12

Сара подкара бързо към пътя, където бяха оставили взетата под наем кола — за броени минути изминаха разстоянието, което пълзешком бяха преодолели за цял час. Ейми мълча през целия път, изтри сълзите, после не обели нито дума въпреки настойчивите и многократни въпроси на Сара.

Испанската журналистка ги изгледа озадачено и гневно, когато най-накрая двамата излязоха от колата на дъжда. Очевидно беше заинтригувана от тайнствените събития и от последвалото ги мълчание. Безмълвно и нацупено подаде на Ейми чантата, която според нарежданията й беше взела от апартамента й, ползвайки резервния ключ.

После Сара за последен път изгледа приятелката си изпитателно и удивено, преди да се качи в колата си и да отпраши.

Все още смълчани, двамата поеха бързо по мокрия черен път и се качиха в калната кола под наем на Дейвид.

Действаха механично. Като роботи. Между дърветата се стелеше разпокъсана мъгла. Дейвид седна зад волана, запали двигателя и подкара колата към края на пътя. Бяха насред тъмното и мъртво сърце на гората.

Той извади пистолета от джоба си, поразмисли и после го изхвърли от колата категорично и решително, натисна газта, направи остър десен завой и двамата бързо потеглиха в обратна посока, към Франция. Далеч от Испания, далеч от Мигел, далеч от убиеца. Далеч от пещерата на вещиците в Сугарамурди.

Ейми не обелваше нито дума.

— Добре ли си? — попита Дейвид.

— Да. — Тя спокойно съзерцаваше през прозореца прелитащите покрай тях редици дървета. — Добре съм.

Отпред се появи кола — Дейвид овладя надигналия се страх, но онзи се оказа просто фермер в син и кален закрит пикап. Изпревариха го и той проследи с поглед как колата на фермера се стопява в мъглата зад тях.

Минаха няколко минути. Ейми му хвърли изпълнен с очакване поглед над скоростния лост.

— Във Франция ли отиваме?

— Да.

— Добре… Това е добре.

Отново се изкачваха. След десетина километра стигнаха до сиво скалисто било — оголено място в гората, над което зорко кръжаха орли с грамадни криле, а след това прекосиха невидимата граница и вече бяха във Франция, подминаха изоставените стари караулки и започнаха да се спускат от върховете.

Дейвид се наслади на прашинката облекчение. Поне бяха извън пределите на Испания, където двамата с Ейми едва не бяха убити. Където Ейми беше… изнасилена. Изнасилване ли беше? Какво се бе случило?

За петдесети път през последните трийсет минути той погледна в огледалото за обратно виждане. Просто да провери дали не ги следва някаква кола. Червена кола.

Бяха сами на пътя и той разтри напрегнатите мускули на врата си. Докато лъкатушеха по планинските пътища, той се замисли за изгарянето на вещици. За Сугарамурди.

Представяше си страховитите сцени: млада жена, която влачат за косата през зловещ, застлан с плочи площад. Представяше си как селяните й крещят, как я замерват с камъни, как краставите кучета лаят и се зъбят. Чуваше уплашените селски деца да ридаят в тъмницата… Да предават родителите си. Виждаше как свещениците с черни качулки разсъбличат жените голи и оглеждат телата им за дяволски белези…

Помъчи се да проясни мислите си и да се съсредоточи над пътя. Вече се спускаха към подножието на планината и през изтънелите облаци блестеше слънце, а след още малко облаците съвсем се разпръснаха. Синьото есенно небе се ширна над зелените възвишения и долини на Южна Гаскония.

— Когато го видях за пръв път, той сечеше дърва — каза тя.

Дейвид сепнато погледна към другия край на колата, изтръгнат от мислите си.

Тя повтори думите си. Поде монолог.

— Тогава се запознах с Мигел. Беше на един баски панаир. Баските практикуват свои селски спортове. Наричат ги la force Basque. Хери Коралак. Изпитания на селската сила. — Лекичкият речен бриз през отворения прозорец на колата поразроши бретона й. — Той мяташе грамадни камъни и сечеше дърва, и печелеше състезанията по дърпане на въже. Знаеш ли, Мигел беше истинска… легенда. Вълка вече беше станал легендарна личност, всички говореха за него — за великана от Етчалар, за сина на великия Хосе Гаровийо, човека с нечовешка сила. Джентилак от горите край Ираути. Беше гол до кръста, аз бях на двайсет и три… беше просто физическо привличане. Съжалявам. Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Дейвид се зачуди за какво се извинява тя, а също и на кого. Слушаше я как говори ли говори, думите й се сливаха с шума на двигателя и с пулсиращата светлина на планинското слънце.

— По-късно разбрах, че е умен, но и… наистина жесток, убиец. А и силата му… този прочут висок мъж, този джентилак… беше порочен. Но сексът беше хубав, поне отначало. Това е истината, наистина съжалявам. Той ме връзваше. Аз го хапех. Веднъж ме поряза по главата с нож. Играехме на една секс игра с нож. Свършвах, когато ми го правеше.

Ейми гледаше право напред, забола поглед в далечните възвишения на хоризонта.

— После започнах да се отвращавам. Доста скоро всъщност. От секса, от вкуса на насилието. Мигел се оказа сериозно увреден — умствено, емоционално, всякак. Патологично увреден. Винаги след много страстен секс той потъваше в дълбок сън, сякаш изпадаше в кома. Какво е това? Представа нямам.

Ейми го погледна.

— Е, това е. Не се сещах за нищо друго, което можеше да ни даде шанс да избягаме. Той със сигурност щеше да те убие. Може би и мен. Затова му позволих да ме обладае — смятах, че така ще се спасим. Извинявай. Ако искаш, спри колата и ме остави тук. Ще се придвижа на автостоп.

По изражението й личеше, че с мъка удържа сълзите. Гневът на Дейвид се уталожи и на негово място се настани съчувствието на воайора, споделеният и сляп ужас от онова, което бе преживяла тя. Значи го беше направила, за да ги спаси, беше изнасилване. Нещо като изнасилване. Може би не точно изнасилване. Но Ейми беше спасила живота му.

— Не е нужно да говориш повече за това — увери я той. — Никога повече.

И говореше съвсем сериозно. Тя поклати глава и устните й се разтрепериха, докато през прозореца на колата съзерцаваше хълмистите гасконски долини, зелени и тучни.

— Искам да говоря за това. Още щом Мигел влезе в пещерата, разбрах, че ще поиска… нещо такова. Имаше същата жадна усмивка. Харесваше му да прави секс на открито, опасността, че може да го спипат, да го видят. И преди сме го правили в пещерата на вещиците. Оттам знам за нея. Винаги е ненаситен за секс, все едно дълго се е лишавал.

— Много съжалявам, Ейми.

— Недей. Не беше изнасилване. Беше просто отвратително. Преди наистина го обичах и никога няма да си го простя. Но той щеше да те убие. А вероятно щеше и да те изтезава. Така.

— Той… — Дейвид не знаеше как точно да се изрази. — Той болен ли е? Очевидно е копеле, но ми се струва, че става дума за нещо повече.

— Кой знае. Може би има някаква психоза. Винаги съм се чудела заради тика му… и заради дълбокия сън, и ненаситното либидо… Правехме секс по пет-шест пъти дневно. Където и да е. С много… — Тя се намръщи и продължи: — Вече ти разказах… връзване, хапане, порязване и дори по-лоши неща. Сещаш се.

— Добре…

Той посегна към ръката й, докосна я невиждащо, понеже следеше лъкатушещия планински път. Няколко километра мълчаха.

После Дейвид изрече въпроса, който се налагаше от само себе си, същия въпрос като преди:

— Вече може ли да отидем в полицията?

— Не.

— Знаех си, че ще отговориш така.

Тя се усмихна вежливо.

— Разбира се, обаче е вярно. Никаква полиция. Научила съм го от Хосе. Става ли дума за баски, нямай доверие на полицията никъде, и от двете страни на границата. — Ейми го удостои с още една тъничка усмивка през стиснати устни. — Знаеш ли, че в Страната на баските има пет полицейски части? И всичките са опасни. Някои са убийци от Испания. В други са проникнали хора от ЕТА… Може отново да се окажем в опасност.

— Добре де, но вече сме във Франция.

— Все тая. Хайде просто… да се махнем. Помисли.

Той отстъпи. Може би тя имаше право. Всъщност подозираше, че Ейми греши, но след последните няколко часа не искаше да й възразява, нито да я притиска повече от необходимото.

Пътуваха, грееше слънце, пътуваха.

Дейвид и Ейми размениха местата си и сега той се зае да я упътва. Имаше много ясна представа къде иска да отидат — още по на север и на изток, в Гаскония, далеч от Испания. Към другите градове, отбелязани на картата. Савин. Кампан. Люз сен Совер.

Знаеше точно къде ще отидат, понеже повече от всякога бе твърдо решен да открие истината за църквите, за картата и за дядо си. Диващината и ужасът от предходните няколко дни само подсилваха целеустремеността му. За своя собствена изненада Дейвид установи, че е въодушевен от бързината на събитията, от поставянето на целите, от причините за нещата. Поне в живота най-сетне имаше удовлетворителна, макар и трудна цел, ежедневието му протичаше на високи обороти и с точна посока след цяло десетилетие на апатия и отчуждение. Сякаш пътуваше в много бърз влак, след като безцелно е карал кола по брега.

Ейми знаеше ли къде отиват? Вероятно, сигурно, кой знае. Тя сякаш едновременно го подмамваше и подлъгваше. Беше като дълбоко синьо езеро насред скалите, останало след прилива, пълно с измамно бистра вода. Докато Ейми говореше, беше честна и пряма и Дейвид сякаш виждаше всичко — дъното, скалите. Обаче гмурнеше ли се вътре, осъзнаваше истината. Би могъл да се удави в студените и дълбоки води, понеже нейните дълбини криеха опасности.

Затова просто пътуваха.

Околността се ширеше необятна, а тесните френски пътища бяха бавни и пълни с трактори и пикапи на фермери. Няколко часа се влачиха през сънливи селца и забравени баски поселища, покрай ферми, където ръчно написани табели рекламираха Fromage d’Iraty18. На хипнотичната светлина на ранния следобед Дейвид отново се унесе във видения — този път спомени за детството. Играеше ръгби през лятото с баща си — спомни си ослепителната му и щастлива усмивка, острия мирис на кожената топка за ръгби, която усещаше грапава в дланта си. Голямото семейно куче подскачаше весело по тревата. Щастие. И после печал.

Най-накрая спряха в един голям хипермаркет „Карфур“ на главния път за Молеон, където в някакво безлично кафене хапнаха зелена салата и печен сандвич с шунка и сирене, купиха си дрехи и паста за зъби, взирайки се безмълвно един в друг над щандовете на супермаркета. Бяха бегълци, които се крият. А не можеха да имат доверие дори на полицията.

Най-накрая се изкачиха до градчето Молеон Лишар, разположено на брега на красива река и заобиколено отвсякъде от зелените възвишения на Пиренеите.

Дейвид стигна право в средновековното сърце на града и паркира. Протегна се, понеже тялото ужасно го болеше след дългото шофиране, след преживените в пещерата и в гората ужаси. Градчето беше тихо, по калдъръмените му улички в здрача се разхождаха двойки. Ейми и Дейвид се присъединиха към тях — отидоха до брега на реката и от моста се полюбуваха на сините води. В мекия сумрак на ранната есен над главите им кръжаха лястовици. Дейвид се прозя.

— Капнал съм.

— И аз.

Оставиха колата където си беше и отидоха в най-близкия хотел — красив, но скромен хотел две звезди близо до централния площад на градчето, чиято собственичка беше французойка на петдесет и няколко години. Жената имаше толкова дълги и толкова ярко лакирани нокти, че приличаха на пурпурни животински щипци.

— Bonsoir! J’ai deux chambres… mais trés petites…19

— Няма нищо — увери я Дейвид, като се стараеше да не гледа ноктите й.

Асансьорът беше най-миниатюрният в цяла Гаскония. Дейвид спа неспокойно. Цяла нощ сънува.

Сънува, че къщата гори.

От горящата сграда се носеха гласове и молеха Дейвид за помощ, но той не можеше да направи нищо. Стоеше в градината и гледаше буйно пламтящата къща, наблюдаваше как пламъците ближат стените и накрая видя нечие изгоряло и черно лице на прозореца. Беше майка му. Тя беше вътре в горящата къща, тропаше по стъклото, мъчейки се да се свърже със сина си, и го уверяваше: вината не е твоя, Дейвид, вината не е твоя, когато изведнъж камбаните на църквата забиха силно и Дейвид…

… се събуди.

Облян в пот.

Не бяха църковни камбани.

Облян в пот.

Беше телефонът в хотела. Изкашля се, за да прогони вкуса на кошмара, и изтощено се протегна към телефона.

— Дейвид? Ало?

Беше девет сутринта. Обаждаше се Ейми.

Взе си душ, облече се и слезе долу. Когато и Ейми слезе за закуска на кацналата над реката открита тераса на хотела, тя го погледна изпитателно.

И той незабавно си призна.

— Сънувах кошмар. Непрекъснато мисля за смъртта на родителите си. Странни сънища.

— Може би не е чудно…

— Струва ми се някак свързано със събитията, обаче не знам защо.

— Може би трябва да ми разкажеш. Да ми обясниш. Току-виж ти помогнало.

— Но… какво? — сви рамене безпомощно, жертва на безкрайните си несвързани спомени. — Какво да ти разкажа?

— Не знам. Може да ми кажеш какво се е случило — усмихна се тя и в усмивката й имаше печално съчувствие. Прииска му се да я прегърне, но овладя порива. — Разкажи ми как научи за катастрофата — подкани го Ейми.

— Добре… така… — После замълча, понеже му беше страшно трудно. Досега не беше говорил за това. Дейвид забоде поглед в наполовина изядения си кроасан и в купичката си с черешово сладко.

Ейми му помогна:

— На колко години беше тогава?

— На петнайсет.

Ейми повтори бавно и с предпазливо учудване:

— На петнайсет…?

— Да — отговори той. — Те просто заминаха на почивка през лятото… мама и татко.

— Не си ли бил твърде малък, за да те оставят родителите ти сам?

— Да, беше необичайно — отговори Дейвид. — Бяха много добри родители, винаги прекарвахме прекрасни почивки заедно. И после изведнъж мама каза, че двамата с татко ще заминат сами за един месец. В чужбина.

— И те оставиха съвсем сам в Англия?

Дейвид отмести поглед. На терасата имаше само още двама гости — един германец и съпругата му, които мълчаливо мажеха масло върху разрязаните си на две багети. Туристическият сезон беше приключил. Той се помъчи да не мисли за Мигел. Отново погледна към Ейми.

— Оставиха ме при приятели в Норич. Приятели на мама, семейство Андерсън. Бяхме много близки — децата им и аз. Всъщност семейство Андерсън ме взеха в дома си, когато… мама и татко… когато им се случи… когато катастрофираха. Когато загинаха.

— Разбирам.

— Но точно това е странното! — възкликна Дейвид, неочаквано повишавайки тон. Изчерви се и продължи по-тихо: — Ето кое е странно: помня, че преди да заминат, попитах мама защо тръгват без мен и тя каза: „Ще разберем истината“, а татко се засмя, обаче някак по-различно, смутено.

Ейми се наклони още по-близо към него.

— Ще разберем истината. Защо го е казала?

— Не знам. Май никога не съм се замислял сериозно. Никога не съм искал да се замислям.

Дейвид въздъхна и поклати глава. Отпи от кафето си и се загледа към отсрещния бряг на реката, към стария мост. Запита се дали Мигел е тръгнал подире им, запита се и откъде Мигел бе разбрал, че са в пещерата на вещиците. Някак усещаше, че терористът ще ги намери, където и да се скрият, където и да избягат.

И нищо чудно. Дейвид се сепна, понеже установи, че Мигел ги наблюдава точно в този момент. От моста.

Средновековните перила на моста бяха осеяни с графити на ЕТА. Непохватно изписаните букви гласяха: Viva Otsoko!

А до думата Otsoko се мъдреше грубовато изрисувана, голяма и много въздействаща черна вълча глава.

Вълка.

Значи беше тук и ги наблюдаваше, винаги наблюдаваше. Гледаше ги как дояждат кроасаните си с конфитюр.

Дейвид преглътна горчивия вкус от рисунката с глътка кафе с мляко. Решително вдигна очи и зарея поглед отвъд моста и предизвикалите тревогата му графити, към отсрещния бряг на реката, към сивите покриви на мансардите на Молеон.

Над буйната планинска река се виждаше шпилът на църква, редица паркирани рена и ситроени и една красива жена на трийсетина години, която излизаше от съседната пекарна и от торбата й стърчеше франзела. На витрината на пекарната рекламираха_ gâteaux basque_, дебелите мазни торти с лаубурус от бяла захарна глазура върху мекия оранжев пандишпан и с дебел пълнеж от черешово сладко.

Дейвид гледаше хубавата руса жена, жена като майка му.

И ето че най-сетне истинската му рана зейна сега, в настоящето. Gâteaux basque, разрязана на две, за да се вижда червеното черешово сладко.

Спомни си сцената съвсем ясно: как приятелката на майка му, госпожа Андерсън, се появи в стаята му със зачервени очи, как заекваше, как се разрида, а после се извини. Най-накрая успя да му съобщи какво се е случило с майка му и баща му. Автомобилна катастрофа във Франция.

В онзи момент Дейвид се постара да бъде силен: момче, което се мъчи да се държи като мъж, но е едва на петнайсет години. За нищо на света не искаше да се разплаче пред госпожа Андерсън, но когато тя тихо затвори вратата зад себе си, сълзите рукнаха, в онзи миг нещо се развърза вътре в него, нещо се прекърши, нещо завинаги скъса сребърното синджирче на живота и Дейвид се обърна, зарови пламналото си момчешко лице във възглавницата и се разплака, сам-самичък, мъчейки се да сподави срамните слабоволеви ридания.

След това той нарочно никога не беше идвал тук, не беше посещавал Франция, не бе пожелал да научи какво се е случило, как точно са катастрофирали, как майка му и баща му са загинали заедно. Вместо това бе събрал чувствата, спомените, скръбните мисли и съображения и ги беше пъхнал в черна желязна кутия в солниците на сърцето си, както цяла една нация съхранява ценните творби на изкуството по време на нацисткото нашествие. След това Дейвид се зае с работата и ежедневните тревоги, с учението и усилието да държи живота си в релси въпреки всичко, да се предпазва. А ето че сега се бе озовал в Гаскония. Близо до Наваренс. Близо до Наваренс.

— Добре ли си?

Ейми се усмихваше съчувствено, притеснено, неясно, нежно и пак съчувствено. Но може би и нито едно от тези неща. Дали той изобщо разчиташе правилно усмивките й?

— Добре съм — отвърна той малко пресипнало. — Просто току-що осъзнах нещо. А винаги е било пред очите ми.

— Какво?

Изненадано смълчан, той бръкна в джоба си и измъкна картата.

Дейвид разгледа ситните знаци, градчетата, отбелязани със сините звездички. И внезапно картата се сдоби с ужасяваща горчивина и той преглътна надигащите се в гърлото му чувства.

— Погледни. Ето тук. Виждаш ли колко старателно са запълнени тези звездички? Стилът ми е познат.

— Моля?

— Това е почеркът на баща ми. Картата явно е била негова. Той е отбелязвал по нея… Ето това място — посочи той един от маркираните градове във френската част на пътната карта.

Ейми се понадигна от стола си и погледна.

— Нава… ренс — прочете тя. — Не е далеч оттук… и е отбелязано, така че явно е едно от местата с църквите. Добре…

— Обаче я виж до него… — Пръстът му се отмести съвсем мъничко и посочи малкото градче до Наваренс.

Ейми го погледна.

— Гюрс. Точно до него.

Той кимна. Устата му беше пресъхнала.

— Гюрс.

— Какво означава това?

— Чувал съм името и преди. Много отдавна. Помня, че госпожа Андерсън го прошепна. Нали знаеш как правят възрастните, когато обсъждат нещо, което не искат децата да чуят.

— Значи Гюрс…

— Според мен там са катастрофирали родителите ми. Сигурно картата е била у баща ми, когато се е случило. Когато мама и татко са загинали… Те са следвали тази карта.

Загрузка...