Белязани от Каин

34

Дейвид проследи с поглед накъде сочи тя. Видя няколко палатки малко по-нататък, в един плитък страничен каньон — големичък лагер от паркирани микробуси, розови палатки и хора. Един от тях се открояваше заради яркорижата си коса. Инжектираше нещо в сгъвката на ръката на чернокожо момиче, чието тяло беше намазано с нещо мазно, а гърдите й бяха голи.

— Това трябва да е Неърн.

Ланд ровърът спря, Дейвид и Ейми излязоха и се приближиха към червенокосия мъж, който едва тогава вдигна очи към тях. Все още вземаше кръв от чернокожото момиче.

— Добре, почти приключихме с тази партида — разнесе се високият и темпераментен глас на Ангъс Неърн. Усмихна се на посетителите, после се обърна към свой колега и продължи да издава нареждания: — Алфонс! Алфи! Престани да се мотаеш, иначе ще пусна Фон Трота подир задника ти. Кажи на Дона да слага масата. Искам и стек от куду. Отлично. Прекрасно. Така. Вие сигурно сте Дейвид и Ейми? Елоиз ми разказа за вас. Свършвам след секунда. Така, дами…

Дейвид и Ейми стояха слисани и се чувстваха излишни, докато край тях дейността в лагера продължаваше. Дейвид огледа Неърн, докато той говореше. Къде беше Елоиз?

Ханс се приближи, разтривайки скованите си от шофирането рамене. Докато се ръкуваше с Ангъс, шотландецът се усмихна предпазливо и зелените му очи грейнаха.

— А вие кой сте?

— Ханс Петерсен. Предложих на тези приятели да ги докарам.

— Виждам. Мисля, че знам за работата ви с далиите. Спасете пустинните далии, нали така?

— Аха.

— Акцентът ви ми е познат… Дорсландер? Северна Холандия? Не сте от пустинята?

Ханс се усмихна на Ангъс.

— Съжалявам, не… Холандец от германски произход. От Оташа. — Ханс се сбогува с Ейми и с Дейвид. — Така. Трябва да стигнем в Хуаб преди мръкнало. Радвам се, че успях да ви помогна.

Неърн кимна, Ханс се оттегли. Джиповете на „Пустинен слон“ заминаха, оставяйки подире си облаци оранжев прах като от оръдие на бойното поле. Ангъс взе голяма стоманена спринцовка и повика следващата туземка. Дейвид се почувства неловко просто да стърчи и нищо да не прави. Къде беше Елоиз? И дали Енока беше с Мигел?

Мигел и Енока.

— Господин Неърн. Подозираме, че е възможно да са ни проследили. До Намибия.

Генетикът кимна замислено. Продължи да взема кръв, докато каза:

— Наричайте ме Ангъс. Как така са ви проследили?

— Не сме сигурни. Просто смятаме, че някой ни е търсил в Свакоп. Приятел на Мигел. Но е възможно и да грешим.

Ангъс въздъхна.

— Елоиз ми разказа за Мигел. Гаровийо, нали? Да, знам, че ще дойдат да ни търсят. Но и бездруго вече почти приключихме. А и тук, в пустошта, сме в безопасност.

— Къде е Елоиз?

Ангъс вдигна ръка.

— Чакайте, нека да довърша. Останаха ми още неколцина нама и дамара и както винаги — възхитителните химба.

Дейвид наблюдава как Ангъс взема проби от последните няколко туземци. Изглежда, събирането на кръвните проби беше простичък процес. Местните търпеливо се редяха на опашка на слънце, после подаваха черните си голи ръце на Ангъс да бодне лъскавата игла в меката и осеяна с вени сгъвка на лакътя. В замяна на взетите кръвни проби той правеше кратък медицински преглед и предписваше лекарства — антибиотици, аналгетици, антималарийни препарати — на своите насмешливо озадачени, но видимо признателни пациенти.

Вече почти приключи. Оставаше едно момиче, чиято коса и голо тяло бяха намазани с охрено-червеникаво вещество — вид мазило, поясни Ангъс, което се прави от масло и прах.

— Онези с голите гърди са химба — не знам защо сутиените са табу. Така, добре, просто изпъни ръка. И по-добре не мърдай толкова.

Спринцовката проблесна. Стъклената тръбичка се напълни с кръв — тъмноалена кръв, рубинена на светлината на все още палещото слънце. Сенките по стените на каньона Дамара се издължаваха по скалите, във въздуха се носеше цвърченето и свирукането на птиците и на даманите. Пустинята се връщаше към живот след пъклената пладнешка жега.

— Така — оповести Ангъс, — още една унция течност и край.

Обърна се и изцърка кръвта в запечатано стъклено шишенце, което подаде на Алфонс, а той го отнесе с ритуално внимание. Както отнасят новородено към везните. Ангъс попи ръката на момичето с памуче.

— Добре, мила, много ти благодаря. Ето ти малко лекарство за детето. Разбираш ли? De Calpol juju?

Момичето се усмихна озадачено и стеснително, взе шишенцето с лекарството, обърна се и пое подир семейството си обратно към къщи сред акациите, като постепенно се сля с издължените тъмни сенки на дърветата.

— Най-сетне! — оповести почти тържествуващо Ангъс. — Финито Бенито! Хайде да вървим да пийнем по бира и да хапнем нещо. Допускам, че сте малко объркани — да дойдете чак тук при мен, а никъде не виждате Елоиз? Всичко ще ви обясня, но най-напред да пийнем. И да хапнем.

Имаше право. Насред лагера няколко дървени маси бяха сервирани. Имаше големи стоманени купи с пържоли от куду със студен пиперен сос и златиста бира „Виндхук“ и „Урбок“, вече налята в чашите. До шоколадите бяха подредени плодове.

— С любезното благоволение на Нейтан Келман, който е много щедър покровител, макар и свиреп ционист. Заповядайте, седнете, за бога, пътували сте твърде дълго. От Свакоп до Дамараланд, нали? Луди хора! Ейми, ти се казваш Ейми Майърсън, нали? Елоиз ми разказа всичко.

Ейми кимна и попита категорично:

— Къде е Елоиз?

Бръмна комар, Ангъс изстреля ръце и плесна. Комарът се размаза между пръстите му.

— Вижте само! — присви очи той и се вгледа по-внимателно в мъртвото насекомо. — Anopheles Moucheti Moucheti. Смята се, че дневните са по-опасни от нощните, понеже разнасят тропическа треска…

— Моля ви, къде е Елоиз? — прекъсна го Ейми. — Тя ни каза да дойдем тук…

— Беше тук, права сте. Обаче аз се поуплаших и я изпратих на юг.

— Къде?

— В Шпергебит. Забранената зона. Най-сигурното място на света за последния кагот в детеродна възраст.

— Освен Мигел.

Неърн присви очи.

— Значи и той е кагот, така ли? Терористът? Как така? Обяснете ми. Разкажете ми всичко. Бирата е студена, а вечерите в пустинята са дълги. Разкажете ми!

На половин дузина бири и чинии със студени пържоли от куду с бамя Ейми и Дейвид разказаха цялата история на Ангъс Неърн. Вече свикваха да я разказват. Все по-малко виждаха смисъл да я крият от евентуален съюзник. А врагът беше Мигел.

Най-сетне Ангъс се облегна назад, а пустинният вятър разроши рижата му коса.

— Това обяснява много. Обяснява убийствата, за които споменахте!

— Но… защо? — попита Дейвид. — Не обяснява защо Мигел…

— Не разбирате ли? Той участва в убийствата, свързани с изтезания. Първите две жертви, горките старици, които са се оказали богати.

Логиката започна да се очертава в съзнанието на Дейвид. Смътно.

— Май да… Той току-що се беше върнал от чужбина… Когато дойде в бара… Ейми?

Тя кимна.

— А след завръщането на Мигел обратно в Испания убийствата се промениха. Нали така? Онзи човек в Уиндзор, той просто беше убит, не беше изтезаван. А ученият Фейзакърли също… беше просто убит. Жестоко, но ефикасно. Допускам. А после, когато пред Мигел отново се е отворила възможност, в Гюрс… бабата на Елоиз. Била е подложена на продължителни изтезания. Отново Мигел. Но защо?

Ангъс лапна още един залък хляб и задъвка енергично.

— Помисли още малко! Причината е очевидна.

— И каква е тя?

— Да! — Широка усмивка. — Защо той е толкова зловещо жесток към каготите? Конкретно към тях?

Истината разцъфна в съзнанието на Дейвид.

— Защото… знае за себе си.

— Именно. Той се ненавижда. Като онзи баск, който изгарял вещици.

— Дьо Ланкър?

— Аха. Това е! Той не може да приеме собствената си реалност, собствената си раса, ужасяващата си самоличност. Не може да се справи с нея. Чистата самоненавист при него се превръща във външно проявено насилие. Това трябва да е отговорът. Както е писал Фройд! Значи Мигел Гаровийо е кагот! Той проявява бушуващата си омраза в насилие над ненавистните каготи, които са въплъщение на презрението му към самия себе си, на неговото нещастие. Използва изтезанията, които някога са прилагали на хората с физически недъзи. На вещиците и на отхвърлените от обществото. Париите от гората, които не може да приеме като свои сродници.

— Но…

— И вероятно като дете е чувал за баските изгаряния на вещици, всякакви истории. А такива неща ти се отразяват. Разкази за огньове и за мъчения! Такива неща те извращават, родителите ти те извращават, особено ако са терористи. Най-вероятно той има психосексуална невроза по отношение на изтезанията на вещиците.

За кратко се възцари мълчание. Дейвид се обърна към Ейми и потръпна. Защото забеляза. Ейми само за секунда — за един миг, подсъзнателно и тайно — бе вдигнала ръка към главата си.

Сякаш за да скрие белега. Вещерските следи. Дейвид се замисли над белега, над неговите преплитащи се извивки. Дали белегът беше поредното доказателство за манията на Мигел, за сексуалната му извратеност, за нуждата на убиеца да повтаря изтезанията над вещиците? Но защо Ейми му беше позволила да й го причини? Да разреже живата й плът? Защо?

Спомни си думите й в Арискун.

Ние не съществуваме, да, ние съществуваме, ние сме четиринайсет хиляди.

Ангъс отново заговори с оживено, макар и полускрито в продължителния сумрак на Дамара лице:

— Мигел вероятно и бездруго има своите странни импулси. Един или няколко от противните синдроми на каготите. Неистовите подтици. Горкото каготско копеле. Няма съмнение, че църквата е наредила на агентите да действат незабавно и ефикасно. Обаче Мигел при всяка възможност вмъква доза средновековно осакатяване, просто не може да се сдържа…

Голяма мушица изпърха на светлината на лампата — бяха окачили газени фенери по дърветата край лагера.

— Ти знаеш, че… е църквата, така ли? — озадачи се Дейвид.

— Така допускам. Прав ли съм? Прав съм, нали? А?

— Всъщност — вметна Ейми, — става дума за Ордена на папа Пий X.

— Аха. Прелестните фанатици! — оживено тупна с ръка той по масата. — Отмятаме ги в списъка! Трябваше да се досетя. Невероятни фанатици. С много пари и влиятелни симпатизанти. Ако не са те, ще е друга църковна секта. Да, както знаете, католическата църква е един от основните фактори, допринесли за затварянето на Станфорд. Мразеха и нас. Адски мразеха „ГеноМап“. Като се замисля, кой друг, ако не Орденът, ще върши мръсната работа на папата. Ама наистина мръсната работа. Католици срещу учени. Ха! — Той отпи голяма глътка бира и продължи: — Винаги ме е удивлявала безкрайната способност на човек да проявява насилие. Откъде идва всичко това? Честно казано, обвинявам момичетата. Мацките. Ако не бяха те, мъжете щяха да си седят на халба бира и да си бъбрят за футбол.

— Моля? Момичетата ли? — попита Ейми леко отбранително.

Дейвид погледна шотландеца, който дъвчеше почти толкова бързо, колкото говореше. Неърн поглъщаше огромно количество храна, а беше толкова кльощав. Ъгловати скули, буйна рижа коса, зелени очи, които искряха в сумрака на пустошта.

— Аха — отговори той и си отчупи още един голям комат от плоския хляб. — Жените. Женската на вида. Те направляват човешката еволюция. Посредством половия избор, нали? А как точно направляват еволюцията? Към лошотия, понеже все избират лошите момчета. Вярно ли е, или не? Добре, вярно е, че всички те се преструват, че харесват изисканите метросексуални любители на шардоне, обаче всъщност си падат по грубияните, нали? По негодниците, по непослушните момчета, по мигелгаровийовци, затова тъкмо тези копелета се възпроизвеждат и така еволюцията на човека върви към все по-голяма жестокост, а това вероятно обяснява кървавото шествие, което представлява историята на двайсети век. — Той се оригна. — Слава богу, че пътувам с метрото, а не с автобус.

Животно излая в сумрачните дълбини отвъд лагера. Чакал или хиена. Ангъс се смълча за малко, хранеше се, пиеше, усмихваше се широко и многозначително на Алфонс — своя изтънчено красив помощник. Останалите обитатели на лагера сякаш се бяха разбягали с отмирането на деня. Бяха се прибрали по селата си.

Ейми задаваше въпроси:

— Значи Елоиз е в безопасност, но вие продължавате да лагерувате тук. Защо?

— Понеже изследвам последните расови варианти — доволно сви рамене Ангъс. — Довършвам някои генетични изследвания, приключвам с описанието на някои хромозоми. Почти приключихме. От проклетата испанска Инквизиция са доста закъснели. В колата ми са кръвните проби от Намибия, готови да заминат. — Отпи поредната голяма глътка бира и яко се оригна. — Трябва просто утре да си съберем нещата и да потеглим към Шпергебит. Към сигурността. — Замълча. — Там разполагаме с всичко необходимо. „Келерман Намкорп“ се готвят за този момент от години, в случай че „ГеноМап“ бъде закрит. Оборудвахме паралелна лаборатория в Шпергебит, за да можем да завършим проекта, ако се стигне дотам. — Той се изкиска ликуващо. — И точно така стана. Трябват ни само още няколко дни, за да направим последни изследвания на Елоиз, и… готово! Експериментите на Фишер са повторени! — Той се извърна и изгледа загрижено Алфонс. — Алфонс, изпий една бира, да му се не види. Толкова усърдно работиш.

— Добре, Ангъс.

— Алфи, наистина. Ела тук.

Шотландецът придърпа към себе си мъжа с охрена кожа. Алфонс имаше блестящи котешки очи и тънки крайници. Ангъс го целуна по устните.

Алфонс се засмя и го отблъсна.

— Луд шотландец! — възкликна той и посочи към топящата се храна. — Ти ли изяде всичкото куду… Пак ли? Ще станеш дебел!

— Аз? Дебел? Как пък не! — Шотландецът вдигна фланелката си и плесна белия си корем. — Гледай какви паласки! — После изгледа гневно Алфонс, докато сядаше. — Не ми се подигравай, млади мой туземецо, че ще развъртя бича.

— Не, не, господарю. Белият господар е много добър. Той дава ми добра работа да бера памук.

Двамата мъже избухнаха в смях и отново се целунаха. Ангъс се обърна и предложи на Ейми малко от куду пържолата в голямата стоманена купа. Дейвид впери поглед в Алфонс.

— Боже, какво е това, мамка му? — възкликна шотландецът. Гледаше надолу към долината. Шумът вече се чуваше ясно. Дейвид си даде сметка, че го чува от известно време, но някъде дълбоко в съзнанието си беше решил, че е далечен рев на животно или бученето на вятъра в някакви трънливи дървета.

Бяха автомобили. Големи тъмни коли, които изненадващо се появиха в сухото речно корито и се насочиха право към тях. Сред рев от двигатели и светлини. Страхът ги връхлетя като физическа болка.

— Палатките… оръжието е в палатките.

Ангъс вече беше скочил на крак и действаше, обаче в сухия и нажежен въздух се разнесе пушечен изстрел, който шибна пясъка между масите и палатките. Предупредителен изстрел.

Ангъс седна съвсем бавно.

Дейвид погледна към отсрещната страна. Още облаци прах. Два. Още два. Приближаваха към тях. От всички посоки, изникваха от тъмните сенки. Най-голямата кола — черна кола с черни прозорци — връхлетя на висока скорост лагера и спря, описвайки остър завой. Пясък опръска храната с някак хулиганско презрение.

Отвътре излезе висока и слаба фигура — чиято походка, нервност и бледо белязано лице се открояваха ясно дори в мрака.

Мигел впери поглед в тях.

— Намерих ви.