Белязани от Каин

42

Огнените кълбета бяха огромни и връхлитаха на талази — чудовищни черни облаци, обагрени със сатанинско оранжево. Кули от смрадлив пушек се извисиха към небето.

— Ейми! Ейми!

Дейвид се приближи към парапета от пясък — комплексът от сгради беше изчезнал. На негово място се издигаше грозна стена от пламъци и разруха, въздухът трептеше от адската топлина на пожара, а вторичните експлозии увеличаваха грохота.

Ангъс се беше проснал до него. На пясъка. Положи ръка на рамото на Дейвид.

— Генераторът — горивото избухна. — Шотландецът легна по гръб и погледна към морето. — Лодката… Проклетата лодка… Мамка му…

Дейвид ужасено оглеждаше руините: никой във или около сградата не би имал шанс. Никаква надежда. Никакъв шанс.

— Сигурно идват откъм залива Валвис — промърмори Ангъс. — Или пък от Оранджемунд…

— Дейвид?

По-тихо гласче. Той рязко се завъртя.

Беше Ейми. Невредима. Стоеше на пясъка. Трепереше.

А зад нея Нейтан Келерман, който кървеше силно и се олюляваше.

Ейми потъна в прегръдката на Дейвид.

— Идвах при теб… после взривът ме повали…

Той я притисна по-силно.

— А Елоиз? — попита Ангъс Нейтан.

Гласът на Келерман се разнесе бавно и изтощено:

— Нея я погълна.

Костюмът му беше изцапан с нещо подобно на смола и Дейвид осъзна, че това е кръв. Келерман имаше кървяща рана на гърдите.

Нов шум се присъедини към грохота — към брега със свистене на гуми се носеха коли, от които изскачаха мъже със сини гащеризони и пустинни боти. Дейвид позна Соломон и Тилак, охранителите на „Келерман Намкорп“.

Нейтан вдигна ръка:

— Стреляйте!

Мъжете му се подчиниха: свалиха пушките от рамо, приклекнаха в пясъка и се прицелиха. Лодката вече си тръгваше, пенейки водите на юг — беше си свършила работата. Но въпреки това охраната стреля и екотът от пращящата пушечна стрелба се сля с грохота на горящия горивен склад и с тихата експлозия на сградите, които рухваха в пламъците. Отвсякъде се носеше противният мирис на горящ петрол — мазен черен пушек, който се кълбеше в небето над океана. Ейми цялата трепереше. Ангъс увещаваше Нейтан.

Дейвид почти не чуваше разговора. Дочуваше откъслечни думи: Амстердам, хеликоптер, гумена лодка. Изгледа последователно единия и другия. Нейтан подаде нещо на Ангъс. Приличаше на пистолет… и още нещо: малка черна плюшена торбичка. Въпреки силния си загар Нейтан Келерман беше видимо пребледнял, противната му рана продължаваше да кърви и багреше мекото му ленено сако в ярко тъмночервено. За разлика от него Ангъс сякаш беше получил прилив на сили. Извърна се към Дейвид и Ейми.

— Нейтан иска да използваме лодката на компанията ето там — посочи им той. — Прав е, наистина имаме шанс. Да се възползваме.

— Какво?

Ангъс посочи към огромния черен облак, който се носеше надолу по брега.

— За час-два няма да имат никаква видимост. Охраната ще ги задържи със стрелба.

— Елоиз… — възрази Дейвид.

— Тя е мъртва, Дейвид. Нейтан не би излъгал. Хайде! Сигурно ще наблюдават изходните пътища от Забранената зона, обаче ние ще отидем с яхтата до Людериц…

— Мисля, че той има право — съвсем тихичко се обади Ейми.

Ангъс вече премяташе отпуснатата ръка на Нейтан през рамото си и му помагаше да тръгне надолу по брега. Дейвид и Ейми се спогледаха и ги последваха уплашени и слисани. Още няколко пушечни изстрела шибнаха въздуха зад тях.

В следващия залив имаше малък пристан и привързана за него гумена моторна лодка с мощен на вид двигател.

Ангъс се качи и помогна на благодетеля си да стъпи на борда. Но главата на шефа му се олюляваше, не можеше да се задържи права. Ейми се качи при тях, Дейвид бързо ги последва. Мазният дим от експлозиите закриваше слънцето и превръщаше пустинния ден в сумрак. Шотландецът дръпна шнура, моторът изрева и след минутка вече се носеха на скорост покрай брега.

Огнените езици и горящите сгради бавно се смаляваха зад тях. Смълчаха се и просто наблюдаваха как зловещият спектакъл бавно чезне, докато лодката с мъка се прокрадваше между пенестите сини вълни. Подминаха изоставена диамантена мина: скелет от ерозирала стомана, извисяващ се над скалите.

Нейтан почти шептеше, легнал възнак в черната гумена лодка. Лицето му беше мокро от пот, по бузата му като индиански боен знак имаше червена, кървава черта.

— Значи Елоиз е мъртва. Последният кагот…

— Да — тъжно се усмихна Ангъс. — Те спечелиха, Нейтан. Мигел е напълно безполезен.

Напрегната пауза. Нейтан Келерман се пресегна и докосна китката на Ангъс. Жестът беше деликатен, грациозен, изтънчен.

— Ангъс. Има още един начин.

— Какъв?

— Намери резултатите на Фишер.

— Моля?

Искрящите зелени очи на шотландския учен бяха приковани върху разкривеното от болка и потрепващо лице на Нейтан Келерман. Дейвид се приведе по-наблизо и се помъчи да чуе изтерзания и накъсан разговор. Ангъс попита Келерман:

— Знаеш ли къде са?

— Не. Но… Дрезлер може би. Може би той знае. Той беше последната възможност. Ако се провалим в Тамара… мисля, че той знае къде са съхранявали данните… но той ще… ще бъде трудно да ги изкопчиш от него. — Келерман се закашля в шепата си. Погледна събралата се в дланта му кръв. Главата на еврейската династия се отпусна по гръб и зарея поглед към небето с някакво чудовищно примирение в погледа. Приемаше небето и морето. После отново впери в Ангъс почти невиждащите си очи. — Мисля, че Дрезлер знае. И винаги ми се е струвало, че бих могъл да го изкопча от него, ако съм наистина отчаян, но трябва да го притиснеш… наистина здравата. Досега не ми се искаше да рискувам, той толкова помагаше. — Поредната измъчена кашлица. После Келерман продължи, сгърчил лице: — Но сега? Какво значение има? Опитай. Няма какво да губиш. — Келерман се потеше на слънцето. — Това е моята спирка, Ангъс. Тук слизам.

Ангъс стисна Келерман:

— Хайде, стига, Нейтан.

— Свършено е с мен, Ангъс. Погледни — разтвори той сакото си, както проститутка пуска халата си да се свлече — голямо лъскаво овално петно от кръв, досущ като алена медуза, пулсираше в гърдите му.

Ейми и Дейвид се спогледаха. Ангъс се извърна, опитваше се да намали скоростта на лодката, но още докато моторът заглъхваше, Нейтан Келерман се надигна и се приближи към едната страна на лодката.

— Не! — извика Дейвид.

Но беше твърде късно. Келерман се беше прехвърлил през борда и цопна във водата, в студените намибийски води. Дейвид наблюдаваше ужасен. Бялото лице на Келерман беше печален овал насред синевата. Ангъс успя да спре лодката.

Обаче Нейтан вече бе наполовина потънал и тялото му изчезваше все по-надълбоко сред вълните. От гърдите му като дим се виеше струйка кръв.

Акулите го нападнаха. Водата гъмжеше от гръбни перки, зловещи и връхлитащи. Дейвид мярна страховита нащърбена челюст, вече окървавена. Хищните риби неистово разкъсваха кървящото тяло и го влачеха към дъното. Дейвид не можеше да откъсне поглед — гледката беше хипнотична. Акулите откъсваха ръцете и краката като в някаква отвратителна детска игра. Дърпаха и дразнеха изкупителната жертва. А после нанесоха убийствения удар.

Нейтан Келерман не пищеше. Той явно бе приел злокобната си смърт, докато хищниците го разкъсваха и за последен път го дръпнаха под вълните. Дейвид се взираше в сапфирените дълбини — акулите описваха пируети покрай смътния тъмен силует на трупа. На повърхността изригнаха мехурчета въздух и кръв и обагриха водата с червена пяна.

После настана тишина.

Ангъс не продума. Отново запали лодката и те се понесоха по обезпокоените вълни под достолепното слънце.

Минаваха покрай пусти заливчета. Кръжаха морски птици, които пищяха, сякаш понесли се към смъртта.

Дейвид оглеждаше черните канари и жълтите пясъци. Мислеше за кръвта във водата, за човек, който беше изяден жив.

После шотландецът се обади:

— Всички данни и кръвта бяха в онази сграда. И Елоиз. Всичко е унищожено. А той смяташе, че сме в безопасност… — поклати глава Ангъс. — Келерман допусна такава глупава грешка. Горкият нещастник. — Шотландецът нагласи руля, за да се движат по-близо до брега. — Скоро ще пристигнем в Людериц.

— И после? — зададе Дейвид очевидния въпрос.

— Разполагаме с няколко часа. Обаче намибийските власти ще трябва да се намесят. И така всички ще разберат, че сме се измъкнали.

— И ще останем в Людериц като в капан — отбеляза Ейми. — Какво му е хубавото?

— Има начин да избягаме.

— Как?

Ангъс им обясни съвсем спокойно:

— С пратките с диаманти. Нейтан ми напомни. През ден „Келерман Намкорп“ превозва нешлифовани диаманти за Амстердам. Точно както Де Беер изпращат скъпоценностите в Лондон. — Още едно помръдване на руля. — Пратките пътуват през Виндхук.

— Но… — възрази Дейвид.

— Мога да ви прекарам. Познават ме. А паспортната проверка се прави в основни линии от самата компания. Ще ви стоварят в централата на Келерман в Амстердам. Обратно в Европа. Живи и здрави у дома.

— Ами ти?

— Не знам. Може да си направя късна закуска… Все ще измисля нещо.

— Значи просто ще се откажеш?

Червенокосият учен огледа огряното от слънце крайбрежие. Димът беше останал далеч зад гърба им.

— Какво очакваш да направя? Да се върна и да започна отначало? Приключих. Край. Глупавото ми его ме въвлече в тази кървава история. Мислех, че ще успея да повторя опитите на Фишер, да събера неговите данни, а после да спечеля Нобелова награда, кой знае. С помощта на Нейтан. Но щяха ли всъщност да ми дадат награда, че разкривам нещо толкова апокалиптично? Че почти сигурно предизвиквам война? Държах се като идиот. Расата е проклятие, божието проклятие за човека. А пък Келерман си имаше свои мотиви. Левит 25. Какъв глупак съм бил!

— За какво говориш?

— Ами сети се де. Заради егото ми убиха Алфонс, убиха и Елоиз. Нейтан е мъртъв. Вие едва не загинахте. Фейзакърли е мъртъв. Всичко приключи, мамка му. Продължавам напред. Обръщам нова страница. Слагам точка. Може да започна да играя голф.

— Обаче аз не съм приключила — обади се Ейми.

Двамата мъже я погледнаха. Горещият солен бриз развяваше русата й коса.

— Помните ли какво казваше Хосе? — изгледа тя първо Ангъс, после Дейвид. — Когато той каза, че аз знам какво се е случило с евреите — това е ключът към всичко, нали, Ангъс? Каквато и да е тази тайна… която се мъчиш да разгадаеш. Тя обяснява защо по време на холокоста измираха евреи, нали? Елоиз ни намекна. Ти си й казал нещо.

Ангъс управляваше лодката, без да обели нито дума.

Обаче по лицето на Ейми се беше изписало решително изражение.

— Това е голямата загадка, нали? Защо холокост? Натам вървят нещата, нали?

Ангъс продължаваше да мълчи, но Ейми се беше разпалила:

— Кажи ми едно нещо, Ангъс. Обясни ми. Хитлер е можел да използва евреите като робска работна ръка и е планирал да ги настани в някаква държава — в Русия или в Африка, нали така? Но после изведнъж променя намеренията си — впери тя поглед в Ангъс. — Внезапно решава да започне да ги избива. До крак. Въпреки че това осуетява — прекомерно удължава и съсипва — водената от германците война. Защо го е направил?

Ангъс мълчеше, а после въздъхна:

— Да, нещо такова. Това обяснява холокоста. Може би. Кой знае. Просто го споменах пред Елоиз… — навъси се той. — Понеже ми беше мъчно за нея. Последната каготка на света. Тя страдаше. Заслужаваше някакво обяснение за случващото се.

— Е, какво се е случило? Какво е установил Фишер?

— Не мога да ти кажа, мамка му. Понеже нямам доказателство. Никога не твърдя нещо без доказателства. Аз съм учен — изгледа я гневно Ангъс. — Защо не ме оставиш на мира, а? Приятелят ми е мъртъв, а ръцете ми са изцапани и с кръвта на Елоиз. Стига. Стига.

— Няма да ни кажеш, така ли?

— Не. Понеже не знам със сигурност. Не съм правил проклетите опити на Фишер. Обаче, ако Келерман беше прав, има един човек, който може и да е способен да ни помогне. Това казваше Нейтан.

Смяната на състоянията на шотландеца беше направо смайваща. В момента беше устремил поглед право напред. Дейвид проследи погледа му по суровия бряг. Виждаха се сгради, острият връх на една църква, ярко боядисани сгради. Още един сюрреалистичен германски град, кацнал на брега, гледаше към жестокото море.

Дейвид възобнови разговора:

— Какъв човек?

Ангъс намали скоростта на лодката, когато започнаха да наближават пристанището. И каза:

— Нацист. Омразен дърт нацист, който се казва Дрезлер и е работел с Фишер в Гюрс. Познава дядото на Келерман. Както чухте в лодката — Дрезлер знае.

— Обясни ни, моля те. Какво знае?

— Хер доктор Дрезлер долита тук от Европа през 90-те години на миналия век. По някакъв начин бил разкрит. Не знам как. Затова пристигнал тук. Хубаво укритие е Людериц, на милиони километри от най-близката картофена салата. А и вече познавал семейство Келерман.

— И?

— Припомнете си. Превъртете. Върнете се назад.

— Моля?

— През 1946 година Ойген Фишер се свързва със старите си приятели семейство Келерман и им разказва какво е открил в Гюрс. И Келерман са много развълнувани от откритието на германеца. — Лодката намали. — Обаче Келерман нямат доказателство, не разполагат с действителните данни. Затова чакат генетиката да догони германците цели шест десетилетия — усмихна се лаконично Ангъс. — Тези династични евреи виждат нещата в перспектива. Може да се каже, че чакат още от вавилонското пленничество. Както и да е, семейство Келерман възлагали надежди на проекта за разнообразието на човешкия геном в Станфорд, обаче той бил закрит. — Ангъс примигна, когато водата се плисна в лодката. — После тръгнал проектът „ГеноМап“ и те на практика ни завладяха и ни използваха. За да повторим експериментите на Фишер. След това подмамиха Дрезлер на юг, той се премести да живее тук през 90-те години и помогна с много информация. С хора за кръвни изследвания и така нататък. С пътища, които си струва да бъдат проучени. И накрая… каготите.

Той погледна Дейвид.

— Но как може да ни помогне сега Дрезлер?

— Ами така. Ако Нейтан е прав, Дрезлер знае какво са направили лекарите след войната. Той знае много.

— След войната ли? Какво означава това?

Вдигане на рамене.

— Ангъс!

Шотландецът забави още малко лодката. Отзад се рееха морски птици. Той погледна първо Ейми, после Дейвид.

— Нацистите са открили ДНК… по време на войната.

Дейвид толкова се слиса, че усети как лодката се клатушка под него.

— ДНК ли? — ахна той.

— Аха. Работели над това от известно време. Фишер и другите — първите насоки напипал в Намибия, докато проучвал койсаните и бастерите. След това намерил окончателното доказателство в Гюрс. Обаче не това е важното, а какво направили нацистите с откритието. Какво намерили във и между човешките генетични вариации — ето това е важното. Откритието било толкова… — сви рамене Ангъс. — Е, поне предполагаемо, не разполагам с доказателства и може би сега вече никога няма да се добера до тях, обаче се твърди, че откритието било толкова унищожително, че предизвикало холокоста. И толкова мощно, че дало в ръцете на нацистките лекари важни лостове — след войната.

— Все още не схващам цялата картина…

Ангъс цъкна нетърпеливо с език и обясни:

— В края на войната нацистките лекари от Гюрс са разполагали с една разменна монета, за да откупят живота и свободата си. И тази разменна монета били резултатите на Фишер. Според слуховете те скрили данните някъде… на недостъпно място. Допускам, в Европа. Вероятно в Централна Европа, докато съюзниците притискали все по-смаляващата се нацистка империя. — Ангъс огледа плитката вода и продължи: — Съюзниците не можели да ги тикнат в затвора, нито да ги изправят пред съда, камо ли да ги екзекутират. Да не би някой от лекарите да разкрие резултатите.

— Значи лекарите били освободени. Реабилитирани. Фишер станал… професор във Фрайбург през четирийсет и пета въпреки всичко, което бил сторил.

— Да.

— А този лекар в Людериц? Той къде се вписва в картинката?

— Ами, ако е вярно казаното от горкия Нейтан, Дрезлер знае къде са скрити резултатите.

Дейвид усети прилив на въодушевление.

Ангъс вдигна ръка:

— Да, знам, че е покоряващо… но нека ви припомня, че нацистите вероятно са скрили данните на страшно недостъпно място. Мнозина са се опитвали да ги намерят. Обаче кой знае — замълча Ангъс. — Може пък ние да успеем?

— Ние? Ще дойдеш ли с нас? — полюбопитства Дейвид.

Ангъс прокара пръсти през рижата си коса. И каза с блеснал поглед:

— Добре, признавам, че ме спечелихте, така е редно. Заинтригувам съм. Възбудихте любопитството ми. Стреляш и печелиш! Може би Дрезлер знае къде. А ако е така… и аз искам да разбера. Пет години работя над това, искам да разбера дали предчувствието ми е вярно — за евреите, за Хитлер, за холокост, за бастерите.

Той се наведе и метна въжето, когато лодката се удари в пристана.

— Но преди това трябва да се срещнем с Дрезлер. И да му изтръгнем истината, ако се наложи дори с изтезания.