Фуриите на Калдерон

Глава ХІІ

Амара се бореше с изтощението и студа. Ръцете и краката ѝ трепереха неконтролируемо и цялото ѝ тяло беше сковано от умора. Повече от всичко на света ѝ се искаше да легне на пода и да заспи, но знаеше, че не може да си го позволи, защото това можеше да коства живота на момчето.

Беше изтрила по-голямата част от калта по лицето и шията му, но един тънък слой лигава тиня отказваше да падне и продължаваше да стои размазан по бледата му кожа. Придаваше му вид на престоял няколко дни труп. Амара пъхна ръка под дрехите на момчето и я допря до гърдите, за да долови ударите на сърцето му. В това време той беше облечен само с тънка туника и наметало отгоре – сигурен белег за бедния поминък на хората в пограничните райони на човешкото царство. Подгиз­нала от вода и премръзнала до кости, тя погледна с копнеж към най-близкия огън.

Усети върху мръсната си длан силните удари на сърцето на момчето, но когато извади ръката си, тя беше почервеняла от кръв. Момчето беше ранено. Не сериозно, помисли си тя, иначе досега щеше да е мъртво. Амара изруга под носа си и докосна ръцете му – бяха леденостудени. Започна да разтрива енергично ръцете и краката на Тави, като през това време напрягаше изморената си глава да измисли какво да прави с него. Извика на няколко пъти името му, но въпреки че клепачите му потрепериха, той не отвори очи, нито проговори.

Амара огледа набързо вътрешността на монумента. Потрепери при мисълта какво можеше да причини на момчето калта от Могилата на сълзите, с всичките трупове погребани под нея, ако попаднеше в кръвта му. Трябваше да я изчисти, спешно.

Започна грубо да сваля дрехите му. Въпреки слабото си телосложение, момчето се оказа прекалено тежко за уморените ѝ и премръзнали ръце. Докато го събличаше, дрехите му се скъсаха на няколко места, а устните му започнаха да посиняват. Амара вдигна тялото му наполовина и го довлачи до езерцето, след което нагази във водата.

Топлината ѝ я изненада приятно. Езерото се оказа плитко, водата стигна едва до под кръста ѝ. Докато държеше главата на Тави над повърхността, Амара се потопи в нея и скоро тракането на зъбите ѝ намаля.

Тя се премести няколко крачки встрани, за да излезе от калния облак, образувал се около нея и момчето, и започна да трие кожата му, докато не свали всичката тиня.

По измитото тяло на Тави лъсна шокираща колекция от синини, ожулвания, драскотини и дребни порязвания. Синините му бяха пресни, прецени тя, на не повече от няколко часа. По ръцете, краката и ребрата му бяха избили морави петна, като от скорошен пердах, а на места по кожата му се виеха дълги резки от миниатюрни порязвания. Явно беше тичал през тръни и гъсти храсти.

Амара почисти, колкото можа по-добре, лицето му, като използваше изпокъсаната си пола като кърпа, след което го извади от водата и го довлачи обратно до един от огньовете.

В момента, в който въздухът докосна мократа ѝ кожа, Амара започна да трепери отново и осъзна, че всъщност водата не е била чак толкова топла, а по-скоро тялото ѝ е било прекалено премръзнало. Сложи момчето на пода, колкото можа по-близо до огъня, остана за момент клекнала до него, прегърнала с ръце коленете си.

Главата ѝ клюмна и тя извика сподавено от изненада, когато тялото ѝ се свлече на една страна и падна на пода. Искаше ѝ се просто да се предаде на изтощението, но знаеше, че не може да направи това. В противен случай и двамата с момчето можеше да не се събудят повече. Усети как от гърлото ѝ се отрони протестен стон, докато се надигаше от земята. Треперенето се усили и тя едва успяваше да се движи, да мисли дори.

Усещаше пръстите си тежки като олово, несръчни и изтръпнали, докато се бореше със собствените си натежали от водата дрехи. Остави дрехите си на мокра купчина на пода и тръгна, залитайки, към един от каменните стражи. Свали грубо наметалото от раменете му и го уви около себе си. Треперещата Амара си позволи кратка почивка и се облегната на стената, преди да се довлече до следващата статуя, а после и до тази до нея. Свали и техните наметала и се върна при момчето. С последните останали ѝ сили го уви с двата плаща.

Сгуши се в пурпурното наметало, седна на земята и отпусна глава на стената зад гърба си. Заспа моментално.

Когато се събуди, не чувстваше вече студ, само болка. Навън бурята още бушуваше с виещи ветрове и леден дъжд. Амара се надигна от пода. Умората все още тегнеше над изтръпналото ѝ от седенето на земята тяло, но поне под тежката материя на наметалото ѝ беше приятно топло. Надникна през входа на мемориала. Все още беше нощ. В небето продължаваха да танцуват светкавици, но сега гръмотевиците ги следваха с по-голямо закъснение. Въздушните фурии все така воюваха в небето, но зимните ветрове бяха успели да изтикат враговете си на юг, далече от долината, и сега дъждът се бе превърнал почти изцяло в ситна градушка, чиито ледени кристали барабаняха по студената земя.

Гай със сигурност е знаел, помисли си Амара. Няма как да не е бил наясно с последствията от южния вятър, който призова, за да я отнесе на север в долината. Прекалено отдавна познаваше стихиите и ефекта им върху човешкото царство, за да е просто случайност. Следователно Първият лорд беше предизвикал умишлено бурята. Въпросът беше защо.

Амара зарея поглед в мрака на нощта и се намръщи замис­лено. Докато бурята не отминеше, тя щеше да е като в капан. А също всеки друг в долината, глупачке, помисли си. Очите ѝ се ококориха. По този начин Гай на практика беше спрял всякакво движение в долината Калдерон.

Но защо? Ако времето беше от такова значение, защо ще я изпраща по най-бързия начин в долината, а после ще я кара да бездейства, докато не спре бурята? Освен ако не е разбрал, че враговете му са задействали плана си. В този случай пристигането ѝ вероятно бе осуетило временно плановете им, а бурята ѝ бе осигурила необходимото време, за да си отпочине и възвърне сили преди същинския сблъсък.

Амара се намръщи. Нима Първият лорд беше хвърлил тази смъртоносна буря над долината, призовавайки фурии, чиято мощ тя дори не можеше да си представи, с едничката цел пратеникът му да си отпочине, преди да започне задачата си?

Тя потрепери и се сгуши в наметалото. Можеше само да гадае причините зад постъпките на Гай. Той знаеше повече от всеки друг в Алера – мнозинството хора дори не подозираха мащаба на случващото се. Също така беше пресметлив владетел – действията му обикновено не се ограничаваха с постигането само на една цел, а постъпките му често целяха съвкупност от последствия. Какво беше намислил сега владетелят на Алера?

Направи мрачна физиономия. Ако Гай искаше тя да знае отговора, щеше да ѝ го каже. Освен ако не очакваше, че трябва сама да се досети. Или просто защото все още не ти се доверява напълно.

Тя се обърна и бавно тръгна обратно към вътрешността на мемориала. Мислите ѝ препускаха. Облегна се на стената до един лишен от наметалото си страж и прокара пръсти през косата си. Трябваше да тръгва още сега. Безсъмнено, враговете на Короната нямаше да стоят със скръстени ръце, щом времето се оправеше. Трябваше да е готова най-малкото с план за действие.

Първата стъпка, щеше да каже Фиделиас, е събирането на сведения. Трябваше да установи какво ставаше в долината, преди да предприемеше каквото и да е, било то да действа тихомълком, да се позове на властта, която ѝ даваше статутът ѝ на Курсор, и да поеме контрола от местния граф, или да доклад­ва ситуацията на Гай.

Тя преглътна мъчително. Всичко, с което разполагаше, беше малкият нож, който открадна от Фиделиас, и прекалено тънки за това време дрехи. Погледна към свитото на топка момче край огъня.

И него.

Амара отиде до Тави, сложи ръка на челото му и той тихо простена в съня си. Челото му гореше от треска, а устните му бяха напукани. Амара свъси вежди, отиде до езерото, загреба в шепите си вода и я отнесе до момчето. Опита се да го накара да пие, като изсипа полека водата в устата му. По-голямата част изтече между пръстите ѝ и потече по брадата и шията му, но една част той успя да погълне. Амара повтори разходката до езерото няколко пъти, докато не реши, че треската на Тави отслабна, и той се отпусна и спря да диша тежко.

Свали още едно наметало, сгъна го и го подложи под главата му. Амара се вгледа в лицето му. Беше красиво, с почти деликатни черти. Косата му висеше на тъмни, лъскави къдрици. Имаше дълги, извити мигли, които толкова много мъже имаха, а никак не оценяваха. Пръстите на ръцете му бяха слаби и несъразмерно дълги за тялото му, сигурен белег, че тепърва щеше да расте. Кожата му, там, където не беше покрита със синини и драскотини, блестеше младежки гладка и за негов късмет, без типичните за възрастта му пъпки. Още не беше видяла цвета на очите му, но си спомни, че гласът му беше кристално чист и звънък като камбана.

Намръщи се и продължи да гледа спящото момче. Той определено беше спасил живота ѝ в бурята. Но кой беше той? Намираха се на доста път пеша от всеки един от местните холтове. Беше подбрала внимателно мястото на приземяването си, за да не бъде забелязана от местните. Какво правеше тогава това момче насред пущинака, в разгара на такава буря?

– У дома – промърмори момчето в съня си, но не отвори очи. Лицето му се изкриви тревожно. – Съжалявам, лельо Исана. Чичо Бърнард трябва вече да се е прибрал. Опитах да го върна вкъщи.

Очите на Амара се разшириха от вълнение. Бърнардхолт беше най-голямата ферма в долината. Чичото на това момче е холтър Бърнард? Тя се наведе към него.

– Какво се случи с чичо ти, Тави? Пострадал ли е?

Тави кимна в съня си.

– Марат. Стадоморът. Брут го спря, но не преди да нарани чичо Бърнард.

Маратите? Диваците не бяха създавали повече проблеми на човешкото царство след събитията в долината от преди петнайсет-шестнайсет години. Беше приела скептично думите на Гай за маратите, но очевидно един от тях беше дошъл в Калдерон и нападнал алерански холтър. Но какво означаваше това? Дали ставаше дума за един-единствен маратски войн, случайно натъкнал се на местните?

Не. Твърде много съвпадения. Тук ставаше нещо голямо.

Амара стисна гневно наметалото и смачка плата в юмрука си. Трябваше да научи повече.

– Тави, какво знаеш за този марат? От кое племе беше, водеше стадомор със себе си, така ли? Сам ли беше?

– Имаше друг – смотолеви Тави. – Убих един, но имаше втори.

– Втора птица?

– Ммм.

– Къде е сега чичо ти?

Тави поклати глава и лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

– Тук. Трябваше да се е прибрал у дома. Изпратих го с Брут. Брут трябваше да го върне вкъщи. – По бузите му потекоха сълзи и Амара преглътна тежко при вида им.

Вярно, трябваше ѝ информация, но не можеше да изтезава бълнуващото момче, за да я получи. Той имаше нужда от почивка. Щом беше племенник на собственика на холта, и той явно беше оцелял след нападението, тя щеше да върне момчето у дома и това със сигурност щеше да ѝ осигури подкрепата и съдействието на Бърнард и хората от клана му.

– Съжалявам – изхлипа завалено момчето и от очите му потекоха още сълзи. – Опитах. Съжалявам.

– Шшш. – Амара изтри сълзите на Тави с върха на наметалото. – Сега трябва да си почиваш. Спи, Тави. Почивай.

Той се унесе и тя приглади косата му назад от горещото чело. Ако в долината е навлязъл един-единствен марат, много вероятно беше холтърът да е тръгнал по следите му, за да го прогони. Но защо тогава е водил със себе си момчето? Според това, което беше видяла в бурята, Тави нямаше кой знае какви умения в призоваването на фурии, в противен случай щеше да ги използва срещу ветрогоните. Нямаше оръжия, не носеше нищо. Няма как да е участвал в преследването на марата.

Амара обърна хипотезата си. Възможно ли е маратът да е бил преследвачът? Възможно, особено ако е бил от племето на стадоморите и всичко, което беше чувала за маратите, излезеше истина – лукави и пресметливи, безпощадни и смъртоносни като гигантските птици, които ги приемаха сред себе си като свои.

Но маратите обикновено не водеха по повече от един звяр като… какъв би бил точният термин? Другар? Партньор? Кръвен брат? Тя поклати глава и потрепери. Въпреки това, което беше учила в Академията, обичаите на диваците ѝ бяха прекалено чужди, по-скоро фантастични и митологични, отколкото действителност.

Често предводителите на орди имаха по две птици, символ на статута им в племето. Но какво е правел маратски главатар на орда в Калдерон?

Инвазия?

Споходилият я отговор я накара да потрепери. Възможно ли бе местните да са се натъкнали на разузнавателен отряд на маратска армия?

Нямаше по-подходящ за врага момент за нападение от този, осъзна Амара. Пътищата между северните градове постепенно ставаха непроходими през зимата. Много от войниците бяха пуснати в отпуск, за да се видят със семействата си, а хората в провинцията, след прибиране на реколтата, по правило спираха усилена работа по полето и се отдаваха на монотонния ритъм на зимното време.

Ако в момента маратите нахлуеха в долината и разбиеха гарнизона, който я охраняваше, нямаше какво да ги спре да избият всичко живо в Калдерон и да плячкосат всеки един холт по пътя си, чак до самия Рива. А ако армията им разполагаше с достатъчна численост, можеха дори да нахлуят в града, а оттам във вътрешността на Алера. Амара потрепери при мисълта за това, което можеше да направи после маратската орда. Трябваше да се свърже с графа на областта и командир на гарнизона – Брам, Грам или нещо подобно – и да го предупреди за заплахата.

Ами ако момчето лъжеше? Или просто се беше объркало? Амара изкриви уста в замислена гримаса. Познаваше местните владетели, по име поне, въпреки че наизустяването на имената на всички графове и лордове беше една от най-скучните ѝ задачи в Академията. Но не беше чувала нищо за този Бърнард, нито пък беше учила що за хора са жителите на Калдерон. При всички положения не се съмняваше, че са корави и независимо мислещи хора, но доколко надеждни бяха, нямаше никаква представа.

Трябваше да говори с този Бърнард. Трябваше да се увери, че наистина се е натъкнал на главатар на орда и е бил ранен от хищната му птица. После трябваше да си осигури подкрепата му (чифт нови дрехи също не би отказала) и незабавно да премине към действие.

Намръщи се. Ще действа, но същото се отнасяше и за противниците на Короната. Фиделиас я беше подмамил в капан, от който се бе измъкнала на косъм. После, благодарение на умения и късмет, се измъкна и от няколкочасовото преследване на рицарите Аери. Сериозно ли си мислеше, че Фиделиас просто ще се откаже и ще спре да я гони?

Много вероятно бе, осъзна Амара, неговата цел също да е долината Калдерон. Това ще да е една от причините Гай да я изпрати тук. Фиделиас е неин патрисерус. Всъщност беше, помисли си тя натъжено. Тя го познаваше сигурно по-добре от всеки друг на този свят. Успя да прозре измамата му в лагера на бунтовническия легион, макар и със закъснение.

Какво ще направи сега Фиделиас?

Естествено, той ще си задава същия въпрос за нея и щеше да търси отговора в предишните ѝ действия и постъпки. Първото, което ще очаква от нея, бе да се свърже с местните холтъри още с пристигането си, да започне събиране на сведения и когато разполага с достатъчно информация, да предприеме съответните действия, било то да се укрепи и подготви за отбрана в някой от холтовете, или да вдигне на крак мъжете и местния гарнизон, за да се справят със ситуацията.

А какво щеше да направи той, за да я спре?

По гърба ѝ пробяга хладна тръпка. Премисли отново отговора на този въпрос, но до друг не стигна – такъв си беше Фиделиас. Предпочиташе простите подходи и очевидните решения. Измисляй прости лъжи, така ѝ казваше, съставяй прости планове. После ги оставяй отворени за корекции, но преди всичко, доверявай се първо на собствените си очи и уши, а после на който и да е план.

Мълвата за пристигането на Курсор в долината щеше да се разпространи сред холтовете като горски пожар. По-добре нап­раво да си нарисува кръговете на мишена по тялото и да чака стрелата. Прониза я нова студена тръпка. Този път Фиделиас щеше да я убие. Беше ѝ дал шанс да се спаси и тя го накара да съжалява за което. Нямаше да допусне втори път същата грешка. Изпречеше ли се на пътя на учителя си, той щеше да я убие, без да му мигне окото.

– Затова съм тук – прошепна тя. Започна да трепери.

Колкото и да си повтаряше наум, че решението ѝ не е продиктувано от страх, тя го почувства, гъделичкаше стомаха ѝ, пробягваше нагоре-надолу по гръбнака ѝ като стотици паяци с хиляди крака. Не можеше да си позволи лукса да се позове открито на статута си на Курсор и така да се разкрие пред Фиделиас. Трябваше да се спотайва, колкото може, и да не вдига много шум около себе си. Избягалата робиня щеше да е по-малка сензация в пограничната долина от пратеник на Короната с предупреждение за предстояща инвазия. Не трябваше да допуска самоличността ѝ да бъде разкрита, преди да е наясно на кого може да се довери и кой можеше да ѝ осигури нужната информация, за да предприеме необходимите действия. Всичко друго щеше да е равносилно на покана към смъртта и евентуална катастрофа в долината.

Погледна към момчето. Мислите ѝ все още бяха объркани. То не беше длъжно да ѝ се притичва на помощ в бурята, но го направи. Може и да му липсваше здрав разум, но имаше смелост в излишък и тя можеше да му е единствено благодарна за това. Това говореше много за него, а и за хората, които го бяха отгледали. В съня си, докато бълнуваше трескаво, говореше не на майка си и баща си, а на леля си, чието име явно беше Исана. Сирак?

Амара се замисли над това и докато го правеше, осъзна, че стомахът ѝ къркори от глад. Стана и тръгна към посадените около езерцето дръвчета. Както очакваше, няколко от тях бяха овощни. Гай никога не се ограничаваше с едно-единствено последствие от действията си, при положение че можеше с лекота да се справи с няколко. Построявайки този мемориал за падналия си в битка син, той не просто беше отдал впечатляваща почит на паметта на кралския Принсепс, но в същото време беше напомнил на Върховните лордове за могъществото си и осигурил убежище за себе си (или за своя пратеник).

Амара откъсна няколко плода, започна да яде и да оглежда обстойно вътрешността на мемориала. Отиде до една от статуите. Бяха въоръжени с истински щитове и оръжия – мечове на кралската стража, със свирепи остриета, предназначени за близък бой и способни да елиминират или убият противника с един-единствен удар. Тя извади един от ножницата му и го претегли в ръка. Острието изглеждаше достатъчно наточено и тя го върна на мястото му. Храна, подслон и оръжия. Гай беше параноична стара лисица и Амара мислено му благодари за това.

Докато връщаше острието в ножницата, усети прерязваща болка в ръката си. Погледна мръсната превръзка върху раната. Извади скрития в колана на полата ѝ нож и отряза ново парче плат от нея. Преди да среже старата превръзка, изсуши на огъня новото парче. Изми хубаво раната с вода и чак тогава го намота около нея. Още нещо глождеше мислите ѝ, но тя го остави за после. Сега я чакаше работа.

Увери се, че момчето спи спокойно, и се залови за нея. Използва един от щитовете като поднос и го напълни с плодове, преди да го постави на земята до момчето. После изпра дрехите и на двамата в езерцето и ги окачи на ниските клони на едно от дърветата, където да съхнат над един от огньовете. Призова изтощената Сирус и ѝ заръча да застане на пост около мемориала и веднага да ѝ каже, ако се появи някой. Накрая намери един гладък камък в пръстта между цветята и се зае да точи острието на малкия нож.

Тогава сълзите взеха надмощие. Доведоха ги спомените за годините обучение, разговори и споделени преживявания с човека, който довчера беше неин учител. Тя го обичаше, посвоему. Обичаше и опасността в работата си, и преживяното с него, обичаше живота, който бе водила. Той знаеше колко много означава за нея службата като Курсор. Знаеше и затова ѝ бе помагал всячески с обучението и изпитите в Академията.

Даде ѝ всичко, освен истината. Амара усети как сълзите ѝ напират още по-силно и ги остави да потекат. Болеше я. Болеше я от самата мисъл, че той се обърна срещу Короната. Че с предателството си застрашаваше всичко, към което тя се бе стремила и за което се бореше. С предателството си той сякаш обяви живота си на Курсор за безсмислен и по аналогия – нейния също. Действията му, не думите му, говореха за това, колко празен е той и каква голяма, противна лъжа е.

Няма значение какво щеше да стане с нея, зарече се Амара, тя ще го спре. Каквито и да бяха плановете му, каквото и обяснение да имаше за каузата си, Фиделиас беше предател. Горчивата истина я пробождаше право в сърцето, отново и отново. Ножът шептеше същото, докато се плъзгаше по камъка, напоен със сълзите. Предател. Предател. Тя ще го спре. Трябва да го спре.

Амара не си позволи да плаче на глас. Заглуши хлиповете си, докато гърлото не я заболя. Мига, за да прогони сълзите, и точи острието, докато не остана доволна от блясъка му на светлината на огъня.