Фуриите на Калдерон

Глава ХІX

Тави бягаше с всички сили.

Мускулите го боляха, множеството драскотини и ожулвания пращаха назъбени светкавици от болка по кожата му, но той продължи да тича. В началото Амара тича безмълвно до него, почти без да куца, но след четвърт миля движенията ѝ станаха несигурни и започна да стене при всяко издишване. Тави забави крачка и се изравни с нея.

– Не – каза тя задъхано. – Ти продължавай. Дори и аз да не стигна до графа, ти трябва на всяка цена да успееш.

– Но кракът ти…

– Не мисли за мен, Тави. Тичай.

– Трябва да се насочим на изток – каза Тави, без да се отделя от нея. – Ще трябва да намерим място да прекосим Бързата река, но на другия ѝ бряг има гъста гора. Там можем да им се измъкнем.

– Един от мъжете – каза задъхано тя, – е призовател на горски фурии. Много силен.

– Не и в тази гора – отвърна Тави. – Единственият човек, когото познавам, който някога е успял да се спогоди с тези фурии, е чичо ми, при това му е отнело години. Показа ми как да се промъквам покрай тях.

Амара кимна одобрително и когато приближиха върха на един хълм, забави крачка.

– Хубаво. Ти, ела тук. – Тя махна с ръка на Фейд и той послушно отиде при нея. Амара издърпа лъка на Бърнард и стрелите от вързопа. Опря единия край на дървото в стъпалото си и се облегна на него с цялата си тежест, за да закачи тетивата, после го взе в ръка и вдигна стрелите от земята. – Искам вие двамата да влезете в тази гора. Не спирайте да вървите.

– А ти какво ще правиш? – преглътна тежко Тави.

Амара извади меча от вързопа и го мушна в импровизирания си колан.

– Ще се опитам да ги задържа тук. От високото ще ги видя най-добре, когато дойдат.

– Но ако останеш тук на открито, те просто ще ти пуснат една стрела.

– Сигурна съм, че вятърът ще е неподходящ за стрелба с лък – усмихна се мрачно Амара. – Остави ми малко от солта. Когато бурята удари, ще можем да се съсредоточим в това, да им се измъкнем.

– И ние ще останем. Ще ти помогнем – каза Тави.

– Не. Вие двамата продължавайте напред. За всеки случай, ако нещата се объркат тук. До сутринта ще ви намеря.

– Но…

– Тави. – Амара се обърна към него и го погледна намръщено. – Няма да мога да се бия с тях и да те пазя едновременно. Тези хора владеят силни фурии. С нищо не можеш да ми помогнеш.

Думите ѝ му подействаха като удар с ръка. Надигналите се в гърдите му гняв и безсилие почти заглушиха болките от раните.

– Не мога да направя нищо за теб – каза тихо той.

– Тук бъркаш. Те ще използват земните и дървесните си фурии да проследяват теб, не мен. Така ще мога да им устроя засада и с малко късмет – да ги спра. Продължавай напред и им привлечи вниманието.

– А техният призовател на земя няма ли да те забележи? – попита Тави. – Също така, щом владеят и горски фурии, няма да можеш да се покатериш на дърво, за да се отдалечиш от земята.

Амара погледна на север.

– Когато бурята се развихри, с всичките фурии в нея… – Тя поклати глава. – Но дотогава имам предимство. Сирус.

Тя затвори очи за момент и вятърът се завихри около нея. Накара широките ѝ дрехи да заплющят, въпреки че тези на Тави, който стоеше само на крачка-две от нея, не помръднаха. Амара разпери леко ръце и вихрушката я отлепи от земята, вдигайки облак прах и скреж, който обви краката ѝ до коленете. Тя увисна във въздуха на място, отвори очи и се понесе леко вляво, после отново вдясно.

Тави я зяпна с ококорени от удивление очи. Досега не беше виждал толкова силна въздушна фурия.

– Ти можеш да летиш – каза той.

Амара му се усмихна и въпреки тъмнината, лицето ѝ сякаш се озари.

– О, това ли? Нищо работа. Може би когато всичко това свърши, ще ти покажа какво означава истинско летене. Буреносните фурии в тази долина са от най-злите и скоро ще са тук. Но поне дотогава това ще попречи на Фидел… на врага да ме открие.

– Щом казваш – каза неуверено Тави. – И си сигурна, че ще ни откриеш?

Усмивката на Амара посърна.

– Ще се опитам. Но ако не се видим до няколко часа, продължавайте сами. Можеш ли да стигнеш до гарнизона?

– Естествено. Искам да кажа, така мисля. А и чичо ми ще тръгне да ме търси. Той може да ни открие навсякъде из тази долина.

– Надявам се да си прав. Чичо ти изглежда добър човек. – Амара обърна гръб на Тави и Фейд и се загледа в посоката, от която бяха дошли. Постави една стрела в тетивата на лъка. – Иди в гарнизона. Предупреди графа.

Тави кимна, бръкна в торбата и извади едно от вързопчетата със сол. Хвърли го на тревата до Амара, като внимаваше да е достатъчно далече от вихрушката на фурията ѝ. Тя хвърли бегъл поглед на солта, после на Тави.

– Благодаря – каза му.

– Успех.

– Тави. – Фейд подръпна ръкава му. – Вървим.

– Ъхъ. Хайде.

Тави се обърна и тръгна надолу по хълма. Ускори ход и постепенно премина в бяг. Фейд, очевидно неизпитващ умора, се залепи до него и не изостана нито крачка назад. Двамата оставиха Амара на върха на хълма зад гърба си и тъмнината на спускащата се нощ ги погълна. В подножието на хълма Тави се ориентира за посоката по две огромни канари, които преди време двамата с Фредерик бяха измъкнали от полето, и само след четвърт час стигна до гората. Навлезе в тъмните сенки на елховите клони и трепетлики, под високите оголели дъбове.

Веднъж озовал се в гората, Тави забави крачка. Беше запъх­тян. Притисна ръка до гърдите си, откъдето се надигаше остра, пробождаща болка.

– Никога преди не съм тичал толкова дълго наведнъж – каза той на Фейд. – Краката ми се схващат.

– Легионите. Тича, поход, тренировка – отвърна робът. Обърна глава да погледне през рамо и жигосаното му с „клеймото на срама” лице потъна в сянка, само очите му останаха да проблясват. – Тави в легиона, тича много.

Тави за пръв път чуваше толкова много думи накуп от устата на роба. Той килна глава на една страна и го погледна изпитателно.

– Фейд? Ти бил ли си легионер?

Лицето на роба почти не помръдна, но на Тави му се стори, че долови в чертите му дълбока, стара болка.

– Фейд. Страхливец. Избяга.

– Избягал си от какво, Фейд?

Робът се обърна на другата страна и тръгна навътре в гората. Насочи се на изток. Тави го гледа известно време, после тръгна след него. Напредваха добре. Тави се опита на няколко пъти да заприказва Фейд, но той не отговори на въпросите му. Докато вървяха вятърът непрестанно се усилваше и скоро гората зашептя, заскърца и застена. Тави забеляза движение в короните на дърветата – горските фурии, подобно на горските животни, ставаха неспокойни с наближаване на бурята, прелитаха безшумно между клоните и надзъртаха скришом от сенките. Те не го плашеха – беше свикнал с тях, също както беше свикнал с животните на холта. Но ръката му не се отделяше от дръжката на ножа, за всеки случай.

Скоро между дърветата отпред се разнесе шумът на течаща вода и Тави избърза пред Фейд. Двамата се озоваха на брега на Бързата река – малка, но бърза река, която влизаше в долината от подножието на Гарадос и препускаше към планините на юг.

– Така – каза Тави. – Сега трябва да намерим брода, който чичо Бърнард обозначи някога. Ако минем реката тук, ще мога да намеря пътя през гората, за да излезем от другата страна. Иначе горските фурии ще ни въртят в кръг, докато се изгубим напълно. Чичо каза, че когато бил млад, няколко човека така се заблудили в гората, че никога не излезли живи от нея. Той ги намерил умрели от глад на една стрела разстояние от големия каменен път, който така и не открили.

Фейд кимна, без да откъсва от Тави очи.

– Мога да ни прекарам през този гора, но трябва да тръгнем от мястото, което обозначи чичо. – Той прехапа устна и огледа течението на реката. – А и с тази буря зад нас. Ето. – Той бръкна в импровизираната торба на рамото си, извади едно вързопче сол и го подаде на Фейд. – Дръж това готово, в случай че ни потрябва. Гледай да не го изгубиш.

– Да не изгуби – повтори тържествено робът и кимна.

– Мисля, че беше насам. – Тави тръгна нагоре по течението на реката.

Докато вървяха, нощта се спусна окончателно над долината. Тави едва виждаше къде стъпва, а Фейд се препъваше и мърмореше зад гърба му.

– Ето го – обяви накрая Тави. – Тук ще прекосим реката. Виждаш ли белия камък? Чичо Бърнард го сложи там, за да се вижда добре. – Тави се спусна по голия студен склон към водата.

Робът изписка зад гърба му.

– Фейд?

Тави се обърна и видя някой да приближава към него в тъмното. Нещо го удари здраво в лицето и краката му се подкосиха. Падна назад в плитчината на хладните води на Бързата река. Разтърси глава и опита да фокусира погледа си. Усети вкуса на кръв в устата си.

Битан от Кордхолт се наведе, вдигна го за яката на ризата и пак го удари в лицето – ослепителна светлина и изгаряща болка. Тави опита да вдигне ръце и да се защити, но юмрукът на по-голямото момче се стовари отгоре му с премерена, садистична прецизност, отново и отново.

– Достатъчно – избоботи гласът на холтър Корд. – Извади го от водата, Битан. Освен ако не искаш пак да започнеш да се давиш.

Тави вдигна очи. Виждаше размазано. Горе на брега видя огромния силует на Корд, с развяна от вятъра дълга, на прави мазни фитили коса. Оглеждаше водата, а в краката му лежеше неподвижно безформено тъмно петно: Фейд.

Битан издърпа Тави от водата и го захвърли на брега. Красивото му лице беше изкривено от злобна усмивка.

– Сам се катери нагоре, изрод такъв.

Тави се изкатери нагоре, разтреперан от пронизващия студен вятър. Бурята, спомни си той. Бурята започваше. Пропълзя на четири крака до Фейд и видя, че робът дишаше, но не мърдаше. По изкривеното му лице лъщеше кръв.

Битан се изкатери след Тави по склона, срита го в ребрата и го преобърна по гръб на земята.

– Прав се оказа, тате – каза той.

– Хм, знаех си аз, че ще пратят някой при Грам заради малката кавга от онази вечер. Ама не очаквах, че ще пратят изрода и малоумния.

– Момчето е умно, тате – разнесе се тихият глас на Арик. Тави вдигна глава и видя малко по-встрани високия, слаб силует на по-големия син на Корд. – Той може да пише. За да подадеш жалба, трябва да можеш да пишеш.

– Пак не се връзва – отвърна Корд. – В хубаво време може и да го пратят, но не и в тази буря.

– Освен ако Бърнард не е мъртъв, тате – намеси се злобният глас на Битан. – Може и онази кучка да е умряла, докато се е опитвала да го спаси. Той имаше вид на умрял още като го донесоха.

Корд се обърна към Тави и го ръгна с върха на единия си ботуш.

– Е, изрод? Говори.

Мислите на Тави запрепускаха бясно. Трябваше да намери начин да ги забави достатъчно, за да може или Амара да ги настигне, или чичо му да ги открие. Но за какво говореха тези тримата? Кавга от онази вечер? Случило ли се беше нещо в нощта, когато чичо Бърнард се беше прибрал ранен? Това ще да е. Бяха ли се опитали да убият чичо му? Затова ли се тревожеха някой да не подаде писмено оплакване до граф Грам?

– Говори, момче – сръчка го отново Корд. – Или ще те пог­реба тук.

Тави преглътна.

– Ако ви кажа, ще ни пуснете ли да си вървим?

– Да ви пусна? – попита предпазливо Корд.

– Той има предвид и малоумния, тате.

Корд изсумтя.

– Зависи какво ще чуя, изрод. И дали ще ти повярвам.

Тави кимна и заговори, без да вдига очи от земята:

– Чичо Бърнард беше ранен от маратски войн. Пострада, докато ме защитаваше. Един от Курсорите на Първия лорд пристигна в холта и сега аз трябва да стигна до граф Грам и да го предупредя за маратите. Да му кажа да вдигне гарнизона по тревога и да се подготви за битка.

За момент настъпи пълна тишина. После Корд прихна в кратък, гърлен смях. Тави усети нечия ръка да го сграбчва за косата.

– Дори изрод като теб трябва да се досети, че няма да се вържа на подобни глупости.

– Н-но – заекна Тави. Сърцето му заблъска лудо. – Истина е! Кълна се във всички фурии, истина е!

Корд го повлече надолу по склона, към водата на бързея.

– До гуша ми дойде от лъжите ти, изрод.

Той потопи главата на Тави в леденостудената вода и натисна с всичка сила.