Белязани от Каин

20

— Надявах се да… ми обясните за Змийското семе.

Ема Уайнярд се усмихна. Бяха в ресторант близо до пазара за месо в Смитфийлд. После тя се извърна към приближаващия келнер и помоли за още малко вода, което пък даде на Саймън възможност да огледа госпожа Ема Уайнярд — преподавателката по църковна история в Кингс Колидж, Лондон.

Беше красива, елегантна и представителна — на четирийсет и няколко години, явно почитателка на дискретните бижута, изключително изисканите обувки и модерните ресторанти. Нейна беше идеята да се срещнат тук, в Сейнт Джонс, понеже, както му каза по телефона: „Много е приятно да обядваме там, докато правя проучвания в Гилдхол“.

— Да, Змийското семе… — отново се усмихна тя. — Много противоречиво учение. Според него змията от райската градина осъществила съвкупление… А, ето го предястието ми. Много експедитивно. — Тя се дръпна назад, за да й поднесат чинията.

Саймън не се въздържа и зяпна храната й. Приличаше на малка жилава тръбичка от месо с китка магданоз отстрани.

Ема взе вилицата си и продължи:

— Според учението змията се съвкупила с Ева, а Каин е потомството от това животинско съчетание.

— Змията и Ева са правили секс?

— Да. По-точно Сатаната във вид на змия е правил секс с Ева. Затова Каин е син на Дявола и всички негови потомци носят това позорно петно.

— Такааа… — Журналистът не знаеше какво да каже. Телефонно позвъняване прекъсна смутеното му мълчание. Той погледна екранчето — Фейзакърли. Какво искаше старият професор? Надали беше важно. Журналистът се приведе над телефона си и отказа обаждането, препращайки го на гласовата си поща. После отново насочи вниманието си към своята събеседница. — Извинете… — Зачуди се как да поднови разговора и сведе поглед към чинията й. — Какво е това ястие?

— Чревца — отвърна Ема. — Пържени черва. Много солени, но доста вкусни.

— Черва ли?

— О, да — усмихна се тя. — Главният готвач Фъргъс Хендерсън е прочут с това, че възражда стари английски месни ястия. Световноизвестен. Месният пазар на Смитфийлд е съвсем наблизо, разбира се. Тук е от тринайсети век. Имате ли нещо против да се заема с предястието си? Не е вкусно, като изстине. А вашето още го няма.

— Разбира се.

Саймън я наблюдава как се справя с първата хапка от гумените на вид чревца и попита:

— Кой вярва в учението за Змийското семе?

— Неголям брой откачалки, по-малки секти, отцепнически култове. — Тя задъвка замислено и додаде: — Но все пак учението има… известна библейска тежест.

— Каква?

— Представата, че Ева се е съчетала със Сатаната и е родила Каин, е намекната на няколко места в Библията. Например в Новия завет, в трета глава на Първо послание на Йоан се казва: „… не като Каин, който беше от лукавия и уби брата си“. Представата за Змийското семе откриваме и в някои ранни гностични текстове. — Тя лапна още една хапка от чревцата си и задъвка. После додаде: — Например в Евангелието на Филип. Обаче това учение е отхвърлено като ерес от църковния отец Ириней, а по-късно и от преобладаващата част християнски теолози.

Саймън осмисли чутото. Каин, който беше от лукавия. Замисли се за двамата братя, двамата синове на Адам и на Ева: Каин и Авел. Като него и Тим. Кой от тях беше Каин?

Усети прилива на тъга и пронизващо желание да пийне нещо. Затова прикова поглед върху Ема Уайнярд. Съсредоточи се.

— Значи са пълни глупости, така ли? Сериозните християни не вярват в това?

Келнерът се появи отново, този път с чиния, в която имаше кост. Само един кокал. Сякаш беше печена коленна кост.

Тъй като не беше идвал в този странен ресторант, Саймън беше оставил професор Ема Уайнярд да поръча обяда му. Обаче не беше очаквал да му поднесат кокал.

Ема посочи благоприлично с ножа си.

— Храната е… вътре.

— Моля?

— Печеният костен мозък, господин Куин. Затова имате малка виличка — за да изровите костния мозък от костта. И да го намажете на препечените филийки. Вкуснотия.

Той взе миниатюрната си виличка. И отново я остави на масата.

— Наричайте ме Саймън. — Погледна коляното в чинията си и заяви: — Ще опитам костта след малко.

— Хубаво. — Ема доволно продължаваше да си похапва сивкаво-кафеникавите чревца. — Да продължавам ли с теологията?

— Ако обичате.

— Ето какво е значението на учението за Змийското семе: действителното учение може да бъде потвърдено само от най-малките протестантски секти, например Християнска идентичност в Америка, или от юдеите мидраши, но се съчетава с една различна интерпретация на Петокнижието, която има голямо значение.

— На английски ли говорите?

Тя се усмихна.

— Искам да кажа, че има свързано с учението и противоречиво тълкувание на ранните книги на Библията, което през вековете е предизвиквало много страдание и болка.

— И кое е то?

— Проблемът със съпругата на Каин. И така нататък.

— А…

Приближаваха към същината. Обаче Саймън трябваше да хапне нещо, понеже цял ден не беше слагал в устата си нищичко. Затова взе виличката си и я забоде в учудващо меката сърцевина на кокала. На вилицата му се показа топчица странна и потрепваща като желе маса. Печеният костен мозък. Изглеждаше отблъскващо, но ухаеше доста приятно. Саймън я постави върху препечената филийка, пое си дълбоко дъх и отхапа.

Беше невероятно вкусно въпреки противната консистенция.

— Видяхте ли! — възкликна Ема Уайнярд, а красивото й лице грейна усмихнато. — В крайна сметка не е зле.

— Май да… Разкажете ми повече за тази ерес.

Ема беше изяла чревцата си, остави вилицата и ножа, пийна глътка вода и се приведе напред.

— Ще ви го разкажа наведнъж, докато вие се борите с костта. Най-напред трябва да знаете, че в Битие има странни намеци, че Адам и Ева не са били единствените човешки същества по време на Сътворението.

Саймън престана да дъвче препечената си филийка с костен мозък.

— Моля?

— Така е. В Петокнижието има странни и загадъчни намеци за съществуването на човеци, които не произхождат от Адам — за други раси вече съществуващи човеци освен Адам и Ева. Например в Битие в Библията се казва, че Каин тръгнал по света: „Тогава Господ тури на Каина знак, за да го не убие никой, който го срещне“. Въпросът е: кои са онези хора, които биха могли да го срещнат? На теория по онова време съществували само Адам и Ева. Пише го в четвърта глава на Битие. Така че от кого би могъл да се страхува Каин?

Саймън се облегна назад. Погледна към лаптопа си отстрани. Зачуди се дали да не си води бележки, както му е редът. Тази информация наистина беше интригуваща, а и доста тревожна — библейска представа за различни човешки същества, за вече съществували, но и съвсем отделни хора като някакво призрачно племе.

— Наистина е много странно — каза Саймън. — Продължавайте.

Обаче елегантната госпожа Уайнярд се бе разсеяла — отново се облегна назад, когато келнерът вдигна предястието й и поднесе на масата нова чиния. Лицето й грейна.

— Свинска буза с жълт боб, едно от любимите ми.

Келнерът постави втора чиния пред Саймън. Беше червено, горещо и изглеждаше като нещо… неотдавна изхвърлено от тялото.

— Ах!

— Поръчах ви кървавица.

— Много хубаво.

Телефонът му отново звънна — много дразнещо. Саймън погледна екрана. Там пулсираше надпис: Фейзакърли. Защо професорът беше толкова развълнуван? Спомни си жълтата усмивка на стареца, прекалено образните му метафори за борбата за оцеляване и отново прекъсна разговора, без да се обади. И този път изключи телефона.

Ема си погледна часовника с леко раздразнение.

— Искате ли да побързаме?

— Да, моля ви. Извинете за тези прекъсвания.

— Приемам извинението ви. Стигаме до проклятието на Ханаан. Казано с две думи, има един странен пасаж в Битие, 9:20 или някъде там, където се казва, че бащата на Хам, Ной, проклина Хам и сина му Ханаан да бъдат вечно роби, понеже Хам е видял баща си гол в шатрата му.

— Ханаан има сходна съдба като Каин, така ли?

— Сложно е, различно е. Но да, нещо като друг Каин — това е внукът на Ной, синът на Хам. Родоначалник е на ханаанците…

Саймън се стараеше да хареса кървавицата си, но безуспешно. Избута чинията, потискайки гаденето си, и помоли Ема да продължи разказа си. Тя с радост се подчини.

— Какво ни показва тази странна история? Проклятието на Каин или на Ханаан е използвано от определени елементи в рамките на Авраамовите религии като оправдание за расизма и ционизма и най-вече на поробването на чернокожите африканци. Защото се смята, че тъкмо те са потомци на Хам и на Ханаан.

— Но как така? Отново се обърках — сви рамене той.

Тя се усмихна.

— Много е просто. В Библията се казва, че Хам и синът му Ханаан трябва да бъдат роби вечно заради греховете си — поради неприличното си деяние по отношение на Ной, поради факта че Хам е видял голотата на баща си. Това е. Обаче ранните еврейски и християнски учени твърдят, че Господ е направил нещо повече, те твърдят, че Йехова е наказал и Каин да бъде черен. Във Вавилонския Талмуд например категорично е заявено, че кожата на Каин е поразена, т.е. че станал черен. В Зохар, най-важния текст на Кабала, също пише, че синът на Хам, Ханаан, е почернил лицето на човечеството. А африканците са потомци на Ханаан…

— Тази история е предимно еврейска, така ли?

— О, не, не. Християнските отци на църквата са нейни също толкова запалени привърженици. Един текст на източното християнство от четвърти век, „Пещерата със съкровищата“, открито свързва робството с тъмнокожите хора. — Ема глътна голям залък свинска буза и обясни: — Защо е цялата шумотевица? Вероятно по онова време африканците вече са били поробени, така че свързването им с проклятието на Каин и на Ханаан е просто извинение да бъде продължено робското положение на чернокожите. През тъмните векове на Средновековието има още много позовавания на Каин, на черната кожа и на робството.

— Доктрината използвана ли е през колониалната епоха?

— Несъмнено. — Ема събра вилицата и ножа си и ги остави в чинията. — Испанските конкистадори, британските империалисти, французите и португалците, много американски робовладелци — всички те се възползвали от тези псевдобиблейски пасажи, за да оправдават отвратителната търговия с чернокожи роби. Идеята е или че когато създавал Адам, Господ създал и различни нисши раси, или че той умишлено е създал прослойка от черни роби, когато прокълнал Каин. Следователно робството не е нищо лошо. — Тя попи устните си със салфетка и продължи: — Теорията все още е влиятелна. Мормоните отхвърлиха учението чак през 1977 година.

Вече беше време да повдигнат темата, върху която всъщност стъпваше разговорът им.

— Ема, обсъждали ли сте тези въпроси с един човек на име Ангъс Неърн преди няколко месеца?

Професор Уайнярд изпъна гръб.

— Да, обсъждах ги, обаче… Откъде знаете? — Упоритата й усмивка се стопи. — Мислех, че сте журналист, който проучва расизма.

— Така е. Обаче… има и други фактори. Трябва да разбера какво искаше да научи Неърн.

Тя се понамръщи.

— Добре… Да, двамата с Ангъс бяхме доста близки. Той е много ексцентричен… обаче е очарователен млад мъж. Много умен учен. Шотландски презвитерианец.

— Така научих и аз.

— Не съм го чувала от цяла вечност. Но съм толкова погълната от проучванията си…

— За какво разговаряхте двамата?

— За какво ли не. Той се интересуваше от някои странни неща. От историята на проклятието на Каин и връзката му с Инквизицията, баските и каготите.

— Каготите ли?

— Да, етническа група френски парии.

— Никога не съм чувал за тях.

— Повечето хора не са. Те са жертви на тази крайна теология, свързана с проклятието на Каин. Някои католически свещеници смятали, че каготите са синове на Каин, дрън-дрън… и ги подлагали на преследване. Във френския католицизъм и до днес има едно силно расистко и понякога антисемитско течение.

— Например?

— Помните ли френския архиепископ Льофебър? Беше отлъчен от църквата заради крайно традиционните си възгледи, противопоставянето му на Втория Ватикански събор и така нататък. Някои от последователите му открито отричаха холокоста. Това течение в католицизма имало връзки с пронацистки настроеното френско марионетно правителство във Виши. Някои вероотстъпници сред френските свещеници действително работели за нацистите.

— Как?

— Като свещеници в концентрационните лагери например. — Ема отново погледна часовника си. — Боя се, че скоро наистина трябва да тръгвам…

Саймън кимна.

— Само още няколко въпроса?

— Питайте, но бързо, моля ви.

— Какво друго обсъждахте с Неърн?

— О… много неща. Дори вечеряхме няколко пъти. — За кратко лицето й се натъжи. — Той много държеше да научи какво е станало с резултатите от медицинските изследвания на каготите.

— Моля? Изследвания ли?

— През 1610 година по време на най-сериозните гонения на каготите владетелят на Навара заповядал придворните му лекари да преценят анатомията на каготите, за да се види дали париите наистина са — Ема Уайнярд описа с пръсти кавички във въздуха — „различни“. Резултатите от тези изследвания така и не излизат на бял свят. Обаче е известно, че малко след това по-висшите слоеве от църковната йерархия започват да реабилитират каготите и да прекратяват гоненията, но им трябва повече от век, за да преодолеят фанатизма и тесногръдието на по-нископоставените свещенослужители и на селяните. Същото се отнася и за баските.

— В какъв смисъл?

— Баските също са били подложени на гонения като вещиците. Любопитното в случая е, че изгарянето на баските на клада е прекратено от испанската Инквизиция. Инквизитор на име Саласар изхвърля и наказва ловците на вещици. Той разпорежда френският ловец на вещици Дьо Ланкър, който бил обсебен от Проклятието на Каин, да бъде свален от поста си на съдия. — Ема кротко се усмихна. — Което доста противоречи на представата за Рим и за Инквизицията като злокобни преследвачи на еретиците и на малцинствата, но истината е, че католическият елит всъщност е добра сила, поне по отношение на баските и на каготите.

— Каква е съдбата на резултатите от изследването на каготите?

— Точно това искаше да разбере и Неърн. — Ема Уайнярд взе чантата си и се приготви да тръгва. — Казах му, че Инквизицията пази цялата документация за баските в тайна. Същото важи и за документацията по отношение на каготите.

— Допускам, че документите са изпратени в Рим, в библиотеката на Ватикана, нали?

— И да, и не. Припомнете си, че Инквизицията е под контрола на доминиканците — черните монаси или кучетата на Бог, както са ги наричали заради техния фанатизъм и садизъм. Това е средновековен каламбур с името им. Domine Cani. Кучета на Бог.

— Много ми харесват тези средновековни шегички.

— През Средновековието доминиканците са изгорили на клада много вещици. Две кучета на Бог са написали „Малеус Малефикарум“, Чукът на вещицата — библията на ловците на вещици. Боже, почти три часът е!

Ема вече се изправи. Саймън също стана и се ръкува с госпожа Уайнярд, докато тя се извиняваше изискано.

— Съжалявам, че бързам толкова, но библиотеката на Гилдхол затваря в четири. Мога обаче да отговоря на последните ви въпроси — попитахте какво се е случило с онези изключително интересни архиви.

— Да.

— Такааа… Някои десни доминиканци са запалени привърженици на Проклятието на Каин. И до днес вярват в него. Не желаят да се откажат от материали, които според тях са в подкрепа на каузата им. В същото време папата не иска разкол — никой папа не иска разкол! — затова са постигнали компромис.

— Слушам ви.

— Документите, свързани с каготите и с баските, се съхраняват под строга охрана. Пазели ги в Ангеликум, доминиканския университет в Рим. Били са на сигурно място векове наред. Обаче след войната, след нацистите, мястото вече не било безопасно за такива… предизвикателни сведения. Нали разбирате какъв е проблемът? — усмихна се лекичко тя. — И какво се случило? Според слуховете документите били тайно преместени на още по-сигурно място. Това обаче са само слухове. В отговор на въпроса ви ще изрека вълнуващата истина: никой не знае със сигурност! Учените размишляват над проблема от десетилетия. Гадаят какво се е случило с архивите за баските и за каготите. Това е главната теологична загадка.

— А вие какво смятате?

— Аз ли? Аз подозирам, че архивите просто са били унищожени и че цялата тази загадъчност е само за заблуда. Същото казах и на Ангъс Неърн за негово разочарование. Но така стоят нещата. Вече трябва да ви оставя, иначе ще проваля целия си ден.

— Добре… много ви благодаря. — Саймън се чувстваше преситен: все още смилаше странния си обяд и още по-странната информация. — Отново ви благодаря. Изключително много ми помогнахте. Разяснихте ми нещата.

Професорката го увери, че това е дреболия.

Усмихнатото й лице се изгуби надолу по спираловидните метални стълби. Саймън плати сметката, пъхна касовата бележка в джоба си и няколко минути по-късно също слезе по стълбите.

На улицата махна на такси с приятното усещане за удовлетвореност. Беше си заслужил да се прибере с такси — свършил бе добра работа. Можеше да се отпусне на задната седалка на голямото лондонско такси и да изпуши една дебела, макар и въображаема пура.

Но в този момент си спомни. Фейзакърли. Докато таксито се носеше покрай обущарниците и апартаментите със стъклени стени на Клъркънуел, Саймън извади мобилния си телефон и прослуша гласовата си поща.

Първото съобщение беше дълго, несвързано и накъсано. Професорът му съобщаваше, че както си седял в кабинета си за последен път, му хрумнали нови теории, които вероятно биха заинтригували Саймън. Смотолевяше нещо за „църковните опоненти на изследванията ми“. Споменаваше папата. Извиняваше се, задето е толкова подробен и че е „бъбрив стар ерген, който трудно се съобразява с доброто възпитание“. Съобщението му беше толкова дълго, че извинението му беше прекъснато от края на определеното време.

После Саймън прослуша второто съобщение.

Всъщност не беше съобщение. Поне не беше преднамерено оставено съобщение. Явно бе обаждане по погрешка, случайно активиране на бутона за повторно набиране, когато човекът е седнал върху апарата или го е натиснал в чантата си.

Фейзакърли беше позвънил втори път на Саймън по погрешка. На този запис на гласовата поща той звучеше като човек, изпитващ неописуема болка. Може би, вероятно, ужасяващо — като човек, който умира.

Беше страховито. Саймън седеше на задната седалка на таксито с избила по челото пот като капки полепнала и замръзнала роса и слушаше зловещия запис.

Съобщението започваше с тиха и подобна на стенание въздишка. Някъде отзад се чуваше бръмчене. Като механичен трион някъде далеч в гората. Като дървари, които работят. Стенанието беше неподправено и отчаяно, смесица от страх и болка, после се засили до неистово задъхване. И после се разнесе гъргоренето, дрезгавото и давещо гъргорене като на човек, който повръща нещо горещо и не може да си поеме въздух. И през цялото време отзад се чуваше зловещото бръмчене.

Най-потресаващият момент от това ужасяващо съобщение беше единствената ясно различима дума — „Спрете“ — между гъргорещите звуци и последните страховити хрипове. Тази дума му беше достатъчна, за да разпознае Фейзакърли.

— Спрете — нареди Саймън и заудря като бесен по разделителното стъкло между него и шофьора.

Намираха се само на около двеста метра от офисите на „ГеноМап“.

Шофьорът рязко натисна спирачките. И извърна озадаченото си лице.

Саймън му хвърли банкнота от двайсет лири, изхвърча от таксито и се втурна надолу по изисканите тераси покрай „Гордън Скуеър“. Намери старата очукана врата — завари я открехната. Втурна се надолу по стълбите, после нагоре, като вземаше стъпалата по две-три наведнъж. Вече отчаян.

Влезе. Влетя в лабораторията и кабинетите на „ГеноМап“. Апаратите бяха студени и неизползвани. Хидроножиците и центрофугата не издаваха нито звук. Всичко изглеждаше нормално или поне същото като преди. Прашните апарати. Празните бюра. Безлюдната лаборатория. Отворените врати. Малка рунтава плюшена играчка, оставена върху масата на заминал учен. Ухилена до ушите.

Къде беше Фейзакърли? Може би нищо не се бе случило? Може би Саймън беше разтълкувал погрешно злокобното второ съобщение?

Паниката го обзе отново, когато чу бръмченето. Беше същото като на записа по телефона. Като механичен трион, който се носи през заснежена гора между безбройни останали без листа дървета. Сякаш някой сече дърва нейде в черно-бялата далечина.

Там. Идваше от ъгъла на лабораторията. Беше една от машините, които Фейзакърли беше показал на Саймън, докато го развеждаше из помещенията. Огромната промишлена микровълнова, която използваха за стерилизация, хистологични изследвания, намиране на антигени и…

Спусна се натам. Голямата колкото гардероб машина бучеше. Печеше, готвеше като щастлива домакиня, която си тананика. Във фурната имаше нещо.

Саймън знаеше, но и, разбира се, не искаше да знае. Извърна лице, после отново се обърна, борейки се с желанието да изхвърчи на улицата и да избяга отвратен и изпаднал в ужасяваща паника.

Към матираното стъкло на капака на огромната фурна беше притиснато едно лице. Изпечено и плувнало в пот лице, от чиито побелели и набръчкани ноздри се стичаше течност. Фейзакърли беше във фурната. Изпечен, без да е покафенял. Кожата му беше изсветляла и розова, едното му сварено око беше провиснало от очната ямка.

Бръмченето престана. Микровълновата фурна издрънча.