Белязани от Каин

32

Саймън се постара да не се разкрещи, когато прочете книгата за посетители — да не се разкрещи победоносно. Бащата на Дейвид беше идвал тук. Баща му наистина беше идвал тук. Преди петнайсет години. Беше разработвал същата връзка. Беше разгадал наполовина същата загадка.

Отшумя и последната гръмотевица. После въодушевлението на Саймън избледня. Значи бащата на Дейвид, Едуардо Мартинес, беше идвал тук преди петнайсет години. И какво? Това не означаваше изобщо нищо.

Който търси, намира?

Защо имаше въпросителна? Какво означаваше тя? Ако Едуардо Мартинес наистина беше намерил нещо, щеше да напише „Който търси, намира“ и толкова, никакви въпросителни. Но пък защо изобщо беше написал някакъв коментар? Явно е смятал, че поне търси нещо. Не беше съвпадение, че е идвал тук.

Саймън посрещна с радост манастирския сигнал за вечеря. Беше гладен и объркан. Освен това все още чуваше неспирната молба на съвестта си: върви си у дома, върви си, върви си. Намери Тим, намери Тим, намери Тим.

Скрибуцащият сигнал оживи целия манастир. От всички бетонни ъгли, от параклиса, от покрива, от килиите и откъм градините монаси, поклонници и хора, потърсили усамотение, се стичаха към голямата трапезария, за да пият местно вино в големи чаши и да ядат салати и агнешко от дългия стоманен бюфет.

Смутен почти като първолак, Саймън седна на най-дългата маса с най-много хора. Стеснението му се бореше с тревожната необходимост да събере информация. Бързо. Разполагаше само с една вечер. И щеше да замине на зазоряване. Пиеше му се вино. Пи вода. Между ястията писа на жена си: някакви новини? Тя му отговори: никакви.

В другия край на дългата маса седяха и се хранеха монасите. Някои разговаряха с посетителите, други мълчаха умислени. Плешив монах на шейсетина години с печално лице разговаряше разпалено с млад рус мъж, явно посетител. Монахът беше с обикновено ежедневно облекло като другите монаси. Възрастният печален монах, изглежда, беше изпил доста вино.

Саймън се разговори с хората на своята маса. Словашки художник, търсещ вдъхновение. Белгийски зъболекар, който имаше свързана с религията криза. Двама датски студенти, явно дошли да се забавляват в страховития манастир, където хората полудяват! Двама сериозни канадски поклонници. Вярващи.

Бурята беше преминала, синьо пурпурен мрак обгърна дълбоката френска провинция. Саймън беше приключил с вечерята си и отново започваше да се отчайва. Оставаха му само няколко часа. Приведе се напред, чувствайки се самотен, и засърба кафето си. Изпрати още едно съобщение на Сузи.

И тогава, както си седеше, приведен напред, мускулите му се напрегнаха и той дочу издайническата фраза: Пий X.

Журналистът се примъкна малко по-близо към дочутия разговор, но продължи неотклонно да гледа право напред.

Двама човека до него разговаряха. Монах към четирийсетте и поклонничка — по-възрастна жена. Американка или може би канадка. Саймън се заслуша.

— Брат Макмахън е тук вече осем години.

— Амиии?

— Както ви казах, госпожице Тобин, предишният библиотекар оказваше много лошо влияние. Членувал в Ордена, преди да бъдат отлъчени.

— Схванах. И кога е било това? Докато сте учели в духовната семинария?

— Да. Много млади монаси са се обучавали там през деветдесетте години. Обаче библиотекарят беше като злокачествен тумор със своите учения. По онова време Орденът се ползваше с голямо влияние тук. Той проповядваше неуместно. Основаваше се на неподходящи текстове и материали. Но вече имаме брат Макмахън. Пък и при нас вече не се преподава. Искате ли още вино?

Жената подаде чашата си. Разговорът позамря.

Саймън допи кафето си, без да усеща вкуса му, но вместо това се наслади на мъничка победа. Значи това беше обяснението. Томаски е бил тук като млад и ревностен католик семинарист. И е научил нещо от библиотекаря.

Обаче какво? Какво променяше хората? Явно в този манастир имаше тайни, способни да предизвикат силна религиозна войнственост, дори убийствено насилие.

Въпреки това обаче нямаше и следа от архивите.

Саймън се изправи и се приготви да напусне столовата — може би трябваше отново да прегледа книгите в библиотеката. Може би архивите бяха скрити сред книгите и бяха на някакъв чужд език. На гръцки. На арабски. Или пък бяха шифровани?

Естествено, това бе отчаян ход, но Саймън си беше отчаян. Разполагаше с една-единствена вечер и толкова: щеше да си отиде у дома, да прегърне Конър и да намери Тим. Саймън се обърна към изхода и забеляза младия рус посетител, мъжа, който разговаряше с някакъв монах, да седи вече сам на дълга маса.

Умислен.

Какво бяха обсъждали двамата толкова разпалено? Мъжът и монахът?

Журналистът се възползва от възможността и протегна ръка. Младежът се усмихна сърдечно.

— Guten tag. Юлиус Денк.

— Сссс… Едгар Харисън.

Глупава грешка, но като че ли Юлиус Денк не забеляза или не му пукаше. Беше превъзбуден, но и разсеян. Очилата му с телени рамки отразяваха светлината на лампите. Говореше добър английски — бил архитект стажант от Щутгарт и се интересувал от Льо Корбюзие. Журналистът знаеше достатъчно за архитектурата от баща си, за да се представи поне на думи също като архитект, макар и доста глуповат. Споделиха мнения.

После Юлиус заговори за плешивия монах, за разговора им по време на вечерята.

— Онзи монах. Много е нещастен. Американец от ирландски произход. Пие. Тук е от седем години.

— Така ли?

— Да. Мисля, че е архивист. Твърди, че има криза на вярата. Изгубил вярата си в Бог. Което май не е много добре за един монах! — засмя се младият германец. — Знаете ли, мъчно ми е за него. Обаче той говори много. Виното е хубаво, нали?

Саймън се съгласи. И го прониза остра догадка. Архивистът губел вярата си. Защо?

Юлиус продължаваше да говори.

— Не ми казахте, хер Харисън, дали сте тук, за да се възхищавате на Льо Корбюзие. Какво мислите?

— Ами… Льо Корбюзие. Да. Според мен е добър.

— Ja? Какво в работата му ви харесва?

— Ами… вилата в Париж.

— Савоа?

— Да, тя. Тя ми харесва.

Юлиус грейна.

— Така е. И на мен ми харесва вилата. И може би църквата в Роншан. Обаче тази сграда е пълен провал. Нали?

Саймън просто сви рамене. Не можеше да се справи със сложен разговор за „измазан с хоросан бетон“ или за „модулор“, не и когато толкова се притесняваше заради събитията у дома.

Обаче се постара да звучи смислено.

— Сградата е доста… потискаща. Така е. Тези шумове навсякъде… в горната част.

— Всеки звук се усилва. Да, да. А според мен нощем е още по-лошо. Като че ли чувам как монасите мастурбират — изкиска се германецът. — Питам се защо ли я е проектирал по този начин. Като наказание за душата?

— Да… или за да попречи на човек да направи нещо лошо… предпазна мярка. Всички ще те чуят, така че…

Смехът на Юлиус секна.

Саймън се помъчи да продължи разговора. Последен опит.

— Е, Юлиус, доколкото разбирам, не харесвате Льо Корбюзие.

— Не. Не го харесвам. И това място го затвърди.

— Защо?

— Защото Льо Корбюзие е бил лъжец!

— Моля?

Германецът се намръщи зад очилата си.

— Помните ли какво е казал Льо Корбюзие на английски?

Изражението на Юлиус Денк беше замислено, почти префително.

— Помните ли?

— Не.

— Казал е, че формата е подчинена на функцията. Ja? Обаче наистина ли го е имал предвид? Според мен не.

— Така…

Мога да ви покажа нещо. Да го докажа. Hier.

Юлиус Денк извади някакви листове от чантата си. Саймън ги погледна.

Изглежда беше… чертеж.

Германецът махна с ръка.

— Един пример. Нося си ето това. План на цялата сграда на музея на Льо Корбюзие в Швейцария.

Чертеж. План.

Това беше интересно. Беше много интересно. План на целия манастир. Журналистът се ококори и се постара да не издаде огромното си любопитство.

— И…?

— Ето тук — посочи германецът. — Виждате ли? Ако всичко беше толкова функционално, какво е това?

„Това“ беше плетеница от сложни пунктирни линии и бледо очертани ъгли, придружени с цифри и с гръцки букви. Саймън не разбираше какво има предвид Юлиус. Вече шест часа се преструваше, че е архитект. Не смогваше да поддържа неубедителната и крехка илюзия.

— На мен ми изглежда наред.

— Не виждате ли?

— Защо не ми кажете?

Юлиус се усмихна победоносно.

— Изучавам сградата, обаче тази част просто е безсмислена.

— Това е…

— Пирамидата. Пирамидата наглед е напълно лишена от функция. Просто си стои безцелно по средата. Проверих — няма топловоди, няма никакво инженерно предназначение. Никой не може да ми обясни. Затова заключих, че е просто декоративен елемент. Разбирате ли?

Саймън се поколеба, гърлото му леко се схвана.

— Разбирам.

— Което означава, че той е лъжец! Великият Льо Корбюзие е мошеник. Добавил е пирамидата само като орнамент. С чисто декоративна функция спрямо архитектониката. Този човек е бил шарлатанин! Формата била подчинена на функцията? Пълна безсмислица!

Саймън взе чертежа и се вгледа по-внимателно. Пирамидата започваше от мазето. Ако беше достъпна, входът й трябваше да е на най-ниския етаж на манастира. В тъмния и загадъчен подземен параклис.

Това трябваше да е, ако изобщо имаше нещо — трябваше да е това, единственото място, където не беше търсил.

Пирамидата.