Фуриите на Калдерон

Глава VІІІ

Когато започна да се здрачава, Тави знаеше, че все още е в опасност. Не беше виждал и чувал нито един от двамата си прес­ледвачи, откакто се хвърли от почти отвесната скала. По склона ѝ бяха прорасли тънки вейки храсталак и той се вкопчи в тях, докато летеше надолу, убивайки скоростта си и превръщайки иначе смъртоносното падане в шеметно пързаляне. Знаеше, че поема огромен риск, но разчиташе на това, че крехките растения ще понесат него, но не и по-тежкия марат, който или щеше да се пребие до смърт, или поне щеше доста да се забави.

Планът му се увенча с частичен успех. Маратът погледна надолу от ръба на скалата, но не се реши да го последва, вместо това хукна да търси по-безопасно място за слизане в подножието. Това даде на Тави достатъчно преднина и шанса да се откъсне от преследвачите си и сега той смяташе, че беше успял да го направи. Маратите не бяха като алераните – говореше се, че притежавали свръхестествени познания и способности за общуване с животните, но нямаха никакви способности за призоваване на природните стихии. Това беше добра новина – също като Тави маратът трябваше да разчита единствено на собствените си сили и умения.

Бурята се спускаше над долината като сив воал и светлината започна да отслабва. Гръмотевиците продължиха да разтърсват земята, но вятърът не се беше усилил, нито пък валеше. Явно бурята чакаше нощта, за да връхлети с цялата си мощ, но Тави не изпускаше от тревожните си очи както гората, така и небето. Краката го боляха, дробовете му изгаряха, но се беше изплъзнал на марата и точно преди залез-слънце той изскочи от гъсталака до каменния път, на няколко мили западно от черния път към Бърнардхолт. Забеляза голям дънер на паднало от вятъра дърво и се свря до него, за да си поеме дъх и да отпусне изморените си крака.

Проблесна светкавица. Не беше предвидил да се отдалечава толкова на запад. Сега, вместо да е почти у дома, го очакваше поне час тичане, докато стигне до пътя към фермата. Разнесе се гръм, този път толкова силен, че от клоните на падналото дърво се посипаха сухи борови иглички. Последва го нисък, плътен рев откъм Гарадос, който сякаш приближаваше. Дъждът най-пос­ле се беше изсипал. Пристигна като вълна от ледени капки и суграшица и Тави едва успя да вдигне качулката си, преди мразовитият северен вятър да подгони с вой пред себе си дъжда.

Бурята погълна на един дъх оскъдните остатъци дневна светлина и удави долината в студена тъмнина, разкъсвана единствено от честите проблясъци на светкавиците в буреносните облаци. Въпреки че наметалото му беше направено така, че да не пропуска вода, в цяла Алера нямаше такъв плат, който да устои дълго на дъжда и лапавицата на буреносните фурии. Скоро то се просмука с вода, натежа и залепна за гърба му и острият вятър го прониза до кости.

Тави трепереше като лист. Ако останеше на открито, щеше да умре от студ, освен ако някой кръвожаден ветрогон не изпревареше бурята и не го довършеше преди това. Със сигурност Брут вече беше стигнал до холта с чичо му, но той знаеше, че не може да разчита на спасение от никого там. Хората нямаше да рискуват да излязат да го търсят в такава буря.

Тави изчака следващата светкавица и напрегна очи през пелената от дъжд. По-навътре под дървото имаше дупка, покрита с дебел слой борови иглички и на пръв поглед суха. Той пропълзя към нея, но следващата светкавица разкри пред очите му кошмарна гледка. Бърлогата под дървото вече беше заета от половин дузина слайви. Гъвкавите, покрити с черни люспи гущери бяха дълги почти колкото ръста на Тави и най-близкият от тях лежеше само на ръка разстояние от него. Стреснат от появата му, гущерът скочи и размята енергично опашка. Отвори уста и изсъска зловещо, разкривайки няколко реда остри като иглички зъби.

По предните се стичаше гъста жълта течност. Тави знаеше на какво е способна отровата на слайвите. Ако бъдеше ухапан, първо щеше да пламне от треска, силите му щяха да отслабнат, движенията му щяха да станат забавени и накрая щеше да се свлече на земята. Тогава, докато е още жив, слайвите щяха да го отнесат в бърлогата си. И там щяха да го изядат.

Тави бе обзет от неистовото желание да отскочи назад и инстинктивно щеше да направи точно това, ако не знаеше, че рязкото движение щеше да накара стреснатия слайв да нападне мигновено. Но дори и ако той пропуснеше целта, противните малки мършояди щяха да изтълкуват бягството му като сигнал за атака, а него като потенциална плячка. На равен терен Тави нямаше да има никакъв проблем да ги надбяга, но слайвите имаха неприятния навик да вървят след плячката си с часове, понякога с дни, да я дебнат, докато заспи, и тогава да нападат.

Тави започна да трепери от страх и напрежение, но се насили да запази самообладание и да не помръдне от място. Започна да се плъзга назад, бавно и постепенно и тъкмо излизаше от обхвата на гущера, когато той изсъска отново и се хвърли към него.

Тави нададе панически вик – иначе мекият му баритон се извиси до пискливия крясък на малко дете – успя да избегне първоначалната атака на отровните зъби, после скочи на крака и побягна.

За негова най-голяма изненада, макар и почти удавен от рева на вятъра, нечий вик отговори на неговия.

Тави изръмжа от яд. Споменът за марата и ужасния му ловен партньор го връхлетя с нов пристъп на паника. Настигнаха ли го?

Вятърът донесе нов вик, много по-висок, за да е на марата. Паниката в гласа на викащия беше очевидна.

– Помощ! Моля ви, помощ!

Тави прехапа устни. Погледна каменния път, който водеше към черния път, а оттам към безопасността на холта, после към мястото, откъдето долетя викът за помощ. Пое дълбок, накъсан от треперенето му дъх, обърна гръб на дома и тръгна на запад. Насили уморените си крака да тичат по светлия камък от настилката на пътя.

Проблесна нова светкавица и ярката ѝ светлина запрескача от облак на облак, първо зелена, после синя и накрая червена, сякаш небесните фурии водеха люта битка. Нова светлина озари обляната от пороя долина и се задържа за почти половин минута, преди гръмотевицата да разтърси с оглушителен трясък земята под краката на Тави.

От облаците изникнаха сенки, завъртяха се, заизвиваха се и полетяха стремително към земята през талазите на вятър и дъжд. Ветрогоните бяха последвали бурята. Блестящите им в тъмното очертания летяха с лекота през поривите на вятъра – бледозелени, мъгливи форми, бегло наподобяващи тези на човешко тяло, с протегнати напред дълги ръце и подобни на черепи лица. Те изкрещяха и гласовете им, изпълнени с омраза и глад, надвиха рева на гръмотевиците и вятъра.

Тави усети как ужасът сковава краката му, но стисна зъби и продължи да тича към мястото, над което кръжаха ветрогоните. Нещо ги беше привлякло натам, защото се спускаха стремително надолу, протегнали напред завършващите си с остри нок­ти пръсти.

В центъра на този призрачен водовъртеж стоеше млада жена, която Тави не беше виждал в долината. Беше висока и слаба, също като леля Исана, но с това приликата между двете свършваше. Кожата на жената имаше златистокафяв слънчев загар, като този на търговците от най-южните градове на Алера. Косата ѝ, която вятърът мяташе лудо във всички посоки, беше мека и права и с почти същия цвят като кожата ѝ, което ѝ придаваше странния вид на златна статуя. Чертите ѝ бяха остри, но можеха да минат за красиви – с едри скули, прав, тънък нос и единствено плътните ѝ устни омекотяваха остротата и строгостта им.

Лицето ѝ беше изкривено в отчаяна, но решителна гримаса. Около едната ѝ ръка беше навито окървавено парче груб плат, което, както изглеждаше, беше откъснала от парцаливата си пола. Блузата ѝ беше цялата в петна от кал и прилепнала към тялото ѝ от дъжда, а на тънката ѝ шия имаше кожен робски нашийник.

Един от ветрогоните описа плавна дъга и се насочи към нея.

Тя изкрещя, замахна към него и от ръката ѝ излезе бледосиньо сияние – не толкова ярко, нито така отчетливо в мрака като ветрогоните, – но Тави го видя да придобива призрачните очертания на кон, чиито дълги предни крака заритаха към връхлитащата от небето фурия. Ветрогонът изпищя и отстъпи назад. Тогава фурията на жената се хвърли към него, но движенията ѝ бяха значително по-мудни от тези на ветрогоните. Три други ветрогона нападнаха фурията отстрани и жената вдигна откършения клон, на който се подпираше, и залитайки, замахна отчаяно, но безрезултатно към нападателите.

Без да помисли дори, Тави се втурна напред и тичешком затършува в една от кесиите на колана си. Беше му трудно да тича в непрогледния мрак между светкавиците, но за негов късмет те не се забавиха дълго. Синьо, зелено, червено – сякаш фуриите се бореха за надмощие в небето.

Един от ветрогоните го забеляза, рязко се отдели от другите и полетя стремително към Тави през ледената пелена на дъжда. Той задраска отчаяно с нокти по малкото пакетче, което беше извадил от кесията, и успя да го разкъса. Ветрогонът нададе смразяващ кръвта писък и разпери нокти.

Тави стисна шепа едра сол и я запрати по връхлитащата фурия.

Няколко от кристалчетата пронизаха ветрогона, сякаш беше от тънка хартия. Фурията нададе предсмъртен писък, който докара тръпки по гърба на Тави и накара стомаха му да се свие на топка. Сви се на кълбо от зелени огньове и започ­на да се разпада на парчета. Само за секунди от ветрогона останаха ситни парченца, които се разлетяха и изчезнаха в бурята.

Останалите ветрогони започнаха да кръжат в широк кръг и да крещят яростно. Робинята погледна към Тави с облещени, пълни с надежда очи. Подпря се отново на откършения клон и закуца към него. Разкривеното очертание на фурията ѝ се стопи в мрака.

– Сол? – надвика тя вятъра. – Ти имаш сол?

– Не много! – изкрещя задъхано Тави. Сърцето му напираше да изскочи. Той се завтече към робинята, като не спираше да се оглежда за бледозелените фурии, които сега кръжаха на почтително разстояние отгоре им. – Проклети врани! – изруга той. – Не можем да останем тук. Никога не съм виждал толкова много в една-единствена буря.

Жената примижа с очи към него:

– Не могат ли фуриите ти поне малко да ни предпазят?

Тави усети неприятната тръпка в стомаха си. Естествено, че не могат, помисли си, защото ги няма.

– Не – отвърна просто той.

– Тогава трябва да намерим подслон. Планината. Може да има пещера или…

– Не! – викна Тави. – Не и в тази планина. Тя не обича нат­рапници.

Момичето притисна длан към челото си и задиша тежко. Изглеждаше напълно изтощено.

– Имаме ли друг избор? – попита го.

Тави напрегна мисли, помъчи се да се сети, но изтощението, страхът и студът бяха сковали дори мозъка му. Сигурен беше, че знаеше нещо, че можеше да измисли накъде да тръгнат, само да можеше да си спомни.

– Да! – изкрещя най-накрая. – Има едно място. Не е далече, ще стигнем, ако успея да го открия.

– Колко далече? – попита робинята, без да откъсва очи от кръжащите ветрогони. Говореше завалено и цялото ѝ тяло се тресеше от студа.

– Миля. Може би малко повече.

– В тъмното? В тази буря? – погледна го тя, невярваща на ушите си. – Никога няма да успеем.

– Нямаме никакъв друг избор – надвика вятъра Тави. – Или там, или никъде.

– Ще можеш ли да го намериш? – попита момичето.

– Не знам. Ти ще можеш ли да вървиш толкова?

Тя се вгледа за момент в него с пълните си с напрежение лешникови очи.

– Да – отвърна накрая. – Дай ми малко от солта.

Тави ѝ подаде половината от оскъдното количество сол, което му беше останало, и тя я стисна здраво в шепата си.

– Велики фурии – каза момичето. – Никога няма да стигнем.

– Особено ако не тръгнем – викна ѝ Тави и я дръпна за ръкава. – Хайде!

Той се обърна да върви и в този момент момичето го изблъска с рамо. Тави отлетя настрани и се стовари с вик на земята, стреснат и объркан.

Изправи се, разтреперан, и кресна ядосано:

– Какви ги вършиш?!?

Робинята бавно вдигна глава и го погледна в очите. Изглеж­даше още по-уморена отпреди, едва се държеше на крака с помощ­та на дебелия клон. В краката ѝ лежеше мъртъв слайв. Главата му беше смазана с нещо тежко.

Тави вдигна поглед от гущера и видя тъмната кръв по върха на дървото в ръцете на момичето.

– Ти ме спаси – изпелтечи той объркано.

Поредната светкавица освети небето. Застанала насред бурята, тя беше оголила зъби в непреклонна усмивка, въпреки че цялата се тресеше от студ.

– Дано не е било напразно. Изведи ни от тази буря и сме квит.

Тави кимна и се озърна. Следващата светкавица освети дългата права линия на пътя и той се ориентира за местоположението им. Обърна гръб на надвисналия отгоре им Гарадос и тръгна през тъмнината. Надяваше се да успее да открие подслон, преди ветрогоните да се окопитят и подновят нападението си.