Белязани от Каин

26

Томаски изръмжа гневно, когато с първото замахване с ножа не улучи шията на Саймън — с няколко сантиметра.

Журналистът изохка, когато усети втори режещ удар, отново отстъпи и избута острието, обаче Томаски му се нахвърли за трети път, метна се напред и успя да стисне гърлото на жертвата и да насочи ножа право към окото му.

Сред пръски слюнка, задушавайки се, Саймън успя в последния момент да хване ръката с ножа. Острието беше на милиметри от зеницата му и трепереше в яростната им схватка.

Томаски замахваше надолу, жертвата го стискаше за китката и буташе ръката му нагоре. Бяха на пода. Ножът беше твърде близо и Саймън не го виждаше ясно — само като застрашително и размазано сребристо петно, надвиснала над него сивота. Върхът на острието се приближи и журналистът потръпна — щяха да го ослепят, а после да го убият. Да пронижат мозъка му през очната кост.

Очите му мигаха рефлекторно и лееха сълзи. Някъде отзад се чуваха силни шумове. Върхът на ножа трептеше от силата на двамата противници. Саймън изкрещя и направи последно усилие да отблъсне острието, но губеше схватката. Затвори очи в очакване стоманата да потъне в меката тъкан, да разреже очната му ябълка и после да се забие в мозъка му.

А после нещо мокро опръска лицето му, сякаш са го замерили с гъсто желе, и най-неочаквано Томаски стана само тяло, мъртво тегло, отпуснато върху му. Саймън избута тялото на мъртвия полицай и се помъчи да се изправи.

Сандерсън.

Инспектор Сандерсън стоеше на прага редом до полицай с бронежилетка. Бяха разбили вратата. Ченгето с бронежилетка държеше пушка.

— Точно попадение, Ричман.

— Сър.

Инспектор Сандерсън протегна ръка и издърпа журналиста да стане. Но когато той се изправи, коленете му се подгънаха, краката му се разтрепериха от страх и от преживения шок и той отново рухна на пода. Вторачи се в тялото на Томаски. Кос изстрел от упор беше пръснал главата му. Черепът беше на парчета. Разпилени из коридора.

После Саймън усети влагата по лицето си. Лепкава влага. Лицето му беше опръскано с кръвта, а може би и с мозъка на Томаски. Изправи се, гадене стегна гърлото му. Без да продума на полицаите, Саймън хукна към банята на втория етаж и се извърна от огледалото: не искаше да се вижда изпоцапан с мозък и кръв. Наплиска лицето си с вода, и пак, и пак, изхаби цяла кутия с хартиени кърпи и половин бурканче течен сапун, накрая се изплакна, едва не повърна и отново се изплакна.

Сега вече се погледна в огледалото. Лицето му беше чисто. Обаче в бузата му беше заседнало нещо, стърчеше от собствената си раничка. Като парченце стъкло, заровено в плътта му. Саймън се приведе още по-близо към огледалото и издърпа парченцето.

Оказа се един от зъбите на Томаски.

— Съюзът на полските семейства.

Гласът му беше познат. Инспектор Сандерсън стоеше точно зад него, на вратата към коридора.

— Моля?

— Томаски. От известно време държим под око копелето. Съжалявам, че беше на косъм. Подслушваме разговорите му, обаче той успя да се измъкне от сградата…

— Ти…

— Извинявай, приятел. Трябваше да използваме смъртоносна сила. Твърде дълго чакахме.

Ръцете на Саймън продължаваха да треперят от страх. Протегна едната си ръка да провери — още трепереше. Грабна кърпа и избърса лицето си. Постара се да се държи спокойно и по мъжки. Изобщо не успя.

— Защо го подозирахте?

Сандерсън се усмихна тъжно и съчувствено.

— Заради странни дреболии. Оплитането. Помниш ли го?

— Да.

— Ти само за един час откри, че това е мъчение, прилагано на вещици. А Томаски не. Възложих му задачата, преди ти да се заемеш, а той не изрови нищо такова. Уж е умно ченге. Не се връзваше. — Инспекторът посочи към лицето на Саймън: — Още кървиш.

Журналистът отново насочи вниманието си към огледалото. Раната, където се бе забил зъбът, наистина кървеше. Но немного. Той порови в шкафчето в банята и намери памук. Проми раната с вода, после изплакна и памучето. Бял памук, червена кръв, прозрачна вода, червена вода. Кръв във водата. Сандерсън продължи да разказва:

— Когато забелязах това — имам предвид оплитането — се заинтригувах. Спомних си, че той много държеше да работи по този случай. Много, много държеше. После установихме, че приема обаждания, които всъщност са за мен, обаче не ми казва, например, обаждането от Идит Тейт. Не проследяваше и други улики. Затова проучихме произхода му…

Журналистът даде знак на Сандерсън. Искаше да излезе от банята. Искаше да излезе от къщата. Чуваше гласовете на долния етаж. Вероятно бяха дошли още полицаи. Навън имаше линейка — пристигнала бе за тялото.

Излязоха на площадката, наведоха се през перилата и погледнаха към вестибюла долу. Тялото още лежеше проснато и край него се суетяха парамедиците. Големи кървави петна като от яркочервена боя бяха опръскали излъскания дървен под. Този под беше гордостта и радостта на Сузи. Нелеп въпрос изникна в съзнанието на Саймън — колко ли щеше да се разсърди тя заради пода.

— Та какво казваше за произхода му?

— Такаа — кимна Сандерсън. — Както знаеш, е поляк. Пристигнал тук със семейството си преди десет години. Няма криминално досие. Нищо подозрително, дори е учил за свещеник. Или за монах. Обаче баща му бил голяма клечка в Съюза на полските семейства. А брат му работел за радио „Мария“.

— Кои са те?

— Ултрадесни националистически групировки, фанатични католически политически партии. Свързани са с Националния фронт във Франция и с различни католически секти, например с папа Пий X. Много от тях са напълно законни, обаче… с радикални десни програми. На ръба са.

— Значи е бил нацист, така ли?

— Неее. Доколкото ни е известно, тези групи не са нацистки. По̀ семейни са. Благословената Дева Мария и една хубавка голяма армия. Целта им не е да дадат на чернилките да се разберат. Нито да избиват англо-ирландски журналисти. Поне обикновено не е така.

— Не разбирам.

— И аз, приятел, и аз. — Той изгледа Саймън преценяващо с присвити очи. — Възможно е обаче да съществува някаква връзка… с твоята теория за вещиците. Все още проверяваме Томаски. Той ревностно ходеше на църква. Църкви и вещици, вещици и църкви. Кой знае?

— Значи си чул разговора по телефона, който проведох с него?

— Чухме го — отговори Сандерсън. — Когато си му позвънил, явно е решил, че си надушил нещо, което той искал да остане скрито. Така че единственият му избор бил да те очисти.

— Заради каготите?

— Аха. Същността на разговора ти с Томаски. И онези горкичките във Франция? Много интересно. Каква е тая работа, мамка му?

— Моля?

Инспекторът за миг доби сдържан и умислен вид. Дори прочувствен.

— Помниш ли какво ти казах навремето? Колко прав се оказах.

— За кое?

— Че това не е фасулска работа, Куин, че не е фасулска работа. Нещо друго е. Кой знае, по дяволите… — Енергичността му се върна. — Така. Хайде стига приказки. Да вървим, трябва да те разпитаме, Куин. А след това, опасявам се…

— Какво?

— Ще ти назначим охрана. Само за известно време. На теб и на близките ти.

Спуснаха се и по останалите няколко стъпала. Покрай тялото на Томаски. Заобиколиха на пръсти кървавите петна, извинявайки се на парамедиците и на криминалните фотографи. Сивият и дъждовен въздух в края на септември ги ободри. Слънцето се бореше да се покаже през облаците.

Сандерсън отвори вратата на една кола и Саймън се качи. Сандерсън седна до него на задната седалка. Колата пое на дългото пътуване до Скотланд Ярд в Хампстед до парка Белсайз.

— Ще пазим и семейството ти, родителите ти, а Конър и Сузи ще бъдат с теб… — каза Сандерсън.

— Ще сложите въоръжена охрана на родителите ми?

Сандерсън потвърди с едно отсечено „да“ и тупна шофьора по рамото.

— Къмингс, движението тук е ад. Опитай през Сейнт Джонс Уд, а?

— Веднага, сър.

После Сандърс отново се обърна към Саймън:

— Това е: съпругата и детето, майка ти и баща ти, няма друг, до когото могат да се доберат, нали?

Журналистът кимна, после се обърна и се загледа през прозореца на полицейския автомобил към обичайната лондонска гледка. Червена кола, жълта кола, бял камион. Колички за пазаруване. Супермаркети. Автобусни спирки. Нож на три милиметра от окото му, разярен и крещящ мъж, който натиска ножа надолу към очите му.

Потърка лицето си с ръце, мъчейки се да прогони ужаса.

— Известно време ще се чувстваш странно — много внимателно му обясни Сандерсън. — Боя се, че е по-добре да свикнеш с това.

— Посттравматичен стрес, а?

— Ами да. Но ти ще се справиш, нали? Борбеният ирландец!

Саймън направи опит за една слаба усмивка, после каза:

— Разкажи ми за този случай, Боб. Трябва нещо… да ме разсее. Какво открихте напоследък?

Сандерсън разхлаби вратовръзката си и помоли шофьора да отвори прозореца. Хладният въздух освежи колата.

— Натъкнахме се на интересни улики, свързани с „ГеноМап“. Има и намибийска връзка. Един от най-големите спонсори на „ГеноМап“ е намибийската диамантена компания „Келерман Намкорп“.

— Помня, че Фейзакърли ги спомена. И?

— Стори ми се малко странно, като се замислих. От къде на къде някаква си диамантена компания? Какво общо има тя с генетиката? Затова наредих на един тип от полицията да издири един от учените от „ГеноМап“. Канадец от китайски произход, Алекс Жънрун. Открихме го обратно във Ванкувър. И той ни разказа… доста.

Минаваха покрай джамията в Риджънтс Парк. Златният й купол блещукаше вяло на неувереното слънце.

— Какво например?

— Ами… много. Каза ни, че „ГеноМап“ отначало трудно намирали финансиране на лабораторията след случилото се в Станфорд.

— Но „Келерман“… проявили желание?

— Включили се година по-късно и наистина го направили много охотно. Суперсвръхохотно. Били единствените. Явно наливали пари в лабораторията. Няколко години. Геномиката не е евтина, но „ГеноМап“ получили всеки апарат, който поискали. От „Келерман Намкорп“.

— И с какво точно се занимава тази корпорация?

— Както ти казах, с диаманти. Голяма, агресивна многонационална компания, мини и износ. На върха са, заедно с „Де Беерс“. Управляват собствена област в Намибия — Шпергебит. Забранената зона. Собствениците са много старо еврейско семейство от Южна Африка. Еврейска династия.

— Откъде такова желание да финансират лабораторията?

— Заради Фейзакърли и Неърн. Поне според Жънрун.

— Моля?

— Преди двайсет години Фейзакърли бил най-добрият британски генетик. Много прочут. Неърн бил може би най-добрият млад генетик на света. Келерман искал да използва мозъците им. Искал и резултатите, които ще постигнат.

— Значи това е добре за „ГеноМап“.

Сандерсън кимна. Погледна през прозореца си, докато изпреварваха един автобус на два етажа. Пълен с пазаруващи.

— Да, обаче — както ни каза Жънрун — „Келерман“ искали точни попадения срещу парите си. Искали отплата за всички тези инвестиции. Затова пришпорвали проучванията… по определен начин. Сещаш се какво имам предвид.

— Не, не се сещам.

Кратко мълчание. Журналистът огледа вътрешността на полицейската кола. Толкова спокойна, благоразумна и обикновена. Толкова различна от вътрешността на собственото му съзнание.

Сандерсън поясни:

— В крайна сметка, изглежда, Неърн и Фейзакърли изследвали генетичното разнообразие не точно така… както може да се очаква.

— Обясни ми.

— Не съм специалист по молекулярна биология, както сигурно се досещаш, Куин. Но ето какво смятам. Първоначалната идея зад създаването на „ГеноМап“ била… медицинска. Да се намерят лекарства за заболявания чрез средствата на расовата генетика. — Сандерсън поклати глава. — Поне затова се е присъединил Алекс Жънрун. Но накрая, според този тип Жънрун, активно насърчавани от Нейтан Келерман, Фейзакърли и Неърн просто търсели генетични различия и толкова. Искали да установят и да докажат съществуването на огромни и сериозни генетични разлики между човешките раси. Разбираш, нали?

— Следваща спирка Йозеф Гьобелс.

— Аха. Може би.

— В такъв случай… Мислиш, че са, или са били расисти? Неърн и Фейзакърли. Двама нацисти? Връзва се с Томаски.

Саймън потрепери при спомена за поляка полицай, оголил яростно зъби. Погледна към отсрещния край на колата.

— Не — поклати глава Сандерсън. — Не смятаме, че Ангъс е бил расист. Според всичките му колеги, включително Жънрун, той просто искал да се прочуе, да го издават. Бил амбициозен, това е. Явно бил доста ексцентричен, а също много умен. Обаче поне той не бил нацист. — Сандерсън се приведе по-близо към Саймън през седалката на колата. — Освен това смятаме, че двамата с Фейзакърли може би накрая са се натъкнали на нещо доста удивително, но не можели да го споделят с никого. Явно обаче е било нещо такова, което семейство Келерман много са искали да докопат.

— А ти откъде знаеш?

— Фейзакърли започнал да се хвали! Когато си пийвал — показа и с жест Сандерсън. — Жънрун ни каза, че Фейзакърли изобщо не носел на пиене. Преди шест месеца в Перпинян имало конференция по геномика, на която Фейзакърли здравата се наквасил. И разказал на всички, че двамата с Неърн ще публикуват нещо, което щяло да изуми всички и в сравнение с което Ойген Фишер щял да изглежда като кръгъл глупак. Жънрун не се изрази така, между другото, това са мои думи.

— Ойген Фишер ли? Чувал съм това име. Неотдавна — свъси вежди Саймън. Беше изморен от цялата загадъчност. — Младият тип във Франция, той ми го спомена.

— Така ли? Е, Фишер изследвал расите. Работил в Намибия, а после за Хитлер като един от основателите на евгениката. Истинско копеле. Смятал, че германците са супермени.

— Намибия значи.

— Намибия.

— Спомням си… — каза Саймън, — … аааа… една снимка на Франсис Галтън в кабинета на Фейзакърли. Занимавал се с евгеника… и работел в Намибия.

— Виждаш ли? — ухили се широко Сандерсън. — Всичко се връзва. Намибийската връзка! Казвам ти всичко това само защото днес сутринта в лицето ти се беше забил резецът на един детектив. Моля те засега да си траеш. Допускам, че искаш да напишеш книга, когато приключим, нали така?

Саймън усети, че се изчервява.

— Аха! — засмя се Сандерсън. — Проклети писатели, не могат да устоят. Постарай се да ме изтипосаш хубаво. Ръст сто осемдесет и пет. Волева челюст. Знаеш… И още нещо. Нейтан Келерман, еврейският наследник на милиардите от диаманти, много се сближил с Неърн. Келерман и Неърн се срещали да си бъбрят, когато онзи идвал в Лондон да провери как се харчат парите му.

— Разговаряли са?

— Да. За Библията — сви рамене Сандерсън. — За проклятието на Ханаан. Битие, глава 3 или каквото и да било там. Жънрун ги чувал. Понякога. За какво… си бъбрят.

— За учението за Змийското семе? За проклятието на Каин?

— Да. За всички неща, които измъкна от Уайнярд. Странно, нали?

— Като казваш, че двамата с Келерман били близки… колко точно близки?

— Е, не били гаджета. Но преди няколко години Неърн започнал да ходи в Намибия.

Колата заседна в трафика на „Бейкър стрийт“. Слънцето вече истински се беше показало и улиците бяха пълни с хора. Три арабки с тюркоазени хиджаби вървяха на няколко крачки зад съпруга си, облечен с джинси и бейзболна шапка.

— Така. И?

— Ами пътуването дотам е доста скъпо — на другия край на света е. А Неърн не бил богат.

Логиката ясно проблесна в съзнанието на Саймън.

— Келерман е плащал пътуванията!

— Аха. И?

— Почти сме сигурни, че той е плащал, понеже Неърн е ходил няколко пъти за три години. Не казал на никого защо, нито какво е правил там.

— На почивка може би?

Сандерсън присви очи.

— Малко е далечко за сърф.

— Смяташ, че в момента е в Намибия, нали?

Инспекторът се усмихна леко самодоволно.

— Така е. Дори опитах да му пиша на имейл адреса му. Да опитам да го подмамя, да му разкажа за случая. Ако е там, вероятно все още получава имейли. Допускам.

Саймън се облегна.

Сандерсън призна:

— Не постигнах много. Слаба полицейска работа. Пфу! Мамка му! Но поне ти спасих задника — точно навреме.

Изморената усмивка на полицая беше сърдечна — искрена и сърдечна. Саймън се почувства малко по-добре. После си спомни изражението на Томаски. Ръмжащият гняв. Хищността. И се почувства по-зле.

Саймън мълча до края на пътуването до Скотланд Ярд. По време на разпита беше много кротък, почти не продума, докато се прибираше към къщи, а там прегърна Сузи и притисна Конър с толкова пламенна родителска обич, че едва не разби сърцето си и ребрата на сина си.

Потиснатостта висна като нежелан и прекомерно застоял се гост, точно като кървавите петна, които не можеха да бъдат изтрити от пода на вестибюла, колкото и да го търкаха и лъскаха. Журналистът беше меланхоличен и разтревожен. Наблюдаваше как дебелата домакиня простира домакинското си пране. Дебелата черна гарга, която подскачаше из градината. Един полицай се нанесе при тях, спеше в стаята за гости. Радиостанцията му шумно пращеше в най-неочаквани моменти. Имаше пистолет. Четеше футболни списания.

А междувременно Саймън проучи католическите секти и полските скинари. Пиеше твърде много кафе и се запознаваше с генетиката. Пишеше по имейл на Дейвид във Франция и получи няколко отговора. Посланията на младия мъж бяха интригуващи и много информативни, но задълбочиха усещането за опасност и за вина у Саймън. Чувстваше се гузен, задето разказа на полицията за Дейвид, понеже Мартинес и приятелката му Ейми явно гледаха подозрително на намесата на полицията. Навсякъде всеки беше заподозрян, неблагонадежден, заплаха.

Саймън дори се запита може ли наистина да има доверие на Сандерсън. В крайна сметка Томаски му се струваше надежден, забавен и свестен, всъщност дори го харесваше, а тъкмо Томаски се опита да го убие. Кой можеше да каже, че началниците на Томаски са чисти? Колко дълбоко, колко високо и колко далеч се простираше тази история?

Това не е фасулска работа, Куин, не е фасулска работа.

Пет дни по-късно, докато си седеше на бюрото и мрачно блееше — за пореден път — по телефона му се обади обезумяла полякиня.

Сестрата на Томаски.

Английският й беше ужасен, но намерението й беше очевидно: беше изтерзана от вина заради стореното от брат й и искаше да се извини на Саймън. Беше стигнала до него чрез някаква статия.

Саймън слуша няколко минути искрено разстроената, несдържана славянска скръб и се почувства адски неловко. Томаски може и да беше нападнал Саймън, но братът на жената беше умрял. Какво да й каже човек? Няма нищо, не беше толкова зле.

Жената отново бръщолевеше нещо неразбираемо.

— Андрю свестен поляк, господин Куин. Свестен и обикновен човек. Най-обикновен. — Думите й отстъпиха място на напрегнато, задавено мълчание. — Той обича смалек26 и пиво. Той добър. Нормален. Като всеки. Но едно място го промени, промени го.

— Моля?

— Да! Strasne. Манастирът… манастирът „Турет“ във Франция. — И отново задавено хлипане. — Когато той отива там, нещо се случи. Нещо много лошо, дето го променя. Pyrzykro mi. Много съжалявам. Pyrzykro mi.

Разнесоха се ридания и разговорът прекъсна.