Белязани от Каин

8

Тръгнаха по пътя за Бидасоа през мъгливата зелена долина и последваха буйната река надолу по склона, а после направиха остър десен завой и отново се закатериха нагоре по склона към следващото баско село в Навара, подминаха неизменния каменен фонтан и празния сив площад. Дейвид усещаше малък стегнат възел от притеснение — какво знаеше Хосе Гаровийо? Какво щеше да му каже?

Селото се казваше Етчалар.

Дейвид изрече думата на глас, упражнявайки произношението. Ейми се усмихна съвсем лекичко.

— Не, не се произнася Етксалар… а Етчалар.

— Ет… чалар?

— Така е по-добре.

Тътрузеха се зад един камион, превозващ добитък. Ейми изглеждаше разсеяна. Поразпита го ей така, без връзка, за предишния му живот, за Лондон, за Америка, за работата му. Той й нахвърля някои подробности.

После тя се поинтересува от любовния му живот.

Дейвид замълча, но после призна, че е сам. Ейми попита защо.

Кравата в камиона ги гледаше укорително.

— Мисля, че отблъсквам хората, преди да се доближат твърде много — отговори Дейвид. — Вероятно защото изгубих родителите си. Не вярвам, че някой може да се задържи дълго край мен.

Отново се възцари мълчание.

— Ами ти? — попита той. — Обвързана ли си?

Мълчание. Камионът с добитъка се отдалечи и те го последваха, ускорявайки покрай малка крушова градина. Най-накрая Ейми каза:

— Дейвид, трябва да ти кажа нещо. Излъгах те. Поне…

— Моля?

— Не ти казах всичко.

— За кое?

Профилът й се очертаваше на фона на синьо-зеления силует на планината. Противоречивите й мисли бяха изписани на лицето.

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш — увери я Дейвид.

— Не — отвърна тя, — заслужаваш обяснение. И освен това ще се срещнем с Хосе, бащата на Мигел.

Ейми се обърна и погледна Дейвид — в изражението й се долавяше напрежение, но и дързост.

— Бяхме любовници. Мигел ми беше любовник. Преди години.

— Боже!

— Бях на двайсет и три. Току-що бях пристигнала в Страната на баските. Бях самичка. Млада и глупава. Не го споменах досега… понеже… сигурно се срамувам.

Дейвид завъртя волана, за да завият, а дърветата и храстите край пътя потрепериха на въздушната струя. Не можеше да не я попита:

— Знаела си, че той е от ЕТА, но въпреки това…

— … съм спала с него? — въздъхна тя. — Да, знам. Много глупаво… Но както ти казах, бях млада… а неопитните момичета си падат по злодеи, нали? По лошите момчета. Глупавото увлечение по типове като Хийтклиф, по по-възрастни мъже. Дори по бляскавото насилие — поклати глава тя. — Допускам, че всичко това криеше някаква незряла привлекателност. Пък и той беше тайнствен. А също умен, хубав и известен, прочут със силата и действията си — усмихна се тя едва-едва. — Всъщност малко прилича на теб. Но е по-възрастен и малко по-слаб.

— Само дето аз не обезобразявам, не изтезавам и не убивам хора и… не удрям жени по баровете.

— Разбира се, разбира се. Самата аз след около два месеца разбрах, че Мигел е голям злодей. И… — Ейми сви неловко рамене и призна: — И че у него има нещо странно. Беше извратен. В леглото. Зарязах го след два месеца.

Дейвид не знаеше какво да отговори. Откровеността й беше обезоръжаваща.

Опита да зададе друг въпрос, докато подминаваха една ферма:

— Продължаваш ли да поддържаш контакт с него?

— Не. Стремя се да го избягвам. Обаче понякога няма как. Мигел ме представи на баща си, на Хосе, а с него продължаваме да бъдем добри приятели — той ми помогна да си намеря работа. А аз наистина обичам работата си… Обичам и тези планини — въздъхна тя. — Но Мигел постоянно изниква край мен, спотайва се, следи ме още оттогава… Знаеш ли, постъпката ти в бара беше много смела.

— Удрял ли те е, докато бяхте заедно?

— Да. Тогава се случи. Веднъж ме удари и аз го напуснах. Копеле!

Дейвид се замисли за белега на челото й. Не се връзваше със сцена на домашно насилие. Обаче не искаше да любопитства. Фермите отстъпиха място на гори — бавно се спускаха от планината.

— Ейми, благодаря, че ми каза. — Погледна я. — Не беше длъжна да споделяш тези неща с мен. Всъщност изобщо не си длъжна да ми помагаш.

— Вече и аз участвам.

— В известен смисъл.

— Не, не в известен смисъл — възрази тя. — Определено. Освен това… се чувствам съпричастна с положението ти.

— Как така?

— Заради собственото ми семейство. — Ситни и злобни капки дъжд се посипаха по стъклото. — Баща ми почина, когато бях на десет, а майка ми започна да пие малко след това. На практика двамата с брат ми трябваше да си грижим сами за себе си. После брат ми емигрира в Австралия. Въпреки всичко обаче пияната ми майка и избягалият ми надалеч брат са всичко, което имам, тъй като останалите ми близки са загинали в холокоста — всичките ми предци, всичките ми братовчеди. Всички са умрели. Сигурно затова се чувствам… като сирак. — Тя се обърна към Дейвид и го погледна. — Като теб.

Русата коса на Ейми се развяваше от хладния дъждовен повей през прозореца на колата. Явно монологът й я успокои — вече не изглеждаше толкова разтревожена.

— Завий надясно покрай параклиса.

Той послушно завъртя волана.

— Понякога се питам — каза Ейми — дали еврейският ми произход не обяснява привързаността ми към баските и техния здрав усет кои са и къде им е мястото. Тук са от толкова отдавна. Един народ, който живее на едно място. А евреите от край време скитат, все бродят. — Тя разтри лицето си, сякаш се опитваше да се разбуди. — Както и да е. Почти стигнахме.

Дейвид превключи скоростите, завивайки покрай последния ъгъл. Замисли се за Мигел Гаровийо, за слабите и заплашителни черти на лицето му, за тъмните и излъчващи жестокост очи. Ейми го бе уверила, че Мигел няма да се появи в дома на баща си. Хосе гарантираше отсъствието му.

Обаче на Дейвид му беше трудно да забрави как Мигел изникна в бара заради Ейми. Силна и разтърсваща ревност. Нещо повече от ревност. Нещо като похотлива ненавист.

— Намали — даде му знак Ейми, — ето по този тесен път.

Беше сенчест и изровен път, който сякаш водеше право в дебрите на мъгливите планински гори. Дейвид предпазливо подкара колата по разкаляните коловози и точно когато гумите започнаха да се пързалят, завиха в една просека и Ейми оповести:

— Пристигнахме.

Къщата беше малка, красива, варосана в ослепително бяло и със зелени дървени капаци на прозорците. Беше престанало да вали и остриетата на слънчевите лъчи пронизваха мимолетната мъгла. Пред къщата, гордо размахал каскета си, стоеше най-жизнерадостният възрастен човек, когото Дейвид бе виждал. Месестите части на ушите му бяха много дълги.

— Epa! — възкликна Хосе Гаровийо и много внимателно се вгледа в Дейвид, докато той слизаше от колата. — Zer moduz? Pozten naiz zu ezagutzeaz?12

— Ммм…

— Ха. Не се притеснявай, приятелю Дейвид… Мартинес! — засмя се старецът. — Влизайте, влизайте, няма да те карам да говориш на баски. Владея прекрасно твоя език. Обичам английския, обожавам вашите ругатни! Fuckmuppet! Много по-хубави са от финландските.

Усмихна се и се обърна към Ейми. А после усмихнатото му лице помрачня за миг, когато той забеляза вече избледняващата й синина.

— Ай, Ейми! Ай! Много съжалявам. Lo siento. Научих за случилото се в „Билбо“. — Старецът потръпна виновно. — Какво да правя? Синът ми… ужасният ми син. Той ме плаши. Обаче, Ейми, кажи ми какво да направя и ще го направя.

Ейми се приведе към него и го притисна в успокоителна прегръдка.

— Добре съм. Дейвид ми помогна. Наистина, Хосе.

— Но, Ейми, la violencia? Толкова е ужасно!

— Хосе! — рязко го прекъсна Ейми. — Моля те, съвсем добре съм.

Усмивката отново се върна на лицето на стареца.

— Ами тогава… трябва да седнем да похапнем! Винаги трябва да се похапва. Изпаднат ли в беда, баските трябва да ядат. Заповядай вътре, Дейвид. Трябва да пируваме, за да умилостивим всеки горски джентилак13.

Нямаше време за повече въпроси. Веднага щом седнаха, им поднесоха храна и напитки, нескончаема поредица от храни и напитки.

Фермина, много по-младата съпруга на Хосе, се оказа страстна готвачка. Отрупаните й с гривни ръце им принасяха от тясната кухничка традиционни баски ястия, които Хосе възторжено им представяше и обясняваше.

Хапнаха люти чушлета от Еспелете, изпечени на шишче с tripotx — агнешка кървавица от Бирайтоу; опитаха Gerezi beltza arno gorriakin — черешова супа с цвят на червено вино, поднесена с бяла топка бита заквасена сметана; след това „бузите на хека“, украсени с маслини; последва мазен kanouga — шоколадов карамел — и мека нуга турон от Виская, а също овче сирене от Ираути с черешово сладко, като всичко това прокарваха с пенести халби най-различен баски сайдер: червен, зелен и жълт и силно алкохолен.

Между блюдата на това пищно угощение Хосе говореше ли говореше, обясни произхода на каскета сред овчарите от Беарн, описа с патос величавите борби с овни в Аспейта, показа на Дейвид едно скъпоценно разпятие от позлатен бронз, благословено някога от папа Пий Десети, говори загадъчно за кромлехите в горите на Ронсесвалес, построени от легендарните великани и от митичните маври, за джентилаките.

Беше изтощително, но и увлекателно, дори хипнотично. Накрая Дейвид се почувства дебел, пиян и нещо като лингвист аматьор. Почти забрави за стегнатия обръч на тревогата и за причината да дойде тук. Обаче все пак не напълно. Никога не би могъл да забрави напълно. La violencia, la violencia.

Това трудно можеше да забрави.

Дейвид погледна Ейми. Тя беше зареяла поглед навън през прозореца. Той отново погледна към стаята.

Хосе посръбваше шери, Фермина беше заета в кухнята — май правеше кафе. Моментът беше подходящ. Дейвид запълни мълчанието и попита Хосе дали би искал да чуе разказа му, да узнае причината за мисията на Дейвид в Испания. Хосе се облегна.

— Разбира се! Но както написах в съобщението си, мисля, че вече знам отговора. Знам защо си тук!

Дейвид впери поглед в стареца.

— Е?

Той замълча, за да подсили въздействието.

— Познавах дядо ти. Досетих се веднага щом Ейми ми спомена името Мартинес.

— Как така? Кога?

— Отдавна, преди много години! — Усмивката не слизаше от устните на стареца. — Бяхме приятели от детинство в… в Доностия, преди войната. После семействата ни избягаха във Франция през 1936 година. В Байон, където правят еврейски шоколад. Най-хубавият шоколад на света!

Дейвид се приведе още по-наблизо и зададе най-логичния въпрос:

— Дядо ми баск ли беше?

Хосе се засмя пренебрежително — сякаш въпросът на Дейвид беше едва ли не сюрреалистично глупав.

— Ама разбира се! Да. Не ти ли е казвал? Съвсем в негов стил. Той беше… загадъчен човек. Но, да, беше баск! Както и младата му съпруга, естествено! — Хосе погледна закачливо към Ейми, после отново към Дейвид. — Та така, Дейвид Мартинес! Ти си баск, поне частично — човек от Еускади! Можеш да свириш на чисту14 в деня на свети Фермин! Е, отговорих ли на всичките ти въпроси? Разбудена ли е загадката?

Дейвид поседя мълчаливо няколко секунди, осмисляйки чутото. Това ли беше всичко? Дядо му беше баск, но нито веднъж не му го бе признал?

После Дейвид си спомни за картата и за църквите. И за наследството. Те къде се поместваха в картинката?

— Всъщност не е, Хосе. Има и още.

— Още ли?

— Хосе — прекъсна го Ейми. — Статията във вестниците. Наследството… Картата. Не си ли я виждал?

— Не чета вестници! — заяви Хосе с поугаснала усмивка. — А каква е тази друга загадка? Разкажи ми! Какво още искаш да узнаеш?

Дейвид стрелна въпросително Ейми с поглед: тя сви рамене, сякаш му казваше: хайде де, продължавай, защо не, така и така сме тук!

И Дейвид започна. Разказа за дядо си, за църквите и за завещанието. Докато говореше, извади от джоба си картата с отбелязаните със сини звездички места.

Обстановката в скромната къща се бе променила.

Фермина стоеше на вратата на кухнята, обвита в напрегнато мълчание. Старецът смръщено разглеждаше картата. Лицето му беше навъсено, почти трагично. Изглеждаше едва ли не… съкрушен.

Слисан от въздействието на разказа си, Дейвид остави картата върху масата. Сякаш светлината в стаята бе станала по-мъжделива и само меката бяла хартия на картата сияеше.

Хосе се наведе и взе картата. Няколко минути гали протритата хартия. Разгърна я и разгледа сините звездички, мърморейки си нещо неразбираемо под носа. Никой не помръдваше.

После вдигна поглед към Дейвид.

— Забрави за това. Умолявам те, забрави за това. Не ти е нужно да научаваш нищо повече за църквите. Задръж си парите. Отърви се от тази карта. Върни се в Лондон. Por favor.

Дейвид отвори уста, но оттам не излязоха думи.

— Вземи я — върна му картата Хосе — и се махай от къщата ми. Знам, че вината не е твоя. Но… се махай от къщата ми. И повече никога не споменавай за това. Никога. Тази… тази карта… църквите… това е портата към ада. Умолявам те да спреш дотук.

Дейвид не проумяваше какво да направи. Съпругата на Хосе бършеше ръце с някаква кърпа, все още застанала на прага на кухнята. Бършеше се отново и отново, същинско кълбо от нерви.

Напрежението се повиши още повече от някакъв шум. Хосе Гаровийо вдигна поглед — съвсем ясно се чуваше хрущенето на чакъла пред къщата.

Отпред спря червена кола.

Ейми закри устата си с ръка.

— О, не…

Хосе ахна.

— Не! Казах му да не идва. Съжалявам, казах му, че ще идваш, но го помолих да не се намесва. Извинете, извинете. Фермина!

Нямаше как да сбъркаш изключително високия мъж, който слезе от колата: Мигел Гаровийо. След секунда той бутна вратата на къщата и влетя вътре — висок, бесен и с гневен поглед, вперен в Дейвид и в Ейми. И в картата в ръката на Дейвид. Имаше едва забележим тик на едното око и тъничък белег над устните.

— Татко! — презрително възкликна Мигел.

Синът вдигна ръка и за един ужасяващ миг сякаш се канеше да удари Хосе, да посегне на собствения си баща. Хосе трепна. Фермина извика. Черните очи на Мигел обходиха стаята. Дейвид забеляза тъмната издутина на кобура под коженото яке на терориста.

Фермина Гаровийо се опитваше да избута сина си, но Мигел крещеше на баща си, на Ейми и на Дейвид неразбираемо на баски — недвусмислено ясна бе само неистовата му ярост. Хосе изкрещя няколко думи в отговор — но немощно, неубедително.

После Мигел се развика на английски. На Дейвид. Плътният му гневен глас отекна във въздуха:

— Омитай се оттук, по дяволите! Искаш курвата? Вземи я. Обаче разкарай тази гадост оттук. Махай се!

Дейвид отстъпи назад.

— Ние ще… Ние ще…

— Първия път те ударих. Следващия ще те застрелям.

Ейми и Дейвид се обърнаха, прекосиха двора тичешком и скочиха в колата.

Мигел обаче изхвърча след тях от къщата. Беше извадил оръжието си, беше вдигнал във въздуха черния си пистолет. Държеше го високо, сякаш за да им го покаже. Дейвид изпита странното и разтърсващо усещане, че у Мигел има нещо нечовешко — сякаш бе великан. Буен горски джентилак, който демонстрира мощта и гнева си. Пистолетът беше толкова черен! И лъщеше на бледата слънчева светлина.

Дейвид бързо даде на заден. Завъртя волана в пълен кръг и най-накрая потеглиха, форсираха през калта и шеметно се понесоха по черния път към шосето.

Половин час Дейвид шофира бясно и решително в сивкаво-зеленикавото подножие на планината с единствената цел да се измъкне.

Когато паниката и шокът му се уталожиха, Дейвид усети надигащ се в гърдите му гняв, а също нужда да спре и да помисли.

Спря колата. Намираха се в края на някакво село, а отляво се виждаше дъскорезница. Пиренеите в далечината бяха поизгубили от прелестта си, върхарите на боровата гора бяха обточени с упорита и задушлива мъгла. На възвишението отпред се издигаше църква с кръгли надгробни камъни.

Всичко беше влажно, всичко край тях постепенно и осезаемо зрееше и загниваше на влагата.

Дейвид изруга.

— По дяволите!

Ейми извинително наклони лице.

— Знам. Съжалявам.

— Какво?

— Съжалявам…

— Не си виновна.

— Но… — поклати глава тя. — Всъщност съм. Може би трябва да се прибереш у дома, Дейвид. Мигел е мой проблем.

— Не. Няма начин. Вече е и мой проблем.

— Нали ти обясних какъв е. Убийствено ревнив. Той… наистина ще направи нещо. Може дори…

— Да ме убие ли?

Тя се сви ужасено.

Дейвид усети напора на бунтовен дух.

— Майната му. Искам да получа отговори. — Запали колата и няколко минути бавно кара по пътя. — Искам да науча всичко. Дядо не би ме изпратил тук, не би ме забъркал във всичко това, ако не е имал причина. Искам да я науча.

— Картата.

— Точно така. Картата. Чу какво каза Хосе, видя как реагира той — има нещо… определено има нещо…

Той се опитваше да намери начин, за да опише сложността на загадките, но тя прекъсна следващите му думи:

— Не спирай.

— Моля?

— Продължавай да караш.

— Какво?

Дейвид усети ледената вероятност да пристяга сърцето му.

Ейми потвърди:

— Мигел е. В колата зад нас.