Белязани от Каин

30

Автомобилът под наем се намираше на ред 3В на паркинга на летището в Лион „Сент Екзюпери“. След като натовари багажа си, Саймън се включи в обедния трафик и пое към магистралата, която го отведе далеч от Лион.

На север по долината на Рона.

Замисли се над капризната си импулсивност. Дали всичко това не беше грешка? Попита Сузи какво мисли за пътуването, за това мрачно пътуване, и тя отвърна с донякъде разнежен поглед, че го пуска да замине, понеже го обича. И понеже с полицая в къщата щели така или иначе да бъдат в безопасност. И понеже той откачал, бездействайки у дома, и можел пак да започне да пие, а това я притеснявало.

Саймън погледна към колите отпред. Магистралата беше натоварена.

Знаеше, че почти всичко, което каза Сузи, беше лъжа. Тя не искаше Саймън да заминава. Смяташе го за безотговорно. Единствената причина, поради която го остави да замине, наистина беше, че го обича. Късмет извади с такава съпруга.

И беше идиот.

Но ето го тук сега. Каквито и да бяха мотивите му, вълнението от случая го стимулираше, изпълваше го с енергия. Какво ли ще е онова място? Манастирът, който караше хората да полудяват? Дали щеше да намери прословутите архиви? Саймън погледна към табелите и намали скоростта: Екюи, Дардий, Шарбониер ле Бен.

Ето. Намали, за да се увери — това беше, шосе номер 7 за Л’Арбрел.

Саймън завъртя волана и зави наляво. Пътуваше сред злачните простори на Божоле. Мислите му блуждаеха, докато посягаше към големия пътен атлас на Франция, за да провери маршрута си. На няколкостотин километра южно от тук, в Биариц, се криеха Дейвид и Ейми, надяваха се и чакаха отлитането си към Намибия.

Какво можеше да направи той, за да им помогне? Може би нищо, може би нещо, може би онова, което правеше в момента. В главата му цареше пълен хаос… и объркване, и любопитство.

Последната отсечка от пътя минаваше покрай още лозя и жълтеещи дъбови горички. После пътят излезе на просторна ширнала се ливада. А насред нея се намираше манастирът „Ла Турет“.

Сам в колата, Саймън възкликна:

— Ау!

Беше провел няколкочасово проучване на модернистичната сграда, разпита своя баща архитект за Льо Корбюзие, но въпреки това реалността беше доста впечатляваща.

Насред зеленината се намираше това… нещо. Приличаше на потомство, пръкнало се от многоетажен паркинг за автомобили и суров средновековен замък. Сградата беше почти изцяло сива. Единственият цвят идваше от различните големи прозорци, разкрасени с яркочервени и оранжеви завеси.

Саймън бавно подкара към приората. Откроиха се още по-необичайни особености. От средата строго стърчеше бетонна пирамида. Няколко сиви коридора бяха разположени напосоки под ъгъл. Цялата постройка стъпваше от едната страна на тревист насип, а от другата — на тънички нееднакви бетонни крака.

Саймън паркира и потърси входа — оказа се нещо като бетонен мостик, който водеше към вътрешността на сградата.

Фасадата може и да шокираше, обаче приемът му в „Сент Мари дьо ла Турет“ беше непосредствен, почти лекомислен.

Манастирът и монасите явно бяха свикнали с посетители и поклонници, особено с хора, които се интересуват от архитектура. Саймън беше посрещнат от монах със сини джинси и сива фланелка в една бетонна странична стаичка.

Докато Саймън потвърждаваше измислената си и представена по телефона самоличност — Едгар Харисън, гостуващ британски архитект — той тръпнеше от тревожни опасения и се взираше в лицето на монаха, търсейки намек за любопитство, скептицизъм или подозрение.

Монахът обаче просто кимна.

— Monsieur Harrison. Un moment.

Монахът вкара името и подробностите в компютър. Саймън огледа помещението от своята страна, докато чакаше информацията за него да бъде обработена. Най-обикновена стая — средно голяма канцелария с папки и документи, безжични телефони и факс, а също и голяма стъклена витрина с ключове за различните стаи, окачени на кукички със спретнати етикетчета. Трапезария, библиотека, кухня.

Библиотека ли? Поне имаше библиотека. Но ако е толкова тайна, защо е така небрежно спомената тук? Библиотека?

Монахът беше приключил с работата си. Изправи се и взе ключ от друга витрина, после изпрати Саймън до бетонните горни етажи, за да му покаже стаята — монашеска килия, в която той щеше да прекара своето тридневно „уединение“. Стълбите бяха стръмни. Двамата не размениха нито дума. Стигнаха до коридора на горния етаж.

Вратите от двете страни на бетонните коридори бяха подредени като войници на парад. Наистина приличаше на затвор.

Монахът подаде ключовете и остави поклонника сам. Саймън влезе в стаята, метна сака си върху тясното легло и се огледа смаяно. Килията беше самоубийствено потискаща: малко по-широка от ковчег, с нисък и влажен бетонен покрив. Стаята имаше стъклена врата и прозорец с ръждясали рамки. Освен това отвсякъде се чуваха приглушени шумове. Шуртене на вода по тръбите. Кашлица.

После звънна новият му мобилен. Докато натискаше копчето, Саймън усети как тревогата стяга гърдите му като начеващ сърдечен удар. Само съпругата му знаеше този номер. Какво се беше случило?

Оказа се Дейвид.

— Саймън… Къде си? Сузи ми даде новия ти номер.

Журналистът се озърна. Огледа сивите бетонни стени. Грозните петна от влага. Излезе в коридора, за да намери по-силен сигнал.

— Аз съм в онзи манастир.

— С архива?

— Надявам се, Дейвид. Надявам се.

По коридора се приближаваше монах. На шията му висеше дървен кръст, който стоеше някак неуместно върху сърфистката фланелка отдолу. Монахът се усмихна безизразно на Саймън. Той пък се ухили охотно в отговор.

Дейвид шептеше в слушалката:

— Ние заминаваме за Намибия. Сега.

— Елоиз е вече там, нали?

— Да.

— Добре. Ами… — въздъхна журналистът. — Моля те, внимавайте. Това е страшно нелепо. Преследва ви кръвожаден безумец. Но… Пазете се!

Мълчание. После Дейвид каза:

— Ти също, Саймън. Знам, че не сме се виждали, обаче… знаеш ли… грижи се за себе си.

— Благодаря ти.

Журналистът прекъсна разговора. И се зае да проучва сградата. Приората „Сент Мари дьо ла Турет“.

След като обикаля два часа, установи, че останалата част от приората е също толкова необичайна и плашеща като килиите. Странни врати водеха към безформени стаи. Оберлихти току показваха сивите облаци от смайващи ъгли. Бетонни напречни греди стърчаха в празното пространство — изглежда, единственото им предназначение беше да цапардосат нищо неподозиращия поклонник по главата.

Беше много интригуващо, но и разочароващо. Нямаше никакво внушение за загадъчност, никакво усещане за скрити архиви. И библиотеката беше просто библиотека — на третия етаж на сградата. Изобщо не беше тайна, а съдържанието й беше съвсем обикновено. Никакви древни текстове, привързани към рафтовете. Никакви папски пергаменти в махагонови ковчежета. Никакви плесенясали ръкописи, увити с козя кожа. Имаше само лавици с най-обикновени книги и големи метални маси. Дори автомат за напитки.

Определено имаше комунална атмосфера.

Саймън въздъхна тежко и седна на една от масите, за да разгледа някои от книгите, обаче вялото му проучване беше прекъснато от ново телефонно обаждане.

Защо толкова много?

Излезе в поредния неприветлив бетонен коридор.

Беше Бил Фанторп, психиатърът от „Сейнт Хилари“.

— Здравей, Бил, аз…

— Здравей, Саймън. Съжалявам, че те притеснявам, обаче… — Гласът на лекаря звучеше много тревожно.

— Какво има, Бил?

— Боя се, че Тим изчезна.

В сградата се разнесе далечен тътен. Скоростният влак между Париж и Лион избоботи някъде в гористата далечина.

— Изчезнал ли?

— Да. Но моля те, не се тревожи, не прекалено.

— Исусе! Бил…

— Постоянно се случва. — Тревожният тон на Фанторп бързо бе заменен от заучено спокойствие. — Шизофрениците много обичат да ходят. Тим изчезна и преди две години.

— Кога? Кога е избягал? Как?

Лекарят се поколеба.

— Смятаме, че е станало снощи. Както ти казах… — Умислена пауза. — Разбирам, че сигурно изпитваш опасения за безопасността на семейството си. Съпругата ти ми каза. Затова… Свързахме се с полицията и те ни увериха, че не става дума за… — Още една неловка пауза. — Не става дума за мръсна игра. Но има сериозни пропуски в охраната. Моля да ни извиниш.

— Мили боже!

— Моля те, успокой се. Ще го намерим. Най-вероятно още довечера. Както го намерихме и предния път.

Саймън се загледа към сивото петно от влага на отсрещната бетонна стена. Вината беше само негова. Беше избягал. Беше оставил семейството си незащитено без никаква основателна причина. Защо изобщо беше тук?

Излезе от къщи рано сутринта, без да осведоми ченгетата какво прави — взе такси, после се качи на влака и накрая взе самолет от „Хийтроу“ до Лион, хукнал да преследва оня, дето духа, налудничавата фантазия, че е някакъв свръхдобър разследващ журналист, който ще напише най-великата история на десетилетието.

Какъв глупак! Всъщност беше просто второразреден криминален репортер, прехвърлил четирийсетте, който бе прахосал твърде много години заради бутилката и толкова отчаяно копнееше да догони колегите си, че преследваше някаква налудничава фантасмагория. Нищо нямаше да постигне. А сега и брат му беше избягал, луташе се някъде из горите. И какво правеше? Как изобщо оцеляваше?

Замисли се за Томаски. Постара се да не мисли за Томаски. Много сериозно се постара.

Сепнато осъзна, че стиска телефона в ръка и Бил Фанторп все още е на линия. Извини се на лекаря, затвори и веднага позвъни на жена си.

Тя потвърди казаното от Фанторп: изглеждало по-скоро дреболия, Тим наистина просто се запилял някъде, не за пръв път тръгвал да скита, последния път го намерили след дванайсет часа…

Саймън обаче не се успокои. Увери Сузи, че я обича — на висок глас, пет пари не даваше, че някой може да слуша разговора. После й каза, че ще се прибере при първа възможност.

— Добре, Саймън. Разбира се… — Тонът й беше грижовен. Любящ. Повече, отколкото той заслужаваше.

— Ще ти се обадя по-късно, скъпа.

Той проведе втория си спешен разговор за деня. С летището. Информацията не го зарадва. Вече беше пропуснал днешния полет от Лион до Лондон.

Следващият полет беше на зазоряване. Това беше най-бързият начин да се върне в Лондон. Ако искаше да се върне незабавно, трябваше да изчака до сутринта.

След кратко колебание Саймън резервира полета.

Решено бе. Щеше да остане днес, да си тръгне на зазоряване и да вземе обратен полет до къщи от Лион. Разполагаше със следобеда и вечерта, за да открие нещо. А после трябваше да се върне при семейството си. И да ги закриля.

Саймън продължи своето обречено и злополучно търсене. Чувстваше се като глупак. Запъти се унило към покрива, който се оказа тревясал. Странни, подобни на кутии елементи представляваха модернистични водоливници.

После Саймън слезе с асансьора. В дълбините на сградата се намираше религиозната сърцевина на манастира: обширен, тъмен и загадъчен параклис, наполовина потънал в склона отдолу и осветен от прозорци с тънки стъклописи само от едната страна.

И толкова, това представляваше параклисът, това беше манастирът. Саймън отстъпи пред нервите си, оттегли се в една сводеста галерия и притеснено изпрати есемес на Сузи: някакви новини?

Тя му отговори — никакви новини.

Измъчен и почти вбесен, той отново се запъти към библиотеката. Може би там имаше нещо. Със сигурност имаше много книги. Обаче бяха скучни. Френски книги. Без връзка с неговата история. Книги на Тома Аквински. История на монашеството. Житие на свети Доминик. Няколко подбрани архитектурни монографии за поклонниците на архитектурни забележителности. Една тъничка биография на френски на папа Пий X предизвика интереса му, обаче после забеляза може би още триста книги от същата поредица — житиеописания и на другите папи.

Освен него в бетонната зала имаше още двама човека. Млада жена, потънала в книга с жълта обложка от Льо Корбюзие — „Към по-свободен стил в архитектурата“. Другият присъстващ беше монах с жилетка, сандали и толкова дебели лупи на очилата, че му придаваха вид на нервозна дървесна жаба.

Саймън прогони мисълта за Тим от главата си. Тя отново се промуши в съзнанието му през прозорчето на душата му. Къде беше Тим? Скиташе по някой път? Спеше под нечие стълбище? Купуваше си голям нож с плоско острие?

Саймън не можеше да направи нищо — не и оттук, не веднага. Трябваше да разсее мислите си с работа. Песимистично разлисти друга книга — лъскав модерен том за уникалния проект на манастира. Вътре се споменаваха няколко интересни особености: книгата много подробно говореше за стълбове и светлинни улеи.

Саймън се облегна, въздъхна и се огледа. От големите високи прозорци на библиотеката се виждаха безкрайните ферми и лозя. Манастирът беше много изолиран. Странен, четвъртит и самотен под сивкавочерното лионско небе.

Задаваше се есенна буря — огромна чудесия. Първите гръмотевици изтрещяха в долината на Рона и цялата сграда се разтресе. Дори занемелият дребен монах вдигна глава от книгата си и насекоместите му очи се завъртяха.

Гръмотевицата прозвуча като караница на двама родители на горния етаж, която малкото и уплашено дете слуша отдолу. Беше като нечие приглушено, но зловещо тупване на пода в спалнята.

Das Helium und das Hydrogen.

Журналистът потръпна и се извърна към книгата в крайчеца на масата. Книгата за посетители. Беше голяма и с кожена подвързия, поне хиляда страници и с вписвания, датиращи от десетилетия. Разлисти последните страници, поне написаните на английски.

„Непоносими нощни шумове“.

„Дело на истински гений“.

„Най-красивата сграда на света. И най-грозната“.

„Тук намерих покой. Благодаря“.

Над притъмнялата долина просветна мълния, която за кратко озари сивкавите стени и оранжевите пердета. Пелена от дъжд бурно се стелеше над долината. И се изливаше проливно над селцето Евьо сюр Л’Арбрел.

Евьо и Л’Арбрел?

Евьо… сюр… Л’Арбрел?

Раздвижване. Нещо се размърда в бучащата му тревога, нещо свързано с Тим. Даде си сметка, че забравя някаква подробност.

Звездата на картата на Дейвид: толкова старателно нарисуваната звезда от бащата на Дейвид, Едуардо. Манастирът може и да беше задънена улица за историята, но Едуардо беше преценил, че той е важен.

Възможно ли бе? Беше ли го сторил?

Саймън бързо и настойчиво разлисти книгата за посетители назад, пресмятайки датите наум. Кога се беше случила катастрофата, убила родителите на Мартинес? Припомни си информацията и закова датата в паметта си, после отгърна на съответната страница в книгата за гости. Преди петнайсет години.

Беше намерил страницата. Прегледа списъка с имената. Хора от Франция, Америка, Испания, Германия… А също и много хора от Германия и от Франция. И после…

Ето там?

Сърцето му се разбушува в гърдите свирепо като бурята над долините на Божоле.

Намери кратък коментар на английски. Гласеше: „Който търси, намира“.

После беше написано името и подробности за поклонника. Град: Норич. Държава: Англия. Дата на посещението: 17 август.

И най-сетне името. Едуардо Мартинес.