Белязани от Каин

39

Ангъс мълча повече от километър. Дейвид опита отново. Отново мълчание. Дейвид зададе въпроса си за трети път. Този път Ангъс се прокашля и отговори с нетипично за него напрежение в гласа, сякаш се бе задавил с пустинен прах:

— Защо питаш?

Дейвид не знаеше какво да отговори: видях Мигел да реже от плътта на приятеля ти. Обаче, изглежда, нямаше избор. Отговори на шотландеца, като преди това го предупреди. За стореното от Мигел през нощта. И за събитията от къщата на каготите. За втечнените и разложени складирани тела.

Ангъс наблюдаваше през прозореца величествената намибийска пустиня. После каза, без да се обръща:

— Да, разбира се. И точно затова проработи номерът с пушека.

— Моля? Какво? — прекъсна го Ейми.

— Не е ли… малко жестоко да го обсъждаме? Каготите са почти изтребени. Защо да трупаме тези скверни неща върху гроба им?

— Но…

— Вече се досетихте… Ти всъщност си видял с очите си… така че защо да не съм откровен! Да, вярно е. Мигел е канибал. Защото е кагот. Това е част от прокълнатото им генетично наследство. — Той се приведе напред: — Каготите са били канибали.

Ейми поклати глава.

— Моля те… моля те, обясни ни.

— В началото на Средновековието ги обвинили, че ядат човешка плът, и позорното петно останало. Разбира се, възможно е това да са пълни безсмислици, като кръвната клевета срещу евреите… обаче е вярно. Те наистина са били… змийско семе, проклятието на Каин. Различна раса, прокълнат народ. Всичко това е вярно.

— Как така? Не разбирам! — Ейми беше пребледняла от гняв на фона на жълтите пясъци на Науклуфт, които се виждаха през прозореца. — Ами Елоиз? Тя не е луда. А изобщо не ни е казвала подобно нещо.

— Е, не би го разказвала, нали? — саркастично и ядно попита Ангъс. — Това е дивашкият огромен срам на каготите, а не нещо, за което си бъбриш със съседите: заповядайте на вечеря и доведете някой по-пълничък приятел…

— Но какво е научното обяснение на канибализма? — Дейвид насочи колата между две мъртви и остри дървета. — Как така се появява, по дяволите?

Ангъс се намръщи.

— Дължи се на затворената общност на каготите и на браковете между близки роднини. Вземете синдактилията — сраснатите пръсти на краката. Това е типично за планинските общности с ограничено генетично разнообразие. Синдактилията е свързана с много хромозомни разстройства. Някои от тях водят до психози, насилие, странни сексуални импулси… и кой знае още какво. Разбирате ли?

Ейми стрелна с поглед Дейвид, после Ангъс.

— Мигел беше изключително… сексуален.

— Прекомерно либидо, да. — Ангъс дори се усмихна. — Хиперсексуалност, сатириаза. И хиперсомния.

— Заспиваше винаги след секс.

— Типично за мъжа. Какво да се прави. — Ангъс зарея поглед към пустинята и продължи: — Затова подозирам, че Мигел има някакво неясно съчетание от синдрома на Клайн Левин и синдрома на Халерворден-Шпац, което не е рядкост сред каготите. С течение на времето състоянието му ще се влошава. А един от психосексуалните симптоми може да бъде антрофагията. Канибализмът! Разбрах, че има такива импулси, когато забелязах, че души пушека… снощи.

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане — в агресивния хумор на шотландеца, в решителната му усмивка прозираше смайваща печал.

— Значи затова подейства млечката — отбеляза Ейми.

— Именно. След като го видях как се държеше с горкия Алфи, знаех, че отново ще му се прииска да души пушека, да вдъхне мириса на горяща… човешка плът. Разбрах, че ще направи точно това, когато започнат да те пекат, Дейвид. Че няма да може да устои.

— А млечката?

— Euphorbia virosa. Наричат я и бушменска отрова. Хапнеш ли от листата й, бързо ще умреш. Пушекът от горящото дърво след достатъчно дълго време убива, а иначе от него много бързо изпадаш в несвяст. Заложих на предположението, че Мигел ще пристъпи напред и ще вдиша, че ще опита да долови вкусната за него миризма.

Дейвид усети, че му се гади… издълбоко.

— Но, Ангъс, ако Мигел не беше пристъпил напред и не беше вдишал пушека от млечката… същият този пушек щеше да убие мен.

— Ами да. Реших, че няма да имаш нищо против да умреш по-бързо от отрова, вместо да чакаш да се изпечеш.

Колата утихна. Старият черен път стана истинско шосе. Черно, с настилка и убийствено право — като острия връх на реактивен самолет, устремен на юг. Слънцето висеше азимутно на небето, а на далечния и пуст хоризонт се очертаха силуетите на бягащи щрауси. Дейвид се замисли за своя крехък дядо в хосписа насред пустинята: desolada, desolada, desolada.

За тъгата и срама на дядо си, за ужасната съдба на родителите си.

— Къде отиваме? — обади се Ейми.

— В Рехобот. Града на копелетата.

— Моля?

Дейвид погледна в огледалото — на лицето на Ангъс все още беше изписана странната наперена усмивка.

— Ще се видя с майката на Алфонс, само за минутка. За да й кажа какво се е случило. Алфонс беше бастер. Означава копеле. Майка му живее в Рехобот и трябва бързо да отидем там, понеже Мигел не е мъртъв, а хората му ще намерят начин да се измъкнат от пустинята и ще дойдат в Шпергебит, ще дойдат да търсят Елоиз…

— Той защо не ти повярва? — вметна Ейми. — Когато му каза, че Елоиз е в Забранената зона? Защо продължи да прави… каквото направи. Беше получил отговор.

Ангъс изсумтя презрително:

— Още ли не разбираш? Този човек е тласкан от срамни импулси, от каготския си канибализъм. Вероятно години наред се е стараел да го владее, обаче синдромът се задълбочава и на повърхността излизат най-първичните му и зли желания…

— Ухапал е ръката на каготката, която е убил в Гюрс. Бабата на Елоиз. Ченгето нарече действието „експериментално“…

— Ето това е. Той се поддава на тези първични желания, понеже е на път напълно да полудее. Синдромът затяга хватката си. Задмини тази кола, трябва да побързаме.

Беше първото превозно средство, което виждаха от един час. Дейвид ускори — шофьорът на другата кола беше едър мъж, на вид германец. Примигна им с фаровете, когато го изпревариха: две сребристи присветвания в трептящата мараня.

— Разбирате ли, Мигел използва безизходицата, в която ни постави, като извинение… да сготви някого — продължи Ангъс. — Беше получил отговор на въпроса си, обаче импулсите му взеха доминираща роля. Всъщност онова, което желаеше истински, беше човешка плът. Колкото е възможно повече. Шанс да удовлетвори най-низките си подтици. Не можеше да се овладее.

— А сега?

— Сега ще погне Елоиз. В крайна сметка, останала му е несвършена работа. Трябва да провали опитите и да спре изследванията ни, а после да убие Елоиз, последната каготка.

Страховита мисъл хрумна на Дейвид.

— Ангъс, и Елоиз ли е луда?

— Не. Не всеки кагот страда от тези синдроми. Тя е добре. Мнозина каготи също… или поне бяха… напълно здрави. Особено в началото на тяхната… изолация.

— А после?

— След столетия генофондът започва да пресъхва, лошите генетични особености изплуват на повърхността, здравите каготи стават рядкост и така горките луди каготи се оказват още по-жестоко изолирани като общност на парии, с което порочният кръг се затяга още по-категорично. Те са принудени да се женят помежду си, понеже нямат други подходящи партньори, вероятно са били принудени да прибегнат дори до кръвосмешение. Така се раждат още канибали, кретени и изнасилвачи със сраснати пръсти. Я да заредим!

Бензиностанцията изникна като неочакван преден пост на цивилизован бизнес насред безлюдната и потискаща пустиня. От един миниван се изсипаха половин дузина монахини — облечени в черно, с усмихнати чернокожи лица. Неколцина мотористи седяха на сянка и поливаха изгорелите си на слънцето чела с вода от бутилки.

Напиха се с вода, заредиха и си купиха ядки, сбръчкани ябълки и няколко парчета пастърма. После се качиха обратно в колата. Безконечната черна лента на пътя се разгъна през пустинята.

Ангъс продължаваше да говори: сякаш разговорът му помагаше да не разсъждава над онова, което бяха преживели. Дейвид с удоволствие му съдействаше, понеже и той не искаше да мисли за последните си преживявания.

— Я ми кажете вие, двамата — пийна малко вода Ангъс, — трябва да разберем кой ни е предал.

— Да…

— Според мен е съвсем очевидно. Не сте ли съгласни?

— Не — отговори Дейвид.

Ангъс изцъка с език.

— Очевидно сте попаднали в капан в Свакоп. С онзи тип Ханс Петерсен. Той ви е чакал. Как така просто случайно се натъквате на него и той любезно предлага да ви докара при нас? Да бе! Заподозрях го още когато се появихте, обаче се държах като идиот, разсеях се и не предприех нищо. Изобщо не се замислих.

— Не мисля, че ни е предал — възрази Дейвид. — Не…

— Мамка му, той е! Типът със слоновете. Той познава Намибия, мрази нацистите и всеки намек за расистка наука. Сигурно са му казали, че провеждаме експериментите на Фишер, и той се е съгласил да помогне… да устрои клопка… Трябваше да се досетя.

— Не сме му казали защо отиваме.

— Вече е знаел. Изпратили са някой в Свакоп да му каже и той е бил готов да се сближи с вас, за да издадете местонахождението на Елоиз. Добре че я преместихме… — Ангъс отпи още една глътка вода. — Както и да е, мамка му. Пристигнахме. Градът на копелетата.

Влизаха във възголемичък град в пръстен от бензиностанции и метални бунгала. Телефонните стълбове се открояваха бели на фона на ниските прашни възвишения, улиците бяха широки и замрели на жегата, удостоени с германски имена: „Банхофщрасе“, „Кайзерщрасе“. Едри кучета притичваха зад високи телени огради. Тъмнокожи момичета се смееха пред розово бунгало с надпис „Билярдна зала Вилджохен“. Дейвид свали стъклото на прозореца и огледа хората, които влизаха в супермаркет „Спар“.

Хората бяха смайващо красиви. Като Алфонс. Кожата им беше с цвета на кафе, имаха дръпнати очи и невероятно изискани скули.

— Е, кои са бастерите?

— Те са потомци на смесените бракове между високите холандски заселници и дребните племенни хора койсан — прочутите бушмени от Калахари. Холандците и бушмените сключвали смесени бракове през осемнайсети и деветнайсети век в колонията Кейп. Тук завий наляво. Ето там — пресекна гласът му за секунда — живее семейството на Алфонс. Запознах се с тях в университета във Виндхук. Трябваше ми помощник. А той беше толкова красив, красиво копеле от Рехобот.

Ейми стрелна с поглед Дейвид и каза:

— Ангъс, ако искаш да останеш сам за малко… ние може…

— Не, не, не. Добре съм. Добре съм. Оставете ме да говоря. Нека ви обясня. Ейми, бастерите се ползват с омразата и презрението и на двете страни, понеже са крайно необичайна смесена група, невероятни хибриди. Расовите предразсъдъци ги прогонват на север, през пустинята, в Намибия. Заселват се тук, на високото плато южно от Виндхук. И отглеждат добитък. — Ангъс посочи през прозореца месарницата с яки решетки на прозорците, покрай която минаваха. — Всъщност основават собствена държава, с национално знаме и химн. Държава на копелетата. Това означава бастер — копеле — изкиска се Ангъс. — И днес още са тук. Безценна генетична реликва. Уникалното наследство на бастерите ги прави невероятно красиви — какаови на цвят, с високи скули, понякога руси, но едновременно с това тъмни. Буквално най-красивите хора на земята. Както и сами виждате — погледнете онова момиче там, до пощата. Зашеметяваща е. Освен това обичат да пият и играят хазарт. И са кавгаджии. Винаги когато са пияни. Лесно кипват. Така, ето я къщата. Майката на Алфи. Пет минути.

Къщата беше яркосиньо бунгало с баскетболен кош над гаража и с още една телена ограда около спретната, макар и гола тревна площ. Изглеждаше като американска къща, само дето прежуряше африканско слънце, на улицата имаше акации и странни, слаби и красиви хора с изразени скули се смееха на верандата на лутеранската църква, до която се намираше яркозелената игрална зала „Льо Палас“.

Дейвид и Ейми не отговориха. Останаха в колата в жегата, тя докосна ръката му, той стисна нейната… безмълвно.

Шотландецът се показа.

— Беше… забавно. — Пресече въпросите им с жест и нареди на Дейвид да потегля. — Карай на юг. Хайде просто да се доберем дотам. Да стигнем в Шпергебит колкото може по-бързо. Давай!

Докато пътуваха, той не млъкна. Разказа им за бастерите и за Ойген Фишер. Явно говоренето му действаше лечебно. Дейвид слушаше хипнотизиращото дърдорене на Ангъс. Донякъде успокоен, донякъде разтревожен. Пустинята отново нахлу, когато се понесоха на юг по правия черен път със сто и шейсет километра в час. Шосето беше толкова празно и право, и хубаво, и равно, че сякаш караха с петдесет през пустошта. Не видяха нито една друга кола.

— Искате ли да ви разкажа защо е бил тук Фишер? В Рехобот. В Намибия. Искате, нали?

— Май да — сви рамене Дейвид.

— Отговорът е прост. Понеже тук е рай за човек като Фишер, който се интересува от генетика. В Африка е най-голямото генетично разнообразие на земята. А за Намибия това важи може би в по-голяма степен, отколкото за други места в Африка. Като се започне от народността нама, мине се през Кейп Малей и се стигне до чистокръвните боери. Взел съм проби от всички. Разполагам с всичко. Взел съм проби дори от койсаните, бушмените. Предците на Алфи… Те са много важни за експериментите на Фишер. Сега трябва да завием надясно, да слезем от шосето. Тръгни по онзи черен път.

Пустошта тутакси ги погълна. Колата с ръмжене пое по една мъртва долина — поредното блато от прахоляк и спечена сол. Дюните бяха по-ниски от преди.

— Та какво е правил тук Фишер? — продължи Ангъс. — Фишер е бил убеден, че бушмените са специален вид човешки същества. Те наистина са уникално адаптирани към сухите пустинни райони. Те са много дребни и пъргави, но притежават всички останали необходими качества. Просто еволюцията много умно ги е направила миниатюрни. Като японската електроника. Наричам ги бушмените „Сони“.

— В какъв смисъл? Какво ги отличава?

— Бушмените имат специфична генетика и физиономия. Да вземем стеатопигията…

— Стеато… какво?

— Големите задници. Те са приспособяване към суровия климат и честия глад. Като гърбицата на камилата. Освен това жените притежават нещо, наречено „хотентотска престилка“. Великият Франсис Галтън го нарича хипертрофия на нимфите. Което е много деликатно. Всъщност той преглеждал женските вагини със секстант.

— Да не искаш да кажеш — попита Ейми с треперещ глас, — че жените на бушмените, на хотентотите или на които и да е там, имат различни… гениталии?

— Да, така е. Имат различни срамни устни — разтегнати и леко криви. Ако бушмените бяха, да кажем, чайки, таксономът би ги поставил в отделна категория. Подвид. — Ангъс се усмихна в огледалото на колата срещу ужасеното и слисано лице на Дейвид. — Всъщност не е ли странно, че Ойген Фишер, най-известният евгеник след Галтън, се е казвал тъкмо Ойген32? Все едно родителите на Дарвин да го кръстят Еволют Дарвин вместо Чарлс. — Той замълча. — Не че Фишер е най-последователният расист. Не е бил. По време на престоя си тук се е сприятелил със семейство Келерман. Допадали му любезните, културни и интелигентни милионери евреи в Йоханесбург и в Кейптаун и техните красиви еврейски съпруги. Зулусите не му харесали толкова. Така, къде се намираме?

Ангъс се загледа към ширналите се пясъци отпред. Вече почти нямаше дюни, навлизаха в по-равна и малко по-зелена местност — все още беше пустиня, но тук-там се виждаше по някоя бодлива акация и акри девствено чист прахоляк. Дейвид погледна часовника си. Караха вече много часове. Стотици километри през Централна Намибия. Не бяха зърнали нито едно човешко същество.

— Трябва да тръгнем към Аус — каза Ангъс. — А после през пустинята към Рош. — Ангъс примижа към слънцето. — Обаче няма да успеем да пристигнем в Аус, преди да се стъмни… Да, тръгни по този черен път там, до портите на ранчото. — После се облегна назад. — Така, разказвах ви за хотентотите. Те били уседналата разновидност на бушмените, на койсаните. Обаче имали противни навици, които ранните изследователи смятали като цяло за доста смущаващи. Например че свещеникът уринирал върху новобрачните двойки — това не се радвало на голяма популярност. Също и боготворенето на скакалци. И, разбира се, непрекъснатата консумация на черва — това е фаворитът. А когато се женят, си махат единия тестис. Не е ли откачено? — Той се ухили почти дивашки. — Винаги подкачах Алфонс за това. Казвах му да дойде да живее с мен в Шотландия с единия си тестис. Да стане Владетеля на долчинката33.

— Ангъс, според мен това не е смешно — обади се Ейми с натежал от прилив на чувства глас.

— Не е ли?

— Да не би просто да си расист? Или поне мъничко?

Пред тях се стелеше огромна прашна диря като оранжевосивкав булчински воал, веещ се на вятъра.

— Презирам расизма — остро отвърна Ангъс. — Мразя го. Расизмът е глупост. Все едно да мразиш магарето, че не е овца. Пък и… ние всички сме божи чеда. Всички сме братя и сестри.

Дейвид се слиса.

— Ти вярваш в Бог?!

Ученият направо се разгневи:

— Как е възможно човек да не вярва в Бог? На такова място? Това е последната и най-величава намибийска пустиня. Сочната Кару. Погледнете я, смята се за най-сухото място на света, обаче се напоява от мъглите откъм морето. Вижте там. Погледнете ония смешни дървета. Съвсем различна екосистема.

Сочеше им към странно, тантуресто и дебело дръвче с огромни бодили, които се очертаваха контрастно на фона на безоблачното синьо небе.

— Кокербум. Фауната и флората тук са забележителни: откачени кактуси, шантави бръмбари, дървета на по хиляда години, заровили корени дълбоко в земята. Има и хиени: уникално зъл подвид, кафявата хиена. Веднъж видях една близо до Людериц, направо ми изкара акъла. Бродят по бреговете и ядат тюленчета. Приличат на злодеи от театъра.

Дейвид се замисли за Мигел, който беше някъде там и ги преследваше. Като хиена.

Ангъс продължаваше да говори, не спираше решителния си монолог.

— Ето защо съм вярващ. Погледнете. Погледнете! Неслучайно толкова много религии са възникнали в пустинята. Погледнете този пейзаж! — Махна той с ръка доста ядосано към пустинята. — Искам да стоваря цял самолет атеисти на летището в Людериц и да ги натиря насред пустошта само с едно пакетче кашу. След броени дни или ще са мъртви, или ще са станали вярващи. Атеисти! Майната им. Юноши чекиджии.

Дейвид беше смаян. Просто не можеше да проумее що за човек е Ангъс Неърн. Не познаваше друг като него. А Ангъс не млъкваше:

— Разбира се, това не означава, че Бог е готин тип. Не е. Светът е фашистки. Той е тирания, налудничава диктатура. Сталински терор. Ирак на Саддам. Всичко е толкова хаотично и плашещо. Всички ние лежим нощем и се чудим кога ще настъпи смъртта ни. Нали? И един по един изчезваме. Идва смъртоносното Гестапо, измъкват те навън и майсторски те изтезават… с рак на белия дроб, с инфаркт, с Алцхаймер. — Ангъс сякаш говореше на себе си. — И хората си шушукат, питат се „Абе ти чу ли за еди-кого си? Него го няма. Този също си отиде. Отведоха го снощи…“. — Ангъс поклати глава. — Алфонс, горкичкият Алфонс, мамка му…

Колата се движеше на юг. Ангъс най-сетне млъкна съвсем.

Дейвид се замисли за дядо си и за онзи орел, който кръжеше в небето над Аризона. Пустинята Сонора беше красива, но Ангъс имаше право: тази пустиня тук, сочната Кару, беше още по-поразителна, някак натрапчиво поразителна. Жълто-зелената бушменска трева, бледозелените акации, розовата сурова пустош, белязана от дълги, отдавна неизползваеми железопътни линии. Беше сиротно, но омагьосващо: и пурпурновиолетовите планини, внезапно изникващите причудливи скални твърдини, витаеха над ефирните и обвити в мараня пясъци като някакъв спомен, спомен за планини в един призрачен пейзаж.

Дейвид съзерцаваше, шофираше и мислеше за дядо си. За озадачаващата и виновна усмивка на дядо си.

Desolada, desolada, desolada…

Три часа по-късно слънцето се беше скрило, виолетовопурпурното се бе превърнало в зърнисто черно, а те се носеха мълниеносно и мълчаливо в мрака. В истинския и благороден мрак на пустинята.

Беше студено.

Бяха смълчани и изтощени. От време на време очите на някое нощно животно просветваха в лъчите на фаровете — лисица с уши като на прилеп, пустинен заек. И после мрак. А сетне фаровете осветиха голяма табела: „Шпергебит. Диамантена зона 1. Много опасно!“.

— Така — обади се Ангъс. — По този черен път.

Двеста метра по-надолу внезапно ги осветиха. Двама мъже в черно излязоха от дървена караулка със запънати ударници на пушките. Държаха фенерчета, лицата им бяха мрачни и решителни.

— Спрете!

Ангъс се показа от колата.

— Соломон. Тилак. Аз съм.

Мълчание.

— Ангъс?

Мъжете вече се усмихваха.

— Ангъс. Проклета откачалка! Можехме да те застреляме!

— Извинете… съжалявам…

Пазачите отстъпиха назад. Единият тържествено им махна да минават.

Прелетяха покрай него, а неасфалтираният път беше каменист и трополеше под гумите. Пейзажът сякаш се промени, макар че беше трудно да се каже в сребристия мрак. Нощният въздух стана още по-прохладен. Дейвид осъзна, че усеща мирис на море — остър и солен.

И океанът наистина се показа — зловещо лъснал на лунната светлина. Пътят поемаше нагоре и после по крайбрежните скали — голи сиви канари. Пред тях блещукаха още светлинки: силуетът на някакви постройки, голям комплекс от сгради, настръхнали с щръкналите си антени и сателитни чинии.

— „Тамара Майнхед“ — оповести Ангъс. — Паркирай тук.

Пристигането им предизвика незабавна реакция: тутакси излязоха неколцина мъже, един от които, висок и муден, беше издокаран в шеметно непрактичен сив фланелен костюм.

— Нейтан — каза Ангъс съвсем изтощено, — това са Ейми… Майърсън и Дейвид… Мартинес. Приятели… онези приятели на Елоиз. Приятели, това е Нейтан Келерман.

Нейтан Келерман се приближи. Беше млад и красив.

— Боже, Ангъс, какво се е случило с вас? Изглеждате ужасно!

— Добре сме. Просто имаме нужда от сън. Добре сме.

— А Алфонс? Къде е Алфонс? И останалите? Какво се е случило, по дяволите?

Ангъс сви рамене. Обгърна ги мъчително мълчание.

Нейтан Келерман вдигна ръката си с безукорен маникюр. Тонът му стана по-остър. Долавяше се лек американски акцент:

— Носиш ли кръвните проби? Последните кръвни проби, Ангъс!

— Да.

— В такъв случай… — Дейвид видя усмивката на облекчение на Келерман, идеалните му бели зъби. — В такъв случай всичко е наред. Да влезем вътре. Роби, Антон, помогнете на тези добри хора.

Бавно прекосиха модерната сграда: канцеларии, коридори, спални. Чистотата и модерното обзавеждане бяха в ярък контраст с лишенията им в пустинята. Скъпи тънки телевизори, лъскави бели кухни. Студени стоманени хладилници с блещукащи епруветки. Поредното смайващо объркване — все едно да се натъкнеш на венецианско палацо насред джунглата.

Отведоха Дейвид и Ейми в една спалня. Той се помъчи да се държи спокойно и нормално, докато се събличаха, обаче го тормозеха все още неизбистрени мисли. Нещо. Нещо. Какво беше?

Погледна ръцете си. Трепереха ли? Може да бе пипнал някаква инфекция. От втечнените трупове.

Спомни си как Мигел душеше плътта. Помисли си за очите на Ейми, докато тя го гледаше. Дали все още би погледнала и Мигел така? Озадачаващо беше отсъствието на Елоиз. Ейми се приближи и го целуна.

— Ей…

— Елоиз — каза той. — Къде е Елоиз?

— Да, знам, знам — отвърна Ейми. — Но… съм ужасно изморена. Дори не мога да мисля. Хайде просто… Утре…

Ейми се сгуши в него. Уплашено, съвсем наблизо и на края на силите си. Спалнята гледаше към морето, резлив морски вятър повдигаше пердетата през отворения прозорец. Луната беше високо на небето. Приличаше на пребледняло пищящо лице, на лицето на човек, когото изтезават.

Полежаха съвсем неподвижни в обляната от лунната светлина спалня.

После бързо заспаха.

И той сънува.

Ядеше месо, дъвчеше някакво мазно парче пастърма и сухото месо беше наистина жилаво и твърдо. Намираше се в болничната стая на дядо си, а пустинята отвън беше ослепителна. После дядо му се пресегна от леглото и посочи нещо. Дейвид се извърна с пълна с пастърма уста и видя голо момиче навън, насред пустинята. След това забеляза, че тя няма ръце. А причината да няма ръце беше, че Дейвид ги глозгаше. Осъзна, че яде ръцете й.

Събуди се ужасен. Беше посред нощ и той се облещи срещу все още безмълвно пищящата през квадратните прозорци пустинна луна, а до него Ейми лекичко похъркваше.

Най-накрая се докопа до истината. Вече я осъзна, разбра защо мисли за дядо си. За срама и вината на дядо си. За неспособността му да обясни, за ужасната потайност.

Беше навлязъл в Забранената зона в съзнанието си, беше преминал в Забранената земя.

Дядо му беше кагот. Това беше единственото смислено обяснение, то обясняваше всичко. Дядо му беше кагот. Недосегаем. Парий. Канибал от Гаскония. Каготите наистина бяха канибали. А Дейвид беше потомък на кагот, той беше един от тях.

Ейми изхърка и се обърна, а голото й младо рамо меко се очерта на лунната светлина. Меко като сочна праскова.