31

Отне им три дни да си уредят полета до Намибия. Най-накрая потеглиха от хотела към тайния си вечерен полет за Франкфурт. От Германия през нощта прелетяха близо тринайсет хиляди километра на юг.

Прекосиха екватора, прекосиха притъмнялата Африка на път за Намибия.

Бяха смълчани и унили дори един с друг. Дори когато бяха в безопасност в самолета за Африка, почти не си говореха, сякаш значимостта на онова, с което се бяха наели, просто не се нуждаеше от обяснения. Летяха към неизвестното.

Докато самолетът прекосяваше обширната и тъмна Сахара, Дейвид се запита какво ли ще открият в Африка — дали щяха да намерят Ангъс Неърн и Елоиз? Ами ако им се беше случило нещо? Ами ако не можеха да ги намерят? Тогава какво? Нима щяха просто да се крият на някой плаж? Завинаги? Ако не бяха пипнали някоя инфекция. От труповете в мазето.

Той се помъчи да възпре сълзите. Каквато и да беше съдбата им, загадката трябваше да бъде разкрита — така че правилният ход беше да потърсят сърцевината на проблема. Ако ги преследваха, трябваше да се опитат да надхитрят преследвачите си и първи да намерят решението. Още една причина да приемат залога, да отлетят за Намибия.

Ейми дремеше до него. Дейвид взе бордовото списание и разлисти до страниците с картата — Намибия беше обширна държава. Голям оранжев правоъгълник. Той разгледа имената на няколкото отбелязани града.

Виндхук. Уис. Людериц. Аус. Много германски звучаха. Останки от германската империя. Но градовете бяха толкова малко! Огромно празно нищо.

Ейми спа през по-голямата част от продължилия двайсет и четири часа полет. От изтощение. Дейвид съзерцаваше обичното й лице и я зави със самолетното одеяло, за да й е топло. Дишането й се забави, когато тя потъна в дълбините на съня.

Най-накрая и Дейвид затвори очи и заспа.

Когато се събуди, слънцето ярко светеше през вдигнатите щори на прозорчетата и те вече се приземяваха на летище, каквото той не бе виждал досега.

Беше пустиня. Дори летището беше пустиня. Покрай прашната сивкава писта имаше няколко жалки палми, обаче непосредствено до настилката се извисяваха пясъчни дюни като застинали приливни вълни, от чиито върхове се откъсваха струйки прахоляк.

Изтощените пътници се спуснаха по стълбата в неистовата жега. Африканското слънце изгаряше още щом докосне кожата. Ейми заслони лицето си със списание, а Дейвид вдигна яката на ризата, за да си предпази врата. Летището — остров от врящ асфалт насред море от нажежен пясък — беше толкова мъничко, че стигнаха до терминала само след две минути пеша.

Паспортният контрол осъществиха трима невъзмутими мъже, които явно говореха английски, и десет минути по-късно Дейвид и Ейми бяха на намибийска територия. Усмихнат чернокож шофьор на такси се приближи към тях, докато излизаха от сградата на терминала на лъсналия под слънцето паркинг. Къде искали да отидат?

Проучванията, които проведоха крадешком в интернет кафенетата в Биариц, дадоха някои резултати: Свакопмунд, мястото, към което ги беше насочила Елоиз, се намираше на брега, насред намибийската крайбрежна ивица. Явно там щяха да намерят и хора, склонни да ги заведат в пустинята или в планината. Водачи и доставчици на нужната екипировка.

Дейвид каза на шофьора:

— Свакопмунд, ако обичате.

— Окей. Свакоп!

Саковете им бяха небрежно метнати в багажника. Таксито излезе от паркинга и пое по пътя, който пресичаше пустинята. На искрящия чист африкански въздух Дейвид различаваше тънката синя ивица на хоризонта.

— Това морето ли е?

— Да, господине! — отговори таксиметровият шофьор. — Валвис и Свакоп на морето. На морето с много, много фламинго. Но не ходете schwimmen28 — много медузи и много акули.

Колата кривна — блъскаше ги силен вятър. Шофьорът се засмя.

— Идвате по неподходящо време.

— Така ли?

— През зимата е студено. Има вятър и може би дори дъжд.

— Студено ли?

— Да, господине. Но в Свакоп винаги е ветровито. Ама сега е студено. Течението Бенгуела.

Дейвид погледна навън към безконечните възвишения на дюните — бяха ослепително жълто-бели на безмилостното слънце. Вятърът навяваше пясък на пътя — оранжеви пясъчни змийчета, които се гърчеха и изчезваха.

Сега, когато вече бяха тук, желанието да намерят Елоиз им се струваше доста отчаяно, почти донкихотовско решение. Намираха се сред пуста земя, в държава, където цареше огромна разруха, с население от няма и два милиона, пръснато сред жарката пустош с размерите на Франция и на Великобритания, взети заедно, и търсеха един мъж и една жена. Насред пустинята. Дали изобщо щеше да има хотел?

— Свакоп! — посочи им шофьорът на таксито.

Дейвид се вгледа в силуета на града, докато се движеха по улиците. Обзе го дълбоко усещане, че мястото му не е тук. От пясъка ненадейно изникна копие на баварски град — натруфени къщи, островърхи германски църкви, малки тевтонски магазинчета с витиевати готически табели на германски вестници и бира „Бекс“. Само че по тротоарите имаше чернокожи хора, а също оранжево-бежови хора и няколко двойки, които наглед бяха американци или пък австралийци, както и очевидно германци, облечени с… кожени панталони?

Шофьорът на таксито ги откара в хотела, който им беше споменала Елоиз, и одобри избора им заради брат си, който преди време отседнал тук и „изял толкова много стриди, че му прилошало“. Хотелът беше голям, бял, мърляв и боята му беше олющена от вятъра, обаче се намираше непосредствено до морето и гледаше към кея и към бурния сиво-син океан.

Някакви бели мъже ловяха риба на пристана, облечени с дебели анораци и пуловери. Изцапаните с кръв кофи с мазна риба бяха показателни за успеха им. Говореха на немски и се смееха. Дъвчеха някаква черна торта.

Когато видя рибата във ведрото, Дейвид си спомни за змиорките, които му сготви Хосе: последното му ястие. После изстрелите, самоубийството, отвратителните кървави пръски по стената. Телесните течности, в които жвакаха по пода на мазето.

Купиха си полари от магазинчето на хотела. После си взеха душ, преоблякоха се и тръгнаха да търсят. Веднага. Бяха изтощени, на предела на силите си, обаче необходимостта да намерят Елоиз ги тласкаше към действие. Прогониха умората с по две силни кафета и се постараха да направят онова, заради което бяха дошли. Да намерят безопасност, да намерят Елоиз, да намерят отговор.

Връзката им беше заместник-управител на хотела — Раймънд. След неколкоминутно търсене го откриха — нисък намибиец с доста печален вид, който се взираше в екрана на прастар компютър в канцеларията зад рецепцията.

Той ги огледа набързо — бял мъж и бяла жена, които питат за Елоиз — и кимна сериозно.

— Знам защо сте тук — каза сериозно, — но преди това трябва да ми кажеш нещо — почти се намуси той. — Какво правеше Елоиз, когато я видяхте за пръв път?

Дейвид веднага отговори:

— Беше си у дома, насочила пушка към нас.

В отговор той кимна осведомено. Реймънд се извърна и бръкна в едно чекмедже на бюрото, откъдето извади и им връчи лист хартия. На него бяха написани редове цифри и букви. Дейвид ги разпозна:

— Джипиес координати.

— Да.

— Но за къде?

Заместник-управителят сви рамене.

— Дамараланд? Пустошта. Само това знам… А сега ме извинете, трябва да работя, много сме натоварени. Швейцарски туристи.

Той ги изгледа — остро и бдително. Явно искаше тези притеснителни хора и странните им уговорки да напуснат живота му. И съвсем основателно, обаче Дейвид и Ейми не напреднаха съществено в търсенето. Координати, които ги насочваха към пустинята? От проучванията Дейвид беше установил, че Дамараланд е обширна пустинна и полупустинна местност на север и на изток от Свакоп. Как да открият някого — един или двама човека — насред пустошта? Дори с джипиес?

Веднага се заловиха да търсят някого, който да ги заведе във вътрешността на страната. Обаче се оказа трудно. Влизаха в туристически агенции, в компании за наемане на автомобили, при гидове за планински преходи. Когато обясняваха какво им трябва, собствениците на магазините и гидовете нескрито се смееха. Един австралиец по шорти въпреки студа метна свойски ръка през рамото на Дейвид и каза:

— Дамараланд ли, приятел? Дотам няма пътища. Трябва да организираш експедиция. Трябват ти два джипа и адски много пушки. Там не ти е Хайд парк. Що по-добре не пробваш кайтсърфинг?

После отново същото и отново, а накрая се спусна мъглата. Бяха тук вече два все по-тревожни дни, а и беше страшно ветровито и студено. После времето се влоши. Спусна се мъглата на Свакопмунд — прословутата мъгла на Скелетовия бряг.

Беше като в Шотландия през декември: гъста и неприветлива мъгла, която обгръщаше веселите малки сладкарнички в мрак, изпращаше обутите в кожени панталони германски туристически групи обратно в уютните им хотели и напълно скриваше черните промишлени кораби, които вяло се полюшваха в студеното намибийско море. Единствено жълто-оранжевите хора, приседнали на хълбоците си, изглеждаха непоклатими: присвиваха изгорените си от слънцето очи и се взираха в сивото влажно нищо, облечени с жилетки и осеяни с дупки джинси. Приличаха на баските мъже с барети, които съзерцаваха мъглата в селата високо в Пиренеите.

В най-мъгливата нощ Дейвид и Ейми, вече истински отчаяни, вървяха, треперейки, по „Молткещрасе“ и се натъкнаха на бар, който не бяха виждали досега — бар „Бекенбауер“.

Беше мъничък, с фронтон и баварски на вид, и беше шумен дори от петдесет метра разстояние. Нетърпеливи да избягат от обгърналата ги влага, те влязоха в бара, който се оказа задушен и претъпкан. Хората пееха на немски, поръчваха си халби с бира и шумно се чукаха с тях. Кикотейки се.

Ейми и Дейвид си намериха маса в ъгъла и седнаха най-сетне на топло. Приближи се чернокож келнер и ги попита, надвиквайки пеещите на немски гласове, какво ще поръчат.

— Ein bier29… — колебливо каза Дейвид.

— Говоря английски — усмихна се мъжът. — „Тафел“ или „Виндхук“?

— Ами — леко се изчерви Дейвид, — май „Тафел“.

Ейми гледаше озадачено буйните и шумни германци. Даде знак на бармана тъкмо когато той си тръгваше.

— Извинете?

— Да, госпожице.

— Защо… — тихичко поде тя, — защо са толкова радостни?

Келнерът леко сви рамене.

— Мисля, че е Възнесение. Така ми се струва.

Ейми се намръщи.

— Но Възнесение е четирийсет дни след Великден, нали. Обикновено е през май — намръщи се тя още повече. — А сега е септември.

Келнерът кимна.

— Не, не на Исус. На Хитлер.

Загрузка...