Глава XLVI

Тави се събуди в леглото на една от стаите за гости на Бърнардхолт. Беше уморен и жаден, но не изпитваше почти никаква болка. Размърда крака и почувства, че е облечен с някакви къси панталони.

– Не знам защо – избоботи гласът на чичо му от съседното легло. – Когато я видях надвесена над мен, си помислих, че ще ми пререже гърлото. Вместо това затвори раната ми. Каза, че не искала да ми изтече кръвта.

– Нещо друго каза ли? – В гласа на Амара се прокрадна раздразнение.

– Да. Да кажа на Исана, че дългът ѝ е изплатен.

Тави седна и се огледа. Чичо му седеше в леглото до него. Гърдите му бяха превързани с чисти, бели превръзки. Беше блед и раменете и половината му лице бяха покрити със синини, но се усмихна, когато видя Тави.

– Я виж ти, я виж ти. Мислехме, че ще спиш вечно.

Тави нададе радостен вик, хвърли се към леглото на чичо си и го прегърна силно. Бърнард се засмя.

– Внимавай, внимавай. Още не съм си възвърнал силите. – Обгърна с ръце Тави и също го прегърна. – Радвам се да те видя, момчето ми.

Амара, облечена в наситенокафяви блуза и пола, му се усмихна.

– Здравей, Тави!

Той ѝ отвърна с усмивка и погледна към Бърнард.

– Но как? – попита Тави. – Как оживя?

– Одиана – отвърна Бърнард. – Водната вещица, която те нападна в реката. Леля ти я отървала от лапите на Корд. Криеше се сред труповете в основата на стената. Тя ме спаси. А също и Фейд.

– Не е важно кой го е направил, важното е, че си добре – пок­лати глава Тави.

Бърнард отново се засмя.

– Добре съм, освен това съм гладен – каза той. – А ти?

На Тави му се повдигна при мисълта за храна.

– Все още не, чичо.

Амара се пресегна за кана с вода, наля една чаша за Тави и му я подаде.

– Пий. След като отмине жаждата, ще огладнееш.

Тави кимна с благодарност и пи. Счупената му ръка беше отмаляла и той премести чашата в другата.

– Ти добре ли си? – попита Амара.

Тя се усмихна горчиво.

– Жива съм. Тук-там някой белег. Ще се оправя.

– Съжалявам – каза Тави. – Загубих кинжала.

Амара поклати глава.

– Няма за какво да съжаляваш, Тави. Ти се изправи срещу двама мъже, които са убили повече хора от всеки друг, когото поз­навам. Постъпи много смело. Не трябва да се срамуваш, че не успя да задържиш кинжала.

– Но без него Акватайнус ще се измъкне. Не можеш да докажеш, че е виновен, нали?

– На твое място бих внимавала какво приказвам, Тави. Ако някой те чуе, могат да те изправят на съд за клевета – намръщи се Амара.

– Но това е истината!

Тя се усмихна.

– Не и без ножа. Без него остават само подозрения.

– Ама че глупост – смръщи се Тави.

Амара се засмя с глас.

– Така е, но погледни го от друга страна. Ти спаси долината и кой знае още колко холтове извън нея. Ти си герой.

– Ъъ, така ли? – примигна неразбиращо Тави.

Амара кимна и лицето ѝ отново придоби сериозно изражение.

– Вчера предадох доклада си. Първият лорд пристига утре, за да награди лично хората за проявения от тях кураж.

– Аз не съм много смел – тръсна сърдито глава Тави. – Не се чувствам като герой.

– Може би по-късно ще се почувстваш.

Очите на Амара проблеснаха загадъчно.

Исана влезе с бърза крачка в стаята. Беше облечена в чисти дрехи и беше препасала на кръста си нова престилка.

– Тави – смъмри го тя. – Веднага обратно в леглото.

Тави скочи под завивките. Исана погледна строго към Бърнард.

– Ами ти? Бърнард, нали ти казах да не му даваш да става от леглото.

– О, вярно – ухили се глупаво той.

Исана пристъпи към брат си и докосна слепоочията му.

– Хм, е, ти поне няма да ми се пречкаш повече тук. Размърдай си мързеливите кокали и слизай долу да ядеш.

Бърнард се усмихна, наведе се напред и я целуна по челото.

– Както нареди моята лечителка.

– Дрън-дрън – сопна му се Исана. – Амара, добре си, нали? Нямаш треска, гадене?

Амара се усмихна и поклати глава. Извърна тактично глава, когато Бърнард се изправи, за да обуе със сковани движения панталоните си и да навлече една лека туника.

– Добре съм, господарке Исана. Ти свърши чудесна работа.

– Хубаво. А сега вън. Момчето трябва да си почине.

Бърнард се усмихна и разроши косата на Тави. Изправи се до Амара и хвана ръката ѝ. Курсорът примигна учудено и погледна надолу към ръката му, после обратно нагоре към лицето му. Усмихна се и бузите ѝ поруменяха.

– О, хайде, тръгвайте – каза Исана и плесна Бърнард по рамото.

Той се ухили и двамата с Амара излязоха от стаята. Тави забеляза, че не бързаха заникъде и вървяха прекалено близо един до друг.

Исана се обърна към Тави, сложи пръсти на слепоочията му, след това се усмихна.

– Как се чувстваш?

– Жаден, госпожо.

Тя се усмихна и напълни отново чашата му.

– Толкова се тревожих за теб, Тави. И така се гордея с това, което си направил. Цялата долина говори, смятат те за истински герой.

Тави примигна неразбиращо и отпи от чашата.

– И сега какво… трябва ли… трябва ли да правя нещо? Да се науча да произнасям речи или нещо такова?

Тя се засмя и го целуна по челото.

– Просто си почивай. Ти си смело момче, Тави. В труден момент мислиш повече за другите, отколкото за себе си. Това си ти, не го забравяй. – Тя се изправи. – Имаш посетители, но не искам да говориш с тях прекалено дълго. Изпий си водата и опи­тай да поспиш още. По-късно довечера ще ти донеса нещо за хапване.

– Да, госпожо – каза Тави. Той я проследи с поглед до вратата и точно преди да излезе, попита: – Лельо Исана? Кой е Арарис Валериан?

Исана спря на вратата и сключи сърдито вежди. Пое дълбоко въздух.

– Той… той беше рицар от Кралската гвардия. Един от личните телохранители на Принсепс Септимус. Известен майс­тор на меча.

– Той с Принсепс Септимус ли умря?

Тя се обърна към него и прошепна:

– Да, Тави. Той умря. Но това беше преди петнайсет години. Забрави, разбираш ли?

– Но…

– Тави – въздъхна Исана, – довери ми се. Моля те, Тави. Поне веднъж.

Той преглътна и кимна.

– Да, госпожо.

Исана се усмихна уморено.

– Посетителите ти са тук. Не забравяй, не говори твърде дълго.

Тя излезе. Миг по-късно Дорога наведе главата, за да се промъкне през вратата, и прекоси стаята. Огромният вожд на маратите беше облечен с набедреник, мантия от пера на танадент и блестяща, бледочервена туника. На колана му висяха чифт алерански ботуши, но той ходеше бос. На всеки от пръс­тите на двете му ръце блестеше по един пръстен. Лявата му ръка висеше на превръзка пред гърдите, подута, с още по-бледа кожа, но той изглеждаше в добро настроение. Усмихна се, отиде до леглото и чудовищно голямата му шепа разтърси ръката на Тави в приятелско ръкостискане.

Зад него вървеше Кайтай, намръщена, облечена с обичайната бедрена препаска, но с алеранска туника отгоре, обилно изцапана с храна и мръсотия. Дългата ѝ бяла коса беше изтеглена назад и сплетена на плитка, разкривайки деликатните извивки на скулите и шията ѝ.

– Е, млади боецо – каза Дорога, – отплатих ти се за това, че спаси моето кутре…

– Дъщеря – намеси се Кайтай. – Вече не съм кутре, татко.

– Дъщеря – избоботи Дорога с широка усмивка. – Ти спаси дъщеря ми и аз ти се отплатих за това. Но после ти спаси и мен. И сега отново съм ти длъжник.

– Нищо не съм направил – отвърна Тави.

– Твоят вик ме предупреди, Тави. Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. – Дорога смачка в прегръдка раменете на Тави и за момент той се притесни, че като нищо ще се сдобие с ново счупване. – Благодаря ти.

– Но аз не съм направил кой знае какво. Ти си този, който свърши важната работа. Поведе ордата си срещу друга орда. Срещу собствения си народ.

– Направих го, за да изплатя дълга си към теб – каза Дорога. – Каквото си започнал, трябва да довършиш. Така постъпват мъжете. – Дорога се усмихна и се изправи. – Кайтай!

Кайтай се намръщи.

Дорога я изгледа сърдито.

Тя завъртя очи с досада.

– Благодаря ти – каза троснато на Тави. – За това, че спаси живота ми.

– Ъъ. Моля – отвърна той.

Тя присви очи.

– Не мисли, че ще го забравя.

На Тави му се стори, че това прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.

– О, не, не, няма.

Кайтай се намръщи още повече, но когато заговори отново, погледът ѝ се смекчи едва доловимо.

– Ще се науча да яздя кон – заяви тя. – Ако това не е проблем за теб.

– Ъъ, разбира се, естествено. Това е страхотно, Кайтай. – Тави погледна Дорога с надежда.

Дорога завъртя очи и въздъхна.

– Трябва да вървим. Вашият главатар иска да ми благодари утре, а Кайтай трябва да си изпере туниката.

– Само кутретата ходят с туники – сопна му се Кайтай. – Глупаво е да ме караш да нося тази. Не я харесвам, не я искам. Защо не мога да нося това, което носят останалите маратски жени?

– Искаш да се разхождаш наоколо гола? – не можа да повярва Тави. – Да не си полудяла? Обличай се като нормален човек, докато сте тук.

Очите на Дорога грейнаха и лицето му се разтегли в широка усмивка.

– Хареса ми това. Много добре.

Кайтай стисна юмруци и прониза Тави с поглед, който би могъл да стрие камъни на прах. Тави едва се сдържа да не се скрие под чаршафите.

– Пфу – изсумтя Кайтай и излезе от стаята.

Дорога избухна в гърлен смях и разроши косата на Тави с жест почти като този на чичо му Бърнард.

– Обречен си, млади боецо. Обречен. Но не се отчайвай, с майка ѝ започнахме по същия начин.

– Какво? – примига Тави.

– Ще се видим отново – каза Дорога и се обърна да си върви.

– Какво? – отново попита Тави. – Майка ѝ какво? Дорога, чакай!

Дорога не забави крачка и боботещият му смях продължи да се носи, докато излизаше навън.

– Спомни си какво ти казах, Тави. Ще си поговорим отново.

Тави се намести в леглото. Намръщи се, скръсти ръце и се замисли. Мисълта, че неволно беше направил нещо доста сериозно, не му излизаше от главата.

– Да довърша каквото започнах – продължи мислите си на глас и продължи да се мръщи.

На вратата се почука. Тави вдигна поглед и видя белязаното, приветливо лице на Фейд, който му се усмихваше от прага.

– Тави – каза радостно Фейд.

– Здравей, Фейд. Ще влезеш ли? – усмихна му се Тави.

Фейд затътри крака по пода и влезе. Оглеждаше се с онзи празен поглед и носеше нещо дълго, увито в червен плат.

– Какво е това? – попита Тави.

– Подарък – каза Фейд. – Подарък, Тави.

Той му подаде вързопа. Тави се протегна да го вземе и откри, че е по-тежък, отколкото бе очаквал. Сложи го в скута си и започна да размотава плата. Оказа се един от червените плащове, каквито носеха статуите в Мемориала на Принсепс, а увит в него, в стара и износена от употреба ножница – лежеше очуканият стар меч, който Амара беше взела от Мемориала и който Фейд беше използвал на стената.

Тави вдигна очи към хилещия се глуповато насреща му Фейд.

– За теб.

– Не е нужно да продължаваш да се преструваш, Фейд – каза тихо Тави.

За момент нещо проблесна в очите на Фейд, над клеймото на „срама”. Той се загледа в Тави, за кратко, мълчаливо и му намигна.

– За теб – повтори той и се обърна да си върви.

Тави погледна към вратата и видя, че на прага стоеше човек. Беше висок, широкоплещест, с дълги ръце и крака. Лицето му не изглеждаше много по-старо от това на чичо му, но нещо в матовозелените му очи говореше, че е на повече години, отколкото изглеждаше. В тъмната му коса просветваха сребърни нишки. Беше облечен с тежко наметало от най-обикновен сив плат, което стигаше чак до земята.

– Великолепен подарък – промърмори мъжът. – Сигурен ли си, че това е твое, за да го подаряваш, робе?

Фейд вирна брадичка и Тави видя как раменете на роба се стегнаха.

– За Тави – повтори той.

Човекът на вратата присви очи, после вдигна рамене.

– Остави ни. Искам да поговоря с него насаме.

Фейд хвърли тревожен поглед на Тави, после сведе ниско глава пред непознатия. Затътри крака към вратата, докато излизаше, дари Тави с поредната глуповата усмивка и изчезна в коридора отвън.

Непознатият затвори тихо вратата зад Фейд и се настани на леглото до Тави. През цялото време зелените му очи не го изпускаха от поглед.

– Познаваш ли ме?

Тави поклати глава.

Непознатият се усмихна.

– Казвам се Гай Секстус.

Тави усети как устата му зяпва широко отворена. Той седна изправен в леглото.

– О, господине – запелтечи. – Ваше Величество, не Ви познах, съжалявам.

Гай вдигна облечена в ръкавица ръка в успокояващ жест.

– Не ставай. Имаш нужда от почивка.

– Мислех, че ще идвате утре, Ваше Величество.

– Така е. Но после реших да дойда инкогнито още тази вечер.

– Защо?

– Исках да говоря с теб, Тави. Изглежда, че съм ти длъжник.

– Аз просто се опитвах да си прибера овцете, господине – преглътна Тави. – Нищо повече. Но после всичко някак си…

– Се обърка? – добави Гай.

Тави се изчерви и кимна.

– Да, точно така.

– Така се случват тези неща. Имаш нужда от почивка, така че ще карам направо. Длъжник съм ти. Назови каква награда искаш – и ще я имаш.

Тави примига смаян срещу Първия лорд и отново зяпна.

– Каквото поискам ли? – попита той.

– В рамките на разумното.

– Тогава искам да помогнете на ранените и на семействата на убитите. Чака ни тежка зима.

Гай повдигна вежди и го погледна озадачено.

– Наистина? От всичко, което можеше да избереш, избра това?

Тави стисна упорито устни. Срещна погледа на Гай и кимна уверено.

– Невероятно – промърмори Първият лорд и поклати глава. – Много добре. Ще наредя отпускането на помощи от Короната за всички пострадали, които ще се разпределят според тежестта на загубите, по преценка на местния граф. Справедливо ли ти се струва?

– Да, Ваше Величество. Благодаря Ви.

– Но нека добавя нещо към това, Тави. Моят Курсор ми каза, че искаш да учиш в Академията.

Сърцето на Тави подскочи.

– Да, Ваше Величество. Повече от всичко.

– Това може да се окаже трудна работа за някой с твоите… ограничения, да ги наречем. Там учат синовете и дъщерите на търговци и благородници, деца от богати родове от цяла Алера. Много от тях са надарени призователи на силни фурии. Това може да те изправи пред много предизвикателства.

– Не ме интересува – отвърна на секундата Тави. – Това не ме интересува, Ваше Величество. Мога да се справя.

Гай го погледна изпитателно, после кимна.

– Вярвам, че можеш. В такъв случай, ако си сигурен, че го искаш – имаш го. Ще ти дам покровителство за приема ти в Академията и ще ти помогна в избора на области на обучение. Ти ще бъдеш академ Тави Патронус Гай. Иди в столицата. В Академията. Виж какво можеш да направиш с живота си, става ли?

Тави усети, че главата му се замайва и очите му се пълнят със сълзи. Той примига, опитвайки се да ги скрие.

– Ваше Величество! Ваше Величество, не знаете какво означава това за мен. Благодаря Ви!

Гай се усмихна и по ъгълчетата на устните му се появиха ситни бръчици.

– Сега си почини. Официалната церемония е утре. Но не забравяй, че имаш моята признателност, младежо. И моето уважение.

– Благодаря Ви, Ваше Величество.

Гай се изправи и склони почтително глава.

– Благодаря ти, академ. Ще се видим утре.

Той излезе от стаята и остави замаяния Тави. Момчето легна на възглавницата и зарея поглед в тавана. Сърцето му нап­раво щеше да изскочи. Столицата. Академията. Всичко, което е искал. Започна да плаче и да се смее едновременно. Обгърна тялото си здраво с ръце, защото имаше чувството, че ако не го направи, ще се пръсне от вълнение.

Че Първият лорд на Алера му благодари. Че ще го види утре на церемонията. Тави се замисли над всичко чуто през този ден.

– Не – промърмори той. – Има нещо, което първо трябва да свърша. Трябва да довърша започнатото.

Загрузка...