Белязани от Каин

15

Вече бяха на последния етап от пътуването — насочили се бяха към последното място, отбелязано на картата. Приближаваха към центъра на лабиринта.

Наваренс. Близо до Гюрс.

Наваренс беше доста по̀ на север, затова спряха да заредят. Дейвид отиде в малкото магазинче, мъчейки се да отгатне какво означават онези врати. По-малки врати, по-малки гробища, по-малки купели. Защо?

Не се връзваше. Защо всичко ще бъде дублирано по такъв ексцентричен и почти оскърбителен начин? Да не беше някакъв своеобразен апартейд като пейките за чернокожите през 50-те години в Алабама? Като някога в Южна Африка?

Или ставаше дума за нещо различно? Възможно ли беше това да са по-малки врати… за по-дребни хора?

Това обаче нямаше почти никакъв смисъл — по-дребничките хора можеха да влизат през която и да е врата.

Когато Дейвид влезе в магазинчето на бензиностанцията, дрънна някакъв звънец. Той се запъти право към касата и купи нова SIM карта на Ейми и един чисто нов мобилен телефон, за всеки случай. Собственикът на бензиностанцията ядеше червена наденица и багета, докато тракаше сметката. Дейвид погледна сумата на бележката и се помъчи да си напомни, че не му се налага да се притеснява за пари.

В колата и двамата бяха умислени и мълчаливи. Дейвид усети как тъгата се засилва, когато поеха на последния етап от пътуването. Замисли се за родителите си. И спомените изникнаха в съзнанието му, въпреки че планините избледняха зад тях в огледалото.

Беше върху силните рамене на дядо си, а по детската му уста беше полепнал облак розов захарен памук. Синият Тих океан блещукаше, а майка му беше млада и крачеше до тях, баща му също беше там и се смееше. Кога беше това? Какво търсеха там? На колко години е бил той тогава? На пет? На седем? На девет? Всичко му беше в мъгла — твърде смътно, за да различи каквото и да било ясно.

И най-мъчителното беше, че няма кого да попита. Ето кое бе най-лошото. Не можеше да позвъни на майка си и да попита кога са правили това, не можеше да попита и дядо си защо са го правили. Не бе останал никой, който да му даде отговори, да му обясни детството му, да се смее на смехориите, да му разказва спомени, да му припомни кога са ходили на онзи пикник… Останал сам-самичък след всички останали, Дейвид с неистова тъга копнееше да узнае защо. Дядо му го беше изпратил тук неслучайно, причината трябваше да обясни всичко.

Трябваше.

Дейвид здраво стисна волана. Пътуването до Наваренс ги отведе до село Гюрс, което на практика беше предградие на Наваренс.

Гюрс беше разпилян. От двете страни на дългия френски път имаше редици успоредни дървета, варосани в основата. На юг от града се простираше странна равна площ — осеяна със стъклени постройки, подобни на автобусни спирки. Дейвид погледна натам и отмести очи. Над поляната изникна огромно черно разпятие и той изпита неустоимото желание да увеличи скоростта. Кръстът беше толкова черен…

Продължиха право напред, прекосиха селцето Гюрс, сгушено до главния път, и няколко минути по-късно видяха табелата на Наваренс.

Най-сетне Ейми се обади:

— Знаеш ли, не е нужно да го правим сега… — Печалната й усмивка излъчваше състрадание.

— Какво искаш да кажеш?

— Можем да почакаме. Днес денят беше дълъг. Може би трябва да почакаме.

— Аз съм добре. Добре съм. А ако Мигел ни преследва, искам да приключваме бързо.

Зачуди се защо го каза. Беше сигурен, че Мигел ги преследва. Може би в момента беше в Молеон и разпитваше собственичката на хотела. Облегнал се на рецепцията, висок, с белези, внушителен. Накъде поеха двамата, които говореха на английски?

Докато преодоляваха последните няколко километра, Ейми го попита:

— Защо досега не си се опитвал да узнаеш повече за катастрофата?

Той въздъхна.

— Бях млад… Исках да се предпазя. От болката. От това да знам.

— Затова дори не ти е хрумнало, че картата има връзка.

— Вероятно. Да. Отричане. Заличаване. Потискане на спомените. Избягвах подробностите. А семейство Андерсън ме предпазваше от истината. Бях само на петнайсет и съвсем сам.

— Разбираемо е.

— Именно. Сега обаче трябва да се замисля над това.

Дейвид превключи на втора, загледан към човек, който караше колело по платното на предградието. В края на пътя се виждаше червена кола. Дейвид потуши напиращите отвътре викове на тревога и скръб.

Паркираха непосредствено до центъра. Нямаха друг избор — историческият град беше укрепен и очевидно достъпът на коли в центъра беше забранен. Затова заключиха автомобила и продължиха пеша.

В края на празен сив площад насреща им се изпречи карта на града. От нея разбраха, че са близо до църквата. След последни няколкостотин метра се озоваха пред внушителната фасада на „Наваренс Сен Жермен“. Беше сурова и сива сграда, с намек за готически арки, но нищо повече — като избледняващ спомен за готиката.

Вътрешността на църквата беше съвсем пуста, точно както и другите църкви. Близо до олтара възрастен свещеник подреждаше някакви книги. На стената над оплешивяващата глава на свещеника Дейвид забеляза портрет. Не се налагаше да приближава и да чете надписа — портретът беше съвсем същият като онзи в Савин. Същото строго викторианско лице, начумерено, неодобрително, надменно.

Папа Пий X.

Главната порта на църквата се захлопна шумно зад тях. Стреснат от шума, свещеникът се извърна и впери поглед в Дейвид. Взираше се в него и лицето му пребледня, когато, явно слисан, го позна.

Дейвид искаше да се приближи и да поговори с него, обаче свещеникът се затътри настрани, поклати глава и продължи заниманието си, сякаш избягваше да ги гледа, решително пренебрегваше присъствието им. Отново се залови да подрежда книгите.

Какво беше това? Дейвид се измъчваше, нетърпелив и уплашен. Да не би да си въобразяваше? Може би се оставяше на параноята да го завладее. Въпреки това усещаше, че Мигел е по следите им точно в този момент. Знаеше го по туптенето на сърцето си: бър-зо, бър-зо, бър-зо…

Дейвид огледа вратите на църквата. Понеже множественото число беше вярно, отново. Имаше две врати.

Ейми се приближи.

— Добре. Кампан, Люз, Савин, Наваренс. Две врати. Винаги по две врати. И две гробища. Свързани са, обаче как…

Той сви рамене.

— Двете врати сигурно могат да получат някакво обяснение, обаче два купела или два бокала? Просто не виждам смисъл — въздъхна той. — А и символът. Гъшият крак. Не го разбирам.

Настойчиво просъскване прекъсна разговора им.

Беше свещеникът.

Старецът се беше приближил и дърпаше Дейвид за ръкава — бърбореше нещо със силен френски акцент, настойчиво, разпалено, съобщаваше нещо важно. Очите му бяха кървясали и жълти като оцветен яйчен белтък. Дейвид отговори с отчаяно и извинително свиване на рамене — не разбираше!

Ейми се приближи и се намръщи, докато слушаше свещеника. После обясни на Дейвид и преведе:

— Казва, че… те познава. Странното е, че според думите му… те очаквали. Обаче сега, когато видял лицето ти, се почувствал… по-различно. Иска да знае дали баща ти се е казвал… Едуард…

Дейвид потръпна от тези думи. Погледна първо Ейми, после стареца.

— Да. Едуард! Едуардо Мартинес. Защо?

Свещеникът се кръстеше и повтаряше:

— Едуардо Мартинес… Едуардо Мартинес…

Ейми слушаше внимателно и преведе следващите думи на свещеника:

— Явно си одрал кожата на баща си. Той казва, че всички в Наваренс знаят какво се е случило… за катастрофата… О, боже мой! — Лицето на Ейми стана скръбно и състрадателно. — Дейвид… не знам как да ти го кажа, не е била катастрофа, било е… било е нещо друго.

— Просто ми кажи.

— Той твърди, че родителите ти са били убити.

Сините й очи бяха ококорени от състрадание, обаче Дейвид просто искаше да узнае истината.

— Попитай го… Попитай го, моля те, дали ще се съгласи да седне с нас и да ни разкаже повече.

Старият свещеник изглеждаше нервен и дори уплашен, но явно се съгласи.

— Казва, че знае още съвсем малко. Но било опасно. Орденът ни чакал. Трябвало да им съобщи. Нямам представа какво означава това… Той се чуди… дали не може да отидем на друго място, по-дискретно, и то веднага.

— Мерси! — възкликна Дейвид. — Благодаря ви, благодаря ви!

Тримата се запътиха към ярката светлина — отворената врата. По-голямата врата, която се беше затръшнала зад тях. Преди да излязат на светло, Ейми вдигна ръка и каза:

— Спрете.

— Какво?

В позата на Ейми имаше нещо отбранително. Нещо адски уплашено.

Тя кимна към площада.

— Кола. Тъкмо спира.

Той знаеше каква ще бъде следващата й дума:

— Мигел.