Фуриите на Калдерон

Глава ХXXIII

Тави хвърли тревожен поглед на разстоянието до земята, после протегна ръка назад към раницата на Фейд. Напипа капака, отвори го рязко и грабна първото нещо, което докоснаха пръстите му. Прицели се доколкото можа, въпреки че от цялото това гърчене беше започнал да се върти и клати на въжето, и запрати предмета по марата над него.

Кайтай извика и се дръпна встрани. Голямото парче сирене се блъсна в стената до главата му, задържа се за миг залепнало за скалата, после падна долу на покритата с восък земя.

Кайтай примига неразбиращо при вида на сиренето, после погледна към Тави и лицето му се изкриви от злоба. Дорога не беше спрял да спуска въжето, така че прорезът, който беше успял да направи, вече беше далече под него. Кайтай се опря на скалата, пресегна се към въжето и отново започна да реже.

– Глупав алеран. По-добре да паднеш, да си счупиш крак и да се върнеш, отколкото да бъдеш изяден от Пазителите – каза той.

Тави отново бръкна в раницата и напипа няколко парчета сухар, увити в кърпа. Грабна едно и го запрати по Кайтай.

– И вместо това да ме изядат твоите хора, така ли? – вик­на гневно той.

Кайтай го изгледа навъсено, но този път не спря. Парчето сухар отскочи от протегнатата му ръка.

– Ние поне няма да те изядем жив.

– Престани! – извика Тави.

Хвърли още един сухар, отново без успех. Една дебела нишка от плетеното въже изплющя и се скъса, и сърцето на Тави подскочи, когато въжето се завъртя и започна да се люлее насам-натам. Погледна отново под себе си. Оставаха близо двайсет фута до земята. Нямаше да успее да скочи от такава височина, без да се нарани, вероятно достатъчно зле, за да не може да продължи.

Още една нишка се скъса и Тави се залюля още по-яростно напред-назад. Сърцето му се качи в гърлото.

С треперещи от страх ръце и крака, Тави погледна надолу – петнайсет фута, или малко повече? Измъкна крака си от примката в края на сивото въже и възможно най-бързо се спусна по него. Накрая ръцете му се вкопчиха в примката, а краката му се развяваха във въздуха отдолу.

В този момент въжето изплющя и се скъса. Тави полетя надолу.

От мястото, до което Дорога беше спуснал въжето, и малкото, което успя да прибави, като се плъзна по него, разстоянието до земята беше може би почти десет фута. Почти колкото покрива на конюшнята, а от там бе скачал неведнъж – вярно, винаги върху купи сено, но винаги без страх. Опита се да си припомни начина за приземяване – с отпуснати крака и претърколване настрани в момента на докосване до земята.

Падането сякаш продължи цяла вечност, а приземяването представляваше страховит удар, първо в глезените, после в коленете, бедрата, хълбоците, гърба, сякаш през тялото му премина болезнена вълна. Строполи се на една страна, с размахани бясно ръце, беше си изкарал дъха. Остана на земята, неподвижен, стиснал в ръка остатъка от въжето. Започна смътно да осъзнава къде се намираше.

След няколко секунди дишането му се върна, а с него и няколко напълно противоречиви факта. Първо, тук, долу, в пропастта, нямаше сняг. Вярно, отгоре не беше видял такъв, но чак сега, когато се приземи на дъното, успя да осмисли видяното. Беше топло. Влажно. Почти се задушаваше. Надигна се бавно, като буташе с ръце, и седна.

Земята, или по-точно, зеленикавият светещ восък под пръс­тите му беше приятно топъл и той ги остави да си починат за момент, премръзнали от студения вятър по пътя от върха на скалата. Глезените го боляха така, сякаш го бодяха хиляди малки иглички, но болката скоро изчезна и остана само усещането като от натъртено.

Тави се изправи с мъка на крака, под тежестта на клатещата се на гърба му раница, и се огледа.

Това, което отгоре изглеждаше толкова красиво, отдолу беше объркващо и леко притеснително. Восъчната растителност, кроач, растеше досами каменните стени на бездната, но на едно място се бе покатерила и по-нагоре, явно за да погълне самотно и мършаво дърво, което се опитваше да расте от една цепнатина в камъка. Сиянието караше сенките да падат по особен начин – всяко погълнато от зеления восък дърво хвърляше не една, а няколко призрачно бледи сенки. Смътните очертания на дървета под кроач неприятно напомняха на Тави за кости под прозрачна плът.

Шумът от драскане по скалата го накара да се обърне. Кайтай прелетя последните десетина фута до земята и се приземи безшумно, омекотявайки сблъсъка едновременно с крака и ръце. Остана така за момент, клекнал на четири крака, с белезникава коса и матови очи, диви и блеснали в зелено от мекото сияние на кроач. Очите му се стрелнаха наляво-надясно, после наклони глава и се заслуша, без да откъсва очи от гората.

Тави пламна от яд. Страхът и болката му бързо се превърнаха в гняв, от който ръцете му се разтрепериха от внезапната жажда за мъст. Той се изправи и тихо се промъкна зад Кайтай. Потупа марата по рамото и когато той се обърна, сви юмрук и го заби в ребрата му с всичка сила.

Кайтай примижа стреснато, но не успя да избегне удара. Тави се възползва от предимството си, отклони ръката на марата от гърдите му и го удари отново, на същото място и с всичка сила. Кайтай потърси пипнешком ножа си, но Тави го блъсна здраво и той се просна върху сияещия восък.

Момчето извърна към него тъмните си очи и като си помагаше с ръце, се надигна от земята.

– Алеранецо – изръмжа то, – напразно пилее баща ми щед­ростта си по теб. Ако искаш изпитание на кръвта, тогава…

Кайтай неочаквано спря, очите му се разшириха.

Тави, който се беше приготвил да се защитава, се стресна от внезапната промяна в марата. Полазиха го тръпки. Без да каже и дума, проследи погледа му надолу – към краката си.

Част от зеленото сияние бе плъзнало нагоре по ботушите му. Той се намръщи и се вгледа по-отблизо. Не, каза си. Явно, когато се бе приземил, едната му пета бе потънала в кроач, също както в засъхналата кора по кален път. Каквото и да беше това слузесто нещо във восъка, капчици от него сега сияеха бледозелени по кожата на ботушите му.

Тави се намръщи и ритна с крак, за да ги изтръска. Погледна Кайтай и видя, че той продължава да го зяпа с ококорени очи.

– Какво? – попита Тави. – Какво става?

– Глупав алеран – изсъска злобно Кайтай, – счупил си кроач. Пазителите ще дойдат.

Тави усети как го облива студена вълна и преглътна.

– Е, нямаше да падна, ако някой не ми беше прерязал въжето.

– Не съм толкова глупав – отвърна Кайтай. Погледът му се премести покрай Тави и зашари сред дърветата. – Точно под въжетата кроач е много плътен. Затова слизаме оттам. Пред очите ми един падна от шест човешки ръста височина, без да го счупи.

Тави облиза устни.

– О – каза той и погледна към светещата повърхност под краката си. – Тогава защо аз го пробих?

Кайтай го погледна, отиде до мястото, където Тави се беше приземил, и се наведе. Докосна с пръсти сияещата маса.

– Тук е по-тънък. Не разбирам. Преди не беше така.

– Явно са очаквали посещение – каза Тави.

Кайтай се обърна, очите му се отвориха широко, тялото му се напрегна.

– Те са знаели, че идваме. А сега знаят, че вече сме тук.

Очите му зашариха, после опря гръб в стената, пристъпи настрани към Тави.

Тави също долепи гръб в камъка и почти се спъна в някаква странна издатина на гладката повърхност на кроач. Погледна я, после се наведе над нея и я разгледа отблизо.

Буцата не беше много голяма, може би с размерите на пиле. Издигаше се над почти идеално гладката повърхност в нещо като полукълбо от зеленикава светлина и имаше нещо тъмно в сърцевината. Тави се наведе още по-близо, напрягайки очи към особената буца.

Тя се раздвижи. Тави подскочи. В гърлото му заседна буца.

– Това – задъха се той, – това е врана. Там има врана. И е жива.

– Да, алеранецо – каза Кайтай с едва прикрито раздразнение, – враните са много глупави понякога. Слизат долу и кълват кроач, а Пазителите идват и ги погребват.

Кайтай отмести поглед настрани, където няколко други буци, доста големи, лежаха само на десетина крачки от въжетата в основата на скалата.

– Живеят с дни, докато кроач ги изяжда.

Тави потръпна, по гърба му, като струйка вода от топящ се сняг, пропълзя студена тръпка.

– Искаш да кажеш, че ако тези Пазители ни хванат…

– Един марат може да живее седмици, заровен в кроач, алеранецо.

На Тави му призля.

– Не ги ли спасявате?

Кайтай го погледна с непоколебими, студени очи. После отиде до враната. Без да продума, извади ножа и прокара острието по повърхността на издутината.

Хвана птицата за врата и с бързо, рязко движение я издърпа от лепкавата зелена слуз.

Части от тялото ѝ се отделиха от костите, сякаш бе печена бавно и продължително в пещ с надеждата месото ѝ да достигне именно тази съвършена крехкост. Птицата изграчи и клюнът ѝ остана отворен. Очите ѝ примигнаха веднъж, после се изцъклиха.

– За това са нужни само няколко часа – каза Кайтай и пусна останките обратно в процепа, който беше направил във восъка. – Сега разбираш ли, алеранецо?

Тави не можеше да откъсне очи от земята, повдигаше му се.

– Аз… разбирам.

Кайтай направи физиономия. Обърна се и започна да се отдалечава, следвайки скалистата стена.

– Трябва да се махнем оттук. Пазителите ще дойдат да проверят пробива, който направи, и да приберат останките на враната. Не трябва да сме тук, когато пристигнат.

– Не – прошепна Тави, – предполагам, тря…

Тави видя нещо да се движи сред дърветата.

Отначало не можа да различи какво. Беше просто издатина във восъка по дънера на едно дърво. Тогава тя потръпна и се размърда като жива. За момент Тави си помисли, че част от кроач се е отчупила и ще се отрони от ствола. Беше най-обикновена издатина и излъчваше същото зелено сияние като останалия восък. Но пред очите му от нея изникнаха крака и започнаха да се гърчат, опитвайки се да се отскубнат. От зеленината се появи нещо като глава с прозрачни очи, огромни и кръгли. Накрая и осемте крака, криви и с множество стави, пробиха. Тялото на въпросното нещо се спусна по ствола на дървото, после се понесе по земята, с грациозни, безшумни движения, от които по гърба на Тави полазиха мравки. Насочи се право към пробива в повърхността на кроач, където сияещата зеленикава течност вреше и вдигаше мехурчета, бликаше като кръв от отворена рана.

Восъчен паяк. Пазител на тишината. Безшумен, непознат и с размерите на огромно куче. Тави се вторачи в него, сърцето му заби силно в гърдите, а очите му щяха да изскочат.

Хвърли поглед на Кайтай, който също беше замръзнал и не откъсваше очи от Пазителя. Съществото се наведе и разтвори множество гладки щипци в основата на главата. Събра парчетата от враната и с помощта на първата двойка крака ги напъха обратно в прореза в зеления восък. После сякаш увисна над процепа, докато краката му с бързи, методични движения запечатаха повърхността над трупа на враната.

Тави погледна отново към Кайтай, който му кимна и покри устата си с ръка – ясен знак да пази тишина. Тави кимна и понечи да тръгне към него. Очите на марата се облещиха тревожно и той вдигна ръце с дланите навън, за да каже на Тави да спре.

Тави замръзна на място.

Зад него тихото шумолене от крайниците на Пазителя върху восъка беше спряло. С периферното си зрение забеляза как паякът прибра всичките си крайници и започна да се поклаща възбудено на място. Започна да издава пронизително цвърчене, което не приличаше на нищо, което Тави беше чувал преди. От този звук го полазиха тръпки.

След малко Пазителят се успокои и се върна към работата си. Кайтай се обърна към Тави с много бавно и плавно движение. Махна му с ръка, отново с широко, плавно и пресилено бавно движение. После се обърна и започна да се отдалечава, напълно безшумно и бавно, сякаш се носеше в странен танц.

Тави преглътна и последва Кайтай, полагайки всички усилия да имитира плавните движения на момчето. Кайтай се придържаше до каменната стена и Тави го следваше, докато не се отдалечиха на няколко десетки ярда от Пазителя. Тави усещаше присъствието му зад себе си, странно и нереално, неприятно като краката на муха, която пълзи по врата ти. Когато се отдалечиха достатъчно, той се отпусна и по инстинкт се приближи до Кайтай – колкото и по-различно да беше момчето, поне беше по-познато и по-дружелюбно от онова подобно на буболечка същество, което погребваше враната под светещия восък.

Кайтай погледна през рамо към Тави, после покрай него и очите му отново се разшириха. В тях имаше нещо – овладян ужас, помисли си Тави. Стори му се, че Кайтай изглеждаше малко успокоен от това, че вижда Тави толкова близо до себе си, и двете момчета си кимнаха мълчаливо. Тави почувства разбирателството между тях, нямаше нужда от думи: примирие.

Кайтай издиша бавно.

– Трябва да си много тих – прошепна той, – и се движи плавно. Те забелязват резките движения.

Тави преглътна и прошепна:

– В безопасност ли сме, ако не мърдаме?

Лицето на Кайтай пребледня още повече. Поклати глава със забавено, въртеливо движение, за да го направи по-плавно.

– Откриват и тези, които са неподвижни. Виждал съм го.

– Значи, усещат и по друг начин. Миризма, слух, нещо друго – намръщи се Тави.

Кайтай отново поклати глава.

– Не знам. Не стоим дълго около тях, за да ги изучаваме. – Той се огледа и потрепери. – Трябва да внимаваме. То извика. Други ще дойдат да търсят. Засега ще са бавни. Но Пазителите ще дойдат.

Тави кимна, после се сети, преглътна и повтори жеста по-бавно и плавно.

– Какво ще правим? – попита.

Кайтай посочи с глава древното дърво, което се издигаше в средата на гората.

– Продължаваме с изпитанието, алеранецо.

– Ъъ, може би не трябва.

– Аз продължавам. Щом толкова те е страх, остани. – Устните му се извиха в предизвикателна, подигравателна усмивка. – Точно това бих очаквал от дете.

– Не съм дете – изсъска гневно Тави. – По-голям съм от теб. Ти на колко си? На дванайсет, тринайсет?

Кайтай присви очи.

– На петнайсет – изсъска и той.

Тави се вгледа в другото момче за секунда, после се усмихна. Едва се сдържа да не се разсмее на глас.

Кайтай се намръщи още повече.

– Какво?

Тави поклати бавно глава и прошепна:

– Нищо, нищо.

– Луд – каза Кайтай, – вие, хората, сте луди.

След това се обърна и тръгна с плавна походка през сияещата гора.

Тави го следваше отблизо, с тихи стъпки, намръщен, опит­вайки се всячески да овладее нерационалния смях, който го напушваше. След като увеличиха разстоянието между тях и Пазителя с още няколко десетки ярда, той се протегна назад и свали от раменете си раницата, която Фейд беше настоял да вземе. Отвори я и започна да тършува вътре.

В нея имаше две малки бурканчета с пречистено масло за лампа, кремък и желязно стъргало в малка черна кутийка с две отделения, малка лампа, кутия с дървени стърготини – готови подпалки за огън, ленти сушено месо, преплетени на плитки по начин, непознат на Тави, две меки топли одеяла, няколко тънки и дълги парчета дърво, които, като се сглобят едно в друго, ставаха на въдица, корда и тънки метални кукички.

На дъното на раницата имаше страховит, тежък нож, с пок­рит с шипове гард за ръката. Леко извитото му острие беше два пъти по-дълго от дланта на Тави. Бойно оръжие.

„Откъде Фейд се беше сдобил с подобно нещо“, почуди се Тави. Защо робът пазеше тази раница, запасена с толкова полезни неща, в готовност? Беше се върнал с нея толкова бързо, че не можеше да я е приготвил преди тръгване. Значи, е била готова предварително.

Тави разтърси глава и почти се блъсна в Кайтай, който беше спрял внезапно. Той също спря, достатъчно близо до другото момче, за да почувства почти трескавата горещина, която излъчваше тялото му.

– Какво става?

Кайтай потрепери и кимна едва доловимо към едно от дърветата.

Тави бавно извъртя очи наляво.

Само на десетина фута от тях, увит в зеленикавата мантия от сияещ кроач, на един възлест корен, изпъкнал над земята, имаше Пазител. Тави извърна бавно очи и потърси най-удобната посока за бягство.

Върху клон на нивото на очите му съзря второ паякоподобно същество. То издаде пискливо цвърчене и заподскача нагоре-надолу на възлестите си крака.

Първият Пазител отговори с различно цвърчене и започна да се поклаща с плавни, равномерни движения. Около тях се чу още цвърчене, имаше Пазители докъдето им стигаше поглед. Бяха много. Страшно много.

Тави потрепери. Едва дишаше, когато прошепна:

– Какво ще правим?

– Аз… – Кайтай трепереше и Тави видя, че очите му се изпълват с паника. – Не знам.

Тави погледна отново към по-близкия Пазител, който разтърси глава. Прозрачните му очи се взираха тук, там, независимо едно от друго, а тъмната точка в центъра им беше единственото нещо, което наподобяваше зеница. И тогава се случи нещо странно. Пред погледа му очите на Пазителя смениха цвета си: от бледите нюанси на бялото на прозрачна ларва на насекомо до яркооранжевото на пламък на свещ.

В този момент Пазителят застина неподвижен. И двете му очи се насочиха към момчетата и той изсвири пронизително. Звукът страшно напомни на Тави за дивия крясък на птица.

Кайтай затаи дъх и скочи напред.

Очите на Тави шареха като обезумели във всички посоки и той ясно видя какво направиха Пазителите. Очите и на по-далечния станаха оранжеви и веднага се насочиха към Кайтай, след което и той изсвири пронизително. Също като първия, той се спусна към момчето с измамно мудни, грациозни движения.

В този момент Тави разбра точно как ги бяха засекли Пазителите, а също и как ще могат отново да ги излъжат.

– Кайтай! – извика той и скочи след другото момче. – Чакай!

Докато Тави се опитваше да настигне Кайтай, около тях се надигнаха нови пронизителни писъци. Тави знаеше, че трябва да настигне Кайтай, но това се оказа невъзможно. Той не носеше раница и препускаше напред с лекотата и бързината на изплашен до смърт елен. Тави едва успяваше да не го изпуска от пог­лед – а навсякъде около него се събираха блестящите оранжеви очи на восъчните паяци, рязко откроени на фона на зеленото сияние на кроач.

Ако Кайтай не се беше спънал в една незабележима дупка в повърхността, може би някой от восъчните паяци се беше измъкнал именно оттам, Тави едва ли щеше да успее да го настиг­не. Но сега, докато профучаваше покрай него, той го сграбчи за гъстата коса и го вдигна на крака.

– Ау – изкрещя момчето и извърна към Тави обезумели от ужас очи.

– Млъкни! – кресна му рязко Тави. – Последвай ме.

Кайтай примига озадачено, но Тави не му даде време да спори. Погледна наляво и се стрелна напред, влачейки другото момче няколко стъпки, за да го накара да тръгне. После го пусна и хукна с всичка сила към скалната стена на пропастта. Изведнъж на земята пред тях изникна Пазител. Тави потисна страха си и продължи да тича право към съществото.

Докато Тави приближаваше, восъчният паяк се вдигна на задните си крака. Но точно преди да стигне до паяка, момчето се завъртя, стиснал в опънатите си ръце презрамките на тежката раница. Тя го извади от равновесие и почти го събори, но само след няколко залитащи стъпки встрани Тави усети цялата ѝ тежест да се стоварва в създанието. Пазителят се оказа по-лек, отколкото изглеждаше. Ударът го метна настрани и той се блъсна силно във восъка, обгърнал ствола на едно дърво. Почти се смаза от удара, а краката му се сгърчиха под тялото му.

Тави продължи да тича. Зад него, навсякъде около тях, цвърченето на Пазителите се усили, по-пискливо, изпълнено с нещо, което според него беше израз на дивата им ярост.

Стигнаха до скалата, и двамата силно запъхтени. Тави хвърли раницата на земята, опря ръце на скалната стена и я огледа – нагоре, наляво и надясно. Напрегна очи да различи колкото можеше повече по черния камък на бледото зелено сияние.

– Въжетата са далече – изсъска му Кайтай. – Няма измъкване от тук.

– Не ни е нужно – отвърна Тави. Допря уста до камъка и близна с език. Усети киселия вкус на вар и се изплю. – Насам. – Взе раницата и тръгна наляво покрай стената. Без да спира, взе да тършува из нещата на Фейд.

– Обкръжават ни – обяви хладно Кайтай. – Затварят капана си около нас.

– Няма да вървим дълго – отвърна Тави. Хвърли му единия от бурканите с масло. – Дръж това.

Маратът улови неумело стъкления съд и погледна намръщено към Тави, докато двамата отново тръгваха напред.

– Какво е това? – попита той.

– Просто го дръж за малко. Имам идея.

Отдясно проблеснаха две оранжеви очи. Тави не видя нападащия Пазител чак докато той не беше почти до него. Кайтай замахна с крак, подсече го и Тави се просна на земята.

Паякоподобното прелетя на косъм над падналото момче. Краката му се закрепиха на почти отвесната скална стена, обърна се и изсвири. Щипците му затракаха гневно по твърдата обвивка на тялото му.

Кайтай извади ножа си и го хвърли. Лъскавото каменно острие се заби в главата на създанието и от нея пръсна фонтан зелена, сияеща течност, примесена с нещо тъмно и вонящо. Пазителят отново скочи към момчетата, но тялото му просто описа дъга във въздуха, преди да се строполи на земята, където се разтресе в предсмъртни конвулсии.

– Надявам се идеята ти да е добра, алеранецо – каза Кайтай, докато помагаше на Тави да се изправи.

Тави се тресеше от страх.

– Ъхъ. Аз също.

Хукна отново и Кайтай го последва.

До ушите му достигна шум на вода и той ускори крачка. Прескочи един крив, издаден над земята корен. Скалната стена отпред беше просечена от тясна пукнатина. От нея бликаше тънка, равномерна струйка вода – топлината на кроач явно стигаше до върха на скалата и топеше снега. Под пукнатината се беше оформило малко езерце и там зеленият восък се беше отдръпнал и оставил гола земя. Повърхността изглеж­даше страховито тъмна и Тави не можа да прецени колко дълбоко бе езерцето.

– Не можем да се изкатерим оттук, алеранецо – каза задъхан Кайтай.

Разнесе се нов писък, някъде съвсем отблизо, и маратът подскочи. Извърна се рязко и застина, скован от напрежение.

– Млъквай – отвърна Тави. – Дай ми маслото.

Взе буркана от Кайтай и измъкна широката коркова запушалка. Обърна се назад, откъдето бяха дошли, и удари няколко пъти силно с крак по земята. Кората на кроач се разпука и отдолу бликна зеленикава слуз.

Още по-яростни писъци се надигнаха откъм сияещата гора.

– Какво правиш? – изсъска Кайтай. – Така им казваш къде сме.

– Да – каза Тави, – точно така.

Той изсипа маслото в отпечатъка, който бяха оставили обувките му, и взе малката черна кутийка. Отвори двете отделения, взе кремъка и стъргалото в ръка и коленичи до маслото. Вдигна очи и видя оранжевите точки на десетки чифтове очи, които се приближаваха със същата странна, непозната грация, под шумолящия хор от стотици възлести крака, препускащи по повърхността на кроач.

– Каквото и да правиш – почти извика Кайтай, – побързай!

Тави изчака, докато очите се приближиха достатъчно. Пос­ле се протегна към маслото и удари кремъка в метала.

Изскочиха искри, светещи прашинки, които паднаха в разлятото олио. Една от тях си намери място, където олиото не беше толкова дълбоко, че да я удави, и изведнъж цялата малка локвичка лумна в ярки пламъци. Огънят излезе от пукнатината и пламъците му се вдигнаха до гърдите на Тави.

Той отскочи назад, сграбчи марата за туниката и го издърпа към студената вода. Скочиха едновременно и Тави го дръпна надолу.

Водата беше плитка, малко над коленете, но беше ужасно студена. И двамата се задъхаха от студа. После Тави впери пог­лед в Пазителите.

Восъчните паяци бяха полудели при запалването на огъня. Онези, които бяха най-близо до него, се бяха дръпнали панически назад, въртяха се в кръг и пищяха пронизително. Останалите, по-далече, от объркване или страх, бяха започнали да пружинират нагоре-надолу на дългите си крака и цвърчаха.

Изглежда, никой от тях не виждаше момчетата във водата.

– Стана – прошепна Тави, – бързо, ето! – Той бръкна в раницата и извади двете одеяла. Подхвърли едното на Кайтай, а своето потопи във водата. След няколко секунди го извади, загърна раменете и главата си и леко потрепери от студа. – Бързо, пок­рий се!

Кайтай се вторачи в него.

– Какво правиш? – изсъска той. – Трябва да избягаме, докато още имаме някаква възможност!

– Бързо, покрий се!

– Защо?

– Очите им – отговори Тави. – Когато бяха близо до нас, цветът на очите им се промени. Видяха теб, но не и мен.

– Какво искаш да кажеш?

– Видяха топлината ти – заекна Тави. Устните му трепереха от студ. – Маратите. Твоят народ, в сравнение с мен, все едно имате треска. По-топъл си. И паяците те видяха. А когато запалих огъня…

– …си ги заслепил – каза Кайтай и очите му се разшириха от вълнение.

– Така че намокри одеялото си и се покрий.

– Умно – каза Кайтай с възхищение в гласа.

Бързо вдигна дол­ната част на туниката си, за да не се намокри още повече. Вдиг­на я събрана над бедрата си и се наведе, за да потопи одеялото във водата и да се загърне в него, както беше направил Тави.

Тави погледна шокиран марата.

Кайтай премига в недоумение.

– Какво има? – попита той.

– Не мога да повярвам – каза Тави. Изчерви се и се обърна с гръб, като придърпа мокрото одеяло още повече върху лицето си. – О, врани, не мога да повярвам.

– Какво не можеш да повярваш, алеранецо? – прошепна нас­тоятелно Кайтай.

– Ти си момиче.