Фуриите на Калдерон

Глава ХXXII

Зъбите на Тави тракаха и той се сгуши под наметалото, докато ги извеждаха с Фейд от шатрата. Не беше сигурен дали студът го караше да трепери, или усещането за дивото вълнение, което го изпълваше и не му даваше мира, едва се сдържаше на едно място.

– Още сняг – отбеляза Тави, докато стъпките му скърцаха зад крачещия мълчаливо отпред Дорога. Огромни бели снежинки се спускаха в плътна завеса. От тънка коричка лед на земята предната вечер, сега снегът се беше превърнал в дебел мек килим, стигащ до глезените му. Той се подхлъзна на оголено парче лед, но Фейд се протегна и го задържа за раменете, докато успее да запази равновесие. – Страхотно.

Дорога се обърна към тях, без да спира.

– Така е – каза той. – Снегът и тъмнината ще помогнат, ще държат повечето Пазители заспали.

Тави изгледа намръщено маратския главатар.

– Какви Пазители? – попита.

– Пазителите на тишината – отговори Дорога.

– Това пък какво е?

– Ще видиш – отвърна Дорога.

Тръгна през снега към огромен, кротко преживящ гаргант. Приближи до звяра и без видим знак накара животното да коленичи. После стъпи в сгъвката на единия му крак и хвана плетеното въже, което висеше от седлото. Метна се с лекота на гърба му, след това подаде ръка на Тави и Фейд, за да им помогне да се качат зад него.

След като се наместиха на седлото, гаргантът се изправи лениво на крака, направи тромав завой и се заклати мудно през снега. Известно време яздеха безмълвно в нощта и въпреки че топлината на животното и на двамата ездачи пред и зад него беше прогонила студа, Тави продължаваше да трепери. Значи, е просто вълнение. Усети устните си да се разтягат в усмивка.

– Та това нещо, което трябва да вземем… – поде Тави.

– Благословията на нощта – отвърна Дорога.

– Какво представлява?

– Растение. Гъба. Расте в сърцето на Долината на мълчанието. В голямото дърво.

– Аха – каза Тави. – И какво ѝ е хубавото?

Дорога примига и се обърна към него:

– Хубавото ли, момче от долината? Хубавото е, че става за всичко.

– Ценна ли е?

Дорога поклати глава.

– И да ти кажа думата, няма да разбереш значението. – Треска. Отравяне. Рани. Болка. Старост дори. Има сила над всичко. За нашите хора няма нищо по-ценно от това.

Тави подсвирна.

– Ти имаш ли от нея?

Дорога се поколеба, след това поклати глава.

– Защо?

– Расте само там, момче от долината. И то много бавно. Ако имаме късмет, всяка година един човек се връща с Благословията.

– Защо не изпращате повече хора?

Дорога отново се обърна към него и каза:

– Изпращаме.

Тави примига, после преглътна.

– Значи, хм. Предполагам, нещо се случва с онези, които не се връщат.

– Пазителите – каза Дорога. – Ухапването им е смъртоносно, отровно е. Но имат слабо място.

– Какво слабо място?

– Когато някой падне, Пазителите се струпват около него. Всичките. Не преследват никой друг, докато не погълнат първия.

Тави преглътна.

– Това е изпитанието на моите хора пред Единствения, момче от долината. Сега е новолуние. Ще влезете в Долината на мълчанието и ще се върнете преди зазоряване.

– Ами ако не се върнем преди зазоряване? – попита Тави.

– Тогава изобщо няма да се върнете.

– Пазителите?

Дорога кимна.

– През нощта са бавни. Мълчат. Никой не може да избяга от Долината на тишината, когато Единствения изпълни небето със светлина.

– Страхотно – повтори Тави и пое дълбоко въздух. – Къде е синът ти?

Дорога примига неразбиращо, после погледна въпросително Тави.

– Моят какво?

– Кайтай, твоят син.

– А, моето кутре – каза Дорога. Отново насочи поглед към земята пред тях. Лицето му придоби тревожен вид. – Хашат ще го доведе.

– Не язди с теб?

Дорога не отговори.

– Какво? – попита Тави. – Да не би да ти противоречи? Като се присъединява към конския клан?

Дорога изръмжа гърлено и гаргантът отвърна с нисък, подобен на грохот звук, от който зъбите на Тави затракаха.

– Както и да е – каза Тави. – Колко е пътят до голямото дърво и обратно?

Дорога насочи гарганта по един полегат склон и посочи нап­ред:

– Виж сам.

Тави се надигна да погледне над широките рамене на Дорога, но след като това не помогна много, стъпи на гърба на гарганта и застана полуизправен. Фейд сграбчи колана му, за да го държи да не падне.

В подножието на склона, нашарен от сенките на покритите с лед огромни заоблени камъни, земята рязко пропадаше, сякаш гигантска ръка беше загребала огромна шепа от недрата ѝ. Отвесни скални стени се спускаха към дъното на кръглата бездна, толкова широка, че от снега във въздуха Тави не виждаше края на обиколката ѝ, нито отсрещната ѝ страна. От дълбините ѝ идваше мъждукаща зеленикава светлина и облизваше ръбовете ѝ. Когато гаргантът се добра по-близо, Тави успя да види източника ѝ.

Дъното на огромната, издълбана в земята, котловина беше покрито с дървета – дървета, каквито Тави не беше виждал преди. Издигаха внушителни усукани и възлести стволове и високи клони, протегнати нагоре като ръце на удавник.

Източникът на светлината покриваше короните на дърветата. Тави присви очи и се загледа, но му отне известно време, докато разбере какво точно виждаше. Дърветата бяха обрасли с някаква растителност, която излъчваше слабото, заплашително сияние. Изглеждаше залепнало за тях, като гъба, пораснала в кората им, или по-скоро просто съществуваше като светлинно покривало от гъста, лепкава мъгла. Когато гаргантът се приближи по-близо до ръба на бездната, Тави забеляза, че сред растителността имаше струйки и застинали под зелената повърхност въздушни балончета – сякаш някой беше покапал разтопен восък върху дърветата, който се бе стекъл под високите им клони, слой след слой, докато всичко не бе придобило фантастични, причудливи форми, като излезли изпод четката на художник. Докъдето стигаше погледът на Тави, под бледата светлина от сияещия восък, тези чудати дървета се извиваха и усукваха, а от клоните и дънерите им висяха като гирлянди и пискюли множеството восъчни израстъци.

В средата на тази чудновата плетеница се издигаше самотно вековно дърво, с изсъхнал дънер и високи, мъртви клони, окършени и опустошени от времето. Въпреки че нямаше с какво да съпостави размера ѝ, Тави знаеше, че короната на това древно мъртво дърво е огромна.

– Восъчната гора – промълви Тави. – Леле. Никой не ми каза, че е толкова хубава.

– Опасност – прошепна зад гърба му Фейд, – опасност, Тави. Фейд ще отиде.

– Не – решително каза Тави. – Аз съм този, който говори. Аз съм този, който трябва да предприеме изпитанието. – Той погледна към Дорога. – Нали така?

Дорога се обърна и погледна към Тави, после към Фейд и каза:

– Прекалено тежък.

– Какво? – погледна го учудено Тави.

– Прекалено тежък – повтори Дорога. – С неговото тегло ще счупи повърхността на кроач. Восъкът. Това ще предупреди Пазителите още като стъпи върху него. Само нашите кутрета или млади женски могат да влязат в Долината на мълчанието и да оживеят.

Тави преглътна отново.

– Добре, тогава – каза той, – значи, трябва да съм аз.

Фейд се намръщи, но замълча.

Привидно бавните стъпки на гарганта бързо скъсиха разстоянието до ръба на пропастта. Там Тави видя Хашат да стои до голям светъл кон. Вятърът вееше белите им гриви на една страна. От другата ѝ страна стоеше маратка с дълги като тези на големия сив кон крака. Хладната зимна светлина блестеше върху металните фигурки на соколи по колана на меча ѝ.

Встрани, на ръба на бездната, до няколко купчини в снега, седеше Кайтай. Все още беше облечен в грубата си туника, а кльощавите му крака висяха от ръба и се клатеха лениво. Вятърът опъваше косата му назад от слабото му, изпито лице, а очите му, присвити, се взираха през снежната вихрушка.

Тави се намръщи при вида на другото момче и за момент раната на порязаната скула започна да щипе.

Дорога кимна мълчаливо към Хашат и цъкна с език на гарганта. Огромното добиче изпръхтя, спря и се сниши почти изящно към земята. Той спусна едно от въжетата на седлото и се плъзна по него надолу, като се държеше само с една ръка. Тави го последва до земята, същото направи и Фейд.

– Дорога – каза Хашат, приближавайки се към тях намръщена. – Готов ли си?

Дорога кимна.

– Носи се мълва. Когато тръгвах насам с Кайтай, вълците се стягаха за поход. Ще нападнат призори.

Тави си пое въздух и погледна Фейд. Робът изглеждаше разтревожен, въпреки че очите му бяха зареяни в нищото. Взираха се някъде над Восъчната гора.

– Тогава това ще реши всичко – изръмжа Дорога. – Ако алеранът надделее, ще избегнем битката.

– Атсурак няма да е доволен от теб, Дорога.

Големият марат сви рамене.

– Той може и да не види края на деня. Ако оцелее, оцелее. Ще видим.

– Да започваме тогава – кимна Хашат.

– Кайтай – избоботи Дорога.

Момчето на ръба на бездната не помръдна.

– Кутре! – погледна го гневно Дорога.

Отново не последва реакция.

Дорога извърна гневния си поглед към Хашат. Гривестата маратка извърна лице, но твърде късно, не успя да скрие усмивката си.

– Кутрето ти пораства, Дорога. Винаги са такива гневни и непокорни, преди да се обвържат с клан. Знаеш това.

– Ти просто искаш Кайтай да бъде част от конете – избоботи Дорога.

Хашат сви рамене.

– Бързина. Интелект. Кой не би искал това? – Тя вирна брадичка и извика: – Кайтай, готови сме да започваме.

Кайтай се изправи, лениво отупа снега от туниката си и закрачи към тях с хладно изражение. Спря на по-малко от крачка от Тави и се вгледа предизвикателно в очите му.

Изведнъж Тави почувства страх, порязаната скула започ­на да пулсира отново, но той стисна предизвикателно зъби. Досега не беше позволявал да го сплаши никой по-едър от него. Неведнъж бе ял бой, но никога не се поддаде на страха. Той пристъпи към Кайтай, присви очи и срещна смело погледа му. Очите им бяха на едно ниво, другото момче не изглеждаше по-голямо от него. Тави скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в опонента си.

Кайтай очевидно не знаеше как да реагира на това, защото погледна към Хашат.

– И двамата знаете правилата – изръмжа сърдито Дорога. – Първият, който донесе Благословията на нощта и я сложи в ръката ми, ще е победителят. – Той се обърна към Тави: – Алеранецо, Благословията прилича на гъба. Има плоска шапка, тънък ствол и е с цвета на нощта. Намира се в основата на голямото дърво, вътре в дънера му.

– Черна гъба – каза Тави. – Голямо дърво. Добре, разбрах.

– Кайтай, ти знаеш какво е изпитанието.

– Да, татко – кимна другото момче.

Дорога се обърна към него и постави масивните си длани върху слабите му рамене. Извърна го с лекота към себе си.

– Тогава внимавай. Майка ти би искала да си внимателен.

Очите на Кайтай се навлажниха, но той вирна гордо брадичка.

– Докато ти говориш – каза той, – майка ми да е взела вече Благословията и да се е върнала, татко.

Дорога се усмихна.

– Да – съгласи се той. Стисна с една ръка рамото на Кайтай, после го пусна. Обърна се към Тави: – Ще ви свалим долу и ще чакаме до зазоряване. Веднъж започнало, изпитанието няма правила. Единственото, което има значение, са резултатите. Сега е моментът да се откажеш от изпитанието, момче от долината.

– И да се върна в лагера ти, за да ме изядат?

Дорога кимна.

– Да, за съжаление.

– Е – изсмя се нервно Тави, – май предпочитам да рискувам с Пазителите.

– Тогава започваме.

Дорога се обърна към една от купчините под снега и я разрови с огромните си ръце. Отдолу се показа навито въже, от материя и с плетка, която Тави не беше виждал преди. Хашат направи същото с втора купчина под снега.

С периферното си зрение Тави забеляза Кайтай да застава до него. Момчето проследи с поглед двамата възрастни, докато изравяха въжетата и изпробваха дължината им.

– Това е въже от гадрим-ха, онези, които вие наричате ледени човеци. Изплетено е от косите на техните женски. Не замръзва и не се къса.

Тави кимна.

– Правил ли си го и преди? – попита момчето до себе си.

– Два пъти – кимна Кайтай. – Но не беше за изпитание. Два пъти съм слизал и съм се връщал с Благословията. Аз бях единственият, който се върна.

Тави преглътна.

– Страхуваш ли се, алеранецо?

– А ти?

– Да – отвърна Кайтай. – Страхувам се да не загубя. Всичко за мен ще се реши в тази нощ.

– Не разбирам.

Кайтай изсумтя.

– Когато се върна с Благословията преди теб, ще защитя честта на моя баща в изпитание пред Единствения. Ще бъда възрастен и ще мога да избера къде да живея.

– А ти искаш да живееш с Хашат – каза Тави.

Кайтай примига изненадан и погледна към Тави.

– Да.

Тави се вгледа изпитателно в лицето на другото момче.

– А ти, ъъъ, ти я харесваш, така ли?

Кайтай се намръщи и светлите му вежди се събраха.

– Не. Но искам да съм част от нейния клан. Да съм свободен с нейния клан. А не да се мъкна с Дорога и с глупавия му сабот. – Той се огледа и като се увери, че никой няма да го чуе, довери на Тави шепнешком: – Те миришат.

Тави се учуди, после кимна на момчето.

– Предполагам, щом казваш.

– Алеранецо, баща ми беше прав за едно. Имаш кураж. За мен ще е чест да се изправя срещу теб в изпитанието. Но ще те победя. Не си мисли, че това ще свърши иначе, дори и да призовеш всичките духове, които имаш.

Лицето на Тави се изкриви от гняв. Кайтай се ококори от изненада и отстъпи крачка назад, посягайки с една ръка към ножа на колана си.

– Нямам никакви духове – каза Тави. – В моя холт имаме поговорка за това, да не слагаш тигана на огъня, преди да си извадил рибата от реката.

– Моите хора не слагат рибата в огъня – каза Кайтай и пристъпи към намотаните въжета. – Мислех, че благодарение на духовете си ще имаш шанс да се измъкнеш жив, алеранецо. Но сега знам, че на зазоряване ще ни трябва само едно от тези въжета.

Тави тъкмо щеше да отвърне подобаващо, когато ръката на Фейд внезапно сграбчи рамото му. Тави се обърна към роба.

Лицето на Фейд, белязано и грозно, беше изкривено от тревога.

– Внимавай, Тави – каза той.

После свали раницата от рамото си и я окачи на това на Тави.

Момчето изпъшка от тежестта.

– Фейд, ъъ. Може би ще е по-добре, ако не нося нищо със себе си. Ще се движа по-бързо.

– Марат по-силен от Тави – каза Фейд. – По-бърз.

– Благодаря – каза Тави и се намуси, – точно от подобни окуражителни слова имах нужда.

Очите на Фейд проблеснаха лукаво и той разроши косата на Тави с ръка.

– Тави умен. Там. Чанта с номера. Бъди умен, Тави. Важно.

Тави наклони глава и се вгледа в роба.

– Фейд? – попита той.

Блясъкът в очите на роба внезапно изчезна и той отвърна на Тави с обичайното си глуповато хилене.

– Момче от долината – повика го Дорога, – няма време за губене.

– Фейд, ако не се върна – каза бързо Тави, – искам да запомниш нещо. Да кажеш на леля Исана, че я обичам. Също и на чичо.

– Тави – кимна Фейд, – ти се връща.

Момчето въздъхна. Какъвто и да беше този мимолетен проблясък на мисъл в очите на роба, вече беше изчезнал.

– Добре – каза той и отиде при Дорога.

Нарами раницата и скъси презрамките ѝ, за да се прилепи тя за гърба му.

Дорога оправяше въжето му. Тави го наблюдава, докато сръчно върза единия му край на примка и затегна възела. Маратът се изправи с въжето в ръка, като остави примката да докосва едва земята. В този момент Тави разбра какво трябваше да направи, пристъпи напред и стъпи в нея, като на стреме.

Дорога кимна одобрително. Отдясно на Тави Кайтай беше завързал сам въжето и вече стоеше на ръба на пропастта, с напрегнато от нетърпение лице. Тави отиде неловко до ръба и погледна към почти отвесната, свършваща няколкостотин фута по-надолу скала. Главата му се замая, стомахът му изведнъж се преобърна и той почувства как коленете му омекват.

– Страх ли те е, алеранецо? – попита Кайтай и се изсмя дрезгаво.

Тави стрелна с поглед момчето и се обърна към Дорога. Той беше завързал другия край на въжето за кол, забит в земята. Беше го усукал и веднъж през втори кол, за да му е по-лесно да го отпуска постепенно.

– Да тръгваме – каза Тави, направи крачка над пропастта и се обърна във въздуха.

Дорога държеше въжето здраво и след кратък момент на ужас, Тави се блъсна в стената и се вкопчи в нея. Дорога започна да отпуска бавно въжето, но Тави извика:

– По-бързо! Пускай го по-бързо!

За момент спускането спря, след това въжето започна да се отпуска бързо и Тави се понесе надолу с обезпокоително темпо.

Отгоре се чу кратък, пронизителен вик и Кайтай също скочи в празното пространство. Момчето прелетя няколко ярда, преди въжето най-накрая да се опъне и да го спре. Тави остана с впечатлението, че Хашат едва бе успяла да удържи теглото му. Кайтай стрелна с гневен поглед Тави и извика нещо на друг език. Секунда по-късно той също започна да се спуска по скалата по-бързо.

С един крак и една ръка Тави започна да се отблъсква от скалата, но установи, че това изискваше повече усилия, отколкото беше очаквал. Започна да се задъхва. Един бърз поглед нагоре към Кайтай му подсказа, че е бил прав. Мускулестият Дорога не изпитваше толкова затруднения с въжето и успяваше да го спуска по-бързо и по-прецизно в сравнение със слабата Хашат, в резултат на което Тави беше натрупал значителна преднина пред другото момче.

Докато слизаше все по-близо до мекото зелено сияние на кроач, той хвърли победоносен поглед на Кайтай и се усмихна.

Кайтай изсвири силно и въжето неочаквано спря да се спуска.

Тави го погледна озадачено. Другото момче извади нож от черен и лъскав като стъкло камък, протегна се до въжето, на което Тави висеше на трийсетина фута над повърхността на странната гора отдолу, и отвръщайки на погледа му с усмивка, започна да реже.