войниците…

– И граждани – добави грубо другият.

– И граждани – повтори онзи. – Ако нямате нищо против, тук ние задаваме въпросите. Да чуя име и цел на посещение.

Бърнард присви очи.

– Момчета, предполагам, че сте нови в долината. Аз съм холтър Бърнард и съм дошъл да се срещна с граф Грам.

Войниците се захилиха.

– Да де, ама виждаш ли – каза небръснатият, – графът е зает човек. Няма време за срещи с всеки опърпан селяндур и незначителните му проблеми.

Бърнард пое дълбоко дъх.

– Разбирам – каза той. – И въпреки това имам правото да искам среща, когато става дума за по-спешен въпрос, засягащ неговите владения.

Небръснатият страж сви рамене.

– Не си гражданин, селяко. Не знам да имаш някакви права.

Търпението на Амара се изчерпа и тя избухна:

– Нямаме време за това. – Тя се обърна към стража с финото наметало. – Гарнизонът може би е в опасност от нападение. Трябва да предупредим Грам, а той да направи каквото намери за добре.

Стражарите се спогледаха, а после погледнаха и Амара.

– Гледай ти – провлачи необръснатият. – Момиче. А аз те взех за кльощаво момче.

– Винаги можем да свалим тези панталони и да разберем – изгледа я похотливо другарят му.

Бърнард отново присви очи, замахна с юмрук и младият легионер с финото наметало се просна в безсъзнание на снега.

Небръснатият му другар примига озадачен към падналия легионер, после вдигна поглед към Бърнард. Понечи да вдигне копието си, но Бърнард кресна нещо и дръжката на оръжието се огъна, след което се изправи рязко и излетя от ръцете на мъжа. Онзи извика и посегна към кинжала си.

Бърнард пристъпи към младия мъж, сграбчи китката му и прикова ръката му към колана.

– Синко, не прави глупости. А сега върви извикай командира си.

– Не може да правите такива неща – изломоти стражът. – Ще ви окова във вериги.

– Току-що го направих – каза Бърнард. – И ако не искаш да го направя отново, върви да повикаш центуриона си.

Блъсна силно младежа, който залитна назад и падна в снега в основата на палисадата.

Войникът преглътна, скочи на крака и хукна във вътрешността на укреплението.

Амара вдигна очи от падналия на снега легионер и погледна към Бърнард.

– Бъди учтива и проявявай уважение, а? – каза тя.

Бърнард се изчерви.

– Може и да са разглезени градски момчета, но са легионери, да му се не знае. Трябва да се отнасят с малко повече уважение към жените. – Почеса се по главата и добави: – И към един холтър, предполагам.

Амара се усмихна, но не каза нищо. Бърнард се изчерви още повече, покашля се и извърна поглед.

Необръснатият пазач се появи от караулното помещение с полуоблечен центурион, млад мъж, малко по-възрастен от него. Центурионът близо минута се взира глупаво в Бърнард, след това даде на пазача кратка заповед, изчезна обратно в помещението, но след малко излезе, все още наполовина облечен.

Няколко легионери се събраха около портите и за успокоение на Бърнард, той разпозна неколцина от мъжете от предишните му посещения в гарнизона. Малко по-късно прошарен възрастен мъж, с развени около голото му теме коси излезе с бърза походка от портите. Беше облечен в цивилна туника, но осанката и държанието му бяха на войник.

– Холтър Бърнард. – Той погледна критично едрия фермер. – Не изглеждаш много добре.

Не попита за стража, който лежеше в снега, само се наведе и докосна слепоочията му с върховете на пръстите си.

– Лечителю Харгър – отвърна Бърнард, – да не съм го ударил прекалено силно?

– За дебела глава като тази никой удар не е прекалено силен – промърмори Харгър. После се изкикоти. – Е, ще го боли глава, когато се събуди. Очаквах нещо подобно.

– Нови попълнения?

Харгър се изправи и повече не погледна към младия страж на снега.

– Елитът на две цели кохорти от самата Рива. Синове на граждани, почти всеки. Но накуп пак нямат достатъчно мозък да си вземат сол по време на буря.

– Трябва да стигна до Грам. Веднага, Харгър. – Бърнард направи гримаса.

Харгър свъси вежди и го огледа изпитателно.

– Какво се е случило?

– Заведи ме при Грам – само каза Бърнард.

Харгър поклати глава.

– Грам е… неразположен.

– Болен ли е? – Амара премига.

– Може да се каже – изсумтя Харгър. – Лошо му става от богаташчета, които очакват да се държат с тях като с инвалиди вместо като с легионери. – Поклати глава. – Ще трябва да говориш с неговия търсач на истината, Бърнард.

– Оливия? Добре, доведи я.

– Не – каза Харгър и направи гримаса. – Най-малката дъщеря на Лиуи ще ражда и тя се върна в Рива, за да помага при раждането. Сега…

– Центурион – разнесе се силен носов глас. – Какво става там долу? Кой отговаря за тази порта? Що за глупост е това?

Харгър извъртя с досада очи.

– Сега търсач е Плувус Пентиус. Късмет, Бърнард.

Харгър се наведе и вдигна младия легионер, изпъшка, докато го мяташе на рамо, и тръгна обратно към вътрешността на укреплението.

Плувус Пентиус се оказа слаб млад мъж с воднистосини очи и силно хлътнала назад долна челюст. Носеше униформата на ривански командир – алено и златисто, – увиснала на раменете и поопъната на корема. Офицерът тръгна към тях през снега, с отпусната походка и пълен с неодобрение поглед иззад присвити клепачи.

– Така – поде Плувус, – не ви знам кои сте, но нападението на постови е углавно престъпление. – Измъкна свитък от туниката си и започна да го прелиства. После се обърна и се огледа. – Да, ето го, углавно престъпление. Центурион? Арестувайте и двамата и ги заключете в килия…

– Извинете – прекъсна го Бърнард, – но има по-важни неща на дневен ред, господине. Аз съм холтър Бърнард и трябва на всяка цена да говоря с граф Грам, незабавно. Жизненоважно е.

Плувус примига неразбиращо:

– Моля?

Бърнард повтори думите си.

Плувус се намръщи.

– Извънредно нетипично – отвърна той и отново запрелиства свитъка. – Не, не мисля, че графът приема жалби днес. Той провежда редовен съд всяка седмица и всички проблеми от този род му се представят тогава, след като са заведени в писмен вид, поне три дни предварително.

– Няма време за това – каза Бърнард. – От съществена важност за безопасността на долината е да говоря с него незабавно. Ти си търсач на истината, нали? Значи, със сигурност можеш да разбереш, че не те лъжем.

Плувус замръзна, вторачен над страниците в Амара. Погледна Бърнард и отново към нея.

– Да не би да оспорваш правомощията ми, холтър? Уверявам те, че съм упълномощен и…

Амара хвърли тревожен поглед на Бърнард.

– Господине, моля ви, наистина трябва да се срещнем с Грам.

Плувус се изпъна сковано и стисна устни.

– Невъзможно – заяви категорично той. – Съдът отваря след два дни, но не сме получили писмена жалба за тази дата. Следователно ще трябва да подадете такава при мен, да видим, в шестдневен срок, не по-дълъг, за да бъде получена от графа и да влезе в съда следващата седмица. А за каквото и да става дума, то няма нищо общо с нападение на легионер – и гражданин, при това. Центурион! Арестувайте ги!

По-възрастен войник, последван от няколко по-млади легионери, пристъпиха към Бърнард.

– Господине, с правомощията на длъжността, която заемам, и по заповед на командващия ми офицер ви арестувам. Моля, предайте оръжията си, прекратете всякакви текущи призовавания на фурии и ме последвайте до килиите, където ще останете затворени до явяването ви на съд пред графа.

Бърнард изръмжа и стисна зъби.

– Добре – каза той и стисна юмруци, – както кажете. Може би още няколко счупени глави ще ми уредят по-бързо среща с Грам.

Легионерите се приближиха до Бърнард, но центурионът се поколеба.

– Холтър – каза внимателно той и свъси вежди. – Не е нужно нещата да загрубяват.

– Центурион. – Плувус извъртя с досада очи. – Арестувайте този човек и спътницата му. Нямаш представа колко писане ме чака. Времето ми е ценно.

– Бърнард – Амара сложи ръка на рамото му, – недей.

Бърнард се извърна към приближаващите войници, свъси гневно вежди и земята под краката му леко потрепери. Войниците спряха и на лицата им се изписа тревога.

– Хайде – изръмжа огромният фермер, – нямам цял ден на разположение.

– Махни се от пътя ми! – прогърмя нечий глас, идващ иззад портите.

Амара премига, стресната от заплахата в тона му.

Мъж с измачкана и изцапана с вино риза си проби път през тълпата, събрала се да гледа спора пред портите. Не беше висок, но гърдите му бяха широки като бъчва, а челюстите му, обрасли с огненочервена къдрава брада, изглеждаха достатъчно масивни и здрави, че да чупиш камъни върху тях. Косата му, също огненочервена, беше късо подстригана и силно прошарена със сиви петна, които придаваха на скалпа му вида на бойно поле, върху което войските в червено водеха битка за територия срещу облечен в сиво враг. Очите му, кървясали и гневни, бяха хлътнали под гъсти вежди. Ходеше бос в снега и от следите му се издигаше пара.

– Какво, в името на всички фурии, става тук? – прогърмя отново гласът му. – Бърнард? Огън и гръм, човече. Какви, враните да го вземат, ги вършиш в моя гарнизон?

– О! – възкликна Плувус и листовете в ръцете му се разтрепериха. – Господине, не знаех, че вече сте станали. Тоест не знаех, че днес ще ставате. Точно решавах проблема вместо вас.

Мъжът спря и полюшвайки се, постави ръце на кръста. Изгледа свирепо Плувус, после Бърнард.

– Харгър ме извади от приятното ми вцепенение – сопна се той. – Сега по-добре гледайте да си е заслужавало.

– Да, господине, сигурен съм, така. – Плувус махна с ръка на центуриона. – Арестувай го. Хайде де. Чу графа.

– Не съм казвал да се арестува който и да било – изръмжа сърдито граф Грам. Хвърли бърз поглед на Бърнард, после на Амара. Въпреки всичкото викане и залитане, погледът му беше остър, пронизващ. – Да не би най-после да си взел друга жена, Бърнард? Да те вземат враните, време беше. Винаги съм казвал, че каквото и да не ти е наред, не може да не се оправи с палуване в леглото.

Амара почувства, че бузите ѝ пламват.

– Не, господине – каза тя, – не е това. Холтър Бърнард ми помогна да стигна дотук в безопасност, за да мога да ви предуп­редя.

– Извънредно нетипично – запелтечи Плувус пред Грам и страниците отново се разтрепериха в ръцете му.

– Престани да развяваш този свитък под носа ми. – Грам грабна страниците от ръката му.

Между пръстите му бликнаха ярки пламъци, след това фината черна пепел бе отнесена от хладния вятър. Плувус проскимтя.

– И така – каза Грам, изтупвайки ръце от праха, – да ме предупредиш, казваш. Да ме предупредиш за какво?

– Маратите – отвърна Бърнард. – Вдигнали са се, господине. Мисля, че идват насам.

Грам изсумтя.

– А ти коя си? – вирна брадичка той към Амара.

– Курсор Амара, господине.

Амара на свой ред вдигна гордо глава и смело срещна кървясалия му поглед, без лицето ѝ да трепне.

– Курсор – измърмори Грам и погледна към Плувус. – Възнамерявал си да арестуваш един от Курсорите на Първия лорд?

Плувус заекна и не успя да отвърне.

– Един от моите холтъри?

Плувус изпелтечи нещо нечленоразделно.

– Ба! – изръмжа Грам. – Мухльо. Вдигнете гарнизона по тревога, всички в отпуск да бъдат извикани обратно, искам всеки един наличен войник въоръжен и готов за бой, веднага.

Плувус го зяпна втренчено, но Грам вече беше обърнал пог­лед към Бърнард.

– Колко зле ще е според теб?

– Изпрати вест до Рива – отвърна тихо Бърнард.

Грам стисна зъби.

– Искаш да заповядам пълна мобилизация? Това ли чувам?

– Да.

– Знаеш ли колко сол ще ми трият на главата, ако се окаже, че си сбъркал?

Бърнард кимна. Грам изръмжа:

– Съгледвачи. Изпратете съгледвачи в пустошта и веднага се свържете с наблюдателниците ни.

– Да, господине – каза Плувус.

Грам го изгледа за секунда и изрева:

– Сега!

Плувус подскочи, обърна се към най-близкия войник и започна да повтаря заповедите на графа.

Грам се наежи срещу Бърнард.

– А сега мисля, че ще е по-добре да започнеш да обясняваш що за идиот си, да удариш един от моите войници.

Нежна струя студен въздух погали врата на Амара и тя потрепери – предупреждение от Сирус. Погледна назад, към ослепителната белота на сняг и лед. Засенчи очи, но не забеляза нищо.

Сирус отново раздвижи въздуха около нея – отново предуп­реждение.

Амара пое бавно дъх и напрегна очи към пространството зад тях. Добре се криеха, почти ги пропусна.

Там, на около десет фута от нея, имаше раздвижване на въздуха, няколко сантиметра над земята, вълнообразен танц на светлина, като вълни, издигащи се от нажежен от слънцето камък. Дъхът ѝ секна в гърлото и тя шепнешком изпрати Сирус към въпросното място. Фурията ѝ откри кълбо сгъстен въздух. Някой го беше променил, за да пречупва светлина, точно както правеше тя самата, за да приближава отдалечени обекти.

Амара пое въздух и изпрати Сирус срещу кълбото – изненадващо и бързо.

Фурията ѝ разпръсна със свистене кълбото и от нищото изникнаха трима мъже с извадени мечове, които се рееха над земята. Амара извика и мъжете, с озадачени лица, се поколебаха, преди да действат.

Един от тях се стрелна към нея с блеснал на светлината меч. Тя се хвърли на една страна и запрати Сирус да го пресрещне. Внезапно надигналият се вятър удари нападателя отстрани, избутвайки го далече от нея и насочвайки го към една от каменните стени на гарнизона. Мъжът се опита да забави скорост, но се заби в стената и при удара изпусна меча.

Вторият, със спокойно и хладно изражение, протегна ръце напред и на мига пред портите на гарнизона се изви вихрушка от сняг и частици лед. Надигналият се жилещ облак събори част от легионерите, а останалите подгони да търсят подслон зад портите.

Третият насочи напред меча си и се стрелна право към гърба на Бърнард.

Амара извика, за да го предупреди, но умората може би беше забавила прекалено много рефлексите му. Той се обърна и се опита да се отдръпне настрани, но се подхлъзна на снега и леда и падна.

Грам излезе напред. Издърпа меча от колана на потресения Плувус и пресрещна приближаващия въздушен рицар. Стоманените остриета иззвънтяха едно в друго и нападателят се стрелна покрай червенокосия граф.

– На крака! – изрева той на повалените си войници, заслепен от снежната вихрушка. – Вземете момичето! Всички зад стените!

Грам се обърна с гръб към ледената струя и сложи длан пред гърдите си. Амара видя как в шепата му внезапно се разгоря огън. Той се обърна към втория нападател и запрати срещу леда и снега стена от ревящи пламъци. Нападателят изкрещя ужасèн и снежната вихрушка внезапно утихна.

Нещо черно, тежко и димящо падна на снега пред портите и въздухът се изпълни с миризмата на овъглено месо.

Амара се втурна към Бърнард и му помогна да се изправи на крака. Забеляза нападателя си едва когато беше твърде късно. Той се изправи и без да откъсва очи от нея, извади нож от колана си. С бързо движение на китката и с прецизно насочен въздушен поток, ножът полетя със свистене към гърдите ѝ.

Бърнард също го видя и я дръпна надолу, встрани от пътя на ножа.

Острието потъна в кръста на Грам.

Силата на въздушната фурия, с която беше направляван ножът, запрати Грам няколко крачки напред в снега. Той падна, без да извика или изпъшка от болка, и остана неподвижен.

Някой от стената изкрещя заповед и двама легионери с лъкове, застанали почти над главата на рицаря, стреляха едновременно по него. Двете стрели го удариха тежко, една в бедрото, друга в тила и кървавият ѝ връх щръкна от гърлото му. Той падна и кръвта му образува алена локва в снега.

– Къде е другият? – попита Амара.

Изправи се и обходи с очи небето. С периферното си зрение зърна друго потрепване на светлина и въздух, но когато погледна натам, то изчезна. Изпрати внимателно Сирус, но фурията ѝ не откри нищо и след известно време безцелно търсене Амара се отказа.

– Лошо – прошепна тя. – Измъкна се.

Бърнард изсумтя и се изправи. Беше отпуснал цялата си тежест само на един крак, а лицето му беше изкривено от болка.

– Грам – изпъшка той.

Амара се обърна и видя Плувус и няколко легионери, надвесени над тялото му в снега. Лицето на търсача на истината беше пребледняло като платно.

– Лечител! – изкрещя той. – Някой да извика лечителя! Графът е ранен, доведете лечителя!

Легионерите стояха като зашеметени и гледаха смаяни.

Амара изсъска ядосано и разтърси най-близко стоящия до нея войник.

– Ти – каза му, – веднага доведи лечителя.

Той кимна и хукна.

– Ти – обърна се към нея Плувус. Лицето му беше изкривено от тревога, гняв и страх. – Не знам кои бяха тези мъже, нито какво става, но ти си забъркана в това. Дошла си да навредиш на графа. Ти си виновна.

– Ти луд ли си? – викна Амара. – Тези мъже са враговете! Трябва да подготвите гарнизона за битка.

– Не можеш да ми заповядваш като на роб, жено! – изкрещя Плувус. – Центурион. – Очите му се навлажниха, но гласът му беше властен. – Видяхте какво стана. Арестувайте тези двамата и ги затворете в килиите по обвинение в убийство и измяна на Короната!