Белязани от Каин

21

Раната на ръката му заздравяваше, обаче още го болеше. А тревогата не му даваше мира.

Дейвид стоеше в огряната от слънце градина на каготската къща и навиваше бинт около ранената си ръка. Градината беше избуяла, имаше паднали дървета, обрасли с бръшлян пътечки и прораснали в порутените стени цветя. Обаче градината беше голяма и скрита отвсякъде, а освен това беше просторна и светла за разлика от влажните и зловещи коридори на древната каготска къща. Приятно място за разговор. Приятно място да поразмислиш над връзката на скъпия си дядо с нацистите.

Докато навиваше края на бинта, Дейвид изпита скръб, която всеки момент можеше да изплува на повърхността и се дължеше на разговора му с госпожа Бантею. Разсъждаваше над забележителния си разговор с нея и всеки път стигаше до неизбежния извод. Имаше страховита логика. Явно всички са били затворници в Гюрс — Хосе, дядо му, бабата на Елоиз.

Фактите несъмнено говореха за плен в нацисткия концентрационен лагер. Нещо повече, тайното богатство на дядо му, неговата вина и уклончивост сякаш подсказваха облагодетелстване. Или нещо друго. Дори съдействие.

Мисълта беше отвратителна, но неизбежна. Наистина ли дядо му е бил съюзник на нацистите? Ако не е бил, откъде се е сдобил с парите? И защо преди смъртта си се бе държал толкова уклончиво? Защо бе нужна цялата тази загадъчност?

Дейвид седна на каменната пейка, после пак се изправи. Влагата от мъха попи в джинсите му. Навсякъде в това прогнило и болно място беше адски влажно. Стените бяха пропити със средновековна влага. В градината гъмжеше от противни гадинки: още първия ден Дейвид беше забелязал един тлъст муден червей, който най-безсрамно пълзеше в кухнята.

Беше противно. Мръсна каготска къща. Предизвикваше у Дейвид отвращение към каготите. Идеше му да измие мръсотията от безбройните каготи, които се бяха крили тук, бяха нощували, бяха се съешавали, бяха готвили глупавите си каготски манджи…

Дейвид се постара да се успокои. Каготите бяха изтребвани. Те заслужаваха съжаление.

Колко лесно е да мразиш!

Керкенез прелетя в небето, което бързо се заоблачаваше. Дейвид чу някакъв шум и се обърна. Тя се смръщи, той й се усмихна. През последните няколко нощи двамата се оказаха принудени да спят заедно в една плесенясала спалня — понеже другите свободни стаи бяха още по-противни, влажни и разрушени. Лежаха един до друг, на две долепени легла. Помежду им не се беше случило нищо плътско, но… нещо все пак се беше случило.

Разговаряха до късно през нощта, само двамата на треперливата светлина на свещите. И лицата им бяха на сантиметри едно от друго — като деца, които се крият под завивките.

Ето я и сега — открита, готова, подготвена. Най-близката му приятелка. Все пак от ужаса и мрака се беше появило нещо хубаво — здравото приятелство на Дейвид с Ейми Майърсън. В този миг той забеляза, че всъщност лицето й е навъсено.

— Какво има? Нещо с Хосе ли?

— Не. Той продължава да не обелва нито дума. Не — изражението й беше мрачно и сериозно. — Става дума за Елоиз.

— Какво?

— Изчезнала е. Поне според мен. Никъде не мога да я намеря.

По тила на Дейвид се посипаха първите студени капки дъжд.

Той тутакси хукна към къщата. И двамата се заеха да я търсят. Намериха Хосе и Фермина във влажната дневна намусени и смълчани. Като селяни от средновековна фламандска картина. Като двамина парцаливи оцелели след свирепа зима, сгушени един до друг, за да се предпазват от студа.

— Хосе, не можем да намерим Елоиз. Виждал ли си я?

Хосе измърмори едно „не“. Лицето му имаше неизменно същото изражение, откакто беше пристигнал тук. Самосъжаление и негодувание и едва прикрити скръбни страхове. От какво?

Ейми ахна отчаяно.

— Да погледнем горе.

Там обаче нямаше нищо — Елоиз наистина беше изчезнала. Огледаха всички спални. Провериха в градината — и предната, и задната. Направиха няколко неспокойни крачки в тъмнеещата гора, спускаща се към клисурата, чиито жестоки и сурови канари се издигаха като стени зад къщата.

Нищичко.

Постепенно студена и неприятна мисъл скова Дейвид. Дали не беше отвлечена? Дали не беше отишла във вътрешността на Кампан? Елоиз няколко пъти бе казвала, че отчаяно желае да използва имейл, че отчаяно копнее да отиде на църква и да се изповяда. И двете неща биха могли да я накарат да прекоси моста. Беше ли поела този риск? Беше ли отишла в селото?

Стояха в полутъмния коридор и обсъждаха вариантите си за действие. Нямаха избор. Трябваше да отидат да я намерят и да я върнат. Ейми предложи да огледа селото, Дейвид настояваше той да го направи.

Хукна навън и нагоре по изровения път, който водеше към моста. Беше насред каготерията, разрушеното гето. Зовеше Елоиз по име, тичаше покрай полуразрушените къщи и хамбари. Дали тя не беше някъде вътре в порутените каготски жилища? Не, надали — черните отвори на празните им прозорци бяха съвсем тихи. Очуканите порти на каготското гето не бяха отваряни петдесет години. Ръждясали коси лежаха непотребни в тревата. На стената на една по-голяма къща имаше нарисуван гъши крак — грубовато, със спрей. А до него подигравателен тийнейджърски надпис:

Дейвид мина по моста. Вече валеше проливно, но той не даваше пет пари. Беше в края на уличката. До оградената със зид църква. Подмина една свлечена и ухилена парцалена кукла с разпорена глава, от която стърчеше жълтият сламен пълнеж. Той отвори портата, извървя пътечката и влезе в църквата.

Не беше неделя, затова се учуди, че има служба.

Паството беше мъничко — пет-шест човека и един грохнал от старост свещеник. И четири парцалени кукли с човешки бой. Службата беше своеобразен празник на жътвата. Пред олтара беше подредена оскъдна сбирка от домати, царевични кочани и ананас в консерва. Две секунди бяха нужни на Дейвид, за да потърси с поглед Елоиз сред богомолците. Свещеникът беше вперил поглед в новодошлия, но той не обърна внимание на враждебността в очите му.

Отново излезе от църквата, бутна скърцащата порта и хукна под безмилостния дъжд към единственото място, на което би могла да отиде Елоиз, за да използва интернет — малко магазинче за цигари с един-два компютъра.

Магазинчето беше затворено, дори нямаше парцалена кукла на витрината. Елоиз беше изчезнала безследно. Дейвид изпитваше смесица от гняв, тревога и ревностно състрадание. Тъгата на Елоиз, ужасната печал на току-що осиротелия веднага препращаха към собствената му тъга, към собствената му сиротност. Тя беше като него. Беше страдала като него. Дейвид се замисли за гордите й, предизвикателни и беззвучни сълзи, докато момичето шофираше по време на бягството им от Мигел в Гюрс.

Елоиз беше храбра. Тя заслужаваше много повече от това. Дейвид трябваше да я намери преди Мигел. Но не знаеше къде да търси. Къде беше отишла тя? И защо? Какво се случваше с всички тях?

Толкова много въпроси се сипеха върху им и ги мокреха до кости като пиренейска дъждовна буря. Давеха се в загадки и тайнственост. А трябваше да протегнат ръка към единствения отговор, към единственото, което можеше да спаси живота им.

Хосе.

Дейвид хукна под плющящия дъжд покрай военния мемориал, по моста, по брега на реката, покрай рухналото село на каготите. По тила му се плъзгаше влага и мокреше ризата му чак до гърдите. Той не обръщаше внимание. Вече беше ядосан — представата, че Мигел е заловил Елоиз, беше твърде зловеща и пораждаше у Дейвид твърде силен гняв.

Завари Ейми да го чака в коридора на каготската къща — русата й коса сияеше в сумрака. Поговориха малко и веднага стигнаха до извода. Ейми беше съгласна — трябваше да притиснат Хосе. И Дейвид беше човекът, който да го направи, защото разговорът можеше да стане доста груб, а Ейми беше близка със семейство Гаровийо.

Дейвид се подготви, докато прекосяваше коридора — съсредоточи се над гневните си мисли. Щеше да изкопчи истината. Каквото и да му струваше.