Белязани от Каин

17

Детектив Сандерсън се отнасяше скептично към мисията на Саймън да интервюира професора емеритус Франсис Сейнт Джон Фейзакърли, някогашен носител на наградата „Уилард“ за изследвания в областта на човешката генетика, а сега бивш директор на „ГеноМап“.

— Късмет. Ще ти трябва, приятел — каза Сандерсън, а бодрият му глас долетя съвсем ясно по мобилния телефон, притиснат към ухото на Саймън. Детективът добави: — Той е един уклончив дърт хитрец, разпитахме го миналата седмица.

— Така ли?

Саймън пресече „Юстън Роуд“ и впери поглед в лъскавите офиси на института „Уелкъм“: целият район беше пълен с медицински изследователски центрове и високотехнологични университетски факултети, а също и с млади студенти, които се смееха пред кръчмите и караха Саймън да усеща тежестта на всичките си четирийсет години.

— Той знае ли нещо за Неърн? — попита журналистът по телефона.

— И да знае, не казва — изсмя се подигравателно Сандерсън. — Томаски за малко да му изкара ангелите. В „ГеноМап“ ли ще се срещнете?

— Да.

— И нас ни покани да се срещнем там. Явно предпочита неутрална територия.

Саймън се запъти към „Гордън стрийт“.

— Детектив…

— Приятел, викай ми Боб, за бога…

— Боб… Детектив… Боб.

Боб Сандерсън се засмя.

— Ако успееш да се докопаш до нещо за тези кръвни изследвания, да ни кажеш — може пък твоите детективски способности да са по-добри от нашите.

— Боб, звучиш така, като че ли… май не му вярваш особено.

Линията замлъкна. Саймън повтори въпроса. Полицейският инспектор отговори бавно:

— Не съм сигурен, че му вярвам. У него има нещо… уклончиво. Провери го.

Разговорът приключи, журналистът мина през очуканата врата с олющена боя. Качи се с асансьора до последния етаж, където един много възрастен тип със сако от туид, увиснала шия и пожълтели очи го очакваше. Човекът изглеждаше почти като скитник. Но въпреки това проучването на Саймън сочеше, че този Фейзакърли някога е бил сред най-добрите генетици на своето поколение.

Фейзакърли прикова посетителя си с поглед. Жълтеникавата усмивка на учения беше високомерна, но и отблъскваща — приличаше на голям тропически гущер, ухилен доволно след пищно угощение с убита коза.

— Господин Куин от „Дейли Телеграф“. Заповядайте, моля, и ме извинете за безпорядъка. Все още местя помощната документация. Два месеца по-късно!

Фейзакърли отвори стъклена врата и поведе госта си през главната лаборатория на проекта „ГеноМап“. Отвсякъде личеше, че проектът е закрит. Много от апаратите вече бяха демонтирани, виждаха се прашни и притихнали полузатворени големи сандъци с големи колкото фризери машини, които очакваха да бъдат транспортирани.

Старият професор посочи към няколко от по-големите машини и изреди техните имена и функции: термосайклър за бърза сегментация, голямата микровълнова за стерилизация и за хистологични изследвания, ДНК секвенсери за анализ на флуорохроми. Саймън си нахвърли странните думи и задачи в бележника — имаше чувството, че му диктуват на латински.

После Фейзакърли покани журналиста в задната стаичка, затвори вратата и седна на едно бюро. Саймън се настани срещу него на стоманен стол. Черно-бяла снимка на викториански на вид мъж лежеше прашна върху бюрото.

Фейзакърли кимна към снимката.

— Току-що е свалена от стената. Това е Галтън.

— Моля?

— Франсис Галтън, в известен смисъл герой. Основател на евгениката. Свършил е чудесна работа в Намибия.

Ученият взе поставената в рамка снимка и я пъхна в едно кашонче отстрани. Вътре имаше и три празни бутилки от уиски.

— Е, господин Куин, допускам, че имате някои въпроси точно като приятеля си.

— Така е.

— Какво ще кажете да ви въведа в нещата?

— Добре.

Фейзакърли започна да плещи глупости: за човешката генетика, за проекта за генома и за свързаните с финансирането на чистите научни изследвания проблеми. Саймън чинно записваше.

Но журналистът започваше да схваща за какво му намекна детективът от Скотланд Ярд: Фейзакърли беше уклончив, пълнеше въздуха с красноречиви, но отвличащи вниманието думи, предназначени сякаш за примамка.

Трябваше да пришпори разговора.

— Професор Фейзакърли, защо бе закрит проектът за човешкия геном?

Интервюираният изсумтя.

— Боя се, че понеже ни свършиха парите. Геномиката е скъпо начинание.

— Значи няма… политически елемент?

Жълтите зъби проблеснаха.

— Ами…

Мълчание.

— Професор Фейзакърли, знам, че сте зает човек. Ще се изразя съвсем ясно — впери поглед Саймън в професора. — Поразрових се в интернет. „ГеноМап“ започва предимно с частно финансиране от корпорации с цел да продължи работата на Проекта за разнообразието на човешкия геном на Станфордския университет, нали така?

— Да…

— Да не би да ви закриха по същата причина, по която закриха и Станфордския проект?

Ученият за пръв път, изглежда, се почувства неловко.

— Господин Куин, моля, не забравяйте, че аз съм просто един пенсиониран биолог.

— Какво ви изкуши отново да се хванете на работа?

— Мисля, че „ГеноМап“ е великолепна идея: целта ни е, или по-скоро беше, създаването на карта на разликите между човешките раси… Ако успеем да го направим, това ще е от огромно значение.

— По-точно?

— За лекарства. Съществуват например нови лекарства за хората от африкански произход в Съединените щати и техния специфичен проблем с високото кръвно налягане. И така нататък. Ние от „ГеноМап“ се надявахме да постигнем напредък най-вече по отношение на болестта на Тай-Сакс, което, изглежда, е често разпространено сред евреите ашкенази…

— Но сте имали и политически цели, нали.

Изразителна въздишка.

— Да.

— Защо?

— Подозирам, че знаете не по-зле от мен, господин Куин. За някои хора самата идея за съществуването на сериозни етнически различия е проклятие. Мнозина мислители и политици обичат да твърдят, че расовите различия са илюзорни, че са социална концепция. Измислица. Химера. И това несъмнено е една от гледните точки.

— Обаче вие не сте съгласен?

— Не. Аз смятам, че чернокожите мъже бягат по-бързо от белите — средностатистически. Това е доста основополагаща расова и генетична разлика. Разбира се, от вас не се очаква да говорите така… — изсмя се той невесело. — Но аз не се съобразявам с такива неща. Твърде стар съм!

— Имате основание. Обаче един по-млад учен?

Изражението на Фейзакърли стана бдително.

— Да, за един млад учен нещата стоят различно — ако се замеси в подобни изследвания, това би било равносилно на самоубийство за кариерата му. Въпросът е много противоречив. Корейците са по-добри шахматисти от аборигените и така нататък! Евгениката умира като наука след Втората световна война по очевидни причини. Освен това се оказва много трудно да се възстановят изследванията на расовите разлики. Проектът за разнообразието на човешкия геном на Станфорд беше начало, обаче политиците го закриха. След това мнозина решиха да избягват напълно темата за човешкото генетично разнообразие. И, разбира се, започнаха безкрайни съдебни дела, а също и…

— Биопиратството?

— Подготвили сте си домашното. — По лицето на Фейзакърли се изписа едва ли не копнеж. — Да. Разбирате ли, с изследванията си се опитвахме да анализираме ДНК на изолирани племена и расови групи като меланезийците и жителите на Андаманските острови.

— Защо?

— Защото подобно на редките амазонски растения редките човешки раси може да се окажат носители на изключително полезни гени. Ако открием някое изолирано конгоанско племе, което е генетично резистентно на маларията, ще имаме пряк път към създаването на ваксина против малария на генетична основа.

Саймън пишеше в бележника си.

— Но племенните народи възразиха. И започнаха съдебни дела. Понеже става дума за тяхната ДНК, нали?

— Точно така. Обаче пък ловците и събирателите от Каковелд не са направили всички скъпи изследвания. — Фейзакърли нетърпеливо сви рамене. — Така или иначе, някои австралийски етнически групи ни съдиха за биопиратство и това бе отровната черешка върху вече доста неядливата торта за нашите основни покровители. Фондация „Грийлър“, „Келерман Намкорп“ и така нататък. Те врътнаха кранчето. И това беше краят на „ГеноМап“.

Фейзакърли зарея поглед през прозореца.

— Жалко за екипа. Тук имаше страхотни хора. Дяволско умно момиче от университета в Киото. И един забележителен канадец от китайски произход. И разбира се…

Двамата се спогледаха.

— Ангъс Неърн — каза журналистът.

— Младият Ангъс Неърн. Може би най-добрият млад генетик в Европа. Той вече беше публикувал няколко доста впечатляващи статии.

— Но… след това изчезнал, нали?

— Да, след като ни затвориха.

— Защо?

— Нямам представа.

— Нямате представа къде е отишъл и защо, така ли?

— Не. — Фейзакърли сви рамене. — Питах се дали като един истински сократист не е сложил край на живота си. Броят на младите мъже, които се самоубиват, е доста тревожен. Лично аз подозирам, че той беше твърде… амбициозен… за да скочи от Тауър Бридж. — Жълтата усмивка стана видимо тъжна. — Истинска загадка. Съжалявам. Не мога да ви помогна.

— Ами връзката с тези… убийства? По телефона ми казахте, че сте чели статиите ми. Значи знаете, че Ангъс Неърн е изследвал баските непосредствено преди изчезването си.

— Баските са от огромен интерес за генетиците.

— Но по силата на някакво съвпадение един от тези баски неотдавна е бил убит. Жена на име Шарпантие…

В лабораторията беше тихо. Изведнъж Фейзакърли се изправи и попита:

— Вижте, имам теория относно Неърн. Обаче не разполагам с повече време да обсъждам въпроса с вас. Така. Може ли да излезем на площада?

— Както искате…

— Добре. Бих могъл да ви покажа нещо там — нещо, което ще ви обясни концепцията ми.

Двамата мъже се обърнаха и излязоха от вече пустите лаборатории. На мекото есенно слънце празните помещения изглеждаха още по-празни.

Фейзакърли крачеше доста отривисто за възрастен човек. Поведе госта си по стълбите, извън сградата и после по неоживената пътека, през телената врата и към септемврийското зелено и златисто на Гордън Скуеър Гардънс. Студенти, туристи и служители от офисите обядваха по моравите, хапваха сандвичи от прозрачни найлонови пликчета или си вземаха суши с дълги пръчици от малки пластмасови тарелки. Лицата на обядващите бяха бели, черни и с всевъзможни други оттенъци.

Саймън си помисли, че това е най-хубавата страна на Лондон — най-добрата надежда на света. Всички раси заедно. И въпреки това хора като този гущер Фейзакърли се опитваха да разделят човечеството отново — да напъхат хората по различни кутийки, да принудят всеки отново да се съмнява във всеки.

Саймън разбираше възраженията на хората. Струваше му се погрешно и потискащо това расово парцелиране на света. И въпреки това ставаше дума за наука — за наука, способна да спасява живот. Парадоксът беше сложен. И предизвикателен.

— Ето — каза Фейзакърли. Беше се навел над пръстта. Професорът пресегна старческата си и покрита с тъмни петна ръка и вдигна нещо.

Върху набраздената му възрастна длан имаше червена мравка, която пълзеше, дирейки свободата си.

— Наблюдавайте я, господин Куин — приведе се още по-ниско професорът.

До един канал имаше плоски павета. Край тях пъплеха черни мравки, много от които се бяха събрали около една изхвърлена и лъскава сърцевина от ябълка.

Фейзакърли внимателно пусна червената мравка сред гъмжилото от черни мравки. Саймън се приведе още малко, макар да се чувстваше леко неловко. Чудеше се дали студентите, които също се извърнаха да наблюдават мравките, не им се присмиват.

Фейзакърли обясни:

— Сигурен съм, че сте правили това като момче с изцапани с мастило пръсти. Невероятно увлекателен процес. Гледайте.

Червената мравка, явно объркана от внезапното си преместване, се въртеше насам-натам, после се запъти към пръстта на цветната леха. Обаче черните мравки препречваха пътя й.

Саймън наблюдаваше.

Червената мравка се блъсна в черна.

— И сега… — подсказа Фейзакърли.

Мравките тутакси се сборичкаха. Черната имаше малко по-големи щипци от червената. Червената мравка отвърна на нападението и повали черната мравка по гръб, но другите черни мравки вече се мобилизираха: бяха се събрали около самотната и нападната червена мравка и късаха крачетата й едно по едно. Най-накрая една черна мравка стисна врага с щипците си и откъсна главата на червената мравка. Тя потръпна и умря.

— Така — заключи Фейзакърли и се изправи.

— Какво? — попита Саймън и също стана. — Какво от това?

— Току-що станахте свидетел на вътрешновидова конкуренция.

— И какво точно е тя?

— Жестоко съперничество между близкородствени видове, които заемат сходна еволюционна ниша. Вид Дарвинова борба. Но много разрушителна. Много ожесточена. — Фейзакърли се запъти към близката пейка. Седна на топлото старо дърво, журналистът стори същото. По-възрастният мъж затвори набръчканите си клепачи и извърна лице към слънцето. Продължи: — Вътрешновидовата конкуренция може да бъде особено ожесточена. Съперничество между близки видове. Комплексът на Каин. Убийствената омраза на един брат към друг.

— Ясно. — Саймън си пое въздух и издиша, като се стараеше да не мисли за Тим. Усилено се стараеше. — Ясно, схванах, много е интересно. Благодаря ви. Но какво общо има това с Ангъс Неърн?

Професорът отвори очи.

— Ангъс беше учен. Той охотно прие горчивата истина, която… вие, цивилните, не можете да приемете.

— И каква е тази истина?

— Вселената не е каквато ни се иска да бъде. Тя не е мащабна разновидност на Швеция, управлявана от социални служители със сандали. Не е дори кралство със своенравен суверен. Вселената е изпълнена с насилие, безцелна анархия и безмилостна борба. — Той се усмихна весело. — Естественият подбор може и да ви се струва нещо прогресивно, но не е. Еволюцията е произволна, тя не се случва… никъде. Единственият закон е конкуренцията, убийството и борбата. Всички воюват с всички. Ние не сме изключение. Човечеството е подвластно на същите закони за безсмислено съревнование като животните, като мравките, жабите и благородните хлебарки.

Ветрецът разклати дъбовете зад тях.

— А Ангъс Неърн?

— Хората не искат да узнават тази истина. Дарвин е познат вече сто и петдесет години, но въпреки това хората отричат безмилостните истини, които той разкрива. Дори хората, които приемат естествения подбор, предпочитат да се заблуждават, че той е телеологичен, че има цел, посока, че е пътешествие към по-висши форми — изцъка професорът неодобрително. — Разбира се, всичко това е същинска глупост. Обаче никой не се интересува. Затова нашата задача е неблагодарна. Питам се дали Ангъс не се е обезверил от този факт. Може би просто се е отказал и е заминал на някой плаж. Не бих го винил. — Тъжна въздишка. — Беше бляскав генетик в един свят, който не иска да чуе истините, които генетиката така обосновано разкрива. — Старецът отново въздъхна. — Макар, разбира се, във всичко да има и щедра доза ирония.

— Как така?

— Неърн беше религиозен.

— Моля?

— Да. Странно е. Въпреки че беше умен генетик, той… той беше силно вярващ в известен смисъл — сви рамене Фейзакърли. — Смятам, че религията е част от възпитанието на Неърн, баща му е проповедник мирянин, така че той е добил загадъчни знания. Разбира се, ние водехме увлекателни спорове, но не съм сигурен, че бих желал вярата му, дори да можех да я приема. Ангъс Неърн не виждаше конфликт между безмилостната еволюция и един… доста отмъстителен бог.

Саймън за миг си помисли за брат си. Прокълнат от жесток бог? Прозрението беше мимолетно и тревожно, и болезнено несъстоятелно. Съсредоточи се над интервюто.

Възрастният мъж извади червена копринена кърпичка и деликатно попи потта от челото си.

— Ангъс често обсъждаше темата. Към края. Когато ни гостуваха… някои от спонсорите ни… често се разразяваха ожесточени спорове. За Библията… и за Тората. Така ли се казва? Забравям. Еврейското свещено писание.

— Талмуд.

— Да. Мен ако питате, доста е астрологично. Руни и хороскопи! — утеха за глупака като лотариен билет за бедния. Обаче Ангъс страшно се палеше, докато обсъждаше заплетените религиозни проблеми. Някакви странни учения, наречени Змийско семе22, Проклятието на Каин и други подобни.

— Моля?

— Не познавам неясните подробности. Ако ви интересува, говорете с Ема Уайнярд. Питайте нея. Тя беше много важна за него. През последните няколко седмици той беше свръхпотопен във всичко това и я цитираше. Запишете си го.

— Не разбирам… извинете…

— Ще ви продиктувам името й! Тя може би ще успее да ви каже повече.

Саймън се извини и вдигна писалката. Фейзакърли заговори бавно, а възрастното му лице изглеждаше сивкаво на слънцето:

— Ема Уайнярд. Кингс Колидж. Департамент по теология.

— Кингс Колидж в Лондон ли?

— Да. Знам, че той разговаряше с нея към края. Може би тя е от значение. Но разбира се, твърде е възможно това изобщо да не е важно.

Журналистът си записа. Двамата се смълчаха за няколко минути. После възрастният човек заяви с изтънчена печал:

— Истината е… че той много ми липсва, господин Куин. Разсмиваше ме. Затова ми съобщете, ако го намерите, моля ви. А сега трябва пак да се заема с опаковането. По крачолите ви са плъзнали мравки.

Вярно беше. Две мравки пъплеха по джинсите на журналиста. Той ги изчетка с пръсти. Фейзакърли вече се отдалечаваше с бърза крачка.

Саймън поседя мъничко. После се изправи, отиде на спирката и си хвана влака за къщи, а в съзнанието му се нижеха образи на мравки. Как се сражават. Как се убиват. Война между видовете, война на всеки срещу всеки.

Докато слизаше на спирката си в предградието, телефонът му иззвъня. Беше инспектор Боб Сандерсън — говореше превъзбудено.

— Пари!

— Моля?

— Пари! Имаме следа!

Сандерсън звучеше много оживено — говореше за необичайното наследство на Идит Тейт. Журналистът се зарадва на тази възможност да отклони вниманието си и заслуша внимателно.

— Когато ми каза, получих предчувствие — каза Сандерсън. — За Шарпантие. Затова свърших малко старомодна детективска работа. Всички са имали пари. Жертвата в Уиндзор е оставила осем хиляди лири. Жертвата от „Примроуз Хил“ — повече от един милион.

Саймън изпита нужда да се направи на адвокат на дявола:

— Много възрастни хора имат пари, Боб. Прилична къща в хубава част на Великобритания и ето ти половин милион.

— Да, така е, обаче… — провлачи весело Сандерсън. — Хайде да се вгледаме по-внимателно, а! Защо не са ги харчили? Особено Шарпантие. Живеела е в онази скапана къща във Фула, доколкото ни е известно, откакто е пристигнала във Великобритания. А е имала бали с пари.

— Странно е.

— И ги е имала още когато е емигрирала.

— През 1946 ли?

— Точно така, стари ми приятелю. През хиляда деветстотин четирийсет и шеста. Все баски от френски произход. Пристигат във Великобритания малко след войната, след като са живели в окупирана Франция, освен това всички имат пари и са убити почти седем десетилетия по-късно.

— Което ще рече?

— Което ще рече, Саймън… — почти през смях попита Сандерсън. — Нещо се е случило с тези хора.

Саймън леко потръпна въпреки есенното слънце. Той си пое въздух — бързо и дълбоко.

— Ах…

— Схванах. Някой им е дал мангизите — или са ги намерили — в окупирана Франция.

— Смяташ, че е свързано с войната, така ли?

— Аха — отговори той. — Мисля си за кървави пари. Или… — замълча той, за да подсили въздействието. — Или за нацистко злато.