Фуриите на Калдерон

Глава XL

Амара и Джиралди се втурнаха обратно на бойниците. Под монотонния вой на огромни животински рогове, маратската орда се понесе тичешком към стената. Вълци и стадомори се носеха на големи скокове край войните.

– Хиляди врани – прошепна един от легионерите до Амара.

Тя видя как човекът се пресегна за копието си, но треперещите му ръце го изпуснаха. Тя се стресна и с бързо движение на ръката отблъсна от себе си падащото оръжие.

Изранената ръка на Джиралди се стрелна и го улови, преди да падне на земята.

– Спокойно – изръмжа той и погледна към Амара. Подаде копието обратно на легионера. – Спокойно, момчета.

Ордата приближи стената. Звукът от хилядите трамбоващи крака се понесе като отшумяващия грохот на гръмотевица.

– Спокойно – повтори Джиралди. Огледа строените от двете му страни мъже и изрева: – Щитове за стрелците.

Легионерите пристъпиха към бойниците. Между всеки две бойници застана мъж и изправи един от големите легионерски щитове, специално пригодени за стена. Зад гърба му пристъпи друг легионер, въоръжен с лък и дебел колчан със стрели. Стрел­ците огънаха прътите, закачиха тетивите и заеха позиция за стрелба. Амара забеляза, че повечето стрелци бяха фермери от долината.

Маратите приближиха още и зловещият вой на роговете им се усили до смразяващ кръвта рев. Щитоносците пристъпиха нервно на място и редицата им се разлюля.

– Дръжте позиция – изкомандва Джиралди. Погледна към младия фермер до себе си. – Момче, сигурни ли сте, че можете да стреляте толкова надалече? – попита го.

Фермерът надникна над ръба на щита на якия легионер пред него.

– Да. В обхвата ни са.

Джиралди кимна.

– Стрелци – изрева той. – Пускай стрелите!

Стрелците поставиха стрелите в лъковете си, насочиха върховете им към небето и застанаха до щитоносците. Амара видя младия мъж до нея да опъва наполовина тетивата и да побутва с хълбок партньора си. Щитоносецът коленичи и свали щита. Едновременно с това стрелецът свали лъка си и изпъна тетивата докрай. Прицели се бързо и пусна стрелата в приближаващите марати. Щитоносецът се изправи бързо и изправи обратно щита, затваряйки пролуката между бойниците.

От цялата дължина на стената полетяха стрели. Всеки стрелец пускаше по една стрела на всеки пет-шест секунди, дори по-бързо. Застанала до Джиралди между две оставени празни бойници, Амара наблюдаваше как стрелите им потъваха в редиците на маратите. Смъртоносният прицел на алеранските фермери поваляше с еднаква жестокост марати и зверове, осейваше земята с пресни трупове. Облаци врани, нетърпеливи да се спуснат над новия пир, закръжиха над маратската орда.

Но тя продължи да напредва.

Стрелците бяха пуснали първите си стрели, когато първата редица на маратите беше на цели шестстотин ярда от стената – невероятно разстояние. Подобно постижение изискваше изключително силни горски фурии и почти рицарски умения в призоваването им. В продължение на около минута не се чуваше нищо друго, освен пъхтенето на стрелците, докато опъваха лъковете си, стъргането на щитовете, които легионерите спускаха и вдигаха между бойниците, монотонния рев на маратските рогове и грохота на хиляди крака.

Но когато маратите наближиха на разстояние, достатъчно за щурм на стената, изведнъж цялата орда изригна с вик, който блъсна Амара като стена от леденостудена вода – смразяващ и ужасяващ. В същия момент бойните пици нададоха остър, пронизителен крясък, достатъчен да те побият тръпки, ако идваше само от една птица, но от хилядите, които бяха отдолу, той сякаш оживя. И точно тогава слънцето се показа на хоризонта отвъд обширната равнина – внезапна ярка светлина, която облиза върховете на бойниците и накара стрелците да трепнат и присвият очи, докато се прицелваха за следващия си изстрел.

– Дръж позиция! – изрева с всички сили Джиралди, но гласът му едва надви грохота на маратската атака. – Копия!

Щитоносците хванаха копията си и на лицата им се изписа мрачна решителност.

Първата редица на маратите достигна острите като кинжали каменни шипове, които фермерите бяха издигнали от земя. В гърлото на Амара заседна буца. Водачите на щурма започнаха да подскачат сред шиповете, почти като играещи на дама деца. Животните им ги последваха с плавни скокове. Амара видя някои от маратите да блъскат шиповете с тежки чепати тояги и да разбиват на парченца върховете им.

– Онези с тоягите – извика на Джиралди. – Кажи на стрел­ците да се целят в тях. Колкото по-дълго запазим шиповете, толкова по-късно ще натиснат портите.

Джиралди изръмжа и препредаде заповедта ѝ по стената и стрелците веднага започнаха да подбират целите си.

Към ръба на парапета с бойниците се понесоха дългите пръти, които маратите използваха като обсадни стълби и въжета с куки от еленов рог или кост. Щитоносците опряха напречните гардове на копията си и започнаха да избутват назад прътите, някои изтеглиха мечове и взеха да секат въжетата, но през цялото това време стрелците продължаваха да обстрелват врага. Сега и от маратските редици полетяха стрели – къси, тежки стрели, изстрелвани от лъкове със странна форма. Един от стрелците до Амара се забави прекалено дълго с прицелването и една от маратските стрели го прониза през двете бузи. От лицето му пръсна фонтан от кръв. Фермерът се задави и падна.

– Лечител! – изкрещя Амара.

Двама от мъжете на стената притичаха до падналия, издърпаха го назад и се заеха да вадят стрелата.

Амара пристъпи към бойницата. Обходи с поглед врага, но колкото и да напрягаше очи, не видя друго освен многохилядна тълпа марати и техните зверове. Бяха толкова много, сляха се пред погледа ѝ, не виждаше къде свършва единият и къде започва другият.

Джиралди я сграбчи за рамото и я издърпа назад.

– Не се показвай без шлем – изръмжа той.

– Не разбирам какво става – извика задъхана Амара. – Ужасно много са.

Джиралди надзърна над ръба на бойницата с присвити очи, после благоразумно дръпна обратно глава.

– Това е само около половината от войската им. Държат останалата част отзад. Ще ги пуснат в действие, след като направят пробив.

– Удържаме ли ги?

– На стената се справяме добре – отвърна Джиралди, – портата е слабото ни място. Знаят го, в момента щурмуват стената само за да отвлекат силите ни горе. На портите имаме много малко хора. Рано или късно, ще се нахвърлят на барикадата.

– Защо не преградиха портите, когато издигаха стената?

– Не може – отвърна Джиралди. – Така каза нашият строител. Под тях няма основа, която да понесе стена.

Някъде отдолу се разнесе грохот, последван от гръмките алерански бойни викове – „Рива за Алера!” и „Калдерон за Алера!”

Джиралди отново насочи поглед към полето пред стената.

– Явно успяха да сринат част от барикадата. Главатарят е заповядал и на останалата част от войските да се включат и те са започнали да действат. Сега ще съсредоточат натиска си върху портите и няма да се откажат, докато защитата не се пречупи. – Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса. – Ако момчетата долу не отблъснат първия натиск, свършени сме.

Амара кимна.

– Добре. Време е. Ще се върна възможно най-скоро.

Тя се наведе, за да види какво става долу на двора. Забеляза няколко легионери да замахват яростно с копията си, почти пред самата порта. Отдолу се носеха крясъци и викове. Погледът ѝ улови светкавичното движение на черно острие. За пореден път Пирелус удържаше портите.

Амара се отправи бързо до най-близките стълби и изтича надолу към двора, като се оглеждаше неспокойно. Сеното от балите, които бяха разкъсали, лежеше разхвърляно по целия двор. Почти всички ранени бяха изтеглени в западния двор, последните останали ги товареха на носилки. Тръгна към конюшните. В този момент видя Плувус Пентиус да излиза от едно от спалните помещения на легионерите. Беше пребледнял, треперещ от нерви, влачеше зад гърба си за ръка малко момче, чиято друга ръка стискаше тази на друго дете, и така до шест. Търсачът на истината излезе на двора с върволицата от шест деца.

Амара хукна към него.

– Плувус! Защо тези деца са още тук?

– К-криеха се – заекна Плувус. – Намерих ги да се крият под леглата на бащите си.

– Хиляди врани – изруга Амара. – Заведи ги в западния двор при ранените. Едно от спалните помещения трябва вече да е приготвено за тях. И побързай.

– Да, добре – каза Плувус и кльощавите му рамене увиснаха смутено. – Хайде, деца. Хванете се за ръце и не се отделяйте.

Амара се втурна към конюшните, където завари Бърнард. Той седеше, притворил очи, подпрял гръб на стената.

– Бърнард – викна му тя, – атакуват портата. Ще влязат всеки момент.

– Готови сме – смотолеви Бърнард. – Само кажи кога.

Амара кимна и се обърна и изпрати Сирус в небето, за да потърси въздушните рицари, които очакваше с носилката на Фиделиас.

След малко го почувства – напрегнато трептене във въздуха, което говореше за надигащ се вятър. Повика обратно Сирус и я събра в ръцете си, за да обходи с поглед небето и да потърси приближаващите врагове.

Забеляза ги на половин миля от укреплението – тъмни силуети на фона на утринното небе.

– Ето ги – извика тя. – Идват от запад. Най-много половин минута.

– Добре – промърмори Бърнард.

Амара излезе от конюшните в момента, в който въздушните рицари се спуснаха от небето към гарнизона. Група Аери летяха пред носилките в нападателна формация, с извадени оръжия и блеснали на слънцето брони. Снишиха се рязко и се насочиха към портите.

– Готови! – извика Амара и извади меч. – Готови! – Изчака ги да минат задната стена на гарнизона, после над постройката с жилището на Грам в средата на укреплението. Пое дълбоко дъх и стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. – Стреляй!

Купчините разпиляно сено из двора се размърдаха и от тях се надигнаха цели петдесет стрелци с лъкове – фермери, останали незабелязани благодарение на натрупаното върху тях сено и горската фурия на Бърнард. Те вдигнаха огромните си лъкове и едновременно пуснаха стрелите си към приближаващите рицари.

Прицелът им беше смъртоносен, а появата им свари наемниците абсолютно неподготвени. Аерите изкрещяха от болка, от страх и започнаха да падат от небето като живи парчета градушка. Стрелците не помръднаха от място и продължиха да стрелят, дори след като оцелелите наемници се окопитиха. Един от тях оплете с помощта на фурията си невидим щит от ураганен вятър и стрелите на фермерите започнаха да отскачат от него. Амара изпрати Сирус към въздушната му струя. Рицарят извика от изненада и падна като камък.

Втората и третата носилка се килнаха на една страна и започнаха да се въртят неконтролируемо към земята, докато ранените и обърканите им носачи се бореха да ги укротят и задържат в небето. Първата носилка, въпреки че единият от носачите ѝ бе пронизан със стрела в бедрото, успя да премине през смъртоносния облак от стрели. Тя изви рязко на една страна и се приземи тежко на покрива на едно от спалните помещения в другия край на двора.

Оцелелите въздушни рицари се спуснаха към земята и преминаха в настъпление. Въпреки че стрелбата на фермерите беше свършила добра работа срещу неподготвения враг, сега небето се превърна в облак от свистящи фурии, срещу които стрелите бяха напълно безполезни.

– Отстъпвай! – изкрещя Амара и фермерите започнаха да се оттеглят към конюшните, притиснати плътно от атакуващия враг. Рицарите се събраха във формация, явно с намерението да превземат със светкавична контраатака двора и да го задържат. Амара изпрати Сирус срещу вражеските фурии, но единственото, което постигна, бе да разстрои формацията им. Те прекъснаха атаката си, издигнаха се високо над укреплението и така позволиха на стрелците да се оттеглят във вмирисаните на мърша конюшни.

Амара се обърна и побягна към легионерите пред портите. Съзря командира на рицарския контингент, който стоеше пред скалъпената барикада. Маратите я бяха пробили на две-три места и изпълзяваха един по един през пролуките. Пирелус прескачаше от място на място и заедно с двамата копиеносци, от които се състоеше цялото му подкрепление, успяваше да удържа маратите.

– Пирелус! – извика Амара. – Пирелус!

– Секунда, милейди – отвърна той и нанесе светкавичен пронизващ удар напред. Маратът, за който бе предназначен, издъхна на място, преди да излезе от пролуката, и се срина сред купчината дървени отломки на барикадата. Пирелус отстъпи крачка-две назад и кимна на копиеносците и на няколкото легионери, които стояха в готовност отстрани. Мъжете се придвижиха напред и заеха мястото му пред барикадата, а той се обърна към Амара: – Чух те от първия път, няма нужда да крещиш. Наемниците атакуваха ли вече?

– Две от носилките бяха свалени и паднаха извън стената – каза тя и посочи. – Но третата се приземи върху покрива на онази постройка.

– Много добре. Стой тук и… Графиньо!

Черният меч изсвистя и нещо се пръсна с остър пукот до главата на Амара. Преди дори да понечи да се обърне, тя усети дървените трески да жегват като игли бузата ѝ, а натрошената стрела да отскача от ризницата ѝ. Вдигна поглед към покрива и видя Фиделиас, с развяна от студения вятър оредяла коса, който невъзмутимо опъваше късия си тежък лък и се прицелваше за нов изстрел. Зад гърба му няколко мъже вече се спускаха бавно от покрива. Въпреки че бившият Курсор стоеше в сянката на новоиздигнатата стена, Амара видя очите му, приковани в нейните – безмилостни, хладни. Той изтегли втората стрела, прицели се и стреля.

Пирелус застана на пътя на стрелата и я посече във въздуха с небрежен замах на меча си. Обърна се през рамо и извика на мъжете зад себе си. Сега към войниците на Фиделиас се присъединиха и рицарите Аери, описаха кръг над укреплението и се спуснаха стремително към портите.

Пирелус повлече Амара обратно към конюшните.

– Стой ниско – изръмжа той.

Амара видя как легионерите оформиха жалък боен ред зад тях и разколебани, посрещнаха настъпващия враг. Фиделиас слезе от покрива и очите му зашариха по разпръснатото сено. Коленичи върху него. Въздухът около него затрептя и той внезапно изчезна под трепкащото като мараня покривало на горската му фурия.

– Ето го! – изкрещя Амара и сграбчи Пирелус за ръката. – Онзи, който стреля по мен. Фурията му го прикрива, там, тръгва към портите.

Тя посочи към размазаното петно в единия край на двора, едва забележимо, пред легионери, застанали с гръб към барикадата.

– Видях го – отвърна Пирелус. – Фермерът е направо съсипан след призоваването на тази горска фурия. Късмет.

Вдигна решително глава и закрачи към хаоса и крясъците на барикадата.

Амара погледна зад себе си и видя, че Бърнард не беше пом­ръднал от мястото, на което го беше оставила. Очите му бяха отворени, но празни, зареяни в нищото. Гърдите му се повдигаха и спускаха в ритъма на тежкото му дишане. Отиде при него, откачи манерката от колана си и я напъха в ръцете му.

– Ето, Бърнард. Пий.

Той се подчини машинално и Амара се обърна, за да види какво ставаше пред портата. А там легионерите срещаха трудности. В момента, в който се извърна към портите, Алдрик екс Гладиус, майсторът на меча, се приближи до стената от щитове. Отклони на една страна един от насочените към него мечове, отскочи встрани и избегна друг, след което нанесе светкавичен удар на един от легионерите в средата на редицата. Острието на меча му разцепи главата на войника заедно с шлема му и легионерът се свлече на земята. Без да губи и секунда, Алдрик се зае с мъжете от двете му страни. Първият реагира навреме и се измъкна само с осакатяващ удар, който прониза ръката му под рамото. Вторият вдигна щита си прекалено високо, докато парираше първия удар на Алдрик, който се завъртя и с втория отсече крака му малко под коляното. Легионерът изпищя и се строполи на земята. Наемниците настъпиха уверено срещу стената от щитове.

Пирелус се включи в редицата на легиона. Един от въздушните рицари прояви неблагоразумието да се спусне прекалено ниско над него. Черното острие проблесна и той с вик се хвана за корема и падна на двора. Един от наемниците на земята, който въртеше с една ръка огромния си, сигурно двайсеткилограмов чук, с лекотата, с която би размахвал върбова клонка, се насочи към командира на рицарския контингент на гарнизона. С прес­торено, почти лениво движение Пирелус избегна замаха му и ответният му удар отсече ръката на мъжа от китката. Чукът изтрополи тежко на земята. Трети наемник насочи меч срещу Пирелус, който моментално бе париран, а миг по-късно излетя от ръката на собственика си, превъртя се във въздуха и издрънча в стената на конюшнята недалече от Амара.

– Отстъпвай! – разнесе се викът на Алдрик. – Оттегляйте се!

Наемниците заотстъпваха бързо, влачейки ранените си със себе си, но подобен вик от страна на Пирелус спря готовите да настъпят легионери. Самите Алдрик и Пирелус не помръднаха от местата си и останаха лице в лице, на няколко крачки един от друг.

Пирелус протегна меча си към Алдрик и го прибра плавно пред лицето си за поздрав. Алдрик направи същото. После двамата приклекнаха в отпусната „ангард” позиция.

– Алдрик екс Гладиус – каза Пирелус. – Чувал съм за теб. Короната е обявила добра награда за главата ти.

– Следващия път, като мина през града, ще се оглеждам за афишите по стените – отвърна Алдрик. – Готов ли си да уредим този въпрос помежду си, или искаш да мина през още няколко дузини от легионерите ти?

– Аз съм Пирелус, от Черните остриета – каза Пирелус. – И аз съм този, който ще сложи край на кариерата ти.

Алдрик сви рамене.

– Не съм чувал за теб, хлапе. Не си Арарис.

Пирелус се намръщи гневно и се хвърли напред. Алдрик пос­рещна с меча си първия удар на парсианеца и от остриетата им пръсна фонтан сребърни искри. Атакува със залъгващо движение напред, после се завъртя в кръг и острието му описа широка дъга към главата на Пирелус. Той клекна навреме и избегна удара, но острието на Алдрик закачи шлема му и отнесе част от гребена му с нов фонтан от искри. Яркочервените косми се посипаха върху покритата със слама земя.

Двамата отново се изправиха лице в лице и Пирелус се усмихна.

– Признавам, бърз си за старец – каза той. – Но пропусна.

Алдрик не си направи труда да отвърне. Под ръба на шлема на Пирелус потече тънка струйка кръв и се стече към окото му.

Явно ръбът на шлема беше отворил наново старата рана на Пирелус, реши Амара.

Сега Алдрик се усмихна. Мургавата кожа на лицето на Пирелус видимо пребледня. Той стисна гневно устни и се хвърли в нова атака, редувайки бързи удари, високи, ниски, пак високи. Алдрик ги парира под дъжд от сребърни искри, пос­ле на свой ред премина в атака. Острието му полетя в къси, безмилостни удари към по-дребния му противник. Черният меч на Пирелус пресрещна всеки един от тях, пръскайки тъмнолилави, едва забележими искри. Притиснат от безмилостната атака на Алдрик, парсианецът отстъпи няколко крачки назад.

В следващия момент обаче, пред смаяния поглед на Амара, Пирелус почти повали майстора на меча. Той се шмугна под един от ударите му, парира със здрав удар на свободната си ръка замахващата обратно десница на Алдрик и замахна да прониже майстора на меча в корема. Алдрик се изви настрани и парсианското острие вдигна нов фонтан от тъмни искри, прорязвайки с лекота бронята му. Ударът му пропусна, въпреки че на корема на Алдрик се появи дълга червена черта. Гигантът се съвзе и започна да парира един след друг настървените удари на Пирелус.

На Амара ѝ се стори, че Алдрик го прави умишлено, че чака нещо. В следващия миг разбра какво. Кръвта от раната на главата най-после се стече в окото на Пирелус. Той примига и тръсна глава настрани, в опит да я отстрани.

Точно този момент бе чакал Алдрик. Издебна един по-бавен замах на Пирелус и се вмъкна под гарда му. Вдигна крак и го стовари право надолу, както се вкарва лопата в земята. Само дето ударът му не беше насочен към лопата, а към раненото коляно на Пирелус. Костта се счупи с рязко пращене. Алдрик се засили и вряза рамо в това на Пирелус, запращайки го на една страна.

Лицето на парсианеца не трепна и когато загуби равновесие, стъпи с цялата си тежест на счупеното коляно, но то отказа да понесе тялото му. Пирелус се срина на колене, но нанесе нов удар към приближаващия Алдрик.

Алдрик го парира без особени усилия, сред нов фонтан от тъмновиолетови искри.

После пристъпи рязко встрани и със светкавичен замах отсече главата на Пирелус.

Пръсналата от шията на парсианеца кръв описа висока арка във въздуха и тялото му падна на камъните в двора. Главата му се търкулна и спря на няколко ярда от него. Тялото му потрепна, а ръката с меча, дори и в смъртта, продължаваше да замахва наляво, надясно.

Амара се вторачи ужасена в падналия рицар. Инстинктите ѝ крещяха, че Фиделиас все още е някъде там и някой трябва да го спре. Тя се изправи, огледа се объркано, не знаеше какво да направи, за да спре случващото се в двора. Алдрик се обърна безцеремонно и се отправи, сам, срещу легионерите, охраняващи портите.

Още преди да ги е достигнал, дървената барикада изстена, изскърца пронизително и започна да се огъва. После се пръсна на парчета и трески, които накараха смаяните легионери да отстъпят с ужас назад. После самото дърво се размърда и започна да се гъне. Краката на масите започнаха да се усукват и огъват, дъските се разцепиха на трески, целите каруци проскърцаха измъчено и се сринаха под собствената си тежест.

Маратите от другата страна започнаха да бутат още по-ожесточено и отслабената барикада се разклати и взе да се разпада.

Фиделиас се появи до Алдрик, обърна се и даде сигнал на един от рицарите във въздуха. Мъжът се спусна, хвана го под мишниците и го върна обратно на покрива. Алдрик екс Гладиус прекрачи тялото на Пирелус и поведе шепата останали наемници след тях.

Легионерите на портата построиха нова формация, за да се изправят срещу настъпващите марати, но озверели, те ги връх­летяха и започнаха да ги изтласкват бавно, стъпка по стъпка.

Амара влетя в конюшните и извика на стрелците:

– Вземайте щит и меч! Задръжте портата!

Мъжете награбиха оръжия и се втурнаха навън, за да се присъединят към защитниците на портата.

Когато Амара се върна при Бърнард, той вече беше станал на крака.

– Какво става?

– Рицарите им дойдоха. Ударихме ги здраво, но все пак успяха да отслабят барикадата. Пирелус е мъртъв. Аз не съм войник – погледна го тя. – Кажи какво да правим?

– Джиралди – каза Бърнард. – Открий Джиралди. Кажи му да изпрати още хора, за да подсилят защитата на портите. Тръгвай, аз още не мога да тичам.

Амара кимна, прекоси тичешком двора и хукна нагоре по стълбите. Битката на стената беше в разгара си. Тя прескочи тялото на марат – доказателство, че и там са имали поне един пробив.

– Джиралди! – извика тя, когато стигна до командния пункт над портите. – Къде си?

Един щитоносец извърна към нея мрачното си, почервеняло от кръв лице. Оказа се Джиралди. Беше запазил пълно самообладание, въпреки кръвта по лицето си.

– Графиньо? Търсеше главатаря им, нали? Е, ето го и него – изръмжа центурионът. – Ето там, виждате ли?

– Няма значение – каза Амара с треперещ глас. – Пирелус е мъртъв.

– Врани – каза Джиралди, но гласът му прозвуча прекалено уморен и изтерзан, за да постигне ефект с ругатнята. – Някой ще плати за това.

Амара вдигна глава, нещо парещо, тежко и ужасно пулсираше в стомаха ѝ. Страхът, осъзна изненадващо тя, беше изчезнал. Беше прекалено изморена, за да се страхува, прекалено изплашена, за да изпитва страх. Имаше нещо отпускащо в неизбежността, осъзна тя, някаква безумна, неестествена сила.

– Покажи ми го?

– Ето там – каза Джиралди и посочи. В щита му се блъсна стрела, но той не трепна, сякаш беше твърде уморен, за да ѝ обърне внимание. – Виждаш ли онзи високия с птиците около него и с алеранското копие.

Амара се загледа накъдето сочеше центурионът и за пръв път видя маратския главатар. Крачеше гордо сред връхлитащите стената редици, вирнал надменно брадичка, с извити в арогантна усмивка устни. Бялата му коса беше сплетена на плитка, от която стърчаха черни пера. Няколко стадомора го следваха по петите като почетна стража. Пред него вървяха войните от малък отряд, които скандираха ритмично.

Войските се отстраняваха от пътя му и се присъединяваха в скандирането:

– Атсурак! Атсурак! Атсурак!

Амара призова Сирус. Искаше да види лицето му отблизо, да запомни на всяка цена тези черти, за да може после да го открие и убие заради това, което ѝ причини. Запомни формата на носа му и жестоката уста, здравите широки рамене под наметалото от кожа на танадент, запомни…

Амара затаи дъх, не можеше да повярва на очите си. Накара Сирус да я приближи още повече до главатаря на ордата.

Закачен на тънкия плетен кожен колан около кръста му висеше кинжал с герба на алерански Върховен лорд. Украсената със злато и сребро дръжка на оръжието сияеше под лъчите на слънцето. Сирус ѝ показа дръжката на ножа, гравирания в стоманата герб и сокола на Акватайнус върху него.

– Велики фурии – пое дълбоко дъх Амара.

Самият Акватайнус, Върховен лорд на Акватайн. Рицарите на Акватайн нямат равни по сила в цялото кралство. Акватайнус, който поквари Фиделиас, Акватайнус, който се опита да изкопчи от нея информация за двореца, за да… За да убие Гай. Иска да се възкачи на престола.

Амара преглътна. Трябваше да вземе този кинжал, на всяка цена. Отнесено пред Сената, подобно съкрушително доказателство щеше да означава край за Акватайнус. И всички зад гърба му начаса щяха да се отрекат от него. Ще успее да докаже кой е истинският виновник за смъртта на стотиците в гарнизона. Мислеше си, че мрази главатаря, който вървеше към огъналата се защита на портите на гарнизона, но в гърдите ѝ се надигна друга омраза, по-силна, изпепеляващ гняв срещу човека, чиито амбиции бяха довели до събитията през последните няколко дни.

Но можеше ли да се справи? Можеше ли да се добере до този кинжал?

Трябваше да опита. Чак сега разбра защо Фиделиас се опи­та да я накара да напусне укреплението. Точно това е искал да скрие от нея. Знаел е, че освен нея, и може би двама-трима други в гарнизона, никой нямаше да разпознае герба върху оръжието.

Амара разтърси глава. Опита да събере мислите си, да започ­не да разсъждава.

– Джиралди, нужни са ни подкрепления – заекна тя. – Портата ще падне.

Джиралди направи недоволна физиономия и лицето му оклюма, бръчките му станаха по-дълбоки, изглеждаше така, сякаш за секунди бе остарял с години.

– Няма значение – каза той и кимна към полето пред укреп­лението. – Вижте.

Амара погледна и коленете ѝ се подкосиха. Подпря се тежко на бойниците, зави ѝ се свят, а сърцето ѝ почти спря.

– Не – промълви тя. – Не. Не е честно!

В равнината, отвъд дивашката орда на маратите се беше появила друга орда, толкова голяма, колкото и първата. В тази имаше и нещо подобно на конница, но Амара от това разстояние не можеше да види точно каква. Ездачи, безполезни при обсада на укрепена позиция, но напълно подходящи за нахлуване във вражеска територия. Бързи, смъртоносни, разрушителни. Огромният брой на новопристигналия враг наклони везните от отчаяна битка към напълно безнадеждна. Тя погледна към Джиралди и прочете същата мисъл в погледа му.

– Не можем да спечелим – каза тя. – Но можем да удържим.

– Срещу това?

Той поклати глава. Свали шлема и избърса потта от челото си, но когато във въздуха профучаха нови стрели, веднага го постави обратно.

Амара наведе глава и раменете ѝ се разтърсиха. Сълзите потекоха горещи, горчиви. Каменният връх на стрела се разби пред нея, но това вече не я интересуваше.

Погледна към врага, към Атсурак, който се готвеше да прев­земе портите, към огромния брой марати, прииждащи все по-бързо към гарнизона, свежи, без драскотина.

– Дръжте стената – каза тя на Джиралди. – Колкото можете по-дълго. Изпрати някой да се увери, че цивилните са тръгнали да се спасяват. Заповядай ранените да се въоръжат и да се бият до последни сили. Кажи им… – Тя преглътна. – Кажи им, че положението ни е тежко.

– Разбрано, графиньо – отвърна сковано Джиралди. – Хм. Винаги съм си мислил, че последната ми заповед ще бъде: „Подай ми още едно парче печено”.

Усмихна ѝ се натъжено, обърна се, замахна, някак неохотно, с меча си към един покатерил се на стената марат и тръгна да изпълнява заповедите ѝ.

Амара слезе от стената и огледа разсеяно двора. Фиделиас и хората му не се виждаха никъде, може би отново са си отиш­ли, издигнати от въздушните рицари, помисли си. Повече марати си бяха пробили път през барикадата и въпреки че им беше трудно да напредват заради телата, покрили двора, продължаваха да налитат. Изправените срещу тях алерани ги посрещаха с отчаяни викове.

Тя извади меча си, същият, който бе взела от стоящия на вечна стража легионер в Мемориала на Принсепс. Загледа се в майсторската му изработка. После погледна към напиращите през портите марати. Скоро сред тях щеше да се появи главатарят им, дошъл да обяви укреплението за свое, сигурна беше в това.

Бърнард се доближи до нея. Умората не беше изчезнала от лицето му, но широките му длани стискаха дръжката на двуостра секира.

– Имаме ли план? – попита той.

– Главатарят. Видях го. Все още искам да го довърша.

Амара му разказа за кинжала на кръста на огромния марат и за втората орда.

Бърнард кимна бавно.

– Ако успеем да приближим до него – каза той, – ще се опитам да те прикрия с горската ми фурия. Вземи кинжала и бягай. Отнеси го на Първия лорд, ако можеш.

– Изтощен си. Ако призовеш друга фурия, тя може да те у… – Амара спря и пое дълбоко въздух.

– Пирелус беше прав – отбеляза Бърнард. – Хубавото на това, да си обречен, е, че няма какво да губиш.

После се обърна към нея, обгърна с ръка кръста ѝ и я целуна по устата, без колебание, без никакво притеснение, само с див, едва сдържан копнеж. Амара простена и се отдаде на целувката му, обезумяла, с плувнали в сълзи очи.

Прекъсна целувката и се дръпна от него. Бърнард ѝ се усмихна.

– Не исках да оставям започнатото недовършено.

Тя усети, че устните ѝ се разтягат в уморена усмивка, и се обърна към портите.

Отвън се чу тръбенето на рогове, по-плътно, по-заплашително и гневно от предишното. Земята отново се разтресе и виковете и тътенът зад стената се надигнаха като приливна вълна от звук, който избумтя в ушите ѝ, в гърлото, в гърдите ѝ. Имаше чувството, че бузите ѝ вибрират от силния звук.

И последната защита на портата започна да рухва. Маратите започнаха да нахълтват в двора, с облещени, диви очи, с плувнали в кръв оръжия, с опръскани в червено бели коси и бледа кожа. Един въоръжен фермер бе повален от два огромни вълка и един марат, който подобно на зверовете го нападна, въоръжен единствено със зъби. Огромен стадомор прикова с ноктите си към земята един пълзящ алеран, стрелна клюн към врата му и го пречупи с едно-единствено рязко тръсване на главата. Маратите нахлуха и изведнъж в двора настана пълна бъркотия, отбранителният строй на легионерите се разпадна на дузина отделни малки битки.

– Ето го – каза Амара и забоде пръст напред. – Влиза през портата.

Атсурак прекрачи портите, последван от свитата си от зверове. Замахна с плененото си алеранско копие и го заби с неб­режно движение в гърба на биещ се легионер. Без дори да се извърне към умиращия, извади копието и провери върха му с палец. Няколко алерани се втурнаха към него. Един бе разкъсан на парчета от една от огромните птици. Друг падна, преди да се приближи дори до Атсурак, с щръкнали от очите му черни пера на две маратски стрели. Никой не го доближи достатъчно, че да нанесе удар.

– Тръгвам пръв – изръмжа Бърнард. – Ще привлека вниманието им. Ти стой зад мен.

– Добре – отвърна Амара и сложи ръка на рамото му.

Бърнард стисна здраво секирата и понечи да тръгне нап­ред.

Внезапен гръм разтресе земята с такъв тътен, на фона на който досегашният рев звучеше като къркоренето на празен стомах. Извиси се симфония от писъци и обезумял вой. Самата стена се разтресе. Разтресе се отново, с още по-силен грохот. От унищожителния удар от външната страна по камъка плъзна паяжина от пукнатини. Последва нов удар, нов грохот и един цял участък от стената поддаде и се срина с тътен в двора. Алераните на бойниците от двете страни на пробива се разбягаха от сриващия се на огромни парчета участък от стената. Току-що изгрялото слънце прониза вдигналия се облак прахоляк и той засия със златистото великолепие на лъчите му.

През пробива в стената нахлу оглушителен рев и миг по-късно от облака прахоляк изникна гигантското тяло на черен гаргант, по-голям от всеки друг, който Амара някога бе виждала. Окървавен, изрисуван в ярки цветове, звярът приличаше на излязъл от налудничав кошмар. Вдигна глава, изрева отново и откърти огромно парче от стената с огромните си, предназначени за ровене в земята нокти. После тръгна през камарата камъни и влезе в двора на гарнизона.

На гърба му седеше марат, белокос и тъмноок, с толкова широки рамене и толкова голям гръден кош, който не би се побрал и в най-големия легионерски нагръдник. В ръката си носеше дълга тояга. Наведе се леко на една страна и докато минаваше покрай един от войните от вълчия клан, който стискаше за гърлото повален на земята легионер, я стовари върху главата на марата, разбивайки черепа му с първия удар.

– АТСУРАК! – изрева маратът от гърба на огромния гаргант. Гласът му, дрезгав, плътен и гневен, прокънтя из целия двор. – АТСУРАК ОТ КЛАНА НА СТАДОМОРИТЕ! ДОРОГА ОТ КЛАНА НА ГАРГАНТИТЕ КАЗВА ПРЕД НИЕ – МАРАТ, ЧЕ ТИ ГОВОРИШ ГРЕШНО! ПОКАЖИ СЕ, МРЪСЕН УБИЕЦО НА КУТРЕТА! ЕЛА И СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ МЕН ПРЕД ЕДИНСТВЕНИЯ!

С несъвместима с размерите му грация, гаргантът се изви на една страна и вдигна предни крака във въздуха. Звярът ги стовари обратно, право върху щурмуващ войн от клана на стадоморите и го смаза върху каменната настилка на двора. Това сложи окончателен край на битката в двора, въпреки че врявата отвъд кънтеше все така силна.

Когато гигантският звяр се обърна, ярката светлина, която се изливаше през разбитата стена, освети гърба му. Там, вкопчен в гърба на Дорога, Амара видя Тави, а зад него забеляза белязания роб.

Обезумелите очи на Тави обходиха двора и когато погледът му попадна на тях, лицето му се озари от дива усмивка:

– Чичо Бърнард! Чичо Бърнард! – развика се той и посочи към Дорога. – Виж какво намерих! Сам тръгна след мен! Може ли да го задържим?