Белязани от Каин

18

Момичето им крещеше:

— Qui est-ce? Qui est-ce?23

Дейвид се извърна към Еми.

— Не мърдай. Тя има… пушка.

Пребледняла и скована, Ейми заговори от името и на двамата на френски. Дейвид слушаше, наострил уши, и се мъчеше да разбере нещо. Ейми високо каза имената им на момичето.

Мълчание. Дейвид усещаше, че съседите надничат през прозорците отзад. Извънредно осезаемо усещаше и заредената пушка от другата страна на вратата: един изстрел беше достатъчен да изкърти вратата, а вероятно и да ги убие.

Трябваше да сложат точка на тази драма.

— Извинете — каза Дейвид през вратата, чувствайки се нелепо и много изплашен. — Моля ви. Идваме само да поговорим. Не знам дали говорите английски, обаче… искам да ви попитам за родителите си. Умрели са тук. Били са убити тук. Или настоявате да си вървим? Да си тръгнем ли?

Мълчание.

Той погледна към Ейми. На челото й лъщеше тъничък слой пот, кичур от русия й бретон беше залепнал за кожата. Дейвид потисна импулсивното си желание да хукне към колата. Вратата рязко се отвори. На прага застана момичето. Пушката беше сгъната и висеше през ръката й.

— Аз съм Елоиз Бантею — каза тя. — Какво обичате?

Дейвид впери поглед в каготката. Беше седемнайсет-осемнайсетгодишна. Сребърното кръстче на шията й се открояваше контрастно върху мургавата й кожа, ноктите й бяха лакирани в яркочервено. Лицето й беше много тъмно, почти като арабско. Обаче черната й коса си беше баска и беше прилепнала към черепа.

— Ние… — помъчи се да обясни нещата Дейвид. — Ние искаме да узнаем повече за каготите.

Елоиз ги изгледа с подозрение по смръщеното си младежко лице.

— Значи сте дошли да видите недосегаемите — презрително сви рамене тя. — Аххх! Пет пари не давам. Влезте. Насам…

Дейвид и Ейми прекрачиха прага. Дървен часовник с изображение на Дева Мария тиктакаше самотно от една стена. Елоиз ги заведе в дневната, където в ъгъла работеше старомоден телевизор. Гледаше го възрастна жена, седнала на дивана.

Не откъсваше поглед от екрана.

— Grand-mére — повика Елоиз рязко, но и внимателно, баба си на френски, обаче жената не помръдна, приковала очи в телевизора. Звукът беше изключен, но домакинята им все пак гледаше някаква френска телевизионна игра. Най-накрая вдигна поглед към Ейми, после към Дейвид и отново го впери в телевизора. Носеше карирани платнени чехли.

Елоиз въздъхна.

— След… след убийствата все едно не е жива. Grand-mére? Une tasse de thé?24

Жената продължаваше да се взира в телевизора. Елоиз поклати глава.

— Елате в кухнята — покани ги тя. — Искате да поговорим за каготите, така ли? За последните каготи на света! Преди да избият до крак и нас, останалите… — Тя се приближи към вратата. — Ще приготвя чай. Английски чай.

Кухнята беше неуютна точно като дневната. Не беше мръсно, но беше занемарено. Млякото в една чинийка, оставена на пода за домашен любимец, беше започнало да се пресича.

Седнаха край голата дървена маса, докато Елоиз приготвяше чая. Дейвид погледна към Ейми — не знаеше какво да каже. Опита с комплимент:

— Много добре говорите английски — но още докато изричаше думите, се почувства жалък.

— Баба ме научи. Тя говори английски много добре. Учила го в колежа… Беше екскурзоводка… Много отдавна. Преди да се случи. Сега само седи там и това е. — Елоиз беше свела поглед към чашите, вече пълни с чай. Побутна ги по масата: — Заповядайте. „Ърл Грей“. Има и лимон, ако искате.

Поеха чашите си.

— Извинете за пушката — обади се Елоиз. — Беше на баща ми преди… преди смъртните случаи.

— Елоиз — прекъсна я Ейми, — може ли да ви попитам какво всъщност се случи?

Момичето съвсем леко трепна.

— Преди месец… баща ми и майка ми бяха убити.

— Боже! — възкликна Ейми.

— Много съжалявам — додаде Дейвид.

Тъмнокафявите очи на момичето се насочиха към него.

— Затова ви пуснах да влезете. Заради вашата история. Много е тъжна. Знам как се чувствате. И ви съчувствам.

— Как бяха убити?

— Застреляха ги.

— Кой?

— Полицията не намери никого. Полицията изобщо нищо не прави.

— Нищо?

— Изобщо. Те са… безработни. Двама човека са убити, а те никого не могат да намерят. Безнадеждна работа. — Елоиз пиеше чая си на големи глътки. Чаят на Дейвид все още беше твърде горещ, но на нея явно не й правеше впечатление. — Застреляли ги в колата. Просто ей така! Може би защото бяха каготи? Не знаем причината. Сега нали разбирате защо съм изплашена? Страх ме е от всички, дори от полицията. Избиват каготите.

Подхванаха темата — каготите. Дейвид спомена уебсайта и момичето се навъси.

— Идеята беше на баща ми. Глупавият уебсайт! Последният кагот точка ком. Предупреждавах го, че е опасно да прави такъв уебсайт! Че така ще привлече внимание. Обаче двамата с мама отговаряха, че каготите вече трябвало да престанат да се срамуват, че е глупаво да се крием. И понеже сме били вероятно последните, татко искаше светът да узнае за нас — сви рамене тя. — Каза, че някой трябва да запише съдбата на моя народ. На каготите! Вероятно семейството ми загина заради това. Нали? Оттогава държа пушката подръка. Баща ми ходеше с нея на лов за гълъби. Винаги е до мен. Онези може да дойдат и за нас. Ние сме последните каготи, аз и баба. На нея й е все едно дали ще я убият, тя вече е като мъртва.

Дейвид се почувства безнадеждно безпомощен, докато слушаше Елоиз. Как да реагира на такава скръб? Знаеше какво е да си сирак, да си само дете, познаваше невероятната изолация, вътрешния напев на самотното отчаяние. Искаше да помогне, знаеше обаче, че не може да помогне на момичето.

Тя кимна със сдържана печал на въпросите на Ейми. Младата й мургава хубост правеше скръбта й още по-изразителна.

— Да, ще ви кажа… Познавам историята. Баща ми ни учеше още от малки, искаше да се гордеем. Не да се срамуваме. — Тя се извърна и наостри уши, ослушваше се за нещо — може би за баба си. После отново погледна Дейвид. — Това знам. На това ме научи баща ми. Ние, каготите, сме били… сме… народ. Уникален народ. Споменават ни… нали това е думата?… да, споменават ни за пръв път в документи някъде през тринайсети век. В същия район. Навара и Гаскония.

Дейвид отпи от чая си. Поглъщаше всяка дума.

— По онова време каготите вече били смятани за нисша раса. За парии!

— Нещо като недосегаеми, така ли? — прекъсна я Ейми. — Отхвърлени от обществото?

— Да. През Средновековието каготите били отделени от… обикновените селяни по най-различни начини. Имали сме свои квартали в градовете — обикновено от лошата страна на реката, където бушувала маларията. — Елоиз отпи от чая си и продължи: — Следи от тези гета все още могат да бъдат открити сред пиренейските общности, ако потърси човек — например в Сен Жан Пие дьо Пор или в Кампан.

Дейвид кимна оживено.

— Да, видяхме! Старите къщи и руините в Кампан.

— Точно така. Гетата били наричани каготерии. В Кампан е едно от най-големите.

— Нещо друго? — попита Ейми. — Ами вратите?

— Най-напред трябва да се запознаете с историята — отговори Ейми. — Наистина. Животът на каготите е белязан от откъснатост: ние сме отделени от всички останали, скрити като срамна тайна. На каготите е забранено да упражняват повечето занаяти или професии. Принудени сме били да бъдем водоносци и дървари. Затова нашите хора изработвали бъчви за вино и ковчези за мъртвите. Така сме станали много добри дърводелци — усмихна се тъжно тя. — Поради което сме построили и много от същите онези църкви в Пиренеите, до които понякога не сме били допускани.

— Например в Кампан?

— Да, в Кампан. В Бигор и в много други села. — Елоиз беше започнала да говори много по-бързо. — Някои от наложените на каготите забрани били нелепи, много нелепи. Не сме имали право да ходим босоноги като обикновените селяни, което пък породило легендата, че имаме сраснати пръсти на краката. Каготите не можели да ходят в същите бани като другите хора. Не сме имали право да докосваме стените на мостовете. Лудост, нали? А докато ходим по улиците, трябвало да носим гъши крак, la patte d’oie, забоден върху дрехата. Символ на сраснатите пръсти. Митичната деформация.

— Както евреите били принудени да носят жълта звезда през войната — додаде Ейми.

— Разбира се. Отношението към каготите като към различна и низша общност личи и в църквите. Там трябвало да влизаме и излизаме през специални врати само за нас, отляво на главния вход. Забелязахте ли по-малките врати? Да! Имало и купели специално за нас, белязани с гъшия крак! Получавали сме причастие от върха на много дълга дървена лъжица, та да не се налага свещениците да ни докосват. Да докосват скверните хора.

— Но защо? — попита Дейвид.

Беше изпил чая си. Пиеше му се още, беше и гладен, нуждаеше се от нещо, което да отвлече мислите му. Болката на момичето изваждаше на повърхността собствената му заровена надълбоко мъка.

— Елоиз, на какво се дължи това отношение към каготите? Защо твоят народ е така потискан?

— Мръсните хора. Лайнарите. Нали разбирате защо каготите са се помъчили да се скрият, да се претопят…

Ейми въздъхна.

— Последните каготи. Забележително!

— Да. — Елоиз затвори очи за миг. — Само че заради тази забележителна история… родителите ми бяха убити.

На Дейвид му се искаше да зададе въпроса, който се налагаше от само себе си: защо някой ще избива каготи в наше време? Обаче въпросът и логиката, на която се дължеше, бяха твърде жестоки, за да бъдат изречени.

Някакъв шум разреши дилемата му. На прага беше застанала бабата на Елоиз със своята жилетка и с платнените си чехли.

— Бабо? — разпери ръце загрижено Елоиз.

Старицата вдигна треперещата си длан и вперила поглед право в Дейвид, каза:

— Знам защо сте тук, господин Мартинес. Познавах баща ви.