Белязани от Каин

44

Пред тях се очертаваше необичайният силует на Людериц — строги лутерански църкви в горния край на черни пътища покрай ведрите шварцвалдови къщи с фронтони и мърляви миньорски таверни. Рула бодлива тел пазеха дървените пристани, щръкнали в студената и сурова синева на морето.

Дейвид следваше Ангъс, който крачеше бързо, зави наляво и му даде знак.

— Къщата на Дрезлер…

Озоваха се пред най-ярко боядисаните къщи, стените им бяха червени, големи бели джипове бяха паркирани по-надолу на празната улица. Нажежен бял метал на слънцето.

Ангъс похлопа и зачака. Беше пъхнал ръка във вътрешния си джоб. Дейвид знаеше защо. Ангъс похлопа отново, по-силно и по-настойчиво, и зачака.

После се чу шум. Някой бавно отключи и отвътре надникна много възрастен мъж. Ангъс тутакси извади пистолета на Нейтан, бутна вратата и грубо и гневно изблъска мъжа назад в собствения му коридор.

Дулото на пистолета беше насочено към оранжевата жилетка на стареца. Ейми и Дейвид се спогледаха. Разтревожени и уплашени.

Ангъс не показваше нито страх, нито съмнение.

— Чуй ме, Дрезлер — злобно изрече той, — всички са мъртви, мамка му. А аз искам да разбера къде сте скрили резултатите на Фишер. Веднага. Казвай.

Старият нацист се отдръпна боязливо, обаче Ангъс се надвеси над него и го прикова към стената. Дрезлер погледна към дулото на пистолета, после към Ангъс и накрая към Дейвид. Примигна три пъти, докато се взираше в Дейвид, като че ли той го плашеше повече от пистолета.

— Казвай, Дрезлер. Просто ми кажи, по дяволите!

Дрезлер запелтечи, Ангъс продължи да настоява, ръмжейки гневно:

— Веднага ми кажи!

— Ich weiss es nicht, nein, nein…34

— Знам, че говориш английски, духач такъв…

Старецът се беше олигавил. Беше толкова уплашен, толкова слисан, че от устата му се точеха лиги.

Дейвид не изпитваше желание да се намесва. Сцената беше прекалено противна, просто прекалено противна. Огледа наоколо, докато Ангъс крещеше. Намираха се в коридор, сякаш от сърцето на баварските Алпи. На стената дори тиктакаше часовник с кукувица. Имаше няколко стари бастуна с пожълтели рогови дръжки.

И портрет на папа Пий X?

Може би Ангъс имаше право да тероризира стареца, за да изтръгне признание.

Устата на Дрезлер се затваряше и отваряше. Ангъс се приближи още по-наблизо. Дейвид допускаше, че дулото на пистолета силно притиска гърдите на стареца, че сигурно го боли.

— Къде са резултатите на Фишер? Следващия път ще стрелям.

Старецът немощно побутна Ангъс и шотландецът нехайно се отдръпна, насочи пистолета към Дрезлер и стреля във въздуха на милиметри от мишената си. Едва не одраска лицето на лекаря. Ужасяващо близо.

Ейми ахна. Дейвид отмести очи. Не искаше да гледа. Забеляза нещо: върху масичката в коридора имаше тефтерче с адреси. Тефтерче с ръкописен надпис на корицата. Какво беше това? Нещо проехтя в съзнанието му. Нещо?

Сетне отново погледна.

Дрезлер се беше свлякъл на колене от страх.

— Чуй ме, хер докторе, давам ти две минути, мамка му! Къде са резултатите?

Ангъс отново вдигна пистолета и опря дулото в рамото на стареца.

— След това ще те прострелям в ръката, ето тук, в рамото. Може да ти откъсна цялата ръка…

Лекарят трепереше.

— Да. Добре, добре — вдигна той осеяната си със старчески петна ръка. — На Шарк Айланд.

— Къде?

— Казах ти. Шарк Айланд. Иди и провери. — Още беше ужасен. На панталона му се виждаше тъмно влажно петно. Страхът беше изпразнил мехура му.

— На Шарк Айланд ли? Какво означава това? Защо? Не виждам смисъл. — Ангъс притисна пистолета още по-силно към рамото му. — Кажи ми повече.

— Но… Но… — Старецът потрепери. Затвори очи като смъртник на екзекуция. Мърмореше нещо. Какво? Молитва? Звучеше като молитва.

Дрезлер отвори тъжните си старчески очи. И изгледа Дейвид, а после Ейми. Поклати глава.

— Не мога да повярвам… Не ви вярвам.

— Какво?

— Вие… вие няма да ме убиете. Не ви стиска.

Ангъс изруга и отново стреля, този път в пода. На сантиметри от краката на стареца. Във въздуха се разлетяха трески.

Обаче нацистът беше станал по-решителен. Поклати глава и в погледа му проблесна враждебно предизвикателство. Или просто беше различен страх, може би се боеше да говори, да признае заради онова, което щеше да му се случи после.

— Ангъс, не може просто да го застреляш — възпротиви се Ейми.

Ангъс изруга и размаха пистолета:

— Но Келерман каза… майната му… Келерман каза…

Бяха в безизходица. В задънена улица. Ангъс продължаваше да се цели в главата на Дрезлер, но Дейвид знаеше, че германецът е прав — Ангъс не би го застрелял. Не и хладнокръвно. Не би могъл да убие този жалък старец с тъничък почерк.

Тъничък почерк ли? С едно изщракване на добре смазаната мисловна машинария загадката започна да се изяснява. Дейвид ахна. Разбира се! Тефтерчето с адреси.

— Престани!

Извърнати лица.

— Той ме познава — обясни Дейвид.

— Моля? — попита невярващо Ангъс.

— Разбрах всичко. Този тип Дрезлер. Той ме познава. Трябва да ме е разпознал.

Ейми понечи да каже нещо, но Дейвид я прекъсна:

— Ангъс, къде е живял той, преди да пристигне в Людериц?

— Във Франция. В Прованс.

— Така. Точно така. — Дейвид възбудено посочи към коленичилия възрастен нацист. — Той ме позна още когато влязох. Прочетох го в очите му. — Приведе си съвсем близо към потното лице на Дрезлер. — Познаваш ме, нали? Понеже си се срещал с баща ми. Той те е открил. Някой в Страната на баските, оцелял от Гюрс, е дал на баща ми сведения за теб, дал е името ти, и баща ми те е открил в Прованс. — Дейвид се наведе още по-близо до разтреперания старец. — Баща ми е заплашил, че ще разкрие миналото ти пред всички, затова ти си признал или си му помогнал… Прав съм, по дяволите, нали?

Дрезлер клатеше глава. Безмълвно. Решително и нямо. Обаче мълчанието му беше неубедително.

— Мисля, че си прав. Погледни го.

Дейвид не се нуждаеше от насърчение.

— Само в това виждам смисъл. Някой трябва да е разказал на баща ми за манастира, някой, който е знаел тайни. Който се е интересувал от историята — например стар нацист от Гюрс. Който е станал член на Ордена на Пий… Той би трябвало да знае къде държат архивите. Ти си бил. Ти си казал на баща ми, а после се е наложило да избягаш в Намибия… Това тук… — грабна Дейвид тефтерчето с адреси и го размаха пред лицето на Дрезлер. — Познавам почерка. Дребните и старателно изписани букви. Ти си писал на гърба на картата на баща ми. Нали?

Дрезлер отново поклати глава. И отново неубедително.

Ангъс беше видимо превъзбуден.

— Добре. Да приемем, че е така. Вероятно си прав. Да съберем две и две…

— Как?

— Шарк Айланд. Това каза копелето. Шарк Айланд.

— Къде се намира?

— Съвсем наблизо. В Людериц. До рибарските пристани.

Ангъс се завъртя рязко към Дрезлер. За секунда сякаш се канеше да стовари дръжката на пистолета върху сведената и няма глава на нациста. После обаче размисли. Изплю се ядно, но свали пистолета.

— Хайде… нямаме много време — Мигел може да е навсякъде, а и вертолетът излита след два часа…

Хукнаха към вратата и оставиха Дрезлер да трепери в коридора. Нацист, коленичил насред съдържанието на собствения си мехур…

Парещото обедно слънце беше като наказание, като жесток побой. Ангъс посочи на юг. Хукнаха по прашния път обратно към пристаните.

Двама чернокожи апатично пресяваха купчина бял прах на ъгъла. Миризмата на риба и на разложение беше нетърпима. Светъл бял прах и нагорещено синьо небе… и един напикал се нацист. Съзнанието на Дейвид се оживи от страхове, тревоги и надежда. Може би щяха да разгадаят тайната. Вече си даваше сметка, поне започваше да си дава сметка, че трябва да разбули загадката. Загадката за самия себе си. Ужасът от неведението беше твърде голям.

Пътят свършваше пред една порта.

— Това е Шарк Айланд — посочи Ангъс към нещо като полуостров, издаден навътре в морето. — Ако тръгнем по тази пътека…

Поеха по парещата пътека, следваща брега и оградена от двете страни с бетонни стени. После спряха. От лявата им страна изникна брулен от вятъра безстопанствен склад, който им осигури заслон. Мирисът на студеното и богато на риба течение Бенгуела се усещаше силно в нагорещения въздух.

Ангъс им обясни бързо и стегнато:

— В началото на двайсети век германците убили много хора на Шарк Айланд. Някога бил остров, но сега има път до сушата. Там германците натирили племето витбои, за да загинат. По време на холокоста.

— Не хереро?

— Не. Това е друг холокост. Поредният. Знам, знам…

— Боже!

— Ще ви обясня някой път. Покажи ми картата с текста.

Безценната карта. Дейвид я извади от якето си. Тъжните сини звездички, тъжните стари гънки. И написаното на гърба.

Ангъс се вгледа с присвити очи в дребните букви и въздъхна, доближил картата на сантиметри от лицето си:

— Напълно си прав. Почеркът е неговият. На Дрезлер.

Над главите им кръжаха чайки, в далечината избоботи камион с риба и влезе на заден в някакъв голям склад.

— Мисля, че това е адресът — посочи му Дейвид. — Виждаш ли! Това не е ли думата strasse?

— Да, обаче… — намръщи се Ангъс. Завъртя се, озърна се, а морският вятър рошеше рижата му коса. — Това е адрес, немско име, което не ми е познато — тук няма „Цугшпицщрасе“. Всъщност изобщо в Людериц няма. Каква е връзката с Шарк Айланд?

— Може да е било само примамка — обади се Ейми. — Лъжа.

— Не — категорично възрази Ангъс. — Дрезлер беше ужасен, когато потвърди това сведение. Видяхте го. Напика се като бебе. Това поне е вярно. Тук има нещо… на Шарк Айланд. Обаче не разбирам каква е връзката му с написаното на картата.

Отново огледа жълтеникавата околност, прахоляка, мръсния сивкав път и порутените навеси и пристани. Горещият вятър донасяше елегичните покашляния на тюлените отвъд скалите.

— Трябва ни нещо германско. Ето. Свързано с германците. — Той спря погледа си върху нещо. — Ето там. Музеят на холокост. Онова бунгало… то трябва да е.

— Музей на холокост ли?

— Да, знам — вдигна рамене Ангъс, — не прилича много, обаче е музей. Малък е, тук сме в Африка, обаче е много важен за намибийците. Обикновено е затворен. Понеже… е много отдалечен и рядко имат посетители. Влиза се с предварителна уговорка…

— Хайде — запъти се натам Дейвид.

Музеят беше ниска дървена постройка, поочукана от безмилостните ветрове на Бенгуела, и се намираше в самия край на носа. Вратата на музея беше затворена. Въздухът някак бе студен и горещ едновременно. Дейвид усещаше кожата си да гори, слънцето печеше наистина болезнено.

Ангъс натисна бравата. Заключено. Дейвид се отдръпна и рязко ритна вратата. Тя поддаде лесно и ключалката се разби.

Влязоха. Горещото дървено пространство беше пълно с лавици, шкафове и стъклени витрини покрай стените, върху голям постамент им се хилеха три черепа.

— Боже! — възкликна Ейми.

— Черепи на хереро — поясни Ангъс. — Фишер накарал жените хереро да ги излъскат. Принудили ги да изстържат черепите на собствените си мъртви съпрузи. Искахме да ги изследваме, да сравним големината. Да живее дебеломерът! Обаче сега трябва да намерим… не знам… къде може да са сведенията на Фишер… трябва да са някъде тук…

Претърсиха. Решително и неистово, ровеха и търсеха, пребъркаха празните витрини, преобръщаха лавиците със стари книги с изписани с готически букви заглавия, отчаяно разлистваха страниците. Die Rehobother Bastards und das Bastardierungsproblem beim Menschen35.

Но нищо. Тършуваха и преглеждаха изследователски инструменти, които изглеждаха някак гинекологични и зловещи в стоманената си стерилност. Нищо. Дейвид избута настрани една кутия с изсъхнали кости, чувствайки се виновен и ужасен. Разбутваше небрежно свидетелствата за два забравени геноцида, отвратителните реликви на една изчезнала расистка империя.

Нямаше нищо. Бяха сбъркали. Край. Тримата коленичиха в средата на малкото бунгало и споделиха отчаянието — бързо и шепнешком. Ангъс погледна часовника си.

— Хеликоптерът тръгва след четирийсет минути. Ако не се качим…

Ейми се огледа с блеснал и враждебен поглед. Черепите на хереро им се хилеха от трагичния си постамент в ъгъла. Ейми изкашля прахоляка и каза:

— Ужасно място! Ужасно. Не разбирам, Ангъс. Тук няма нищо от Германия, абсолютно нищо. Всичко е намибийско. Германска империя, ама намибийска. Какво изобщо ще търсят тук данните на Фишер?

Ангъс кимна и отвърна тихо и примирено:

— Имаш право. Всичко е намибийско…

Дейвид ги слушаше, без да се обажда. Черепите му се усмихваха, присмиваха се на кагота. Дали наистина беше кагот? Подиграваха му се. Помъчи се да прогони тази мисъл от ума си. Съсредоточи се над картата. Търсеше ключа.

— „Цугшпицщрасе“. Какво означава?

— Наглед нищо — въздъхна Ангъс и поклати глава. — Често срещано немско име на улица. Чувал съм го и преди… — Лицето му застина, промени се, грейна и се преобрази. — Чувал съм го и преди! Боже! — изправи се той. — Чувал съм името преди. Дейвид, картата! Още веднъж… да, да, това е…

Всички се изправиха. Животът ускори ход във вените им.

Разгърнаха картата в прашната светлина. Ангъс приближи хартията на милиметри от лицето си и прочете ситно изписания ред:

— Това е адресът на института „Кайзер Вилхелм“. В Берлин! „Цугшпицщрасе“. 93. Складовете.

— Как…

— Известен е… в свързаните с евгениката кръгове. Почти никой друг не е чувал за него. Тази бележка е написана от Дрезлер за баща ти, нали?

— Да.

— Значи той му е дал адрес. Където да намери данните на Фишер може би или пък някаква следа, която да го насочи към тях… Става дума за института!

— Но той е в Берлин. Какво го свързва с тук…

Ученият се усмихна победоносно. Въпреки страховитата драма, в която участваше, той ликуваше от собствената си проницателност.

— Досетих се. В тази стая има нещо от Германия.

Обърна се и посочи. Към черепите на хереро.

— Те ли?

— Били са репатрирани от Берлин през 1999 година. След многогодишни препирни. Преди са ги съхранявали в института „Кайзер Вилхелм“. А сега са тук. Черепите са били в Германия. Били са при Фишер по време на войната, а след това са отишли в института. Отговорът трябва по някакъв начин да е в тях.

Ангъс бързо се приближи към постамента и взе най-големия череп. Завъртя тъжния и усмихнат череп в ръка.

— Отвратителна шега. Нацистите обичали противните шеги — павирали еврейските гета с еврейски надгробни плочи, та евреите да тъпчат собствените си мъртъвци. И освен това… — Той внимателно и отблизо разглеждаше черепа. — Какво по-добро скривалище за нещо много, много важно… от такъв череп. Свещена реликва от страховит геноцид. Фишер вероятно е бил сигурен, че никой няма да отвори черепа, да извади тайната на бял свят, освен ако категорично не знае какво търси и къде да го търси. — Вдигна черепа, надникна вътре, после го вдигна още по-високо и тихичко му заговори: — Съжалявам, братле, адски съжалявам, обаче трябва да го направя. Прости ми.

Пусна черепа на пода. Сухата и стара кост тутакси се строши, едва ли не признателно. Разпраши се, добави още прах към оранжевия прахоляк.

Върху дъските на пода сред костните отломки проблесна мъничък стоманен цилиндър. Ангъс го взе.

— Скрит в кухината на носа.

Ейми и Дейвид се скупчиха край него. С напрегнати лица, потни.

Ангъс откъсна горната част на тъничкото метално цилиндърче и извади отвътре изящно навито листче, подобно на кожа, като пергамент, но по-фино.

Шотландецът се съсредоточи и огледа пожълтялото листче. С избеляло старо мастило на листчето беше нарисувана малка карта.

— Збирох! — тържествуващо въздъхна той. — Збирох…

Всякакви обяснения секнаха. Нечия сянка потрепна на прашната светлина на бунгалото. Намибийски пазач беше минал покрай прозореца и сега беше застанал на входа и се опитваше да влезе.

Ангъс пъхна картата обратно в цилиндърчето, прибра го в джоба си и изтича до вратата. Рязко я отвори и се изправи пред пазача, размахвайки пистолет пред гърдите на ужасения човечец.

Пазачът отстъпи назад към ослепителното слънце.

— Не! Никакви неприятности! Не искам неприятности!

— Добре — каза Ангъс, приближи се и отупа джобовете на пазача. Извади отвътре пистолет и телефон и ги подаде на Дейвид. Кимна към морето.

Дейвид енергично грабна предметите и запокити телефона и пистолета към вълните, разбиващи се на няколко метра встрани. Чайки пърхаха с криле и пищяха тревожно.

— Така. Оставаш тук. И не мърдаш. Ние тръгваме. А ти да не си се подал навън, ясно?

Хукнаха по пътеката към континента. Дейвид хвърли един поглед назад — пазачът наистина стоеше като черна статуетка на слънцето и ги гледаше озадачен и неподвижен, олицетворение на съмнението.

Пътеката се превърна в път и те се натъкнаха на уличното движение — Ангъс размаха пачка южноафрикански рандове на първата тойота седан. Шофьорът се ухили и спирачките му изврещяха.

Тримата скочиха в колата потни и с изпомачкани дрехи.

— Към летището — изстреля Ангъс. — Възможно най-бързо.

Пътуваха десет минути: кривваха и летяха по поръсените със слънце улици. Завиха покрай банката на Виндхук, една стара билярдна зала и сервиз на „Шел“ и се озоваха извън града, насред околната равнинна пустош. Дейвид си спомни за Мигел. За големите черни коли, които с рев се появиха в каньона.

Мисълта беше ужасяваща. Мигел сигурно и сега беше някъде наблизо. Всеки момент можеше да се появи. И вратата на голямата черна кола да се отвори.

Намерих ви!

Жужащите жълти пясъци се гънеха край пътя и образуваха змии от прах. Отново излязоха в пустинята. Прекосяваха пустошта. Ангъс извади картата и я разгледа внимателно. После се облегна. И се провикна:

— Вижте!

Страшна паника изпълни Дейвид — огледа се и не видя нищо. Мигел?

Ангъс продължаваше да сочи.

— Погледнете натам. Рядка и безценна гледка. Погледнете коня!

Не беше Мигел. Дейвид изпитваше нелепо облекчение, докато двамата с Ейми проточваха шия през издраскания прозорец на колата. Но какво трябваше да видят?

Отначало не забелязаха нищо. И после Дейвид го съзря: слабичък и самотен жребец препускаше по черния път. А после Дейвид съзря още — десетки, стотици коне. Правеха курбети и лудуваха в омарата над пясъците.

Ангъс занарежда възторжено:

— Дивите коне на Намиб. Обожавам тези животни. Те са последното останало от Шуцтрупе — германската колониална армия. Конете избягали и подивели. — Ангъс съзерцаваше почти блажено фантастичния спектакъл. — Сега те са единствените диви пустинни коне на света — превръщат се в нов вид, специално приспособен към сухия климат. — Ангъс се облегна. — Винаги съм смятал, че те изглеждат като души на коне, които бродят на воля след смъртта… Затова човек толкова трудно напуска това място. Заради такива неща. Но ето го и летището. Зад дюните.

Колата сякаш дебнешком зави покрай меките барханови дюни. Спускаха се към широка равнина. Шофьорът спря в околността на сюрреалистично празна писта.

Малък самолет и два хеликоптера стояха на асфалта насред акри обгорен от слънцето прахоляк. Отстрани на един от хеликоптерите имаше надпис на компанията „Келерман Намкорп“. Перките му вече се въртяха.

Дейвид се извърна към Ангъс и каза:

— Но къде отиваме?

— В Амстердам…

— Да, а после?

— В Збирох! Замък на СС. Бохемия. По-късно ще ти обясня, приятел, трябва да побързаме. Мигел все още е някъде там…

Притичаха през равнината. До хеликоптера стоеше мъж с ниско преметната полуавтоматична пушка и ги наблюдаваше смаяно, докато се шмугваха под извитите перки.

— Ангъс?

— Роджър!

Чернокожият се усмихна.

— Ангъс, човече!

Ангъс се опитваше да надвика боботенето на въртящите се перки на хеликоптера. Двамата нещо си подадоха. Нещо от черната плюшена кесийка? Дейвид допускаше, че са диаманти. Може би. Роджър кимна и отдаде чест.

— Качвайте се! — повика ги Ангъс.

Роджър викаше на всички и им даваше знак да се качват на хеликоптера. Бързо!

Дейвид и Ейми се качиха и седнаха на първите изпречили се пред погледа им седалки. Ангъс се присъедини към тях с напрегнато лице, изтощен. Сложиха си коланите и още докато закопчалките щракаха, хеликоптерът се откъсна от земята.

Полетяха.

Дейвид погледна надолу. Роджър вече беше дребна фигурка. Следеше ги с поглед, заслонил очите си с ръка от слънцето. Дейвид примигна и погледна един километър по̀ на юг. Див кон препускаше през пустинята.

После влязоха в облаци прах и всичко стана черно.