Белязани от Каин

28

На прага стоеше полицай. Показа значката си и се представи на Дейвид със силен акцент на иначе безупречен английски като полицай Сариа. Полицаят носеше елегантно кепе и тъмна униформа, а плътно зад гърба му стоеше негов колега. Вторият мъж беше облечен с черен еднореден костюм и много бяла риза. Не се усмихваше. И носеше слънчеви очила.

Сариа нахълта в стаята покрай Дейвид и изгледа Ейми, седнала в края на леглото.

— Госпожица Майърсън?

— Откъде знаете името ми?

— Следя двама ви из цяла Европа. Трябва да поговорим. Това е мой колега — посочи той назад. — Също полицай. Ще разговарям с вас. Веднага.

Дейвид се разбунтува, че ще го разпитват тук. Чувстваше се като в капан. Като спънат. Щеше да се случи нещо ужасно тук горе, скришом. В уединената им стая на последния етаж. Представи си кръвта, опръскала стената на банята.

Отново погледна към Ейми, а тя леко сви рамене, сякаш за да му каже: какво да се прави. Дейвид отново се обърна към полицая.

— Добре. Но… долу. На терасата. Отзад. Моля ви…

Сариа въздъхна нетърпеливо.

— Добре, да, долу.

Четиримата се качиха на раздрънкания асансьор на хотела и се спуснаха до приземния етаж. Във фоайето Дейвид забеляза още един полицай на входа на хотела, на слънцето, с припукваща радиостанция. Хотелът беше под охрана.

Тръгнаха в обратната посока, към откритата тераса и една по-усамотена маса — по-близо до морето, отколкото до бара. Беше дискретно разположена, оградена от ели в саксии. Никой не можеше да ги види.

Ейми хвана Дейвид за ръка, беше плувнала в пот. Двамата полицаи седнаха от двете страни на двойката. Дейвид усети, че също се поти. За миг се запита дали не е болен. Дали не се е заразил от някаква инфекция? От мъртвите тела в подземието, които се бяха втечнили? Защо труповете бяха съхранявани толкова старателно?

Думите едра шарка и чума направиха на пух и прах частицата останало му хладнокръвие. Той се постара да се съсредоточи над конкретния проблем. Полицаят говореше:

— Роден съм… малко по-нагоре, в Байон — каза Сариа без никаква връзка. Погледна отново към Ейми, после към Дейвид. — Да, баск съм. Което е една от причините, поради които знам, че се нуждаете от помощ.

— Е… какво има? — попита Ейми директно. — Защо сте тук, детектив?

— Следяхме госпожица Бантею. Вероятно тя е очевидец на убийството на семейството си — мрачно кимна полицаят. — Да. Знаем, че е избягала от Биариц във Франкфурт.

— Значи е в Германия — прибързано отговори Дейвид.

— А оттам е отлетяла право за Намибия, ако се съди по документите на авиокомпаниите. — По лицето му се изписа раздразнение. — Не се опитвайте да ме заблуждавате, господин Мартинес. От известно време следим цялата тази загадка. Следата от хаос и кръв… от убийствата в Гюрс… до онази къща в Кампан, където някой чул два изстрела. — Говореше сбито и стегнато. — Старият свещеник в църквата в Наваренс ни каза вашето име. След това лесно научихме повече. Новините за вас и така нататък. — Полицаят погледна към малката чашка, която донесе келнерът — изтънчено черно кафе. Не го докосна. — Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че свещеникът е жив и здрав. Той ви е спасил живота, струва ми се. Затворил е вратата тъкмо навреме.

Ейми продължи да го притиска:

— Но как ни намерихте тук?

— Аз съм старши офицер в жандармерията. Работата ми изисква да съм информиран относно баските терористи.

Дейвид стрелна Ейми с поглед — лицето й беше овладяно, вятърът леко повдигаше русата й коса. Дейвид обаче забеляза бушуващите чувства под нейното съгласувано безстрастно изречение. Дали си мислеше за Мигел, какво си мислеше за Мигел?

Сариа метна кос поглед към колегата и продължи:

— Имаме връзки в цялата баска територия. Бдителни връзки. Допуснахме, че ще бъдете в Биариц, понеже Елоиз е избягала оттам. Помолих собствениците на интернет кафенета да си отварят очите, както казвате на вашия език, за някоя англичанка. С вашето описание, госпожице Майърсън. Не е толкова трудно.

Мълчаливият полицай оглеждаше терасата и брега отвъд нея като президентски бодигард и се озърташе наляво и надясно.

— Разбира се, знам и че Мигел Гаровийо ви преследва — продължи Сариа. — Един от най-злите убийци на ЕТА. Прословут и садистичен. Иска ми се лично да го арестувам. Но той е умен. И жесток. — Сариа наклони глава и погледна към Дейвид. — И разполага с много… важни помощници. Зад него стоят важни хора.

— Какво искате да кажете?

— Преди да ви кажа, трябва да научите още нещо от историята. Пригответе се.

Дейвид погледна към Ейми — косата й сияеше на есенната светлина. Той отново се извърна към полицая с потъмняло от слънцето лице.

— Разкажете ми.

— Много добре. — Полицаят нацупено отпи глътчица от черното си кафе и попита: — Носите ли картата? Онази, за която се споменава в статията за вас?

Дейвид усети как го обзема тревога.

— Да. Тук е… Винаги я нося у себе си… — Бръкна в джоба на сакото си и извади протритата пътна карта.

Полицай Сариа я взе и я разгърна — хартията беше изсветляла от слънцето, сините звездички изглеждаха почти красиви. Кимна и погледна към колегата си, после отново сви хартията и я остави върху масата.

— Виждал съм тази карта и преди.

— Моля?

— Картата е на баща ви, господин Мартинес. Аз я върнах на дядо ви. След убийството.

— Знам, че е картата на татко, но не разбирам…

Ала още докато изричаше тези думи, истината започна да се оформя в главата му.

— Вие сте били… искате да кажете… — заекна Дейвид.

— Ето какво искам да кажа — впери полицаят поглед в Дейвид. — Господин Мартинес, може и да съм старши офицер с прошарена коса, но някога бях млад полицай. В Наваренс. В Гюрс. Преди петнайсет години.

Действителността нахлу в съзнанието на Дейвид и той усети болезнено скръбта в гърдите си.

— Когато са били убити родителите ми ли?

— Още от самото начало заподозрях ЕТА. Случаят имаше всички признаци, ако това е точната дума, на операция на ЕТА. Повредената кола, ужасната експлозия приличаха на други убийства, извършени от ЕТА, които разследвахме по онова време. Освен това подозирам, че е бил замесен и младият Мигел Гаровийо — разполагахме с очевидец.

— Тогава защо не го арестувахте, по дяволите?

Сариа се свъси.

— Когато работех в полицейския участък в Наваренс, на посещение дойде високопоставен полицай от областното управление.

— Кой?

— Няма значение. Важното е следното: той ми нареди да приключвам случая. Заповяда да прекратя разследването, забележете — без да сме разкрили извършителя. А имахме доказателства. Много се ядосах.

— Защо? Защо постъпват така?

Сариа погледна към Ейми.

— Първата ми реакция беше — ГАЛ.

Дейвид погледна към Ейми.

— Моля? Кой е Гал?

— Не е човек, Дейвид — обясни му тя с пребледняло от уплаха лице. — ГАЛ, с главни букви. Те са група, основана от испанската държава, за да отвлича и да екзекутира баски радикали. През 80-те и 90-те години на миналия век. Ползвали се с тайната подкрепа на… хора от френското правителство.

— Точно така, госпожице Майърсън — кратко кимна Сариа. — Това беше очевидният отговор и моят старши офицер ми намекна нещо подобно. Убийство на ГАЛ, зарежи работата. Властите ни намекнаха, че родителите ви са били баски терористи, господин Мартинес. Поради което смъртта им не е трагедия за френската държава.

Дейвид чакаше.

Сариа въздъхна.

— Обаче това ми се струваше напълно безсмислено. Напълно. Доколкото можех да преценя, родителите ви нямаха никаква връзка с тероризма. Американец и британка, които пътешестват из областта? А и защо прочут баски радикал, може би най-жестокият терорист, Оцоко, Вълка — син на великия Хосе Гаровийо — изведнъж ще започне да работи за ГАЛ? Защо внезапно ще предаде каузата си?

Въпросът увисна във въздуха като мириса на сол от морето на стотина метра по на запад.

— Е? — тихо попита Ейми. — Защо?

— Точно в това е въпросът. Каква беше причината за трите убийства?

— Три ли? — прекъсна го Дейвид.

— Да, разбира се… — Лицето на Сариа се свъси още повече. — Не знаехте ли?

— Бях на петнайсет. Никой нищо не ми каза. Какво да знам?

— За аутопсията. Когато е починала, майка ви е била бременна в петия месец с дъщеря…

Всички на масата притихнаха. Душата на Дейвид вреше и кипеше от чувства. Цял живот бе смятал, че е само дете. И мечтаеше да има братче или сестриче. А когато осиротя, самотата, копнежът за брат или сестра се засилиха още повече. А сега това. За малко да му се роди сестричка.

От отчаяние изтерзаните му спомени се сплетоха в унесен размисъл. Затова ли майка му и баща му бяха заминали на това странно пътуване във Франция? От желание да опознаят корените си? След като научили за отдавна чаканата втора бременност?

— Много съжалявам, господин Мартинес — обади се Сариа. — Нали разбирате, че съм тук, за да ви помогна? Познах лицето ви още щом ви зърнах. Много приличате на баща си. В колата, когато го открихме. — Погледна за кратко към морето, после отново спря поглед на Дейвид. — Много бих искал да натикам Мигел Гаровийо в килията на френски затвор до края на живота му. Обаче преди да ви разкажа още нещо, трябва да разбера каква е вашата история.

Полицаят избута настрани чашката с кафето си и вдигна униформените си лакти на масата.

— Съжалявам. Може и да не искате да ми се доверите. Дори съм сигурен, че не ми вярвате. Обаче аз помня какво преживях, когато намерих родителите ви. Повярвайте ми, такъв спомен не избледнява. Затова ви съветвам да ми кажете всичко веднага, и то бързо. — Замълча напрегнат. — Понеже нека си го кажем направо — какъв друг избор имате?

Дейвид изгледа Ейми дълго и многозначително, преплел пръсти върху масата.

— Трябва. Налага се да бъдем откровени — каза тя.

Разбира се, тя имаше право. Изборът им беше на практика нищожен. Затова Дейвид кимна, пое си дъх и разказа на полицая всичко, цялата история. За връзката с убийствата във Великобритания, Франция и Канада. За журналиста в Англия. За вратите на каготите. За сюрреалистичното си пътуване, всеки сантиметър от което беше напоен с алена кръв.

След края на монолога му Сариа беше свалил кепето си и го беше оставил върху бялата покривка на масата. Очите му бяха приковани върху Дейвид през цялото време.

— Значи… както си мислех. Църквите… Орденът. — Сякаш си говореше сам — рееше поглед над главите им и търсеше отговора по небето над Биариц. После рязко излезе от унеса си и обясни: — Става дума за църквите. Той ви е проследил не само през мобилните телефони, господин Мартинес. А и по църквите. Както ни подсказа свещеникът в Наваренс.

— Какво означава това? — попита Ейми.

— След като ми отнеха разследването на убийството на Мартинес, след като случаят беше приключен… аз проведох свое разследване… Поразучих биографиите на хората, които ми попречиха. Проверих дали няма да открия връзка с ГАЛ. Разбира се, нямаше такава връзка. Но… — замълча той, после продължи: — Но има връзка с църквата. Особено с Ордена на Пий X.

По лицето на Ейми се изписа изненада.

— Чувала съм за тях. Да. И… и… и Хосе беше свързан с тях. Имаше разпятие, благословено от папа Пий X. Точно така… — стисна тя ръката на Дейвид. — Свещеникът в Наваренс.

Дейвид си спомни:

— Той спомена за някакъв Орден. Каза, че го помолили да предупреди тях… или някой друг… за нас. Освен това в някои от църквите имаше портрети на този папа. — Дейвид се мъчеше да си обясни за какво става дума, обаче не успяваше. — Но кои са те?

Сариа обясни:

— Голяма група, отцепила се от католическата църква и ползваща се със силната подкрепа на Южна Франция. И на Страната на баските. Много традиционна. Орденът е основан от епископ Лефебър. Имат връзки с Националния фронт, с консервативни десни политици. Някои от епископите им отричат да е имало холокост. Имат симпатизанти из цялата страна. Те са… — намръщи се той, — те са активни и в чужбина. В Бавария и в Квебек, в Южна Америка. В Полша имат политически приятели сред Сдружението на полските семейства. И сред крайнодесните в Австрия. Смята се, че наброяват осемстотин хиляди човека. Имат собствени свещеници, собствени семинарии, собствени църкви.

— Сигурен ли сте, че са свързани? — попита Ейми.

— Доста съм сигурен. Госпожице, накъдето и да се обърна, се натъквам на връзка с Ордена. Заговор! Моят началник беше техен симпатизант. Крайнодесен.

Дейвид впери поглед в полицая, все още силно объркан.

— Но защо ще се замесват в това?

Полицаят кимна неуверено.

— Струва ми с, че католическата църква иска да… задуши знанието за нещо. Нещо, което датира от времето от войната. Може би в Гюрс. Родителите ви по случайност са разгадавали същата… загадка. Може би погрешка. По случайност…

— Твърдите, че Орденът е замесен, а сега въвличате и цялата католическа църква?

Свиване на рамене.

— Това е моята интуиция… това ли е думата? Интуицията ми. Проучвам Ордена още от първите убийства в Гюрс. Преди няколко години орденът на Пий X беше… отлъчен… от папа Йоан Павел, задето последователите му не приемат Втория ватикански събор. И заради крайните им възгледи. Обаче наскоро се появиха признаци, че папата ще приеме Ордена обратно… в лоното на католическата общност. Забелязани са сондажи за помирение. — Сариа най-сетне се усмихна. — Обаче аз мисля, че църквата е помолила Ордена да направи нещо в замяна на прекратяването на разкола.

— Да приключи със загадката. С тайната на Гюрс. Веднъж и завинаги?

Той въздъхна.

— Да. Кой може да го направи по-добре от Ордена? Те вече знаят цялата история, понеже корените им стигат чак до Виши и окупацията. Когато е започнало всичко. Десните френски свещеници са били капелани в Гюрс. Те са изтезавали каготите и евреите въпреки волята си.

Картината, или поне половината от нея, се разкри пред Дейвид. Той погледна към синия Бискайски залив през тъмните ели в саксиите.

— Където и да ходехме — заговори той тихичко, сякаш на себе си, — влизахме в църкви. В Наваренс, в Савин, в Люз. Къщата на Елоиз е срещу църквата. Тя влезе в църквата в Кампан…

— Точно така. Орденът вероятно е потърсил помощ, докато ви е издирвал… от църквата въобще. Свещениците, монахините и всички свещенослужители най-вероятно ви разпознават, докато пътувате от място на място. Да кажем, че средностатистическият свещеник дори не знае защо го молят да направи това. Обаче ще го направи, понеже е покорен. Лоялността означава много в тази част на света.

— А после информацията ще бъде предадена на Ордена, така ли? — обади се Ейми. — И после на Мигел?

— Но какво още знаем? Едно нещо не се налага да ви обяснявам, нали? Мотивът на Мигел. — Полицаят отпи от кафето си и стрелна поглед към морето, после отново насочи вниманието си към масата. — Синът на Гаровийо вероятно е възпитан като баски радикал. Невероятно се гордее с баското си наследство. И не щеш ли, един ден той открива, че баща му не е баск, а кагот, презрян кагот. Мигел Гаровийо сигурно е бил покъртен, съсипан. А после вероятно е взел решение. — Сариа се навъси. — Решение, че ще направи всичко по силите си да не разкрива тайната, че ще убие всеки, който заплашва да извади наяве унизителната истина за баща му и за самия Мигел. Желанието му по щастлива случайност се пресича с желанията на Ордена. Може би точно тогава са го вербували, а може би двамата Гаровийо вече са били членове на Ордена. Така всичко си идва на мястото.

— И отгоре на всичко — вметна Дейвид — статутът му в ЕТА му е помогнал, нали? Имал е на разположение оръжия, бомби и опит. За да убива.

— Наистина. Един ден Мигел научил, че родителите ви са във Франция, проучват каготите и са отседнали близо до Гюрс. Че задават въпроси в пекарната Д’Ажетмо. И това вероятно е уплашило Мигел. Предупредило го е за опасността. И Вълка се задействал. След това.

Тъничкият смях на дете долетя с крайбрежния бриз. По лицето на Сариа мимолетно премина сянката на лични чувства, на искрена тъга. Той продължи:

— Но, разбира се, вече е твърде късно за семейството ви, господин Мартинес. Съжалявам, че не успях да направя повече. Опитах. Моля ви да ми простите.

Дейвид кимна мълчаливо. Но всъщност не беше искрен — не искаше да прощава, не се нуждаеше от разкаяние, искаше отговори. Възможно най-много отговори. Решимостта му се връщаше и той копнееше да отмъсти за родителите си. За неродената си сестра. Ала за да го направи, трябваше да види цялата картина. Преди Мигел да унищожи доказателствата.

— Полицай Сариа, каква е обаче връзката с Гюрс? Какво се е случило там?

Сариа неведомо сви рамене.

— Това не мога да ви кажа, просто защото не знам. Изглежда никой не знае. Мога да ви кажа обаче следното — приведе се той към средата на масата и продължи тихо и загрижено: — Не съм в състояние да ви браня повече. Вие сте в опасност. В много сериозна опасност. Орденът и силните му политически симпатизанти все още ви искат мъртъв. Нуждаят се от смъртта ви.

— Тогава какво ще правим, по дяволите? — попита Ейми и скръсти ръце. — Къде можем да отидем. Във Великобритания е прекалено опасно. В Испания също. Къде другаде?

— Където и да е. Представа нямате на каква опасност сте изложени… — изгледа многозначително Сария Дейвид и Ейми. — Може би това ще ви помогне. Ако се нуждаете от мотив.

Бръкна в едно куфарче и извади голям кафяв плик. Отвори го и измъкна тесте снимки.

— Това са снимките от убийството в Гюрс. На бабата на Елоиз, госпожа Бантею. Не съм сигурен дали е редно да ви ги показвам, обаче… обаче може би трябва да ги видите.

Дейвид взе няколко от лъскавите снимки. Колебливо. Щеше да разбере какво е видяла Елоиз през прозореца на къщата. Какво не можеше, не искаше да опише — неизразимото убийство на баба си.

Дейвид се мобилизира и погледна най-голямата снимка.

— О, боже!

На снимката се виждаше цялото местопрестъпление.

Тялото на госпожа Бантею лежеше на пода на кухнята, опръскан с кръвта й. Познаваше се, че тялото е нейно, по дрехите и по платнените чехли, обаче нямаше лице, за да потвърди самоличността й. Понеже главата й беше отрязана.

И не само беше отрязана, а явно беше изтръгната. Назъбената зловеща рана, накъсаната и раздрана кожа, изопнатите еластични сухожилия говореха, че главата й е откъсната, като че ли някой беше отрязал главата наполовина, а после се беше отказал, обзет от гняв и нетърпение или просто от кръвожадност. Дейвид се помъчи да не си представя сцената — как терористът дърпа живата глава, докато костта се строшава и сухожилията се скъсват.

И това не беше всичко. Някой — Мигел, със сигурност Мигел — беше отрязал и ръцете: китките на старицата се бяха превърнали в кървящи чуканчета, от които висяха вени и мускули. Локви кръв се бяха стекли от раните като сплескани червени ръкавици.

А след това ръцете бяха заковани на вратата. На още няколко снимки се виждаха безкръвните бледи ръце.

Две разлагащи се ръце. Заковани. За вратата на кухнята.

Ейми скри лице зад разперените си длани.

— Ужасно, ужасно, ужасно…

— Знам, съжалявам — промърмори Сариа. — Има и още.

— Нима е възможно да има и още? — изруга Дейвид. — Колко по-зле може да е?

Полицаят отново отвори плика и извади последната снимка. Беше близък план на една от отрязаните ръце. Посочи с писалката си към лявата половина на снимката.

Дейвид примижа и се вгледа внимателно. Като че ли имаше… разположени в дъгичка следи по кожата. Бледи, но със сигурност ги имаше. Извита редичка малки вдлъбнатинки в бялата плът.

— Това да не е… — помъчи да се пребори той с отвращението си. — Това ли е… което си мисля?

— Да. Човешко ухапване. Следа от ухапване. Изглежда малко експериментално… като че ли някой просто импулсивно се е помъчил да ухапе човешка плът. За да провери каква е на вкус.

Възцари се мълчание. Вълните пееха приспивна песен на брега. После вторият полицай се приведе напред. И се обади за пръв път:

— Вървете. Заминавайте. Където и да е. Преди той да ви намери.