Фуриите на Калдерон

Глава ХXII

Фиделиас се измъкна от ледената вода на разбеснялата се река. Премръзналите му пръсти стискаха силно клона на дървото, което бе успял да приближи в последния момент с помощта на горската си фурия. Тялото му беше изтръпнало и сърцето му биеше като лудо, в опит да преодолее стреса от ледената вода. Студът го погали бавно, нежно с ледена ръка, съблазняваше го да се отпусне във водата, да потъне и остави на реката да отнесе в тъмните си дълбини всичките му проблеми.

Вместо това той се вкопчи в по-горния клон и се издърпа напълно от водата. Остана за момент сгушен до дънера – трепереше и напрягаше сили да си събере ума. Бурята бушуваше наоколо и вятърът пронизваше с писък подгизналите му дрехи.

Единственото хубаво нещо, което успя да открие в тази буря, беше леденият потоп, благодарение на който вече не чувстваше порязванията по стъпалата си. Беше дал всичко от себе си да игнорира болката, докато се мъчеше да докара обрат­но конете, но камъните и трънакът бяха безмилостни към кожата му. Онази жена, призователката на вода, явно още от самото начало се бе усъмнила в тях, каза си той. Умно от нейна страна, да му отмъкне така ботушите. Планирала бе бягството на момчето и предотвратяване на преследването му.

Фиделиас се притисна до дънера и зачака водата да спадне.

И тя го направи, при това доста бързо, което неопровержимо доказа, че потопът беше умишлено призован, а не приумица на природата. Той поклати глава. Одиана трябваше да ги предупреди за него, но може би просто е била победена. Местните в никакъв случай не бяха аматьори в призоваването на стихии, целият им живот бе минал в съжителство с фуриите от долината. Познаваха ги и очевидно можеха да ги призовават по-добре от всеки друг, дори с неговите собствени умения. Холтърът например беше страховит противник. Фиделиас не беше сигурен дали щеше да го надвие в пряк и честен двубой. Затова, каза си той, в бъдеще, най-добре при сблъсъците ми с този човек не трябва да допускам и най-малка възможност за честна битка.

Всъщност това открай време беше ръководен принцип в живота на Фиделиас.

След като водите на реката се върнаха в обичайното ѝ корито, Фиделиас се смъкна от дървото с мъчителна гримаса на лицето. Откакто бурята ги връхлетя, вятърът не бе спрял да се усилва и сега оцеляването беше основен приоритет. Той клек­на до подгизналия от вода ствол на дървото и внимателно пос­тави ръка на земята, за да призове Вама.

Фурията откликна на повика му незабавно, но първо потъна в земните дълбини, преди да излезе на повърхността. Фиделиас допря шепи и Вама му подаде онова, за което бе изпратена в дълбините – кристали сол и парче кремък.

Той прибра кремъка в джоба си, солта – в една от кесиите на колана си, като остави няколко кристала в ръка. Изправи се. Нап­рави му впечатление колко мудни бяха движенията му, потрепери от студ и поклати глава. Студът щеше да го убие, ако веднага не направеше нещо, за да се стопли. Изпрати Етан да потърси спътниците му, а Вама да провери за движение наоколо. Ако местните все още бяха наблизо, било то Бърнардхолтови или онези, с които ги завари да се бият, нямаше да им мигне окото да довършат започнатото от призователката на водата.

Докато чакаше завръщането на фуриите си, му се наложи да използва част от солта, за да пропъди един връхлитащ отгоре ветрогон. След малко се появи Етан и го поведе надолу по пътеката покрай реката.

Няколкостотин ярда по-надолу откри Алдрик. Майсторът на меча лежеше на земята, безжизнен, но все още стискащ меча си, забит до дръжката в ствола на едно дърво. Очевидно не беше допуснал потопът да го отнесе, но със сигурност не беше взел под внимание другите опасности, които водната стихия носеше със себе си. Фиделиас постави пръсти на шията му и долови пулс – все още силен, макар и доста забавен. Устните на Алдрик бяха посинели. Студът. Ако не го стоплеше навреме, със сигурност щеше да умре.

За момент Фиделиас се замисли дали всъщност да не го остави. Одиана продължаваше да е пълна загадка и с Алдрик до себе си, с нея почти нямаше излизане наглава. Без него обаче можеше да я премахне с лекота. А с малко повече късмет, смъртта на Алдрик като нищо можеше да я побърка окончателно и да свърши работата вместо него.

Фиделиас направи кисела гримаса и поклати глава. Макар и арогантен и вироглав, Алдрик беше верен до гроб на Акватайнус и следователно – ценна придобивка за каузата. Не на последно място, с него беше приятно да се работи. Разбираше си от работата и осъзнаваше кои са приоритетите. Като негов командир Фиделиас реши, че му дължи поне малко лоялност и закрила. Независимо колко полезна можеше да се окаже смъртта на Алдрик в по-далечен план, засега трябваше да го пази жив.

Отне му известно време, докато силата от земята се вля в мускулите му като река. Той измъкна рязко меча от дървото и откопча пръстите на Алдрик от дръжката. После го вдигна от земята и го преметна през рамо. Докато го наместваше там, почти загуби равновесие. Поспря, успокои дишането си и вдигна меча на Алдрик от земята. Обърна гръб на реката и тръгна нап­ред, далече от подгизналия бряг.

Вама му стъкми заслон в един каменист хълм и той се вмък­на под него. Етан събра достатъчно подпалки и дърва за горене и Фиделиас успя да запали съчките с помощта на искрите на кремъка от острието на меча. Малко по малко разпали силен огън и под заслона стана топло, почти уютно. После се облегна на каменната стена и притворил очи, изпрати отново Етан и Вама по задачи. Колкото и да бе уморен, чакаше го още работа. Зачака фуриите да му донесат информация за движение по земята в бурята.

Когато отвори очи, Алдрик беше буден и го наблюдаваше.

– Открил си ме – каза той.

– Да.

– Мечът не върши много работа срещу реки.

– Мм.

Алдрик се надигна, разтри тила си и примижа от болка, докато събираше сили. „Окопити се доста бързо – с помощта на фурии и младост“, помисли си Фиделиас. За съжаление, той вече не можеше да разчита на второто.

– Къде е Одиана?

– Все още не знам – отвърна Фиделиас. – Бурята е доста опасна. Засега открих две придвижващи се групи, а мисля, че долавям и трета.

– В коя от тях е Одиана?

Фиделиас вдигна рамене.

– Едната върви на североизток, а другата на югоизток. Стори ми се, че долових нещо доста ясно на изток от тук, но вече не съм сигурен.

– На североизток няма нищо – каза Алдрик. – Най-много някой холт. На югоизток няма и това. Натам са Восъчната гора и равнината отвъд нея.

– А на изток е гарнизонът – каза Фиделиас. – Знам.

– Била е отвлечена. Иначе нямаше да се отдели от мен.

– Така е.

– Трябва да открием в коя група е тя – изправи се на крака Алдрик.

– Не, не трябва – поклати глава Фиделиас.

Алдрик замълча. Чуваше се само тихото пукане на огъня.

– Ще се направя, че не съм те чул да казваш това, старче – каза накрая той.

– Акватайнус лично те изпрати на тази мисия, нали? – вдиг­на поглед към него Фиделиас.

Алдрик кимна.

– Ти си дясната му ръка в това начинание от самото начало. Знаеш всички подробности. Ти се оправяше с парите, с доставките. Прав ли съм?

– Накъде биеш?

– Как мислиш, какво ще стане, ако мисията ни пропадне? Ако Акватайнус се изправи пред опасността от това, да бъде разкрит? Дали според теб просто ще ти намигне и ще ти каже да си траеш, ако някой пита? Или по-скоро ще се постарае никога да не открият тялото ти, още по-малко затова, че знаеш плановете му.

Алдрик прикова поглед във Фиделиас, после стисна силно зъби и отмести очи.

– Ще довършим мисията – кимна Фиделиас. – Ще спрем онези, тръгнали към местния граф, ще изпратим Въздушните вълци и ще пуснем в действие маратите. После ще намерим момичето ти.

– Да върви на враните проклетата мисия – кресна Алдрик. – Аз ще я намеря.

– О, нима? И как точно смяташ да направиш това? Имаш много умения, Алдрик, но не си следотърсач. Намираш се в непознати земи, с непознати фурии и враждебно настроени местни. В най-добрия случай, ще се луташ като пълен идиот, докато не се изгубиш. В най-лошия – местните ще те убият, или маратите ще сторят това, когато нахлуят в долината. Тогава кой ще намери момичето ти?

Алдрик изръмжа и започна да крачи напред-назад в тясното пространство под заслона.

– Върви на враните – озъби се той. – Всички да вървят на враните.

– Ако допуснем, че момичето е живо – продължи Фиделиас. – Тя е достатъчно способна. И ако е била отвлечена, сигурен съм, че ще успее да оцелее и сама. Трябва да ѝ признаеш поне това. До два дни най-много ще сме тръгнали да я търсим.

– Два дни – повтори Алдрик и наведе глава. – Тогава да се хващаме на работа. Незабавно. Ще спрем онези, тръгнали към графа. После тръгваме да я търсим.

– Сега седни. Почини си. Изгубихме конете в потопа. Не ни остава друго, освен да изчакаме бурята да отмине.

Алдрик отиде до Фиделиас, сграбчи го за дрехите и го вдиг­на от земята. Изгледа го през присвити клепачи.

– Не, старче. Тръгваме веднага. Намери сол. Тръгваме в бурята и приключваме веднъж завинаги с тази работа. После ще ме отведеш при Одиана.

Фиделиас преглътна нервно, но лицето му не помръдна.

– А после? – попита спокойно той.

– После ще убия всеки, който се изпречи на пътя ми към нея.

– Ще е по-безопасно, ако…

– Не ме интересува безопасността – прекъсна го Алдрик. – Губим време.

Фиделиас погледна към бушуващата буря навън. Всички стави го боляха, стенеха от струпалото се отгоре им през последните няколко часа. Порязванията на стъпалата му докарваха постоянна, тръпнеща болка. Погледна отново Алдрик. Очите на майстора на меча блестяха, хладни и непреклонни.

– Хубаво – каза Фиделиас. – Да вървим да ги намерим.