Белязани от Каин

11

Дейвид надникна през мократа папрат.

Беше кон. Дребен кон с чорлава грива.

— Поток — обясни Ейми.

Дребното пони ги изгледа със старческа меланхолия, изтопурка към вътрешността на гората и изчезна.

Облекчение се разля по напрегнатите мускули на Дейвид. Погледна между дърветата. Колата несъмнено се беше отдалечила много надолу по склона. Бяха в безопасност. Успяха да избягат. Дейвид се пресегна към скалата, за да се изправи на крака.

— Почакай! — прошепна му неистово Ейми.

Пронизващият страх се завърна.

— Какво е това? — прошепна Ейми.

Сочеше му нещо. Дейвид примижа и застина. На около петдесетина метра от тях висока, слаба, призрачна фигура бавно пристъпваше в мъглата, озъртайки се. Трудно можеш да разпознаеш човека заради перестата мъгла, но не бе невъзможно.

— Мигел ли е?

Нямаше защо да пита. Несъмнено беше Мигел. Черният вълк ги преследваше в гората.

Дейвид отново я хвана за ръка.

— Хайде…

Тя кимна безмълвно. Двамата заедно се дръпнаха назад и потънаха в по-плътния мрак на горските дебри. Бавно и мъчително се отдалечаваха, пропълзяваха върху влажните и покрити с мъх дънери, като се стараеха да не строшат и най-малкото клонче, да не изшумолят и с най-малкото листенце.

Дейвид се озърна назад, но не беше сигурен какво точно вижда. Наистина ли Мигел ги преследваше? Мъглата се движеше заради вятъра, черните фигури се оказваха дървета, дърветата се огъваха на ситния дъжд, стенейки жаловито.

Той се извърна и се взря съсредоточено — търсеше път през мрачния есенен лабиринт.

— Надолу…

Дейвид нямаше представа накъде води Ейми — просто далеч от Мигел. Спускаха се шейсет-седемдесет минути през гъстата и вероломна гора. Ейми няколко пъти се спъна, Дейвид се подхлъзваше по листата и калта. Във влажните планински гори беше студено, но той се потеше. Ръката на Ейми в дланта му беше влажна. Въпреки това обаче той чуваше или просто му се струваше, че чува тихото и заплашително шумолене от нечии стъпки подире им. Или пък беше някое друго конче.

Наклонът намаля, черните силуети на скупчените мокри дървета отстъпиха място на белота — небе и светлина. Наближаваха към нещо, което приличаше на път. След едночасово пълзене и страх най-сетне се бяха добрали до цивилизацията.

— Ето тук… долу. — Той отново посегна да хване ръката й. Бяха се сгушили под един стар и наполовина паднал дъб. Трънаци преграждаха пътя им. Скалистата пътека лъкатушеше към малка долина.

— Знам къде сме — каза Ейми.

— Къде?

— Много близо до Сугарамурди — посочи тя през разсейващата се мъгла. — Едно село. Би трябвало да е ей там, отвъд това възвишение.

— Ами какво чакаме, да вървим? Може да отидем в някое кафене и…

— Не, почакай! — Гласът й прозвуча остро, настойчиво, уплашено. — Той познава тези гори… Ще очаква да отидем точно там, да поемем в тази посока. Трябва да… — Тя бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. — Трябва да се скрием, докато някой не ни помогне, докато не дойде да ни вземе.

Покатери се няколко метра нагоре по склона, за да потърси по-хубав сигнал. Дейвид я наблюдава как набира някакъв номер, чу я да изрича Сара и por favor, шептейки отчаяно. Досети се, че разговаря с приятелката си, с журналистката Сара Гарсия. След броени минути Ейми пъхна телефона обратно в джоба си и насочи вниманието си към него.

— Така, тя ще дойде в селото. Ще й трябва половин час.

— А къде ще се скрием… докато…

— Насам.

Ейми вече се спускаше нанякъде мълчаливо и целенасочено. Той я последва озадачено и непохватно, улавяйки се за корените на дърветата, за да пази равновесие. Най-сетне разкаляната пътека направи завой и се разшири, а пред погледа им се ширна нещо като преден двор, застлан с естествени каменни плочи. А отвъд него зееше входът на голяма пещера.

— Пещерата на вещиците от Сугарамурди — посочи Ейми.

Огромната подземна кухина бе отворена и в двата края като естествен каменен тунел, по дъното на който течеше поток — приличаше на тънка струя отходна вода в огромна циментова тръба.

— Коя пещера?

— На вещиците — отвърна Ейми с непроницаемо изражение. — Можем да се скрием тук. Лабиринтът от пещери е безкраен.

— Сигурна ли си?

Тя не спря, за да му отговори, и Дейвид заключи, че вероятно така е правилно. Бягството им през гората беше изтощително и той жадуваше да си отдъхне. Ейми изглеждаше на края на силите си, лицето й беше цялото опръскано с кал. Трябваше да се скрият за половин час.

Предпазливите й стъпки ги поведоха по черен път, който се шмугваше под каменния таван. В края му се озоваха на платформа, от която се виждаше основната зала на пещерата — широк еклив тунел. Оттам тъмни проломи разяждаха меката бяла скала във всички посоки, което подсказваше наличието на още тунели. Ейми беше права — бяха влезли в лабиринт от проходи и камери. Които ги подмамваха към вътрешността.

Седнаха. Сухият и топъл камък им се стори копринен след смразяващото изпитание на бягството им през гората.

Дейвид изтощен положи глава върху камъка. Затвори очи. После отново ги отвори уплашен и нащрек. Отърси се от сънливостта и огледа подземното помещение.

— Каза, че това била пещерата на вещиците.

— Да.

— Защо се нарича така?

Тя мрачно сви рамене.

— Историята е много плашеща. Хосе ми я разказа. Обичаше да я разказва.

— Е?

От усмивката на Ейми струеше умора.

— Ти все настояваш да знаеш.

— Да, все настоявам да знам. Моля те, разкажи ми нещо. Иначе има опасност да заспя.

— Добре. Така… — Тя се смълча умислено, припомняше си. — Пещерата и равнините и поляните наоколо били акеларе, мястото, където баските вещици провеждали своите сборища.

Той понечи да попита нещо, тя му даде знак да замълчи и обясни:

— Преди четиристотин години Сугарамурди бил център на истинска мания по вещерството. Френският ловец на вещици Пиер дьо Ланкър бил убеден, че… — Ейми направи гримаса. — Той решил, че всички баски в същността си са вещици и вещери. Понеже били толкова различни, толкова самобитно малцинство. Те били… другите.

— Имаш предвид… като евреите?

— Разбира се. Всичко започнало към 1610 година. Баско момиче, което работело далеч от дома си в Сибур, близо до Сен Жан дьо Люз на крайбрежието, се прибрало у дома в планинското си село. В Сугарамурди.

Отразената от потока светлина танцуваше по тавана на пещерата. Сталактити пронизваха празнотата.

— Младата жена се казвала Мария де Шимилдегуи. Тя започнала да обвинява свои приятелки и роднини, че са вещици. Местните свещеници повикали Инквизицията. Измъквали деца от семействата им и ги разпитвали. Хлапетата започнали да разказват, че сънуват кошмари, сънища за голи и намазани с масла вещици, които ги понасят на необикновени места, на среща със Сатаната.

Сатаната се появявал като едър козел, който ходел на задните си крака. Сношавал се с жените и децата. Имал, според разказите, много дебел и студен черен пенис. След това ги бележел по челото с острия си нокът. Прочутият дяволски белег, че Сатаната те е притежавал.

Ейми впери поглед право в Дейвид. Той не знаеше какво да каже — да се смее ли, или да възрази. Тя продължи да разказва, а гласът й тихо отекваше в пещерата:

— Така се развихрила маниакалната лудост. Свещениците докладвали какво са научили и паниката заради вещиците обхванала цялата долина, Елисондо, Лесака, Сан Себастиан. Хиляди били арестувани, Дейвид, буквално хиляди жени, мъже, деца… После свещениците се заловили за работа — подлагали хората на изтезания, проливали кръв, измъчвали всички.

Дейвид се мъчеше да не мисли за белега й.

— Но… същото се е случвало в цяла Европа, нали? — попита той. — По онова време не е било толкова необичайно. Било е нещо като случилото се в Салем — лов на вещици, нали?

— Не. Преследване на вещици в такива мащаби не е имало другаде, било е може би най-страховитият лов на вещици в Европа. Наричат го Сънната епидемия на баските. Инквизицията осакатила стотици. Десетки хора били линчувани от съселяните си. По официални данни петима били изгорени в Логроно.

— А Дьо Ланкър?

Ейми се взираше в сивкавата светлина в пещерата.

— Дьо Ланкър действал по-ефикасно дори от Инквизицията. Както ти казах, той бил обсебен: смятал, че всички баски са вещици и вещери, зъл народ, който трябва да бъде изтребен. Изгорил стотици хора, може би дори повече. Развихрил същински холокост. Съвсем наблизо, в Ипаралде. Отвъдната земя. — Ейми махна с ръка към поточето. — Все още го наричат Пъкления поток. Най-любопитното е, че Дьо Ланкър бил баск. Ненавиждал сам себе си.

Думите й заглъхнаха. Дейвид тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, но още недокрай формулираните му мисли секнаха. Заради нечий плътен глас. И еклив.

— Epa.

Дейвид рязко се завъртя.

Мигел. Стоеше там, на входа на пещерата на вещиците.

Дейвид се огледа наляво-надясно, мъчейки се да прецени светкавично. Единственото спускане от скалистата платформа — или по-навътре в пещерите, или към светлината на изхода — минаваше покрай Мигел. Бяха в капан.

— Epa.

Дейвид знаеше тази дума на баски. Здравей. Усмивката на терориста беше вяла, но и гневна. Пистолетът му беше насочен към тях.

— Euzkaraz badakisu? А, не, разбира се. Вие, американците, говорите само един език. Нека ти обясня… по-свойски.

Високият баск закрачи по ръба на скалата, като през цялото време ги държеше на мушка. Когато наближи, забави ход и се обърна. Дейвид разбра, че Мигел има съучастник — зад него се появи нисък и набит мъж. Мигел нареди с жест:

— Енока? Въжето…

На ръката на съучастника му имаше татуиран знак лаубуру. Същата татуирана ръка носеше въже. Ниският мъж, Енока, пристъпи напред.

Дейвид стрелна Ейми с отчаян поглед.

Вече се бяха снабдили и с въже? Май идваха подготвени.

Съучастникът Енока се залови за работа. Завърза ръцете на Ейми и на Дейвид зад гърба им, а те седяха притихнали и неподвижни под заплахата от дулото на пистолета на терориста. След броени секунди бяха овързани като безпомощни животни на път за кланицата.

Мигел заговори с печална и мрачна разпаленост. Сянката му се бе проточила по тавана на пещерата, метната там от потрепващите отблясъци от потока.

— Признавам, че шофираш много хубаво, Мартинес. Много хубаво. Впечатляващо. Но все още не познаваш добре тези планини. Не разбираш това място. Езика ни. Това не можеш да го разбереш — Hikuntzta ez da nahikoa15! Нали така? — Мигел огледа пещерата полуусмихнат, а думите му прокънтяха в празното помещение. — Предупредих те какво ще стане, когато пак те намеря. И ето че те намерих. В пещерата на вещиците, представи си! Малката вещица и нейният голям гасконски приятел. Уместно. — Той се обърна. — Спомняш ли си, Ейми? Нашия прекрасен пикник?

Той се наведе и впери поглед в Ейми съвсем отблизо. Дейвид отвратен забеляза, че Мигел всъщност гали лицето й с върха на цевта. Галеше я.

— Ммм. Нали, Ейми? Спомняш си превъзходната кървавица. Трипота. Твоята вкусна марматико16.

Тя не продумваше. Той не се отказа.

— Не правихме ли секс тук? Или беше в друга пещера? Тук беше, нали? Не мога да си спомня.

Тя бе извърнала лице, но терористът буташе брадичката й с цевта на оръжието си, за да я принуди да го погледне. Той безмълвно се усмихваше. Тя се мръщеше. Той се усмихваше.

И ето че тя също се усмихна.

Дейвид ги наблюдаваше втрещен.

Ейми вдигна поглед, усмихната почти похотливо, когато Мигел измърмори:

— Знаеш, че ще те убия, нали?

Тя кимна.

— Да.

— В такъв случай, Ейми, дали да не се забавляваме преди това?

Тя отново кимна и той се приведе съвсем близо до нея.

— Dantzatu nahi al duzu nirekin.17 Преди да убием него.

— Добре — съгласи се тя. — Моля те! Чукай ме тук! Чукай ме както преди.

Мигел се засмя. Тъжен и гърлен смях. Ужас вледени кръвта в жилите на Дейвид. Какво ставаше?

Терористът отново прокара линия от ухото на Ейми до устните й с металния връх на дулото си — като хирург, който упражнява разрез, или като месар, очертаващ филето. После се обърна към съучастника си, спотаил се в тъмното.

— Енока. Върви си!

Набитият нисичък мъж офейка с видимо облекчение. Дейвид местеше поглед от Мигел към Ейми, после пак към Мигел. Взираше се в лицата им. Студен ужас сковаваше сърцето му.

Ейми продължаваше да се усмихва, извърнала лицето си нагоре, към терориста — покорна, в жадно очакване. Напрежението в погледа на Мигел бе едва доловимо. По-очевидна беше ерекцията в панталона му с цвят каки.

Страх и отвращение заляха мислите на Дейвид. Не му се искаше дори да поглежда към Ейми. Как можеше да постъпва така? Да не би всичко да беше някаква нелепа шега с него? Да не би тя да се опитваше да спаси само себе си? Или пък наистина желаеше Мигел? Дали двамата с него не разиграваха някаква странна и извратена сексуална игра, за която той им беше нужен като зрител?

Сърцето му затуптя гневно… презрително… безпомощно.

Енока беше изчезнал в скалистия проход. Бяха сами. Мигел и Ейми… и Дейвид. Терористът развързваше ръцете на Ейми. Щом я освободи, тя тутакси протегна ръце към Мигел, разкопча колана на панталона му, смъкна го надолу, повдигна ризата, започна да го целува под избръснатата брадичка, галеше очертанието на челюстта му като ханъма, която подготвя султана за любовна нощ. Вещица, която моли козела да я удостои с ласките си.

Дейвид се извърна отвратен. Не желаеше да гледа. Не можеше да се махне, беше вързан и щеше да се наложи да слуша, обаче не желаеше да гледа.

В пещерата отекна дълбок глас:

— Ей, ти!

Дейвид отвори очи.

Мигел беше върху Ейми — едра висока фигура, извита над дребничката млада жена като тъмен покрив. Но гледаше към Дейвид и пистолетът все още беше в ръката му.

— Ти, Мартинес. Гледай или ще те убия. Гледай, а после ще те убия.

Бясна погнуса изпълни Дейвид. Присви свъсените си очи и погледна.

Ейми лежеше по гръб. Беше гола от кръста надолу. Устните й търсеха голите рамене на Мигел и жадно го целуваха. Дейвид наблюдаваше с мрачно отвращение как Мигел прониква в нея. Чукаха се, вече наистина го правеха и Ейми го целуваше. Пъхаше пръсти в устата му и той ги смучеше, ближеше пръстите й. Хапеше ги и ги вкусваше. Хълбоците му се мятаха на бесни тласъци към нея, лицето му беше застинало в блажена гримаса. Мигел стенеше.

— Моята сладка ягодка… Малкото ми момиченце. Още обичаш татенцето, нали?

Хапеше белите й гърди, обхванал с длани белия й задник — надвиснал над бялата й плът силует, който я поглъщаше цялата с тъмната си вълча муцуна. На Дейвид му причерня от отчаяние.

После терористът достигна уродливата си кулминация. Ръцете му потръпнаха конвулсивно и той се отпусна тежко напред.

Главата му легна върху голите й бели гърди. Тя го галеше по главата, милваше го.

А после Ейми се ококори и впери поглед в Дейвид с неразгадаемо изражение.

— Да вървим.

Дейвид се задави.

— Моля?!

— Той заспа. Винаги заспива след секс. Винаги. Много дълбоко. Имаме шанс!

Ейми лекичко избута Мигел. Дейвид смаян установи, че тя има право — Мигел хъркаше, потънал в безпаметен сън. Дори не помръдна, когато Ейми го избута настрани върху скалата.

Дейвид отмести поглед, докато Ейми се обличаше. В главата му се завихриха куп въпроси. Наистина ли тя направи всичко това, за да могат да избягат? Що за черна и жестока комедия се разиграваше? Докато гледаше настрани, Дейвид забеляза пистолета, паднал от ръката на Мигел.

— Ръцете ми. Ейми!

Тя вече го развързваше. Щом освободи насинените му китки, Дейвид се наведе и взе пистолета. После се увери, че Енока го няма.

Имаше възможност да убие терориста. Да застреля Вълка. Дейвид се вгледа в спящата глава на своя мъчител.

Не можеше да го направи. Не можеше да убие спящ човек, изобщо не можеше да убие човек. Беше адвокат, не убиец, и цялата тази история беше абсурдна. Злокобна, но абсурдна. Освен това, дори да го убиеше, нямаше да го победи. По стените на баските села щяха да се появят многобройни графити. Оцоко. Вълка. А споменът за онова, на което току-що бе станал свидетел, никога нямаше да го напусне.

— Моля те! — умоляваше го Ейми.

Той отстъпи пред настойчивостта й. Изпълзяха по скалата навън от пещерата, от другата страна на просеката. Щяха да успеят. Дейвид усети радостната тръпка от бягството, въпреки че мислено още се терзаеше от мъчителната сцена, която беше принуден да наблюдава. Ейми тичаше пред него, нагоре по една пътека между дърветата и храстите.

— Сара. Ще пристигне всеки момент.

Тичаха до края на пътеката, после тя се превърна в черен път, който пък стана мъгливо селско шосе. Шпилът на църквата в Сугарамурди изникна от другата страна на един пуст площад.

— Ето там!

Ейми хукна към кола, паркирана до църквата. Отвори вратата със замах, а Дейвид отвори другата. Сара беше вътре и неистово ги обсипваше с въпроси на испански, но Ейми й нареди кратко:

— Тръгвай!

Колата изхвърча с бясна скорост от площада и от Сугарамурди и пое по друг планински път.

Дейвид погледна към другия край на задната седалка.

Ейми бе притихнала, но плачеше.