Белязани от Каин

4

Саймън Куин плати на шофьора, излезе от таксито и огледа терасата с гипсова мазилка от епохата на крал Джордж. Чантата с лаптопа тежеше на рамото му.

Къщата, в която бе извършено убийството, болезнено се набиваше на очи: отвън бяха паркирани два полицейски микробуса, от които облечени в бели хартиени гащеризони криминолози разтоварваха стоманеносивите куфарчета с оборудването си. Синьо-бели полицейски ленти заграждаха предната част на елегантната лондонска тераса.

Внезапно го прободе тревожно опасение. Инспектор Сандерсън беше споменал, че убитата е „оплетена“. Какво означаваше това, по дяволите?

Беше осезаемо, всъщност видимо нервен — ръцете му леко трепереха. Работата му го бе отвеждала на многобройни местопрестъпления — за него като журналист престъплението и наказанието бяха хлябът и водата — обаче тази дума… оплетена. Звучеше тревожно.

Куин се пъхна под полицейската лента и бе посрещнат на прага от умното младо лице на сержант Томаски. Новият помощник на Сандерсън, жизнерадостен лондончанин от полски произход. Саймън вече го беше виждал веднъж.

— Господин Куин… — усмихна се Томаски. — Боя се, че пропуснахте трупа. Току-що я преместихме.

— Тук съм, понеже инспекторът ми се обади…

— Пак иска да види името си във вестниците значи — засмя се Томаски. После смехът му секна. — Мисля, че иска да ви покаже няколко снимки.

— Така ли?

— Аха. Доста са зловещи, предупреждавам ви.

Томаски протегна ръка напряко на вратата и препречи достъпа на журналиста към къщата. Зад ръката на Томаски се виждаха още криминолози, които влизаха и излизаха от една стая със свалени сини хартиени маски за лице.

— На колко години е жертвата?

Полицаят не отдръпна ръката си.

— Стара е. От Южна Франция. Много е стара.

Саймън вдигна поглед към измазаната фасада на къщата и се огледа наляво-надясно.

— Хубава къща за една стара дама.

— Аха. Сигурно е била богата.

— Андрю, вече може ли да вляза?

Сержант Томаски се усмихна.

— Добре. Инспекторът е в стаята отляво. Просто се опитвах… да ви подготвя.

Сержантът с жест покани Саймън да влезе. Журналистът тръгна по коридора, в който миришеше на пчелен восък и на стари цветя — а също на геловете и газовете на криминолозите.

Спря го един глас:

— Казва се Франсоаз Гае. Неомъжена.

Беше Сандерсън. Набразденото му от бръчки оживено лице надничаше от вратата на стаята в дъното на коридора.

— Инспекторе! Здравей.

— Носиш ли си бележника?

— Да. — Саймън извади бележника от джоба си.

— Както вече ти споменах, казва се Франсоаз Гае. Неомъжена. Била е богата, живеела сама… Знаем, че живее във Великобритания шейсет години, че няма близки роднини. Засега толкова. Искаш ли да видиш местопрестъплението?

— Освен ако не предпочиташ да отидем на пица.

Сандерсън се подсмихна едва-едва.

Прекосиха коридора, а инспекторът продължи:

— Тялото било намерено вчера от чистачката. Естонка на име Лара. Продължава да се налива с водка.

Приближиха се към дъното на дневната. Криминолог с бял гащеризон и бяла маска се дръпна, за да пусне двамата мъже да погледнат.

— Ето тук я намерихме. Точно тук. Тялото беше преместено днес сутринта. Тя… седеше ето тук. Готов ли си да видиш снимките?

— Да.

Сандерсън се пресегна към една странична масичка. Взе някаква папка, отвори я и извади отвътре тесте снимки.

На първата снимка се виждаше убитата жена, напълно облечена, коленичила на пода с гръб към тях. Странно защо беше с ръкавици. Саймън съпостави снимката с действителното помещение отпред.

После отново погледна снимката. От тази гледна точка жертвата изглеждаше жива, сякаш беше коленичила на пода и търсеше нещо под телевизора или под канапето. Поне на пръв поглед изглеждаше така — ако я гледаш само до шията.

Саймън потрепери при вида на главата, на онова, което убиецът или убийците бяха сторили с главата.

— Какво, по…

Сандерсън му подаде друга снимка.

— Имаме по-близък план. Погледни.

Втората снимка беше направена буквално от сантиметри разстояние: виждаше се как скалпът на жертвата е свален и отдолу се показва бялата и окървавена кост на черепа й.

— Виж и тази — подаде му Сандерсън трета снимка.

Беше кадър на отделения скалп — окървавена пихтия от набръчкана кожа и дълга прошарена коса, захвърлена на килима. В косата беше напъхана дебела пръчка — нещо подобно на дръжката на метла. Прошарената коса беше стегнато навита около пръчката, накъсана и усукана. Оплетена.

Саймън въздъхна съвсем бавно.

— Това ми стига, струва ми се.

Огледа стаята — кървавите петна по килима още личаха съвсем ясно. Беше очевидно как е извършено престъплението — странно, но очевидно. Някой беше накарал старицата да коленичи пред телевизора, после беше промушил пръчката през дългата й прошарена коса, беше я завъртял многократно и бе пристягал все повече косата около пръчката, усуквайки я цялата в болезнен възел от кръв и болка и мъчейки се да изтръгне корените й от скалпа, докато напънът бе станал толкова силен, че беше откъснал целия скалп.

Саймън взе една от последните снимки. Беше направена отпред и на нея се виждаше изражението на жената. Следващите му думи прозвучаха моментално и… унесено.

— О, боже мой!

Устата на старицата беше зейнала в неистов, но беззвучен вик — последен застинал образ на страданието й, докато някой усуквал кожата на темето й и отпорвал скалпа от черепа.

Това беше прекалено. Саймън настръхна и захвърли папката със снимките на масичката, после се извърна и се приближи до мраморната камина. Беше празна и студена, с изсъхнали треви в една ваза и снимка на някакви възрастни хора. Безвкусна гипсова статуетка на Дева Мария се усмихваше от средата на полицата над камината, а до нея се мъдреше керамично магаренце. В съзнанието на Саймън неканено изникна зиналото лице на брат му и окървавените му ръце.

Той го прогони и се обърна.

— Е, инспекторе… ако се съди по тази дръжка на метла… изглежда… са усуквали косата, докато не са я… отскубнали от черепа й, нали?

Сандерсън кимна.

— Да. Нарича се оплитане.

— Откъде знаеш?

— Вид мъчение е. Изглежда се използва от векове. — Детективът погледна към вратата. — Томаски като съвестно момче проучи въпроса. Каза, че оплитането било използвано сред циганите. И по време на революцията в Русия.

— Значи… — Саймън потръпна при мисълта за болките на жената, — значи… е умряла от шока?

— Не. Била е удушена с гарота. Ето виж.

Поредната снимка. Писалката на Сандерсън сочеше към шията на жената. Журналистът се приведе по-близо и забеляза бледочервените следи.

Беше озадачаващо и адски необичайно. Той се намръщи погнусено и каза:

— Но това е… много объркващо. Убиецът най-напред е изтезавал старицата. А после я е убил… много вещо… Защо човек би направил всичко това, за бога?

— Кой знае, мамка му! — отговори Сандерсън. — Откачена работа, а? Има и друга подробност — не са откраднали нищичко.

— Моля?

— Горе има бижута. Не са ги пипнали.

Запътиха се към вратата — Саймън изпита огромно желание да напусне стаята. На излизане Сандерсън не спираше да говори:

— И така… Куин. Ти си добър журналист. Седмият най-добър криминален репортер във Великобритания. — Усмивката му угасна. — Не се шегувам, приятел. Затова те повиках — ти обичаш загадъчните кървави истории. Кажи ни, ако разплетеш загадката.