Фуриите на Калдерон

Глава ХXXIV

Кайтай се намръщи и бледите му вежди се събраха.

– Какво съм?

– Ти си момиче – повтори Тави.

– Не – прошепна гневно Кайтай. – Аз съм кутре. Докато не се обвържат с клан, всички маратски деца са кутрета. Когато се обвържа с тотем, тогава ще бъда млада женска. Дотогава съм кутре като всеки друг. Вашите разбирания не са наши разбирания, алеранецо.

Тави се вторачи в нея.

– Но ти си момиче.

Кайтай извъртя очи.

– Преглътни го, момче от долината. – Тя се изправи и бавно започна да излиза от водата.

– Чакай – изсъска Тави и протегна ръка, за да я спре.

– Какво?

– Изчакай, докато тръгнат. Ако излезеш сега, ще те видят.

– Нали съм се покрила със студеното одеяло?

– И ако минеш пред огъня, ще си единственото студено нещо там – отвърна Тави. – Стой тук, не мърдай и пази тишина. Когато огънят изгасне, те отново ще се разпръснат, за да ни търсят. Тогава ще имаме нова възможност.

Кайтай се намръщи, но бавно се върна обратно във водата.

– Нова възможност за какво?

Тави преглътна.

– Да влезем в гората. Да стигнем до голямото дърво.

– Не ставай глупав – каза Кайтай и в тона ѝ се прокрадна неохота, – Пазителите са будни. Никой никога не е стигал до дървото и не се е връщал, когато сънят на Пазителите е бил нарушен. Ние ще умрем.

– Забравяш. Аз, така или иначе, ще умра – намръщи се той. – Но така може би е по-добре. Не искам да излагам момиче на такава опасност.

Момичето го изгледа гневно.

– Нищо не се е променило, точно толкова лесно ми е да те победя сега, колкото и преди няколко минути.

– Не, не е това – поклати глава Тави.

– Тогава какво?

Той сви рамене под одеялото.

– Не мога да ти го обясня. Ние просто… ние не се отнасяме с нашите жени по същия начин, както с нашите мъже.

– Това е глупаво – каза Кайтай. – Точно както е глупаво да продължим с изпитанието. Ако нито един от нас не се върне с Благословията, изпитанието не решава нищо, все едно не го е имало. Ще чакат до новата луна и ще го проведат отново. Дотогава ще си гост на Дорога, момче от долината. Ще си в безопасност.

Тави се намръщи и преглътна, докато размишляваше. Част от него направо щеше да се разкрещи от облекчение. Можеше да се измъкне от тази странна бездна с нейните непоз­нати същества и да се върне в горния свят. И той не беше много дружелюбен, там сред маратите, но пак беше по-добре, а и поне щеше да живее до следващото изпитание. Можеше и да оцелее.

Но следващото новолуние беше след седмици. Дотогава маратите ще са тръгнали, ще нападнат гарнизона и след него и фермите в долината, включително дома му. За момент във въображението му изникна картина: връща в Бърнардхолт и го намира изоставен, обгърнат в тежката миризма на разлагаща се плът и изгоряла коса; отваря една от портите и вижда ято мършоядни врани да отлитат във въздуха, оставяйки на студената земя обезобразени и неразпознаваеми телата на хората, които е познавал цял живот. Леля му. Чичо му. Фредерик, Берите, старата Бите и още толкова други.

Краката му се разтрепериха – не от студа, а от внезапно споходилата го мисъл, че не можеше да им обърне гръб сега. Ако завръщането с тази глупава гъба означаваше по-добър шанс за оцеляване на семейството му в това, което предстоеше да се случи, тогава единственото, което можеше да направи, е да положи всички усилия, за да я намери и занесе обратно. Не можеше да се предаде сега, не можеше да побегне, дори това да означава да се изложи на смъртна опасност.

Можеше да свърши като онази врана, погребан в кроач, изяден жив. За кратко бледите цветни очи на Пазителите обсебиха ума му. Бяха толкова много. И все още бяха така близо, скупчени пред вече угасващия огън, пъплеха като обезумели един връз друг, във всички посоки, а дългите им възлести крака пристъпят върху кроач, леки като перца. Твърдите им, наподобяващи кожа, обвивки скърцаха, когато се търкаха една в друга. И миришеха – остра и парлива воня, необяснима, непозната, чужда. Когато осъзна, че ги надушва, Тави усети как космите по врата му настръхнаха и се разтрепери още повече.

– Трябва да отида – каза той.

– Ще умреш – каза Кайтай. – Това, което искаш да направиш, е невъзможно.

– Аз отивам.

Тя сви рамене и каза:

– Животът си е твой, щом искаш да го загубиш. Погледни се. Толкова силно трепериш, че чак зъбите ти тракат.

Особените ѝ матови очи се задържаха на него, напрегнати, любопитни. Тя не зададе въпроса, но Тави почти го чу: Защо?

Той пое дълбоко дъх и потрепери.

– Няма значение. Няма значение, че ме е страх. Трябва да взема тази гъба и да се върна горе. Само така мога да помогна на семейството ми.

Кайтай се взираше мълчаливо в него. После кимна и на лицето ѝ се изписа разбиране.

– Сега разбирам, момче от долината – каза тихо тя. Огледа се и добави: – Не искам да умирам. Семейството ми не е заплашено. Свободата от баща ми ще е безполезна, ако съм мъртва.

Тави се замисли, прехапа устните.

– Кайтай, има ли причина да не можем и двамата да вземем Благословията? – попита той. – Какво ще стане, ако двамата се върнем с нея едновременно?

– Това ще означава, че според Единствения всяка страна по спора има основание – каза тя. – Тогава главатарят ще трябва сам да вземе решението.

– Чакай малко – каза Тави и сърцето му заби лудо. – Искаш да кажеш, че ти ще се освободиш от баща ми и той ще може да изведе своите хора от битката с моите хора?

Кайтай примига, после бавно се усмихна.

– По волята на Единствения – да. Това може би е бил планът на баща ми от самото начало. – Тя притвори за момент блесналите си очи, после добави разпалено: – Проблемът е, че Дорога не изглежда много мъдър главатар. Нищо чудно, че майка ми го е обичала.

– Тогава ще действаме заедно – каза Тави и подаде ръка на момичето. Тя я погледна озадачено и повтори жеста. Ръката ѝ беше слаба, гореща, силна. Тави я разтърси и каза: – Това значи, че сме съгласни да действаме заедно.

– Много добре – каза Кайтай. – А сега какво правим?

Тави погледна към Пазителите, които се разпръсваха бавно, наслуки, пълзейки в различни посоки, едни по-бързо, други едва-едва.

– Имам план.

Час по-късно, покрит с подгизналото и студено одеяло, Тави се придвижваше тихо по гладката повърхност на кроач, бавно и равномерно. Вървеше и броеше крачките си. Вече бе изминал около петстотин. На десетина фута пред него вървеше Пазител, бавно и целенасочено, отправил се към древното дърво в средата на гората. Тави го следваше от няколко минути, като през цялото това време той нито се обърна, нито показа, че е усетил присъствието му. Тави беше уверен, че знаеше как да надхитри създанията. Засега, докато внимаваше да пази тишина и да се движи плавно, беше на практика невидим за тях.

Огромното дърво приближаваше отпред и с всяка следваща крачка Тави започваше да се чуди все повече, дали думата дърво бе подходящата за това, което вижда.

Въпреки че кроач покриваше изцяло останалата част от гората със сияещия си зелен покров, върху това дърво – гладко, без клони, право – стигаше едва до десет-петнайсет фута от земята. Дънерът му беше огромен, цялата му обиколка сигурно беше колкото тази на стените на Бърнардхолт. Изглеждаше така, сякаш няма никаква кора – просто стотина фута гладко дърво, завършващо с неравни ръбове, сякаш е било пречупено от гигантска ръка, а после назъбеният му край е бил загладен от времето.

В основата на дървото имаше подобен на пещера отвор – неправилен триъгълник с полегати страни, точно където дънерът се разделяше на две и така образуваше естествен вход към вътрешността му. Тави спря и проследи с поглед Пазителя, който влезе бавно в дървото. В същия момент друг Пазител излезе от другата страна на отвора, сякаш през дънера минаваше тунел.

Тави остана на място и продължи да наблюдава. След малко същият Пазител, когото беше следвал, или пък друг, излезе от дървото от абсолютно същото място. После дойде друг, допълзя от другаде, влезе в дървото и след няколко секунди също излезе.

Пазителите явно внасяха нещо в дървото. Но какво? Нещо малко, съдейки по това, колко бързо излизаха, веднага след като са се шмугнали вътре – бяха досущ мравки, влизащи и излизащи от мравуняка си. Храна? Вода? Какво носеха?

Тави поклати глава и докосна одеялото с пръсти. Все още беше студено, но не толкова, колкото преди малко. Въздухът на дъното на пропастта беше прекалено топъл. Знаеше, че трябваше да бърза, с всеки изминал миг прикритието му ставаше все по-неефективно.

Тави се опита да овладее препускащите удари на сърцето си. Ами ако тези буболечки бяха по-умни, отколкото предполагаше? Ами ако му бяха позволили да дойде дотук просто защото такава бе целта им? Ами ако просто го бяха подлъгали да дойде на място, от което няма да може да избяга, и сега се готвеха да се нахвърлят отгоре му и да го изядат?

И какво изобщо имаше в това дърво, помисли си той. Какво ли имаше вътре, на което Пазителите носеха разни неща? Ако наистина бяха като мравките и живееха в колония, в която едни носеха храната, други се биеха и така нататък, тогава сигурно имаха царица. В такъв случай възможно ли бе тя да е вътре, в самото сърце на царството им?

Още поне дузина въпроси преминаха през ума му, преди да осъзнае, че всъщност просто си губи времето. Нямаше отговорите на тези въпроси, а нямаше и да ги получи, ако останеше тук – просто щеше да се стопли. И да стане по-уязвим.

Продължи да брои наум и стигна петстотин.

Затаи дъх, готов да побегне, ако планът се обърка, макар вътрешно да знаеше, че шансовете му да се добере обратно до скалната стена бяха нищожни. Зачака. Нищо не се случи.

Обзе го паника и сърцето му заблъска в гърдите. Да не би Кайтай да го е изоставила и да се е отказала от своята роля в плана? Да не би нещо да се е объркало? Да не би да са я открили и убили, преди времето да изтече? Дали тя изобщо можеше да брои до петстотин? Какво се беше объркало?

Тави остана неподвижен и продължи да брои, решен да преб­рои още веднъж до сто, преди да побегне.

В този момент тишината на застиналата Восъчната гора избухна в симфония от кресливи писъци. Ако Тави не го беше видял с очите си, никога нямаше да повярва, че толкова много от Пазителите са били толкова близо до него, през цялото време, без изобщо да подозира за присъствието им. Извираха отвсякъде в сияещия кроач, пробиваха си път през восъчната повърхност на гората, падаха от светещите клони на усуканите дървета, плъпнаха от вътрешността на гигантското дърво. Бяха стотици и въздухът затрептя от пронизителното свирене, от цвърченето, тракането на щипци и скърцането на триещите се една в друга обвивки.

Скован от паника, Тави замръзна на място. Едва се сдържа да не хукне при внезапната им поява. Един от Пазителите мина толкова близо покрай него, че почти докосна подгизналото одеяло.

Всички се втурнаха в една посока – противоположна на онази, която водеше обратно към въжетата и горния свят. Кайтай беше свършила работата си. Явно просто е брояла по-бавно от него. Беше използвала половината от оставащото им масло и кремъка, за да запали огън, който да привлече Пазителите. Ако всичко бе минало добре и тя се придържаше към плана, сега вероятно вече вървеше към въжетата, скрита под мокрото си одеяло.

И последният от Пазителите изчезна сред сияещите дървета. Сега Тави трябваше да изпълни своята част от плана.

Буца заседна в гърлото му. Почувства краката си така, сякаш нямаше нито мускули, нито сухожилия. Умираше от страх, че всеки момент може да се огънат и това ще е достатъчно да затъне в зеления кроач. Насили се да забави дишането си, увери се, че е овладял треперенето си и то няма да предизвика резки движения, които да доловят Пазителите. Тръгна напред и влезе в дънера на дървото.

Отвътре кроач не покриваше пода и стените с гладкия слой, с който покриваше гората – беше разлят, наслоен и натрупан на купчинки като пшеница в хамбар. Големи спираловидни примки от него се извиваха нагоре по стените или се преплитаха сложно една в друга като червата на огромен и сияещ звяр. Объркан и смаян, Тави не можа да откъсне очи от тях. Това беше един необичаен, чужд, но красив посвоему свят – странен, смущаващ и пленителен.

Той отмести поглед от плетеницата и се приближи до една от стените, където вероятността случайно появил се Пазител да се натъкне право на него бе по-малка. Огледа се, опита да се ориентира по описанието на Кайтай.

Тръгна през зловещата тишина във вътрешността на дървото и заобиколи струпан на могила – като гигантски мравуняк – кроач. Продължи напред през надигнатия на бабуни кроач, под повърхността на който може би се спотайваха още хиляда Пазители.

В средата на това надиплено поле, точно както беше казала Кайтай, откри гъбите. Растяха в кръг около основата на сияеща могила, висока два пъти колкото човешки ръст, с обиколката на малка къща. От нея пулсираше бледа зеленикава светлина и на Тави му се стори, че във вътрешността ѝ вижда размазаните очертания на нещо тъмно, слабо.

Доближи могилата и внезапно бе обзет от усещането за някакъв дълбоко първичен страх, обля го като студен порой, много по-мразовит от подгизналото одеяло, което носеше като наметало. Коленете му омекнаха още повече и задиша на пресекулки.

Всъщност Кайтай беше наистина красива, помисли си той. Въпреки че беше дивачка, имаше нещо много вълнуващо в лицето ѝ, в очите ѝ. Ако не беше облечена в тази парцалива туника (която, сега като се замисли, беше безсрамно къса), щеше да прилича много повече като момиче, нямаше да изглежда толкова дива. Разбира се, вече си я беше представил и без туниката. Ако ѝ беше казал да се потопи повече във водата, тя може би щеше да я съблече цялата. Мисълта го накара да се изчерви, но образът на момичето – съблазнително със своята екзотична привлекателност – остана още дълго в мислите му.

Тави разтърси рязко глава. Какви ги мислеше? Сега трябваше да внимава и да вземе Благословията на нощта. Тъмните гъби имали нещо като остри бодли по долната част на стеблата си, беше казала Кайтай, тя веднъж се набола на тях и подутините ѝ останали с месеци.

Тави се огледа, но не видя Пазители. Възможно бе и да се заб­луждава, знаеше го. Само на една ръка разстояние може би се спотайваха цяла дузина. Но без значение колко го беше страх, трябваше да продължи.

В крайна сметка това беше историята на неговия народ. Алераните никога не бяха оставяли страха или възможността за провал да ги спре по пътя им към победа и просперитет. Най-древната им история, беше му разказвал веднъж чичо му, се простирала толкова назад в миналото, че кожата, пергаментът и камъкът, върху които била написана, отдавна са се изтрили. Алераните дошли в Карна от другаде, били едва няколко хиляди, озовали се сами срещу цял един свят. Надделели над Ледените хора, над Децата на слънцето, а крепостта им в джунглата Февърторн отблъсквала марати и каними с векове и така завладели земите на Алера и ги превърнали в свой дом. Контролирали моретата около дома си, преградили със стена севера и така държали Ледените хора настрана, победили маратите в множес­тво кръвопролитни битки. Със своите фурии и владение над стихиите алераните доминирали над света и нямало друга раса или народ, които да претендират за господство над тях.

Тави потрепери и примига. Сигурно беше стоял неподвижно, с протегната към една от гъбите ръка, в продължение на почти цяла минута. Какво му ставаше?

Когато посегна към гъбата, тилът му настръхна. Трябваше да побърза, пое си дъх, откъсна една, после още една и внимателно ги пъхна в кесията на колана си.

И тогава му се стори, че видя как нещо в огромната могила пред него се размърда.

Тави вдигна рязко глава. Трепна, почувства моментална, гореща болка в пръстите на ръката. Беше се набол на бодлите на гъбата. Разтърси ръка и капчици кръв отхвръкнаха и описаха дъга във въздуха, блестейки на фона на сияещата могила отпред.

Тави се загледа в могилата и капчиците от собствената му кръв по нея. Повърхността на светещия кроач неочаквано започ­на да пулсира, изпъкна и се накъдри на вълни под капките кръв. Движеше се като кожата на някакво огромно, зловещо създание и от това го побиха нови тръпки. Пред очите му капчиците изчезнаха в могилата, потънаха в зеленикавия кроач като снежинки по повърхността на езеро, точно преди появата на първата ледена кора.

Неясната фигура в могилата внезапно потръпна. Раздвижи се – бавно протягане на крайници, отпуснато, плавно, сякаш се пробуждаше след безкрайно дълъг зимен сън. И не просто видя, той почувства движенията му, парализираха го, пронизващи, свирепи, като погледа на някакъв древен и ужасен звяр.

Ужас обхвана Тави, суров, горещ ужас, който разпали огън в крайниците му и изпепели всяка мисъл в главата му, освен една: бягай.

Тави се обърна рязко и забравил всякаква предпазливост, побягна панически.

По-късно нямаше да помни много от това бягство. Едно, може би две пронизителни изсвирвания проехтяха сред дърветата зад него, но той ги остави след себе си, летеше. Краката му едва докосваха кроач, ужасът му даваше криле, до този момент не бе предполагал, че е способен да тича така бързо.

Хвърли поглед през рамо и видя нещо, в основата на огром­ното нещо, от чиято вътрешност бе избягал. Беше високо, лъщеше – не приличаше на нищо от този свят. То стоеше вътре, в огромната хралупа в гигантското дърво, точно пред входа, и Тави не го видя добре, но го почувства – дълбоко в себе си, ужасяващо близко и неподлежащо на описание чувство.

Пронизителното ниско изсвирване, което се разнесе през дърветата, се стори на Тави като някакъв отвратителен, подигравателен смях.

Тави хукна с всички сили и повече не се обърна.

Бяга, докато краката му не започнаха да горят и не почувства, че повече няма да издържат и ще се откъснат от тялото му. Почти пропусна тънката ивица от одеялото, която беше откъснал, преди да тръгне, и беше завързал за един нисък клон, за да се ориентира на връщане. Насочи се към нея, а оттам забеляза следващата, и следващата, очертали пътя му за бягство към въжетата в подножието на скалата.

– Алеранецо! – чу глас пред себе си. Миг по-късно Кайтай се спусна на земята от един клон. – Взе ли я?

– Взех две – проскимтя задъхан Тави, – повече не можах.

Кайтай протегна ръка и Тави пъхна една от гъбите в нея.

– Тръгвай! Тичай, тичай! – изкрещя му тя.

Кайтай кимна и се наведе към земята. Тави спря зад момичето, подскачаше нетърпеливо на място и не спираше да се озърта.

– Побързай – каза задъхано той, – давай, давай, давай!

С каменно изражение на лицето и завидно спокойствие, Кайтай извади кремъка и го удари в металното стъргало. Към напоеното с масло одеяло, което лежеше пред тях, полетяха искри. Когато пламъците лумнаха нагоре, Кайтай бързо се дръпна назад и затърси пипнешком края на кордата от въдицата, която Тави беше потопил в ледената вода, преди да тръгне. Започна да тегли припряно връвта. Краят ѝ беше преметнат през един от най-високите клони на дървото, там, над прегръдката на кроач, където започваха живите листа на короната. Оттам се спускаше отново надолу, където беше завързана за единия край на напоеното с масло одеяло. Кайтай дръпна рязко кордата и пламтящото одеяло се издигна в клоните на дървото и увисна сред листата.

Короната избухна в пламъци и за пореден път от кухото дърво в средата на гората се понесе хор от ужасяващите пронизителни писъци на Пазителите. Едно по-пронизително изсвирване се извиси над общата какофония от писъци и раздра настъпилата след малко тишина.

Кайтай се вторачи в Тави и ококори очи.

– Какво беше това? – попита.

– Не знам – отвърна Тави, – но, ъъ, мисля, че, ъъ, аз го събудих.

Двамата се спогледаха, обърнаха се и хукнаха към въжетата, към безопасността на горния свят. Тави видя Пазителите, които прииждаха отвсякъде и се стичаха през гората към огъня – вълни от светещи очи, възлести крака и подобни на кожа обвивки.

Тави беше стигнал до въжетата, а Кайтай беше само на няколко крачки зад него, когато от забулените с кроач дървета над тях нещо полетя към земята – висока, слаба фигура с невероятно бързи движения. Каквото и да бе то, със сигурност не беше Пазител, защото протегна един дълъг крайник и пръстите му, твърди, покрити с хитин, се стегнаха около глезена на Кайтай и я повалиха на земята. Момичето изпищя и започна да се извива и дърпа, за да се откопчи от здравата им хватка.

Тави не видя всичко, което последва, само отделни образи, частици от цялата случка. Помнеше, че когато се обърна, видя нещо наподобяващо отвратителна оса с полупрозрачни криле, които пърхаха и блестяха със сиянието на кроач. То се надвеси над Кайтай, изгърби се и главата му се спусна рязко надолу. Впи щипци в бедрото на Кайтай, която изпищя пронизително и заб­лъска с юмруци главата на създанието. После очите ѝ се обърнаха и тялото ѝ се разтресе и сгърчи в болезнен спазъм. Ръцете и краката ѝ вършееха във всички посоки. Опитваше се да крещи, но от гърлото ѝ излизаше само дрезгаво, накъсано ръмжене.

Покритата със зеленикавата слуз на кроач оса вдигна глава и изсвири пронизително, от което цялата гора прокънтя, като огласена от огромна камбана. Създанието размърда щипците си и от тях покапа кръв. Тави зърна фасетъчни като на насекомо очи и нещо като жълтеникава течност по раните на Кайтай.

– Момче от долината! – разнесе се далече отгоре глас. Тави вдигна поглед и видя Дорога. Беше се надвесил силно напред от ръба на скалата и едната му ръка стискаше въжето. Дори от това разстояние Тави забеляза тъгата по лицето му. – Алеранецо! Не можеш да я спасиш! Качвай се!

Погледът на Тави зашари от Дорога, към момичето на земята, после към изчадието, надвесено над треперещото ѝ тяло, и обратно. Завладя го ужас, устата му се изпълни с противен кисел вкус, погледът му се замъгли, не виждаше. Стисна въжето, безпомощен, безсилен.

Кайтай му спаси живота.

Довери се на плана му.

Той беше последната ѝ надежда.

Тави пусна въжето.

Обърна се и побягна – не към създанието, надвесено над Кайтай, а покрай него, покрай няколко сияещи дървета, към онова, което бяха подпалили. Пазителите бяха навсякъде. Чуваше ги как се приближават през гората, крясъците и пронизителните им изсвирвания кънтяха отвсякъде.

Без да забавя ход, Тави се хвърли към един от по-ниските клони на дървото, издърпа се нагоре и започна да се катери нагоре, към огъня. На половината път до върха се озова лице в лице с Пазител, който се стресна от появата му и затрака с щипци.

Нямаше време за мислене. Ръката на Тави се стрелна към колана, където беше сложил странния извит нож на Фейд. Замахна към съществото. То отстъпи. Тави го последва по ствола, като не спираше да размахва ножа.

Пазителят нададе писък и падна заднешком от дървото, с размахани във въздуха крака. Тялото му прелетя двайсетте фута до земята и се сгромоляса с глух пукот и плясък върху кроач. Тави погледна надолу и го видя да се гърчи по гръб, риташе с крака, а пукнатото му тяло оставяше сияеща следа по земята.

Тави чу, че идват още Пазители. Продължи да се катери, докато не достигна първия клон, непокрит с кроач. Беше тънък, нямаше да го издържи. Малко по-напред, на същия клон висеше горящото одеяло и пламъците бяха плъзнали от него към ствола на дървото.

Тави замахна с ножа и стоманата се вкопа в мекото дърво. После захапа острието със зъби и задърпа с две ръце клона.

Той се огъна, после се пречупи и се обели от дървото. Тави запълзя надолу, влачейки след себе си дългия клон с горящите листа и пропитото с масло одеяло. Когато стигна до земята, побягна към Кайтай.

Създанието го видя да идва, обърна се към него, разпери широко покритите си с хитин ръце, отвори челюсти и изсъска зап­лашително насреща му. Хилядите фасети на очите му блестяха с отразената от огъня светлина, но създанието изглеждаше слузесто, незавършено, сякаш не бе достигнало крайната си форма, каквато и да бе тя. Полуродено, полуживо, огромното, подобно на оса същество запърха с тракащите си криле и изсвири на Пазителите около него.

Тави изкрещя и замахна напосоки с клона, който остави широка огнена опашка във въздуха след себе си.

Нещото изсъска отново, дръпна се от пламъците и рязко прибра криле.

Тави се възползва от стъписването му, замахна с клона нап­ред и започна да изтласква съскащото чудовище назад от неподвижното тяло на Кайтай. Тя лежеше неподвижно, пребледняла, с широко отворени, невиждащи очи. Гърдите ѝ се повдигаха едва, дишаше тежко. Тави прокара ръка под нея и паниката и обзелият го ужас му дадоха силите, за да я вдигне от земята и преметне през рамо. Олюля се под тежестта ѝ, но продължи да стиска клона и да го размахва бясно около себе си.

Съществото отскочи с лекота назад и се приземи до стената, на няколко ярда от въжетата. Ужасните му очи не се откъсваха от него.

О, врани, помисли си Тави. То знае. То знае, че отивам към въжетата.

Ако не се махнеше оттук, с него беше свършено. Даже и нещото да не скочеше върху него, скоро Пазителите щяха да го докопат. Отгоре на всичко силата, която му даваше ужасът, вече започна да се изчерпва. Изнемогваше под тежестта на момичето. Трябваше да заведе поне Кайтай до въжетата. Можеше да я завърже за крака, а Дорога да я изтегли.

Дорога. Тави погледна нагоре и видя бледия силует на маратския главатар, надвесен от ръба на скалата, приковал поглед в него.

– Кураж, момче от долината! – извика главатарят на гаргантите и изчезна от поглед.

Все още имаше шанс. Насочи клона напред като копие и се втурна към съществото, което се отдръпна пъргаво покрай стената, пристъпвайки странично като рак. Тави погледна над него, към един издаден, оголен ръб на скалата. Не. Трябваше да го накара да се премести напред, към него, към въжетата.

Тави стисна ядно със зъби острието в устата си. Хиляди фурии, Кайтай, надявам се това да свърши работа, каза си наум. Стовари грубо тялото на момичето на земята, после скочи към най-близкото въже и започна да се катери.

Съществото изпищя пронизително и се хвърли към него. Тави знаеше, че няма шанс да му избяга, нито да го победи така, увиснал на въжето, но извади ножа от устата си и замахна към нещото.

То спря, поколеба се, далече от обсега на острието. Ужасната му глава се килна на една страна, сякаш преценяваше тази нова заплаха.

– Дорога? – изкрещя Тави. – Ето го, ето го!

Отгоре се разнесе тежкият басов рев на Дорога, измъчен, но изпълнен с гняв и предизвикателство.

Тави никога не би повярвал, че човек може да повдигне скала с подобни размери. Но когато Дорога отново се появи на ръба на скалата, беше вдигнал над главата си камък с големината на ковчег. Мускулите на ръцете, раменете и бедрата му бяха издути до пръсване от напрежението. Той напрегна цялото си тяло и с едно мощно движение изтласка огромния камък, който полетя към съществото.

Чудовището рязко завъртя глава, право назад, за да погледне зад гърба си. Избръмча с криле, но твърде бавно, за да избегне напълно падащия камък, който прелетя на по-малко от една длан разстояние от Тави. Съществото отскочи настрани от стената, но докато летеше във въздуха, камъкът го закачи и го запрати, въртейки се, обратно към земята. Канарата се стовари с трясък върху кроач и пръсна фонтани зеленикава слуз и натрошен камък.

Тави усети пареща болка в крака си и погледна надолу. Видя, че панталонът му беше разкъсан от летящо парче скала, а по крака му имаше кръв. Отгоре се чу предизвикателният триумфиращ вой на Дорога – мощен рев, който разтърси стените на пропастта.

Съществото нададе писък, по-пронизителен, изпълнен с гняв и, помисли си Тави, този път със страх. То се надигна от земята, но не успя да се изправи и започна да се влачи обратно към дърветата, откъдето просветнаха блещукащите очи на дузини Пазители.

Тави пусна ножа, спусна се по въжето и изтича до Кайтай. Хвана я и като пъхтеше от усилие, започна да я влачи на бързи тласъци по земята към въжетата.

– Алеранецо – прошепна тя и отвори очи. Лицето ѝ беше изкривено от болка. – Алеранецо, твърде късно. Отрова. Баща ми. Кажи му, че съжалявам.

Тави се вторачи в нея.

– Не – прошепна той, – Кайтай, не. Почти се измъкнахме.

– Планът беше добър – каза тя.

Главата ѝ увисна на една страна и очите ѝ се обърнаха.

– Не – изсъска ядосано Тави. – Не, враните да те вземат! Не можеш!

Той бръкна в кесията на колана си, започна да тършува из нея, а сълзите замъглиха погледа му. Трябва да има нещо. Не можеше просто да умре. Не можеше. Бяха толкова близо.

Нещо остро се заби в пръста му и острата болка прониза ръката му. Проклетата гъба пак го набоде с шиповете си. Благословията на нощта.

„Треска. Отрова. Нараняване. Болка. Дори старост. Има сила над всичко. Няма нищо по-ценно за нашия народ от това.“

Хлипайки, Тави взе гъбата и забравил за болката, започна да къса бодлите с пръсти. Навсякъде около него се надигаха пронизителните крясъци, приближаваха се, въпреки че все още горящият клон явно беше объркал и забавил някои от Пазителите.

Тави се наведе, пъхна ръка под главата на Кайтай и я повдигна. Протегна се към раната на бедрото ѝ и смачка гъбата в юмрук.

Миришещата на мухъл бистра течност се процеди между пръстите му и покапа върху раната, смесвайки се с кръвта и жълтеникавата отрова. Кракът на Кайтай потрепна при досега с течността и момичето рязко пое дъх.

Тави поднесе останалата част от гъбата към устата ѝ и я притисна към устните.

– Изяж я – каза настоятелно. – Изяж я, трябва да я изядеш.

Устните на Кайтай трепнаха и тя инстинктивно задъвка. Преглътна гъбата, отвори бавно очи и погледна към Тави.

Времето спря.

Тави осъзна, че не може да откъсне очи от нейните, изведнъж беше започнал да я усеща, усещаше я по начин, по който не беше усещал никой друг досега. Пръстите му долавяха и най-малката гънка на кожата ѝ. Изпита внезапно желание да пос­тави ръка на гърдите ѝ, да почувства ритъма на сърцето ѝ, което бавно набираше сила. Долавяше тласъците на кръвта във вените ѝ, страха, разкаянието и объркването, които изпълваха мислите ѝ. И когато очите ѝ се фокусираха върху него, мислите ѝ се проясниха. Тя разтвори широко очи и Тави разбра, че и тя беше усетила присъствието му по същия начин.

Без да сваля очи от неговите, Кайтай протегна ръка и докосна гърдите му, притисна силно пръсти, за да почувства биенето на сърцето му.

Моментът се проточи, безкраен, сякаш застинал във времето. Тави вече не можеше да различи ударите на своето сърце от тези на нейното, чуваше шуртенето на кръвта във вените си, чуваше и нейните. Сърцата им туптяха като едно, в пълен синхрон. Мисълта за това ускори пулса му и нейният направи същото. Лицето му пламна, веднага последвано от нейното. Той се вгледа в учудването в очите ѝ и разбра, че то е просто отражение на това в неговите.

Ароматът ѝ, свеж и див, го обгърна като пелена, процеди се в него, като нещо живо. Формата на очите ѝ, бузите ѝ, устата ѝ. В този момент той видя красотата на лицето ѝ, която щеше да дойде с времето, силата, която тепърва щеше да натрупа, смелостта и безразсъдната находчивост, които самият той притежаваше – диво, пламенно негово отражение.

Силата на емоциите замъгли погледа му и той примига, за да прогони сълзите, и с учудване забеляза, че Кайтай примигваше по същия начин, а очите ѝ, влажни и замъглени, се бяха налели със сълзи.

Когато прогони сълзите, очите му се насочиха към нейните, но срещнаха не матовите тъмни зеници, а дълбоки изумруденозелени вирове.

Зелени като неговите.

– О, не – прошепна стъписана Кайтай. – О, не.

Отвори уста и понечи да се надигне. Тялото ѝ потрепери и се отпусна в ръцете му, внезапно връхлетяно от пълно изтощение.

Мигът, в който времето беше спряло, свърши.

Замаян, Тави вдигна глава и видя един Пазител, който се промъкваше покрай горящия клон. Изправи се на крака, придърпа нагоре Кайтай и се запрепъва заднешком към въжетата. Стъпи в примката в края на едното, после се пресегна за другото и го уви около кръста си и около краката на Кайтай, привързвайки я към себе си. Не беше готов, когато Дорога започна да дърпа въжето. Другото въже също тръгна, може би Хашат беше започ­нала да го дърпа едновременно с първото.

Тави се вкопчи във въжето и в Кайтай, не беше сигурен кое от двете стискаше по-силно. Затвори очи и не ги отвори, докато двамата с Кайтай не стигнаха ръба на скалата и не се озоваха на студения, свеж, чист сняг. Когато отвори очи, седеше на земята, облегнат с гръб на един камък. Забеляза до себе си оголената влажна земя, откъдето Дорога беше извадил скалния къс, който запрати върху чудовището.

След секунда осъзна, че Кайтай лежи до него, сгушена под едната му ръка, топла и отпусната, почти в безсъзнание. Той я притисна нежно до себе си. Не беше сигурен защо, знаеше само, че иска тя да спи, да събира сили и да бъде точно там, където беше сега.

Тави вдигна поглед и видя, че Хашат ги наблюдава с очи, пълни с удивление, което постепенно премина в негодувание. Обърна се към Дорога и каза:

– Какво ще направиш по въпроса?

Главатарят на гаргантите, все още с изпъкнали вени по ръцете и бедрата, отметна назад глава и изригна в плътен, ехтящ смях.

– И двамата знаем, Хашат. Свършено е.

Главатарят на конете се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.

– Досега не съм чувала за подобно нещо – каза тя. – Това е неприемливо.

– Така е – избоботи Дорога. – Но сега пред нас стоят други проблеми.

Хашат тръсна глава и отметна гривата от очите си.

– Не ми харесва тази работа – каза примирено тя. – Това беше номер. Ти ме изигра.

Очите на Дорога проблеснаха и на устните му заигра усмивка, но той каза строго:

– Съсредоточи се върху това, за което сме тук, Хашат.

– Изпитанието – каза маратката и се обърна към Тави. – Е, алеранецо, взехте ли Благословията?

Тави потръпна и най-неочаквано се почувства пълен глупак. В цялото вълнение и объркване беше забравил за изпитанието. Беше забравил, че използва гъбата, която му беше нужна, за да победи Кайтай. Спаси живота ѝ, но загуби изпитанието. Собственият му живот беше загубен. Сега обединените марати щяха да се вдигнат срещу народа му.

– Аз… – каза Тави и посегна към кесията на колана си, където напипа нечия топла ръка…

Погледна надолу и видя Кайтай да изважда ръка от кесията. Очите ѝ, вперени в неговите, се затвориха за кратко и той по-скоро почувства, отколкото видя безмълвната благодарност в тях, уважението заради смелостта му.

– Постъпи толкова глупаво – прошепна тя, после отново затвори очи.

Тави бръкна в кесията и намери втората Благословия на нощ­та там, където я беше оставила Кайтай. Извади я и я поднесе с набодени, кървящи пръсти на Дорога.

Той коленичи пред Тави и прие Благословията с мрачно изражение на лицето. Погледна към гъбата, после към бедрото на Кайтай, където беше засъхнала жълтеникавата отрова. Очите му се разшириха и се насочиха отново към Тави. Килна глава на една страна, втренчи се в него и Тави разбра, че главатарят на гаргантите беше разбрал точно какво се беше случило в странната зелена пропаст.

Дорога протегна огромната си ръка и погали нежно светлата коса на Кайтай. После вдигна очи към Тави.

– Обичах майка ѝ толкова много. Кайтай е единственото, което ми остана от нея. Смел си, алеранецо. Рискува живота си, за да спасиш нейния. И така спаси не един, а двама, които обичам. Двама от моето семейство.

Маратът се изправи на крака и протегна ръка към Тави.

– Ти защити моето семейство, моя дом. Единствения повелява да ти се отплатя, алеранецо.

Тави пое рязко дъх и погледна към Хашат. Очите на война кон блестяха от вълнение. Тя въздъхна и сложи ръка на дръжката на сабята си.

– Ела, младежо – каза тихо Дорога. – Дъщеря ми има нужда от почивка. Чака ме много работа, ако искам да ти се отплатя. Ще дойдеш ли с мен?

Тави пое дъх и когато заговори, гласът му звучеше, поне на него, по-дълбок и по-спокоен от преди. Като никога, дори не пот­репна.

– Ще дойда с теб.

Хвана ръката на Дорога. Огромният марат се усмихна широко и вдигна Тави на крака.