Белязани от Каин

16

Заля го вълна от студен ужас — чак до върховете на пръстите. Бягай или се сражавай. Заслони очите си с ръка и огледа площада…

Ейми имаше право. Една червена кола тъкмо завиваше към площада. Вратата се отвори и отвътре се показа Мигел заедно с още двама тъмнокоси мъже. Тръгнаха към църквата.

Дейвид се шмугна обратно в тъмните сенки. Скован от страх. Ейми също се дръпна от прага.

— Още не ни е видял.

— Но ще ни види. Идва… В капан сме.

От тъмната вътрешност на църквата впериха поглед към злокобно ярката светлина.

Друг глас се намеси в напрегнатия им разговор. Свещеникът буташе Ейми и настойчиво й говореше нещо.

Ейми преведе:

— Казва, че можем да избягаме. Да минем през другата врата. Каква е?

— La porte des Cagots! — заеквайки, отговори свещеникът. — La porte des Cagots!20

Свещеникът забързано ги поведе към другата врата, прекосявайки църквата. И дърдореше като обезумял. Ейми и Дейвид го последваха.

Ейми прошепна:

— Казва нещо за вратата на… каготите? Водела към средновековния квартал… можело да се измъкнем оттам. Твърди, че може да избягаме…

Застанаха пред страничната врата, скромната врата, по-малката врата. Ейми погледна Дейвид, той погледна нея.

— Дейвид!

Той примижа и отново огледа площада. Доста далеч — макар да бе трудно да се определи, понеже светлината беше ослепителна в сравнение със сумрака в църквата — трите фигури, изглежда, бяха спрели.

Но после бързо закрачиха към църквата.

— Идва!

— La porte!

Възрастният свещеник се мъчеше да отвори вратата, обаче бравата явно не бе помръдвала от десетилетия. Дейвид му се притече на помощ. Въртеше, дърпаше — нищо.

— Съвсем е ръждясала!

Дланите на Дейвид бяха потни от напрежение — и от страх — но той сграбчи старата дървена брава и отново я натисна с все сила.

Мигел се приближаваше, почти бе стигнал църквата. Всеки момент щеше да влезе, да ги види, притиснати в ъгъла… и да извади пистолета си. Портата обаче не поддаваше.

— Опитай с това!

Ейми държеше в ръка стъкленица.

— Взех го от олтара. Миро.

Мирото се просмука в бравата, докато Дейвид неистово я въртеше. Възрастният свещеник мърмореше:

— Votre pére, votre pére…21

Металът застърга — и въздъхна — после поддаде. На главния вход на църквата се очертаха три силуета, но бравата на вратата вече се отваряше. С последно ръждиво издихание вратата рязко се отвори към кладенец от светлина, заобиколен от извисяващи се край него средновековни къщи, разкривени и стари. От вътрешния двор тръгваха различни улички и се губеха в сенките.

Гласът на Мигел ли прозвуча зад тях? Отекна някакъв шум. Свещеникът беше затръшнал вратата — беше останал вътре и препречваше пътя на Мигел. Имаха шанс.

— Надолу! — кресна Дейвид.

Ейми вече го бе последвала. Дейвид я сграбчи за ръката и двамата хукнаха. Той не се осмеляваше да погледне назад. Свещеникът беше в църквата, може би ги бранеше, противопоставяйки се на Мигел. Какво щеше да се случи? Мигел можеше да стреля. Щеше да разбие вратата… и тогава… и тогава…

Дейвид продължи да тича. Пресечката приличаше по-скоро на покрита канавка, над която бяха надвиснали стрехите и издадените навън горни етажи на старите постройки. Снопове слънчева светлина пробиваха между плочите като сияйни копия, които трябваше да избягват. Дейвид тичаше, почти препъвайки се, и мислеше за родителите си. Убити. Покосени. Унищожени.

Страхът му беше примесен с гняв, коремът му се бе стегнал от ужас, докато бягаше. Най-сетне се измъкнаха от уличката и се озоваха на една поляна, оградена със стар назъбен зид с бойни кули.

— Оттам?

Беше готически проход — пронизваше белите варовикови стени от Наваренс. Отвъд имаше падина с ров, а отвъд рова по едно мостче се стигаше до паркинга.

— Там!

Ключовете от колата се хлъзгаха в потните длани на Дейвид, докато отваряше вратите. Мушнаха се вътре. Дейвид форсира и даде на заден, изхвърчаха на пътя.

На юг. Караха няколко минути — бързо и мълчаливо. Дейвид погледна в огледалото. Нищо. Погледна отново. Нищо. Ейми въздъхна напрегнато:

— Това е прекалено. Бяхме на косъм…

Дейвид отново хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, докато шофираше. Обаче пътят беше пуст. Не ги следяха. Страховитото напрежение отслабна съвсем мъничко, наистина съвсем мъничко. Вече бяха извън градчето, преди кръстопът, на който имаше голяма сграда от алуминий.

Той спря. Подаде на Ейми телефона с новата карта, която беше купил на бензиностанцията.

— Ще провериш ли нещо, ако обичаш?

— Какво?

— Тези хора с вратите. Как ги нарече той… каготи?

Ейми поклати глава.

— Сега ли? Не трябва ли просто да се омитаме от тук?

Той изруга язвително.

— Зарежи това. Къде ще отидем? А и ако избягам… никога няма да науча отговора. Родителите ми са умрели тук, били са убити, по дяволите! Трябва да е свързано с тези църкви, с каготите, иначе защо дядо ще ми дава картата, картата на баща ми, на която са отбелязани тези каготски църкви?

Ейми кимна и се усмихна нещастно. Пое си дълбоко дъх, взе телефона, включи го и влезе в интернет.

— Така.

— Провери каготите. И символа — гъшия крак.

Ейми притихна, докато търсеше в мрежата. Дейвид отмести поглед и отвори прозореца на колата — вътре нахлу влажният мирис на кравешки тор. И на гниещ силаж. В далечината ловуваше мишелов, а силуетът му ясно се очертаваше на фона на далечната синя планина.

— Така — обади се Ейми. — Не намерих много, обаче е странно. Каготите, изглежда, са били презряна прослойка, наричали са ги парии, като недосегаемите. Живеели в Пиренеите. — Замълча, после добави: — Имали свои врати, отбелязани със символи. Pattes d’oie, разбира се.

— Прослойка ли? Парии?

— Така пише. Да. В църквите имало специални ниски врати за тях. Не пише почти нищо друго. Мисля… ако искаме да узнаем повече…

— Да?

— Има един хубав уебсайт, dernieredescagots.fr — последният кагот. Това е уебсайтът на последния кагот. На кагот, който живее в Гюрс. Бихме могли…

Дейвид вече палеше колата. Ейми се възпротиви:

— Но, Дейвид… това е съвсем близо до Наваренс. Ами Мигел?

Той отвърна категорично:

— Ейми, мога да те откарам до най-близката гара и да ти дам десет бона и повече никога да не ме видиш, а и бих те разбрал…

Тя положи ръка на китката му.

— Заедно участваме в това. Вече. Не. Пък и познавам Мигел. — Тя поклати глава, очите й блестяха от страх или от тъга. — Познавам го. Той ще ме преследва, каквото и да направя. Ще убие и мен, и теб. Заедно или поотделно. Така че…

— Така че ще останем заедно.

Дейвид подкара бързо към Гюрс. Ейми го направляваше, като използваше сателитната навигация по телефона.

— Надолу, завий наляво, точно тук…

Гюрс се оказа скучновато място: няколко меланхолични стари вили, неизползваема железопътна линия. Няколко пръснати паянтови едноетажни къщи край уморено на вид кметство, дори пивоварна „Д’Ажетмо“ беше категорично затворена. По-големите околни градове бяха изсмукали живота от това място. Или просто никой не държеше особено да живее тук.

След извънредно остър завой се озоваха пред друга редица къщи с градини, потънали в пищна зеленина след последния дъжд.

— Ето, това е номерът — каза Ейми и посочи последната къща в редицата. Постройката беше доста уединена, намираше се срещу съвременна и грозновата църква с канцеларии в съседство. Отвъд се ширеше неподдържана пустош.

Тръгнаха по пътеката. Входната врата беше боядисана в самоуверено и весело жълто. Дейвид изпита усещането, че някъде другаде на тихата улица в предградието помръдват пердета, че надничат стари лица. Обърна се. Никой не гледаше.

Натисна звънеца. Разнесе се леко религиозен звън. Ейми надникна през прозорците.

— Може би няма никой…

Той отново натисна звънеца. Запита се къде ли е Мигел. После чу някакъв звук. Вик. Някой им крещеше отвътре.

— Какво…?

Викът се разнесе отново гневен и паникьосан.

Дейвид повдигна капака на пощенския процеп и надникна.

В коридора беше коленичила млада жена. И държеше пушка. Цялата трепереше и държеше оръжието неумело, но го беше насочила към вратата. Към Дейвид и Ейми.