Фуриите на Калдерон

Глава ХXV

Това, да си пленник, мислеше си Тави, е зло с две лица. Хем неприятно, хем досадно.

Досега маратите не бяха проговорили и дума, нито на алеранските си пленници, нито помежду си. Четирима от тях просто допряха едновременно върховете на копията си в гърлата им, докато други двама вързаха здраво ръцете и краката им с оплетени от животински косъм върви. Взеха ножа и кесията от колана на Тави, после претърсиха опърпаната раница на Фейд, преди да му я вземат. Накрая двамата, които ги бяха вързали, просто ги метнаха на рамо и ги понесоха тичешком през бурята.

След половин час друсане върху масивното рамо на марата, Тави чувстваше корема си като след скок с несполучливо приводняване в Бързата река, от най-високо дърво по течението ѝ. Маратът се носеше напред с плавната походка на хищник, огромните му скокове изяждаха разстоянието. На няколко пъти той прескочи препятствията на пътя му – ровина от пресъхнал поток, после нисък храсталак – с такава лекота, сякаш не усещаше тежестта на пленника си.

Тави опита да следи внимателно откъде минаваха и накъде отиваха, но тъмнината, бурята и положението на тялото му (предимно надолу с главата) направиха това невъзможно. После дъждът премина в силен, жилещ с тежките си капки порой и той вече не виждаше абсолютно нищо. Вятърът не спря да се усилва, захладня и Тави на няколко пъти мерна летящите, диви и неуморни ветрогони. Но никой не приближи дори до маратите.

Тави опита да се ориентира по земята, която се носеше пред очите му, но скоро бурята започна да я покрива с тънка бяла пелена. Сега не можеше да се ориентира по пръстта или скалата по земята, нито по звездите, нито по каквото и да било друго. Въпреки че през следващия час продължи да опитва, накрая се отказа.

Това остави мислите му неангажирани и те веднага се насочиха към страха.

Двамата с Фейд бяха отвлечени от марати. Независимо от външната им прилика с алераните, те не бяха хора, нито пък се стремяха да станат такива. Бяха примитивни диваци, които ядяха победените врагове и се съвкупяваха с животни. Не владееха стихиите и не можеха да призовават фурии, но компенсираха с физика и атлетизъм, със смелост, която прехвърляше границите на лудостта, и огромна численост. Обитаваха неизследваните диви територии на изток от последното военно укрепление на Алера – гарнизона.

При последното си нахлуване в долината маратските орди бяха убили Принсепс и изтребили до крак легиона под командването му. Тави знаеше, че тогава са били отблъснати единствено благодарение на огромните подкрепления от цяла Алера и след множество свирепи сражения. И сега се бяха върнали, явно с намерението този път да нападнат тайно и изневиделица – а той ги беше видял и знаеше плановете им.

Какво ще направят сега с него?

Тави се опита да убеди сам себе си, че силните удари на сърцето му се дължат само на друсането върху рамото на марата, а не на тихия ужас, който се беше загнездил в стомаха му и се разрастваше с всяка крачка.

Сякаш мина цяла вечност, преди маратът постепенно да забави бяг и да спре на място. Той изръмжа нещо на гърления си език и вдигна Тави от рамото си. Свали го на земята и настъпи здраво с босия си кален крак косата му. Постави ръце на устата си и издаде ниско, плътно ръмжене – звук, който изглеждаше напълно непосилен за човешки гърло и дробове.

От дърветата му отговори същото ръмжене и земята се разтресе, когато няколко масивни силуета, скрити от тъмнината и бурята, тръгнаха към тях. Тави разпозна миризмата, преди да различи ясно животните: гарганти.

Маратът, който беше носил Тави, очевидно главатарят на групата, плесна най-близкия до себе си гаргант по крака и огромният звяр покорно се сниши до земята, без да спира да преживя огромното количество зеленина в устата си. Маратът каза още нещо на останалите и вдигна Тави от земята. Той се огледа и видя втория марат да прави същото с Фейд.

Маратът понесе Тави под мишница, постави стъпало на сгъвката на предния крак на гарганта и с един скок се метна на гърба му. Намести се на нещо, подобно на седло – дебела постелка, изплетена от същите груби върви, с които бяха вързани ръцете и краката на пленниците – гаргантски косъм.

Маратският главатар тръсна Тави по корем на постелката пред себе си и го привърза на място с помощта на още от плетените върви – движенията му бяха небрежни, като на носач, който привързва товар към мулето си. Тави вдигна поглед към марата. Имаше масивни, груби черти на лицето, доста грозни, а очите му бяха тъмнокафяви. Той не беше по-висок от чичо му, но имаше широки рамене и огромни мускули на гърдите. Застанал до него, Бърнард щеше да изглежда почти кльощав. Грубата му бяла коса беше прибрана назад и сплетена на плитка. В този момент гаргантът започна да се изправя, без команда от ездача си. Маратът погледна Тави и се усмихна. Зъбите му бяха големи, бели и четвъртити. Изръмжа нещо на останалите и те му отвърнаха с гърлени, подобни на кашляне звуци, докато яхваха другите гарганти.

Огромните зверове се надигнаха от земята и потеглиха в колона по един. Огромните им крачки, стабилни и неуморни, ги понесоха напред по-бързо, отколкото Тави можеше да тича. Той погледна назад и успя да различи бегло фигурата на Фейд, вързан за следващия гаргант в колоната. Щеше му се поне да бяха заедно. Робът сигурно умираше от ужас – открай време всичко го плашеше до смърт.

Тави не можа да прецени от колко време яздеха така, предвид това, че лежеше по корем, и всичко, което виждаше, беше един гаргантски крак и покрита със сняг земя. Монотонността на прехода бе нарушена от внезапно, остро изсвирване. Тави погледна в посоката, откъдето дойде звукът, после нагоре към марата. Той леко изнесе назад гръб, гаргантът забави постепенно крачка и накрая спря.

Този път маратският главатар не си направи труда да кара животното да коленичи, спусна се по едно от оплетените въжета, с навързани по тях възли, които висяха от седлото, и изсвири в отговор.

От тъмнината изникна друг, по-млад марат – също едър и широкоплещест, запъхтян, сякаш от дълго тичане. На Тави му се стори, че на лицето му беше изписана тревога, уплах дори. Каза нещо на гърления маратски език и главатарят постави ръка на рамото му и го накара да повтори.

Когато той го направи, главатарят изсвири отново и един от маратите в колоната скочи от гърба на гарганта си и донесе една факла и нещо, което Тави разпозна като кутийка за палене на огън – кремък и стъргало, каквито използваха алераните. Той стисна факлата между коленете си, наведе се над нея, удари с кремъка по стъргалото и изхвръкналите искри я запалиха. Подаде я на главатаря си, който отново постави ръка на рамото на младия марат и кимна.

Младежът поведе главатаря си към нещо черно, с неясни очер­тания, в снега. Тави не можа да различи формата му, но видя, че снегът около него беше почервенял. Двамата марати тръгнаха към него. Приближиха и светлината на факлата освети още няколко подобни тъмни очертания в снега.

Стомахът на Тави се преобърна, когато осъзна какво виждаше. Това бяха хора. Маратите оглеждаха човешки тела. Бяха мъртви толкова отскоро, че петната от кръв около някои от тях продължаваха да се разрастват. Тави забеляза отблясъците на светлината на факлата във вода. Езерото.

Алдохолт.

Маратите направиха бавен обход и за момент светлината на факлата освети стената на холта. От портите тръгваше колона от тела, подредени в почти права редица едно след друго. Явно хората бяха опитали да избягат, но бяха изклани един по един.

Тави преглътна. Нямаше съмнение, че всички в холта бяха мъртви. Хора, които беше срещал, с които се беше смял, на които се бе извинявал – хора, които познаваше, – до един изклани като добитък. Стомахът му отново се обърна и той се наведе колкото можа напред, за да повърне на земята, а не по седлото на гарганта.

Главатарят на групата подаде факлата на младия марат и двамата се върнаха обратно при колоната. Във всяка ръка носеше нещо, което Тави разпозна едва когато той стигна почти до гарганта.

Главатарят вдигна ръце и изсвири тихо на хората си. Светлината на факлата освети онова, което държеше в тях. Бяха отрязаните глави на гигантски вълк и на стадомор. Очите им бяха отворени и изцъклени. Очевидно хората не бяха умрели, без да дадат отпор, и Тави долови странното чувство на задоволство и безпомощна жажда за мъст. Изплю се към главатаря на маратите.

Той го погледна спокойно, после се обърна към младия марат до себе си и му даде знак – прокара с рязко движение показалец през гърлото си. Младежът веднага заби върха на факлата в снега и угаси пламъка. Главатарят пусна главите на мъртвите животни на земята, сграбчи въжето и се покатери обратно на седлото. Вгледа се за момент в Тави, после се наведе и докосна с пръст едно място на седлото, което Тави не беше успял да избегне, докато повръщаше.

Маратът поднесе пръст към носа си, после вдъхна дълбоко и сбърчи нос. Погледна отново към Тави, после към телата на мъртвите в снега. Кимна с мрачно изражение на лицето, отвърза един кожен мех от седлото и безцеремонно напъха отвора му в устата на Тави. Стисна здраво и водата потече на мощна струя в устата му.

Тави се задави и почна да плюе. Накрая маратът кимна доволно и отдръпна меха от устата му. Завърза го обратно на мястото му и изсвири. Колоната потегли бавно в тъмнината на нощта, а младият марат се покатери по един от гаргантите и се намести на седлото зад ездача.

Тави вдигна поглед и видя, че маратският главатар го гледа. Очите му се извърнаха назад към опустошения холт, после пак се насочиха към него. Едрото му, грубо лице имаше неспокоен, дори тревожен вид.

– Какво гледаш? – попита с разтреперан глас Тави и издуха един кичур коса от очите си.

Маратът повдигна вежди, после усмивката се върна на устата му.

– Гледам теб, момче от долината – избоботи басово той.

– Ти говориш алерански? – примигна стъписан Тави.

– Малко – отвърна главатарят. – Наричаме езика ви търговския език. Понякога търгуваме с вашия вид. И помежду си. Всеки клан има свой език. Между клановете говорим търговски. Алерански.

– Къде ни водите?

– В хорто.

– Какво е това „хорто“?

– Вие нямате дума за него.

– Не разбирам – поклати глава Тави.

– Вие никога не разбирате – отвърна маратът, но в тона му нямаше злонамереност. – Дори не се опитвате.

– Какво искаш да кажеш?

– Каквото казах.

Маратът вдигна поглед към пътеката отпред и наведе небрежно глава. Гаргантът се отмести леко на една страна, в съвършен синхрон с ездача си, и един нисък клон мина на един пръст разстояние от главата на маратския главатар.

– Аз съм Тави.

– Не – каза маратът. – Ти си алеран, момче от долината.

– Не, имах предвид, името ми е Тави. Така ме наричат.

– Това, как те наричат, не те прави същото нещо, момче от долината. Мен ме наричат Дорога.

– Дорога – намръщи се Тави. – Какво ще правиш с нас?

– Да правя с вас? – на свой ред се намръщи маратът. – Сега не мисли за това.

– Но…

– Момче от долината. Тихо. – Погледът му се стрелна към Тави и той потрепери под заплахата в тъмните му очи. Дорога кимна и изръмжа под носа си. – Утре е утре – добави той и отмести поглед. – Тази нощ си мой. Тази нощ стоиш тук. Почивай.

Повече не проговори. Тави го гледа известно време, после се опита да разхлаби малко връвта около китките си, за да може поне да опита да избяга. Но усилията му не доведоха до успех, връв­та само се стягаше повече, прерязваше ръцете му и тръп­нещата болка в китките му се усили. Накрая, след доста мъка, той се отказа.

Междувременно кишата се беше сменила с тежък, влажен сняг и той надигна глава да се огледа. Не можа да определи къде точно се намираше, въпреки че няколко потънали в сянка форми в далечината му се сториха бегло познати. Бяха подминали езерото и Алдохолт и сега единствената възможна посока бе към гарнизона. Нямаше друг път за влизане или излизане от долината.

А дали пък имаше?

Гърбът и краката му бяха мокри и започваше да му става доста студено. Сякаш прочел мислите му, Дорога го погледна, пресегна се зад гърба си и извади от торбите на седлото едно алеранско одеяло. Метна го на гърба му и го покри през глава.

Тави отпусна бузата си върху седлото на гарганта и разсеяно отбеляза, че беше направено от гаргантски косъм. Държеше топло и сега, с одеялото на гърба, вече не изпитваше същия студ. Започна да се стопля.

Беше изтощен, което в комбинация с плавните, ритмични стъпки на гарганта и топлината на одеялото му беше достатъчно, за да заспи дълбоко и непробудно.

Събуди се, увит в същото одеяло. Изправи се до седнало положение, примигна сънено и се огледа.

Намираше се в нещо подобно на шатра. Конструкцията ѝ се състоеше от дълги, извити пръти, наредени в кръг и подпрени в една точка на върха, а отгоре им беше опъната животинска кожа. В средата на върха имаше отвор и оттам нахлуваха бледата светлина на деня и тихото свирене на вятъра. Тави разтърка очи. Недалече от себе си видя Фейд, който седеше с кръстосани крака, отпуснати в скута си вързани ръце и сериозно изражение на лицето.

– Фейд, добре ли си?

Робът вдигна очи и за момент погледът му остана зареян и празен, но после кимна.

– Беда, Тави – каза той мрачно. – Беда.

– Знам – отвърна Тави. – Не се тревожи. Ще измислим начин да се измъкнем.

Фейд го погледна с пълен с нетърпение поглед и отново кимна.

– Е, няма да стане сега веднага – каза смутено Тави. – Може поне да опиташ да ми помогнеш да измисля нещо, Фейд.

Погледът на роба отново се зарея в нищото.

– Марати ядат алерани – каза той намръщен.

Тави преглътна тревожно.

– Знам, знам това. Но ако искаха да ни изядат, нямаше да си правят труда да ни дават одеяла и да ни намират къде да спим през нощта. Прав ли съм?

– Може би обичат топла вечеря – каза мрачно Фейд. – Сурова вечеря.

Тави го изгледа изпитателно.

– Добре, спри да ми помагаш вече, Фейд. – Ставай. Може би отвън няма никой и ще можем да побегнем незабелязани.

Двамата се изправиха и Тави се промъкна към покривалото на входа на шатрата, за да надзърне навън. Тъкмо когато щеше да го направи, то се отметна и в шатрата нахлу силна дневна светлина. Влезе висок млад марат, облечен в кожена туника. Косата му беше сплетена на плитка като тази на Дорога, но фигурата му беше значително по-слаба, а чертите на лицето по-фини. Очите му също бяха различни. Докато тези на Дорога бяха тъмнокафяви, неговите лъщяха с матов блясък и в ирисите им се преплитаха множество цветове. Той се стресна при вида на двамата алерани, в ръката му изневиделица се появи нож от дялан черен камък и той го тикна рязко пред лицето на Тави.

Той отскочи назад, достатъчно бързо, за да спаси очите си, но не достатъчно, че да избегне острата пареща болка в една от скулите под тях. Секунда по-късно Фейд изскимтя, вкопчи се отчаяно в дрехите му и го свлече безцеремонно на колене до себе си.

Стреснатият марат примига насреща им и попита нещо на гърления си език. Гласът му беше почти писклив, нервен, помисли си Тави.

– Съжалявам – каза Тави. – Мм. Не те разбирам. – Той показа вързаните си ръце на марата и разтвори длани. Опита да се усмихне, въпреки че осъзнаваше колко жалък изглежда в момента. – Фейд, стъпил си ми на ръкава.

Младежът го изгледа презрително, свали леко ножа и пак попита нещо, този път на друг език. Погледът му се насочи към Фейд и той изкриви лице от погнуса, когато забеляза белега на лицето на роба.

Тави поклати глава и погледна към Фейд, който предпазливо вдигна крак от дрехата му и му помогна да се надигне от земята, като през цялото време не откъсваше от марата пълните си с ужас очи.

Покривалото на входа се отметна отново и в шатрата влезе Дорога. Едрият марат изръмжа нещо на младежа и Тави моментално се досети за смисъла на думите, само по тона – обикновено чуваше същото от чичо Бърнард след поредната бъркотия, която е забъркал.

Младежът се извърна рязко и застана с лице към Дорога. Ръцете му се преместиха зад гърба и скриха ножа. Дорога го погледна сърдито и изръмжа нещо, от което лицето на младежа пребледня. Младежът отвърна рязко, но Дорога го прекъсна с рязко движение на ръката, придружено от една-единствена дума: „Гнах”.

Младежът вирна непокорно брадичка, отвърна сопнато и излетя навън от шатрата с бързината на погната от вълк катерица.

Дорога потри с ръка брадата си и се обърна към Тави и Фейд. Подложи ги на изпитателния поглед на тъмните си очи, после изръмжа:

– Съжалявам за постъпката на моето кутре Кайтай. Аз съм Дорога. Главатар на сабот-ха. На гаргантския клан. Вие сте алерани и мои затворници. Вие сте врагове на марат и ние ще поемем силата ви.

Фейд изскимтя и се вкопчи в ръката на Тави, достатъчно силно, за да изтръпне за секунди.

– Искаш да кажеш – попита Тави след известно колебание, – че ще ни изядете?

– Не го желая – отвърна Дорога. – Но това е заповедта на предводителя на всички кланове, Атсурак. – Той замълча за момент и се вгледа в очите на Тави. – Освен ако това решение не бъде отхвърлено от нашите закони, вие ще дадете силата си на нашия народ. Разбирате ли това?

Тави поклати глава. Наистина не разбираше.

– Чуй ме добре, момче от долината. Ние – марат, се готвим за нападение над алераните от долината. Нашите закони казват, че си враг. Никой не казва друго. Щом си враг на марат, значи, си враг на сабот-ха. Ние ще те преследваме и ще те заловим. – Той се надвеси над Тави. – Щом никой не казва друго – изрече бавно.

Тави примигна.

– Почакай – каза той. – Ами ако някой казва, че не съм враг?

Дорога се усмихна и четвъртитите му зъби лъснаха.

– Тогава – каза той – ще има съд пред Единствения. Ще се разбере кой казва истината.

– Ами ако аз казвам, че не съм ваш враг?

Дорога кимна и тръгна към входа на шатрата.

– Разбираш достатъчно, момче от долината. Излез. Изправи се пред Единствения.