Белязани от Каин

37

Журналистът стоеше слисан до мозъка на костите си. В капан.

— Знаеш името ми?

— Да му се не види! — засмя се монахът. — Да не мислиш, че не четем вестници? Ти писа за онези убийства в Англия, нали? Виждал съм снимката ти.

— Ама…

— Наблюдавам те още откакто пристигна. Предупредиха ни, че може да дойде някой… Казвам се Макмахън. Ирландец съм. Ирландецът Томас Макмахън.

Саймън се облегна на купчина книги. И се огледа — забеляза, че много от лавиците са празни, сякаш библиотеката беше ограбена.

Плешивият монах кимна:

— И… ей… както виждаш, вече си закъснял.

— Моля?

— Папските хора дойдоха преди два месеца. И взеха почти всичко. — Вдигна поставената отстрани до стола си бутилка вино и си наля в метална чашка. — Искаш ли?

Саймън поклати глава и се озърна. В момента брат Макмахън приличаше на монах по-малко от всеки друг — вехти кафяви панталони от рипсено кадифе, размъкнат пуловер, мръсни маратонки. И очевидно беше пиян.

— Взели са всички документи, така ли?

— Да, всички важни папки — засмя се мрачно Макмахън. — Всички неща, от които ти щеше да се смаеш. Казаха, че тук били изложени на опасност. Имали разрешение от Ватикана. Важни били, папата се съгласил! А докато бяха тук, ни предупредиха, че може да дойдат хора да търсят документите и в такъв случай аз трябвало да съобщя на властите. И ето те теб. Добре дошъл в моята обител на насладите. Не е останало много за гледане. — Монахът отпи утвърдително от виното. Огледа с присвити очи високата стена с празни рафтове. — Искаш да узнаеш какво е пишело в документите, нали?

— Затова дойдох. Но съм закъснял.

— Така е…

Изражението на Макмахън изразяваше пиянска язвителност.

Саймън отново усети искрица надежда.

— Но ти можеш да ми кажеш, нали?

Мълчание.

Журналистът повтори:

— Можеш да ми кажеш, нали? Ако не греша, знаеш какво пише в документите.

— Ами… — въздъхна монахът. — Мога да ти кажа някои неща. Какво значение има вече…

— За баските ли? За каготите? За Инквизицията?

Монахът кимна. И наклони глава. Сякаш за секунда се замисли, опита се да прецени с какви варианти разполага. После каза:

— Не си спомням всичко, обаче мога да ти кажа защо престанаха да горят баски вещици на кладите. Имаше един документ, който много държаха да отнесат.

— Е?

Печална, оцветена с танин усмивка.

— Направили го… понеже църквата се опасявала баските да не станат като евреите. Още синове на Хам.

— Моля?

— Така се казва по църковному.

— Обясни ми.

— Инквизицията и кардиналите се опасявали от „разделения в неразделимото човешко паство“. Това е една от фразите, която прочетох в архивите. Смайващо, нали? Разбира се, страхът се основава на онези… тайни неща в Библията и в Талмуда. Текстовете за отците.

— Проклятието на Каин? Змийското семе?

— Аха. — Макмахън се усмихна с пиянска замаяност, примесена с печал. — В едно си прав, добри човече. В продължение на две хиляди години учени, свещеници и кардинали се борят с ужасните и… — оригна се той възпитано и продължи — … с ужасните и смущаващи последици от Змийското семе, от не-адамовите хора. Другото човешко коляно. Обаче все не успяват да решат проблема. Всъщност изследванията им само влошават нещата.

— Физическите експерименти с каготите ли?

— Да, разбира се.

— Какво са открили?

— Поредното предизвикателство. — Библиотекарят изгълта малко вино и продължи: — Кралските лекари дори опитали да изследват кръвта на каготите. Обаче нищо не доказали. Не владеели науката — все пак било през седемнайсети век. Но физическите прегледи на каготите предизвикали смайване и ужас сред свещениците и епископите. Помня съвсем точно фразата: „Битува страхът, че народността, известна като каготи, може да не е от чада на Бога“. Така казал епископът на Бордо на краля на Навара. След като видял резултатите от лекарските изследвания.

Фразата отекна в съзнанието на Саймън. Той я усещаше как проехтява и в суровите монашески обители. Как вратите се отварят една подир друга.

Искаше да зададе един последен въпрос и после трябваше да тръгва. Наистина трябваше да тръгва. Не можеше да не си спомни за Томаски. За зъбите му, забити в бузата на Саймън. Ако тук го беше спипал някой друг, който не беше толкова приветливо пиян като отец Макмахън, всичко можеше да се случи, дори най-лошото. Трябваше светкавично да се омита — но след като зададе един последен въпрос.

— Е, кажи ми защо изгуби вярата си? Натъкнал си се на нещо тук, заради което си изгубил вярата си.

— Аз…

— Какво беше?

Чудатото пространство на бетонната пирамида сякаш се сви край тях. Налудничавите ъгли, силно наклонените стени сякаш станаха по-тесни и по-тъмни. А в средата — пияният и гъгнещ монах, който вече не вярваше в Бог.

Макмахън тъжно разтри очите си с ръка.

— През 1942 година папата сключил сделка с Хитлер. Нещо като мирно споразумение.

— Моля?

Гласът на монаха се сниши:

— Тук се пазеха архивите от споразумението. Заедно с документите за баските и за каготите. Защото… бяха свързани.

— Какво споразумение?

Библиотекарят продължаваше да разтрива очи. Маниакално. Като че ли никога повече нямаше да погледне никого.

— Някога питал ли си се защо папа Пий X си е мълчал по време на холокоста? По време на цялата Втора световна война?

Саймън се намръщи.

— Да. Така де, разбира се. Да.

— Именно! Това е един от най-големите и срамни скандали в Римокатолическата църква оттогава. Може би най-големият за всички времена. Докато Хитлер изтребва евреите, Рим напълно бездейства. Католическата църква дори не заклеймява холокоста, а просто издава някакви смътни… недоволни звуци.

Саймън отново попита:

— Какво е това споразумение?

— Хитлер открил нещо. Благодарение на учените си в лагерите в Югозападна Франция.

— Искаш да кажеш Ойген Фишер в Гюрс?

Монахът кимна, облегна се на стола си и зарея поглед нагоре към високия връх на пирамидата. Сякаш се взираше в своята собствена чезнеща вяра.

— Да. Ето каква била сделката. Хитлер се съгласил да не оповестява какво са открили учените. Защото онова, което те били открили, по някакъв начин потвърждавало научно същото, което преди намеквали прегледите на каготите и Инквизицията. Онова, което толкова силно смутило църквата преди векове и било толкова позорно, че трябвало да го държат под ключ. Най-напред в Ангеликум. После тук. Неща, от които архивистите полудявали един след друг, обезумявали. Неща, заради които монасите се невротизирали — онези от тях, които вече не били мръднали заради проклетата сграда. Неща, които разстройват силно и дълбоко, но които са твърде важни, за да бъдат унищожени.

— Не знаеш ли за какво точно става дума? За откритията в Гюрс? — прекъсна го Саймън.

— Не. След като последният библиотекар в Турет се присъедини към кликата — Ордена на Пий — най-строго пазените тайни бяха заключени в още един сейф тук. Аз лично никога не съм ги зървал. Не пряко.

— Но знаеш нещичко. — Саймън мислено разплиташе възела. — Знаеш… че ако Хитлер не оповестява какво е открил в Гюрс, папата се е съгласил да си мълчи. По време на холокоста? Нали?

Библиотекарят взе металната чаша с вино и вдигна най-тъжния тост:

— Така е. Разбрал си. Папата сключил споразумение с Хитлер, сключил споразумение със самия Дявол, и шест милиона човека измряха, мамка му. — Сетне монахът додаде: — Между другото, разполагаш с един час. Да си тръгнеш. Не мога да се преструвам, че не си се появил. Още съм на работа тук. Може и да смятам, че откачените фанатици, които взеха документите, са пълни нищожества, може и да смятам цялата тази история за противен цирк, а споразумението — за нелепо предателство, обаче съм на шейсет и пет години и няма къде другаде да отида. Какво да направя? Да се преместя в Маями? — поклати глава монахът. — И така. Ще кажа, че си нахлул и си ме надвил. Което означава, че трябва много бързо да избягаш. Ще им се обадя след час. А в замяна на добрината ми да не те издам… искам да ми кажеш.

— Какво?

— Ако някога се добереш до истината… какво е научил Хитлер… какво е уплашило църквата. Ще ми кажеш ли? Цял живот вярвам в тези щуротии, служа на доминиканците и страдам в тази шантава сграда, така че, мътните да ме вземат, но искам да разбера заради какво изгубих вярата си. Понеже съм се родил вярващ, предопределен съм бил за вярата. А сега съм сам. Съвсем сам. — Монахът забоде поглед в празната метална чаша от вино в ръката си. — Кръвта на Христос, тялото на Христос, пълни лъжи. Наздраве!