Белязани от Каин

51

Саймън излезе изпод душа, подсуши се и си облече някаква риза. Все още чуваше тихия смях навън, радостните шумове на летния отдих.

Отривисто се качи по стълбите. Не за пръв път тази седмица поглеждаше през прозореца към сините и озарени от слънцето Пиренеи от другата страна на долината, посипани с конфети от сняг върхове. После се спусна на бегом по огрените от слънцето стълби в просторната градина на вилата. Искаше да отиде при приятелите си на слънце, преди следобедът да е свършил.

Обаче нещо привлече вниманието му пътьом.

Върху масата в кухнята имаше пратка. Адресирана до Саймън Куин и с копие до Дейвид Мартинес.

Клеймото беше от Южна Африка. Разпозна разкривения почерк.

С изопнати нерви отвори пакета. Отвътре изпаднаха две неща — кичур коса и малко куче играчка. Имаше и бележка.

Саймън се постара да се успокои и се приближи към врата, която водеше към поляните край реката. Набра номера. Нямаше как да сбърка гласа, който се обади:

— Здравей, Ангъс.

— Значи си на почивка с господин и госпожа Мартинес, а?

— За около две седмици.

— Чудесни новини. Скубеш богатите.

— Ами ти? — Саймън копнееше да зададе един въпрос, обаче отчаяно не искаше да узнава отговора. Облегна се на затоплената от слънцето стена. — Какъв е този неочакван телефонен разговор? Мислех, че още малко те гони параноята.

— Е, вече се успокоих. Явно наистина са приели сделката на Ейми. Нашият живот срещу живота на Мигел. Унищожаването на данните на Фишер. Ако планираха нещо, досега щеше да се е случило — минаха вече три години, мамка му. Затова реших да се отпусна. Да продължа напред. Да поиграя голф. Сещаш се.

— Е, радвам се да го чуя. Е… — Саймън проследи с поглед един жерав, който се рееше във въздуха над дългата гасконска долина. — Къде си?

— В едно градче близо до Сидарбърс. Имам достатъчно диаманти да си купувам пастърма.

— Добре…

Саймън отново понечи да зададе въпроса, обаче не успя. Затова попита друго:

— Знаеш ли…

— Какво?

— Ти така и не ни каза. Намери ли Алфонс?

Замисленото мълчание прелетя половината свят. После Ангъс отговори:

— Отне ми шест месеца. Претърсих пустинята. Но, да, намерих… каквото беше останало от него. Погребан е там, в пустинята. Горкият Алфи.

— Помогна ли ти? — попита Саймън.

— Имаш предвид да обърна страницата ли? Да, може би. Мисля, че винаги ще се чувствам виновен. Но пък аз и бездруго си се чувствах виновен. Сигурно е генетично. Като стана дума… — сниши глас Ангъс, — исках да ти го кажа лично, вместо да ти пиша имейл. Ще ми се да съобщя на Дейвид, обаче чрез теб сигурно ще е по-лесно. — Той замълча. — Направих и двете изследвания, Саймън. Успешно.

— Браво.

— Данке. Всъщност не искам да надувам фанфарите, обаче мисля, че съм единственият генетик на света, способен да постигне нещо такова — извлякох достатъчно генетичен материал от кученцето играчка например, но, да, успях. Извлякох ДНК-то на брат ти. И го сравних с ДНК-то от косата на сина ти.

— Къде?

— В лаборатория във Витватерсранд.

Мигът наближаваше. Саймън усети напрежението като стоманена хватка около гърлото си. Ангъс му даде отговора:

— Тимоти Куин, покойният ти брат, имаше класическите генетични маркери на шизофренно умствено разстройство: промени в последователността на ДНК в NRG1 DISC1. — Сериозна пауза. — Мога да заявя с 99,95 процента сигурност, че синът ти Конър Куин няма същите промени.

— Което означава?

— Че не го е наследил. Разбира се, твоят малък Конър може да се спомине от инфаркт на петдесет, това не съм проверил. Обаче няма шизофрения. Здрав е.

Шокиращото облекчение беше като гмурване в прохладен басейн в горещ ден. Саймън въздъхна и каза:

— Благодаря, Ангъс. И?

— Има още добри новини. Беше твърде слабо вероятно Мигел да е способен да създаде дете заради вродените си проблеми. Обаче вече имаме доказателство. Малката госпожица Мартинес несъмнено е дъщеря на Дейвид Мартинес. 99,99 процента съм сигурен. По-хубаво от това няма накъде. Освен това нито Дейвид, нито дъщеря му имат генетичните белези на каготите. Той е баск, дъщеря му също.

— Ами… благодаря ти — заекна Саймън. — Благодаря ти, че направи всичко това.

— О, нищо работа — отговори Ангъс доста меланхолично. — Добре, трябва да затварям. Предай огромната ми обич на Дейвид и на Еми, когато им съобщиш новините… Кажи им, че ми харесва името, което са избрали. Може някой ден пак да се видим. Чао.

Разговорът приключи.

Саймън пъхна телефона в джоба си и излезе навън. Ейми и Дейвид седяха на пластмасови столове до брега на реката — изпълнена със спокойно задоволство сцена.

Журналистът изпита радост, подем на духа. Обаче щастието му бе преплетено с терзанието от тайно и постоянно съпътстващо го угризение. От край време беше така, така щеше да остане и занапред. Конър беше добре, но Тим бе мъртъв. Хармонията на живота никога нямаше да се промени — плътният басов тон на скръбта и звучните трели на любовта.

Седна на пластмасовия стол до Дейвид. Който се обърна.

— Сузи отиде до супера… с Конър. Май за още вино.

— Добре.

— Пакетът — продължи Дейвид. — От Ангъс ли е?

— Да.

Пауза.

— Е?

— Твоя е. Точно както ти каза. Каза го и беше сигурен.

Дейвид кимна.

— Просто исках наистина да се уверя. Не че щях да я обичам по-малко. Тя ми е дъщеря. Обаче… от медицинска гледна точка трябваше да знам. Ами Конър? Той…

— Всичко е наред. Добре е. Чиста работа.

— Добре. Това наистина е добре.

— Дааа…

Двамата се умълчаха. Ейми беше станала и си играеше с малкото си момиченце — русокосото двегодишно дете се кискаше, подскачаше и сочеше птиците по дърветата край реката.

— Интересна работа — тихо се обади Саймън, — дъщеря ти всъщност изглежда като англичанка. Представи си! Има гените на баба си…

— И е наполовина еврейка и една четвърт баска. Май тя е светлото бъдеще на света! А в момента може да казва само: тате ходи магазин. — Дейвид се наведе и се провикна към момиченцето: — Елоиз Мартинес, дръж се добре с майка си. Тя те учи да познаваш дърветата…

Елоиз се усмихна.

Вятърът кротко клатеше крайречните дървета, въздухът беше топъл, но свеж и ухаеше на гора. Дейвид взе чашата с виното си и я вдигна към хоризонта, сякаш вдигаше тост за Пиренеите:

— Разбира се, това означава… че те наистина са измрели. Каготите. Горките каготи. Изчезнали са завинаги. — Вдигна чашата още по-високо: — Вече ги помнят само планините.

Саймън кимна, отпи от сока си и погледна към бълбукащата вода на младата река Адур. Пейзажът беше красив, меланхоличен, спокоен. Реката тържествуващо препускаше през горите към морето някъде в далечината. Приличаше му на засмяно момиченце, хукнало към разтворените обятия на майка си.