Фуриите на Калдерон

Глава ХVII

Фиделиас изчака едрият холтър да се скрие от погледа му, изкачвайки стълбите с нещо увито в одеяло на ръце. Огледа залата. Поне за момент, той и спътниците му бяха оставени насаме. Погледна намръщено към Одиана и Алдрик.

– Хм, чудя се какво беше всичко това? – попита Алдрик, загледан към стълбите, и се изправи.

– Повече от очевидно е – отвърна Фиделиас и погледна въп­росително Одиана.

– Страх – прошепна тя, потрепери и се облегна на Алдрик. – Прекрасен, осезаем страх.

– Амара – кимна Фиделиас. – Тя е тук. Това беше тя.

– Но той въобще не се обърна – повдигна учудено вежди Алдрик. – Не видяхме лицето ѝ.

Фиделиас го изгледа спокойно, потискайки напиращото отвътре раздразнение.

– О, стига, Алдрик. Да не би да очакваш, че ще окачи табела на вратата, на която да пише, че е пристигнала? Всичко пасва. Три следи – на момчето, на холтъра и нейните. Куцала е, ето защо я носеше на ръце.

– Хубаво – въздъхна Алдрик. – Отивам горе, убивам ги и двамата и приключваме тук. – Той се извърна и посегна към меча си.

– Алдрик – изсъска Фиделиас, сграбчи ръката му и призова земната си фурия, за да му даде допълнително сила.

Получи се – успя да задържи огромния войн на място.

Алдрик сведе поглед към ръката му, после се отпусна.

– Нали за това беше цялата работа – каза той. – Трябва да ги спрем, преди да са докладвали на Грам. Без елемента на изненадата цялото ни начинание пропада. Дойдохме тук, за да открием холтъра и момчето, които са видели приятелчето ни Атсурак, и да ги убием. О, да, и пратеника на проклетата Корона, в случай че ни се изпречи на пътя, което стана.

– Скъпи – намеси се Одиана. – Все още не знаем къде е момчето, нали така? Не мислиш ли, че ако сега отидеш и убиеш малката грозница, холтърът няма да има нищо против? После ще трябва да убиеш него и всички останали горе. А после всички тук, долу… – Тя прокара език по устните си и очите ѝ блеснаха. Обърна се към Фиделиас. – Всъщност я кажи пак, защо не можем да го направим?

– Не забравяй къде се намираш – отвърна Фиделиас. – В най-опасните земи в човешкото царство. Тук има могъщи фурии и страшни зверове. Това тук не ти е някоя плантация в Амарант Вейл. По тези земи се раждат силни призователи на всякакви фурии. Видя ли как онова момче отпред се оправяше с гаргантите? Когато конете ни се подплашиха, той ги укроти, не бях аз. И го направи, без дори да си даде зор да обърне глава. А е още момче. Помисли малко.

– Тук не носят оръжие – сви рамене Алдрик. – Фермери са, не войници. Можем да ги избием до един.

– Възможно. Но какво, ако холтърът, освен бивш легионер, се окаже и силен призовател? Какво, ако някой от останалите е силен призовател? Вероятността някой да се измъкне е огром­на. И тъй като не знаем кое е момчето, което търсим, няма как да сме сигурни, че сме го спипали.

– Какво ще кажеш за момчето отпред? – попита Одиана. – Високият красавец с гаргантите?

– Краката му бяха прекалено големи – отвърна Фиделиас. – Дъждът е отмил всички следи по пътя, но онези от сутринта са добре видими. Търсим по-малко момче, на което още не му расте брада. Възможно е дори да става дума за момиче. Ако е било обуто с панталони, на тази възраст Атсурак не би направил разлика. Маратите не отдават такова значение на пола на хората.

– Имаше и големи ръце – отбеляза замечтано Одиана. Прит­вори натежали клепачи и се облегна на Алдрик. – Мога ли да го получа, скъпи?

Алдрик се наведе непринудено и целуна косата ѝ.

– Само ще го убиеш, скъпа, няма да ти е от никаква полза.

– Избийте си подобни идеи от главите – прекъсна ги рязко Фиделиас. – Имаме задача. Да открием момчето. Бурята се спуска бързо, всички ще се съберат в общата зала. Щом разберем кое е момчето, прибираме него, холтъра, Курсора и се махаме оттук.

– Ами ако не го открием? – изсумтя Алдрик. – Ами ако вече е на път към гарнизона, за да предупреди местния граф?

Фиделиас направи кисела физиономия и огледа залата.

– Израснал съм в холт – каза той. – Тук не можеш да скриеш нещо такова в тайна. Ако това наистина се е случило, тази вечер ще чуем за него.

– Ами ако…

– Имаме достатъчно проблеми – въздъхна Фиделиас, потупа ръката на Алдрик и я пусна. – Ако момчето е на път към гарнизона, бурята ще му е достатъчна. Ако ли не, след това ще го настигнем и резултатът пак ще е същият. – Погледна към Алдрик. – Защо не вземеш Одиана с теб и не отидете да се уверите, че конете са добре? Аз ще се оправя с всичко тук. Ако се наложи да убиваме някого, ще ти кажа кого и къде.

– Сигурен ли си? – погледна го намръщено Алдрик. – Ще останеш сам. А ако имаш нужда от помощ?

– Няма да имам – увери го Фиделиас. – Вървете в конюшнята и гледайте да стане ясно, че търсите място да се усамотите. Сигурен съм, че местните няма да имат нищо против да оставят двама младоженци насаме в сеното.

– Младоженци ли? – погледна учудено Алдрик.

Очите на водната вещица грейнаха от радост. Тя се усмихна на Фиделиас, обърна се към Алдрик, поклати съблазнително бедра и хвана ръката му. Тръгна заднешком към вратата и целуна върховете на пръстите му, докато го дърпаше след себе си.

– Ще ти обясня по пътя, скъпи. Да вървим в конюшнята. Там ще има сено. Искаш ли да видиш сено в косите ми?

Алдрик присви очи подозрително, после издаде тихо гърлено ръмжене.

– Аха. – Той тръгна към вратата, без да пуска ръцете на Одиана. – Знаех си, че има причина да ми харесва да работя с теб, старче.

– Но ти се ослушвай – предупреди Фиделиас.

Водната вещица кимна:

– Дръж в ръцете си чаша и отпивай често. Аз ще слушам през нея.

Двамата с Алдрик излязоха и тръгнаха към каменната конюшня.

Малко след като излязоха, от горния етаж се чуха тежки стъпки и холтърът се появи на стълбите със сърдито изражение на лицето. Огледа се и каза:

– Съжалявам за това. Имаме пострадал, трябваше да се пог­рижа.

– О, нима? – Фиделиас огледа добре едрия холтър. В походката му се долавяше едва забележимо колебание, преди да отпусне тежестта си на левия крак, сякаш го мъчеше лека болка. Ако наистина е бил ранен, както каза Атсурак, раната му е била затворена с помощта на фурия, а това означаваше, че в холта живееше силен призовател на вода. – Нищо сериозно, надявам се?

– Не, нищо, с което да не можем да се справим – поклати глава холтърът. Посочи към няколкото стола пред огнището. – Моля, седнете. Нека ви донеса нещо топло за пиене.

Фиделиас благодари и двамата се настаниха край огъня.

– Холтър… Бърнард, предполагам? – каза той.

– Просто Бърнард, господине.

– О, моля те, просто Дел.

– Дел – усмихна се половинчато холтърът. – Какво те води в гарнизона по това време на годината, Дел?

– Работа – отвърна Фиделиас. – Представлявам група предприемачи, с които финансирахме няколко търсачи на скъпоценни камъни през това лято. Те ще си тръгнат за през зимата, а аз съм тук да инспектирам какво са открили.

– Мисля, че имаше още двама с теб – кимна Бърнард. – Къде са спътниците ти?

Фиделиас се усмихна лъчезарно.

– А, да. Телохранителят ми е младоженец. Разреших му да вземе жена си с нас. Отидоха да нагледат конете – смигна му той.

– Ех, младост – усмихна се учтиво Бърнард.

– Така е. Дните, в които се промъквах в конюшните с млади момичета, са отдавна зад гърба ми.

– Бурята приближава. Искам всички да са тук, за всеки случай.

– Сигурен съм, че няма да се бавят дълго – кимна Фиделиас.

– Погрижи се да дойдат. Не искам някой да пострада под моя покрив.

На Фиделиас му се стори, че долови заплашителна нотка в гласа на Бърнард, която самият холтър може би не забеляза. Инстинктите му се задействаха и усети някъде дълбоко в стомаха си тревожна тръпка. Усмихна се и кимна утвърдително:

– Разбира се.

– Сега трябва да ме извиниш, трябва да обиколя навсякъде и да се уверя, че всичко е обезопасено преди идването на бурята.

– Разбира се. И отново благодаря за гостоприемството. Ако има нещо, с което мога да помогна, само ми кажи.

Бърнард изсумтя под носа си и стана. Изражението на лицето му беше замислено, отнесено. Фиделиас се вгледа изпитателно в него, но не можа да прочете много. Беше напрегнат, в това нямаше съмнение, но от друга страна, кой холтър не би се тревожил за хората си пред заплахата на такава буря? Имаше скованост в походката му, докато вървеше към вратата. Точно преди да излезе във вътрешния двор, хвърли бърз поглед през рамо към стълбите в далечния край на залата.

Фиделиас го изчака да излезе и на свой ред погледна към стълбите. Интересно.

В следващия момент едно красиво младо момиче донесе вдигаща пара халба и му я поднесе с лек поклон.

– Господине – каза тя.

Фиделиас ѝ се усмихна, докато я поемаше от ръцете ѝ.

– Благодаря ти, млада госпожице. Наричай ме просто Дел.

– Името ми е Берите, господине – усмихна се пленително момичето, – ъъ… Дел.

– Прекрасно име за прекрасно момиче. – Той отпи от халбата – беше чай, чийто вкус му беше бегло познат. – Мм, чудесен е. Предполагам, последните няколко дни са били доста интересни, бурята, а и всичко останало.

Тя хвана ръце пред полата си и изпъчи леко гърди.

– С всичкото вълнение вчера и после през нощта – събитията се трупаха едно връз друго. Но предполагам, това е нищо в сравнение с живота на един търговец на скъпоценни камъни.

Веждите на Фиделиас се повдигнаха многозначително.

– Не си спомням да съм ти казвал това, Берите. Мислех, че сме насаме с холтър Бърнард.

– О, господине… – бузите ѝ пламнаха, – съжалявам. Бива ме малко в призоваването на въздух и…

– И си ни чула, докато говорехме? – подсказа ѝ той.

– Толкова рядко имаме посетители в Бърнардхолт, господине. – Момичето вдигна очи. – Обичам да срещам нови, интересни хора.

Особено ако са богати търговци на скъпоценни камъни, помисли си Фиделиас.

– Напълно разбираемо. Но все пак, от това, което чух… – Той се наведе към нея и се огледа. – Вярно ли е, че вчера холтър Бърнард е бил ранен?

Момичето коленичи до стола му и на свой ред се наведе към него, достатъчно, че да може да надзърне в деколтето ѝ, в случай че решеше да го направи.

– Да – каза тя. – Беше ужасно. Беше толкова пребледнял, че когато Фейд го внесе – Фейд е местният идиот, господине, горкият, – го помислих за мъртъв. После Корд и синовете му полудяха и останалите холтъри започнаха да се бият с фурии. – Очите ѝ блеснаха от вълнение. – Не бях виждала подобно нещо преди. Може би по-късно, след вечеря, ще искате да чуете повече?

Фиделиас я погледна в очите и ѝ се усмихна.

– О, това звучи много вълнуващо, Берите. Ами момчето? И той ли е бил ранен?

Момичето го изгледа объркано за момент, примигна озадачено.

– Тави ли, господине? За него ли питате?

– Не знам, чух само, че и момчето е било пострадало.

– О… мисля, че за Тави говорите, ама той е никой. Въпреки че е племенник на холтър Бърнард, ние не говорим много за него, господине. За него и за глупавия Фейд.

– Момчето, и то ли е идиот?

– О, не, той е наред с главата, предполагам. Той и Фейд го бива с чука и наковалнята. Но само толкова. Тави никога няма да е нищо повече от Фейд. – Момичето се надвеси още по-близо, така че гърдите ѝ се притиснаха в ръката му и прошепна: – Той не владее никакви фурии, господине.

– Нито една? – попита Фиделиас, като внимаваше да държи халбата така, че гласът му да стига безпрепятствено до течността в нея. – Не бях чувал за такова нещо. Искам да го видя това момче, ще може ли, как мислиш?

– Ако наистина искате – сви рамене Берите. – Качи се в стаята си, след като холтър Бърнард го доведе заедно с робинята. Сигурно ще слезе за вечеря.

– Там ли? – Фиделиас кимна към стълбите в дъното на залата, накъдето беше погледнал на излизане Бърнард. – Робинята дали и тя е горе, а?

– Предполагам – погледна го намръщено Берите. – Мисля, че ще слязат за вечеря. Тази вечер аз готвя, а аз съм много добра готвачка, господине. Много ще се радвам да чуя какво мислите за…

– Достатъчно приказки, Берите. Имаш работа в кухнята. Заеми се с нея – прекъсна я нечий мек, но уверен глас.

Тя почервеня, едновременно от смущение и яд, направи един бърз реверанс и хукна обратно към кухнята.

Фиделиас вдигна глава и погледът му попадна върху жена с момичешка фигура, облечена в халат. Дългата ѝ тъмна коса се спускаше през едното рамо и стигаше до кръста. Лицето ѝ също беше младежко, с плътни, красиви устни. В походката ѝ имаше увереност и достойнство, а в косите сребърни нишки. Това, значи, е призователката на вода, помисли си Фиделиас.

Той се изправи и се поклони, като старателно прикри чувствата си, придърпа ги към себе си и ги укроти, за да не може тя да ги долови със сетивата си.

– Милейди.

Тя го погледна хладно. Също както неговите, нейните чувства бяха добре прикрити зад неподвижната маска на чертите на лицето ѝ.

– Казвам се Исана. Аз съм сестрата на холтър Бърнард. Доб­ре дошли в Бърнардхолт, господине.

– Благодаря. Надявам се, не съм отвлякъл задълго момичето от задълженията му.

– Надявам се да е така. Тя има навика да говори, когато от нея се иска да слуша.

– Човешкото царство е пълно с такива – промърмори Фиделиас.

– Мога ли да попитам по каква работа сте в Бърнардхолт, господине?

Въпросът прозвуча напълно невинно, но Фиделиас долови капана, заложен в него. Напрегна още повече сили да покрие чувствата си.

– Минавахме оттук на път за гарнизона, милейди – отвърна непринудено той. – Спряхме за подслон, докато отмине бурята.

– Разбирам. – Тя погледна към кухнята, накъдето беше изтичало момичето. – Надявам се, не смятате да се сближавате много с някои от младежите ни.

– В никакъв случай, милейди – изсмя се Фиделиас.

Погледът ѝ отново се върна към него. Очите ѝ се приковаха в неговите в продължение на няколко секунди, през които той продължи да се усмихва мило, с напълно невинно изражение на лицето.

– О, ама и аз съм една. Къде са ми обноските. Един момент, господине. – Тя отиде до рафтовете до огнището и свали един леген и кърпа. Наточи вряла вода от тръбата, която минаваше зад огнището, и тръгна обратно. Коленичи пред него, остави пълния леген до себе си и се зае да развързва каишите на ботушите му.

Фиделиас се намръщи. Обичаят с миенето на краката беше напълно естествен за града, но в холтовете, особено толкова отдалечени, беше нещо рядко срещано.

– Наистина, милейди, не е необходимо.

Тя вдигна поглед и на Фиделиас му се стори, че забеляза победоносен блясък в очите ѝ.

– О, напротив. Настоявам, господине. За нас е огромна чест да посрещаме гостите си с полагащото им се гостоприемство.

– Вие вече направихте достатъчно за нас.

Тя издърпа единия му ботуш и го хвърли до себе си, после и втория.

– О, моля ви, господине. Брат ми ще бъде ужасèн, ако не ви отдам полагащите ви се като гост чест и уважение.

Фиделиас реши, че няма смисъл да възразява повече срещу ритуала, затова се облегна назад и отпи от чая си. Докато жената миеше краката му, в залата започнаха да се стичат хора – по трима-четирима, но предимно цели семейства. Холтът явно просперираше. Въпреки че спазваха почтителна дистанция от местата пред огнището, скоро новодошлите заляха цялата зала и я изпълниха с движение, шум и глъч от гласове – сигурен белег, че просторната каменна постройка им гарантираше спокойствие и сигурност. Отвън вятърът се усилваше и караше предупредителните камбанки да дрънчат в хор. Чуха се и първите гръмотевици.

– Ще наредя да ги изчеткат и почистят и веднага да ви ги донесат, господине – каза Исана, след като приключи с миенето на краката му, изправи се и взе ботушите от пода. – Боя се, че за през нощта можем да ви предложим само чисти одеяла и място пред огъня. Всички вечерят в общата зала, после лягаме да спим.

Фиделиас хвърли поглед към стълбите. Проста работа. След като всички заспят, включително подозрителната призователка на вода, прерязването на три гърла и измъкването от залата щеше да е от лесно по-лесно.

– Всички заедно за вечеря – усмихна се той. – Звучи чудес…

Вратите на залата рязко се отвориха и вътре нахлуха Алдрик и порив студен вятър. По раменете му и по прага на залата се сипеха дъжд и суграшица. Одиана се беше притиснала в него. И двамата бяха рошави, с омачкани дрехи и слама в косите. Алдрик се втурна право към него и хората в залата се разбягаха от пътя му като овце пред препускащ кон.

– Фиделиас – прошепна настоятелно той, като едва се сдържаше да не повиши глас. – Някой е пуснал конете ни навън. Те знаят.

Фиделиас изруга и потърси с поглед Исана. Видя я да тича нагоре по стълбите – държеше ботушите му в една ръка, а с другата стискаше събраната си отпред пола.

– Враните да го изкълват – изруга отново под носа си и стана, бос на студения под. – Аз ще се оправя с конете и холтъра. Амара и момчето са на горния етаж. – Обърна се към Алдрик, докато търсеше пипнешком скрития в туниката си нож. – Убий ги.