14

Ейми позвъни на Хосе, застанала в края на терасата за закуска. Дейвид я наблюдаваше: оживените й жестове, развятата от освежаващия ветрец руса коса. По смръщеното й лице отсъди, че разговорът е неловък или труден. Тя седна. Той се приведе към нея.

— Какво каза Хосе? Попита ли го за родителите ми? С тях ли е свързано всичко?

Ейми остави телефона на масата.

— Ами… много ми е трудно да разбера. Той говореше безсмислици, дрънкаше несвързано. Беше по-зле, отколкото когато му показа картата.

— И…?

— Каза, че трябва да се махнем. Че Мигел е изключително опасен. Каза също да не се доверяваме на полицията. Както си и мислех. И че най-вероятно Мигел ще тръгне да ни преследва.

Дейвид изръмжа нетърпеливо.

— Това ли е всичко? Вече го знаем.

— Да, обаче освен това той ми се стори… странен. — Ейми се облакъти върху покривката на масата, осеяна с трохи от кроасаните. — Хосе ми каза, че заминава. Щял да се скрие.

— Хосе ли? Защо?

Тя сви рамене озадачено.

— Нямам представа. Обаче беше изплашен.

— От Мигел ли?

— Може би. От полицията… Де да знаех!

Капка дъжд тупна върху хартиената покривка — сиво петънце до телефона.

— Аз няма да бягам, по дяволите! — заяви Дейвид. — Трябва да науча какво се е случило с родителите ми. Ако всичко това е свързано… един бог знае как, но… — Той прикова с поглед красивите й сини очи. Като тези на майка му. — Той изобщо спомена ли нещо за мама и татко?

— Не, не спомена. Съжалявам — измънка Ейми.

Дейвид се облегна назад с кратка въздишка от безсилие. Бяха опитали всичко възможно с Хосе, обаче той със сигурност знаеше повече. Дейвид отпи от кафето си и се намръщи от вкуса на утайката, после отново се свъси и погледна към телефона на Ейми.

Мобилният.

Прозрението го удари като електричество. Пресегна се, грабна телефона на Ейми и я погледна.

— Точно така!

— Какво?

— Сигурно използва това. Мисля, че Мигел ни намира чрез мобилната мрежа.

— Моля?

— Мобилните се проследяват, нали? Триангулация. Лесно е.

— Как…

— Ти сама ми каза, че това е френската Страна на баските. ЕТА има симпатизанти навсякъде тук, дори в полицията. Може би и в мобилните оператори. В телекомите?

Тя го гледаше напрегнато.

— Обадих се по телефона пред пещерата на вещиците.

— Именно. Той знае номера ти. А сега, след като се обади и на Хосе, той ще ни проследи в Молеон. Може би в момента пътува насам.

Нов порив на вятъра премина по терасата. Дейвид се изправи, отвори капачето на телефона и извади SIM картата. Наведе се, прицели се и хвърли малката карта в реката. Ейми го наблюдаваше. Той затвори телефона и й го върна.

— Добре, да тръгваме. Багажът ти готов ли е?

— В колата е при твоя, но защо…

— Ще купим друга SIM карта! Хайде!

Той я поведе надолу по стълбите от терасата към колата. После напуснаха Молеон.

Той посочи сляпо към картата, докато шофираше — вече беше вдигнал деветдесет километра в час.

— Така, моля те… Ейми, направи маршрут. Да е на зигзаг, непредсказуем. Да отидем да видим тези църкви. Още сега.

Тя покорно разгледа старата карта, потърси логиката зад сините звездички. Прелитаха през обширни гори. Планинските върхове в далечината бяха покрити със сняг — като зловеща редица от последователи на Ку-Клукс-Клан.

Лесно откриха град Савин. След един час бързо и напрегнато шофиране стигнаха до скупчените му полегати покриви. Савин бе красиво разположен на хребет и от него се откриваше гледка към сивкави ферми и лозя. Паркираха на една странична уличка и се озърнаха. За Мигел. За червената кола. Улицата беше празна.

Мирис на тамян обгърна Дейвид, когато влязоха в църквата на Савин. Неколцина американци снимаха богато гравиран орган. Дейвид погледна един грубовато изработен стар купел, чийто пиедестал формираха трима изваяни от камък селяни, които крепяха водата. Лицата на селяните бяха тъжни. Безкрайно тъжни.

После Дейвид обиколи нефа и мястото за хора, огледа около олтара, където каменните плочи бяха нашарени с меки цветове от стъклописите на прозорците. Влезе в един страничен параклис, посветен на папа Пий X. Строг портрет на папата властваше над малкото помещение. Отдавна покойният папа гледаше гневно за вечни времена в ухаещата на тамян гробовна мрачевина.

В църквата нямаше нищо друго. Ейми вече се беше отказала и беше седнала на една пейка. Изглеждаше изморена.

Него обаче нещо го заинтригува. Имаше ли значение? Или пък не?

Отстрани Дейвид забеляза още една, по-малка врата. Защо църквата ще има две врати, една от които е толкова видимо по-малка от първата? Той застана на място и се огледа. Погледна назад. Малката врата се криеше в ъгъла на църквата, в югоизточния ъгъл — нисичка и скромна. Дали беше важно? Колко църкви имат два входа? Много може би.

Дейвид приближи към по-малката врата и докосна гранита край нея — студената и стара странична каса беше излъскана и гладка. Металната брава беше ръждясала и неизползвана. В трегера на вратата имаше грубо издялана тъничка, дълга и много характерна стрела, чиито три линии се срещаха най-долу — натам сочеше стрелата.

Той отстъпи назад и едва не се блъсна в свещеника, който се навърташе зад него.

— Хммм… je m’excuse… извинете…

Свещеникът го удостои с пронизващ, бдителен поглед, после се отдалечи към нефа на църквата, шумолейки с изкуствената материя на расото си.

Дейвид се взря вцепенен в стрелата. Спомни си за купела от Лесака. В онази църква имаше два купела, а на единия беше гравирана същата грубовата стрела. Примитивна, но категорична — три издълбани линии, които се сливаха горе, стрела. Онази стрела сочеше нагоре.

Мислите му вече шеметно се въртяха, зъбците на ребуса бързо щракаха. Ами църквата в Арискун, която имаше две врати и две гробища. Можеше ли да забрави второто гробище? Статуята на ангела с угасения в окото му жълтеникав цигарен фас се бе врязала в паметта му.

Както и старицата с тумора на шията, която ги сочеше и проклинаше.

Лайнари, лайнари, лайнари.

Приближаваше се до целта. Нямаше представа колко. Но беше по-близо и искаше да продължи да напредва. Даде знак на Ейми — да вървим? — тя му се усмихна изнурено и се изправи. Обаче Дейвид не сподели с нея мислите си, докато отиваха към колата. Защото част от тези мисли бяха наистина тревожни. Съществуваше ли някаква злокобна връзка между знаците по купела и знаците… по черепа на Ейми? Вярваше на разказа й за Мигел — за сексуалната игра с ножа. Болезнената й откровеност, докато правеше това признание, беше съвсем непресторена. Обаче белезите. Белезите бяха странни. Като онези по челата на вещиците след сборище и съвкупление със Сатаната.

Идваше му в повече и беше упоително разстройващо, твърде сложна смес от отблъскващи представи. Докато крачеше по чакъла на паркинга, Дейвид смътно усети, че му се гади. Ръмеше сивкав дъждец. Без да си продумат, двамата с Ейми отпътуваха към съседния град, закриволичиха през Гаскония, мъчейки се да отклонят Мигел от следите си.

Шейсет километра празен път ги отвеждаха съвсем бавничко към Люз сен Совер. Шосето се виеше зрелищно между стени от канари, а тук-там по някой страничен път грубо се врязваше в потискащите стени на пропастите — отново се движеха към Пиренеите. Облаци обгръщаха черните, мрачни и навъсени планински върхове като белите дантелени нагръдници на благородниците на Ван Дайк.

Направиха още един, последен завой и видяха местоназначението си — сгушения в зелена долина град. В старата и печална сърцевина на Люз сен Совер се криеха поредните ниски къщи, скупчени около много стара църква. Паркираха точно до църквата, измъкнаха се от колата и влязоха. Дейвид знаеше, че е съвсем близо до пулсиращото сърце на загадката, поне до една нейна част — какво означават църквите. Нямаше представа какво е решението, обаче го чуваше, чуваше дългия протяжен вой на признанието — ето какво означава всичко.

В енорийската църква на Люз сен Совер имаше още двама човека. На пейките от последния ред редом до жена, която, изглежда, бе майка му, седеше видимо бавноразвиващ се младеж. Очите му се въртяха, по брадичката му се стичаше браздулица слюнка като влажна следа от охлюв. Лицето на майка му беше преждевременно състарено, видимо уморено от необходимостта да се грижи за такъв син. Кретен. Дейвис изпита прилив на съчувствие и отправи на жената безпомощна, но искрена усмивка.

Ейми разглеждаше олтара и източната част на църквата. Когато се върна при него, изражението й беше отчаяно.

— Не разбирам. Няма нищо.

— Не съм толкова сигурен… може би има нещо.

— Моля?

Той погледна към нея.

— Търси чифтове. Двойки от неща. Две врати, две гробища, две…

— Два купела? Видях два купела. Ето там…

Приближиха се с отекващи в каменната тишина стъпки.

Тази църква също имаше два купела, единият от които беше полускрит в затулен с паяжини и плесенясал ъгъл. Беше мъничък, скромен и някак меланхоличен.

Точно като онзи в Лесака.

— Но… защо са два? Защо изобщо трябва да има два? — попита Ейми.

— Не знам — отговори той. — Нека просто да не спираме.

След още един напрегнат и прекаран в мълчание час двамата стигнаха до отдалеченото пиренейско село Кампан, откъснато и усамотено в дъното на една странична долина. Дейвид спусна стъклото на прозореца и заоглежда, докато минаваха по главната улица.

От прозорец или от вратата на всяка къща се хилеше голяма парцалена кукла. Недодялани парцалени кукли, големи почти колкото възрастен човек, се мъдреха и във витрините на магазините. Още една голяма кукла лежеше на пътя, паднала от някоя подпрозоречна дъска — лежеше просната, вперила поглед в дивите върхове на Пиренеите, оградили Кампан като в затвор.

Ейми смаяно изгледа куклите.

— Боже!

Паркираха в една пресечка и отидоха пеш до безлюдния център на селото. Пътьом подминаха едно порутено и затворено туристическо бюро, на чиято витрина се мъдреше малка печатна табела. Ейми я прочете на глас и я преведе на Дейвид: празникът за изработването на парцалени кукли се оказа местна традиция. Хората в малкия Кампан от векове изработвали тези големи кукли, наричани mounaques, и в средата на септември хората излагали ръчно изработените си кукли по прозорците и входовете, в магазините и автомобилите си.

Това беше село на кукли. Село на мълчаливи и безстрастни куклени лица, ухилени нелепо неизвестно на какво. Усмивките им създаваха усещането за нещо присмехулно или оскърбително.

Не че имаше кой да се почувства застрашен или оскърбен: Кампан беше опустял, заключен, празен, смълчан, закепенчен. Някаква старица излизаше от магазин за конско месо — погледна към тях, начумери се и бързо зави зад ъгъла.

Стигнаха до главния площад на Кампан. Скръбен военен паметник, автобусна спирка и един магазин, също затворен — ето това беше центърът. Една къса уличка водеше до мост над бурната река Адур. Дори оттук Дейвид виждаше, че отсрещният бряг на реката е съвсем запуснат — поле с останали без покрив къщи и прогнили плевни.

Кампан беше съвсем празен и наполовина обезлюден.

Другата улица от площада стигаше право до църквата. Желязна порта водеше към обраслия двор, ограден с висока и сива каменна стена.

Вратата на самата църква беше отворена и те влязоха направо. Нефът беше украсен с евтини червени пластмасови цветя. На първия ред седяха четири парцалени кукли и гледаха към олтара — цяло семейство манекени.

Дейвид се огледа за чифтове, обаче не намери нищо. В Кампан имаше един купел, една врата, един амвон и четири парцалени кукли, ухилени идиотски като семейство от бавноразвиващи се.

Никакви двойки.

Ейми вероятно усети безсилието му и положи длан на рамото му.

— Може би е по-сложно…

— Не, сигурен съм, че е това. Две. Трябва да бъде. — Изрече думите остро, несправедливо гневно. Ейми трепна и той се извини. Каза, че се нуждае от чист въздух, и отново излезе навън, в двора на църквата. Мрачният есенен ден беше неприятен и потискащ, но все пак навън беше по-добре от тъмната вътрешност на църквата.

Дейвид пое въздух и отново издиша, за да се успокои. Огледа се с бистър ум. Размисли. Далечните планински върхове надничаха над измазаната тухлена стена на църквата.

Дейвид се взря в стената.

Ако имаше втора врата, би трябвало да бъде в този странен и висок назъбен зид, който преграждаше целия двор на църквата.

Мокрите храсти, избуяли между гробовете, затрудняваха издирването. Огромни паяци се разбягваха от стъпките му.

— Какво правиш?

Ейми го бе последвала навън.

Той вдигна ръка, без да се обръща.

— Търся… врати. В тази стена. Не знам какво друго да направя.

Подритваше мократа растителност, за да си проправи път, тъпчеше дивите рози и се катереше по натрошените надгробни плочи. Въздухът беше влажен, сякаш всеки миг ще завали, гробовете бяха хлъзгави на допир. Дейвид се катереше, хлъзгаше се, проучваше.

Стената беше цяла-целеничка, в древните тухли не се виждаше никакъв отвор.

— Насам! — провикна се Ейми.

Беше зад него и дърпаше бръшлян, прораснал над един участък от стената. Зад бръшляна имаше врата — затворена и неизползваема, но врата. Дейвид приближи с бърза крачка и се наведе да погледне: малката портичка лъхаше на древност, камъните около нея бяха разкривени, кафявото дърво беше загнило, но вратата все още беше стабилна. Категорично затворена. Затворена от векове.

Дейвид се вгледа по-отблизо. На трегера беше гравирано нещо.

Той нетърпеливо изтръгна и последните извити стъбла на бръшляна и в средата на камъка се показа издълбаният символ.

— Ето — развълнувано и тревожно възкликна той. — Тази стрела! Навсякъде я виждам. Купелите, вратите, стрелите.

Ейми клатеше глава.

— Това не е стрела.

— Моля?

— Сигурна съм, че това не е стрела.

— Как така?

— Понеже има такава на една къща в Елисондо. Помня, че веднъж минах покрай нея заедно с Хосе преди години. Попитах го какво означава символът, а той отвърна уклончиво. Необичайно уклончиво.

— Аз не…

— Помня само следното: той го нарече Patte d’oie. Ясно си го спомням, понеже го каза на френски.

Patt… какво означава това? Patt…?

Patte d’oie. Гъши крак. Древен символ. — Ейми изтупа още малко пръст от вдълбаните линии, грубо изрязани в камъка. — Това е гъши крак, а не стрела. Гъши крак с ципи.

Загрузка...