Белязани от Каин

3

В претъпканата зала за пристигащи на летището в Билбао Дейвид отвори лаптопа си и изпрати имейл на Франк Антонеску. Към имейла прикачи своя снимка, на която държеше в ръка баски вестник като доказателство, че е пристигнал в страната, за да изпълни условието в завещанието на дядо си. Цялото приключение беше направо сюрреалистично, едва ли не глупаво, но такова беше желанието на стареца. Затова Дейвид го изпълни с радост.

Въпреки проблемната часова разлика адвокатът отговори на имейла му веднага и с впечатляваща деловитост: в момента превеждали парите.

Дейвид отвори един уебсайт и провери банковата си сметка.

Ето. Наистина бяха там.

Два милиона и сто хиляди долара.

Усещането беше тревожно и същевременно удовлетворяващо.

Беше богат, но по някакъв натрапчив и притеснителен начин, сякаш не беше самият той, а някой друг се бе промъкнал в къщата му и беше боядисал мебелите в златисто. Имаше ли право изобщо да седне на тях?

Дейвид затвори лаптопа, прозя се, после се прозя още веднъж и погледна през широките стъклени врати на терминала. Валеше проливно. А той беше ужасно уморен. Щеше да продължи пътуването си утре.

Дейвид безуспешно се помъчи да използва баския „Ел Корео“ като чадър и подкара количката с багажа си към стоянката на такситата. Спаси го приветлив таксиметров шофьор с крещяща фланелка на „Барса“ под елегантното кожено яке, който пушеше и не спираше да дърдори, докато потегляха от летището.

Таксито запраши сред облак пръски по дъждовната магистрала. Отляво в далечината сивееше Атлантическият океан, отдясно внезапно появили се зелени възвишения се протягаха към облаците, а в стръмните падини между тях се спотайваха заводи за стомана и за хартия и фабрики с високи комини от червени тухли, бълващи димни ленти с цвета на избеляло бяло бельо.

Дейвид свали прозореца и подложи лицето си на водните пръски. Студеният дъжд му се отрази добре — прониза сковаността от изтощението, поразбуди го и му припомни. Той плъзна поглед по Страната на баските. Ето че беше пристигнал.

Беше проучил доста неща по време на трийсетчасовия си полет от другия край на света — беше чел в интернет за Страната на баските и за самите баски.

Вече знаеше, че някои смятат баските за потомци на неандерталците. Научи също, че те имат необикновено дълги месести части на ушите. Узна, че говорят на уникален и сложен език, несвързан родствено с никой друг език на света, а също и че arrauktaka означава „да удариш някого с гребло“.

Освен това научи, че английската дума bizzare — странен, чудат — произхожда от баската дума за „брадат“, че баските са по-високи и по-плещести в сравнение с испанците, че са изкусни ловци на китове, че имат някакви специални череши, страстно са запалени по ръгбито, имат си свой вид лен, вълнист слънчев символ, наречен лаубуру, и дребна порода диви коне, която се казва поток.

Дейвид вдигна прозореца. Проучването беше доста увлекателно, но не му беше дало информацията, от която действително се нуждаеше. Кой беше Хосе Гаровийо? Защо бяха отбелязани църквите? Каква беше тази карта на дядо му?

При спомена за стареца го жегна остра болка. Дейвид се помъчи да потисне чувството — замислеше ли се за дядо си, нишката на мислите лесно щеше да го отведе към родителите му. Ето защо трябваше да прави нещо, не да мисли, а и му оставаше да прекъсне една последна връзка, да осъществи още една категорична промяна.

Взе мобилния си и натисна копчето.

Обади се в Лондон.

— Роланд де Вилие. Да?

Обичайният високомерен, самомнително отегчен израз. Гласът, който Дейвид търпеше половин десетилетие.

— Роланд, Дейвид се обажда. Аз…

— О, за бога, Дейвид! Как е възможно! Къде си?

— Роланд…

— Знаеш ли каква купчина дела се е натрупала върху бюрото ти? Пет пари не давам за, честно казано, периферните обстоятелства от личния ти живот. Ти си професионалист, стегни се. Очаквам да те видя зад паравана до час, в противен случай…

— Няма да се върна.

Пауза.

— Имаш един час да се появиш…

— Дай работата ми на онзи тип от счетоводството, дето чука жена ти. Дочуване.

Дейвид затвори. И тихичко се засмя. Представи си шефа си в неговия кабинет с пламнало от гняв лице.

Хубаво.

Отпред пътят се спусна и направи завой, явно наближаваха центъра на града. Сиви жилищни блокове, опръскани от дъжда, стояха мирно от двете страни.

Таксиметровият шофьор погледна към Дейвид в огледалото:

— Centro urbano, señor? Хотел… „Доностия“. Si?

— Si. Амиии… Si, в центъра на града. Хотел… „Доностия“.

Шофьорът се отклони от магистралата и се насочи надолу към широките главни улици на града. Големи сиви офис сгради излъчваха влажна помпозност в сумрака. Много от тях, изглежда, бяха банки. „Банко Виская“. „Банко Сантандер“. „Банко де Билбао“. Хората минаваха забързано покрай суровите сгради, разтворили чадъри — беше като снимка на Лондон от 50-те години на двайсети век.

Хотел „Доностия“ изглеждаше до голяма степен точно като на уебстраницата си — позагубил блясъка си, но официален. Портиерът изгледа презрително измачканата риза на Дейвид. На него обаче не му пукаше — беше замаян от изтощение. Намери стаята си, пребори се с входната карта, стовари се на прекалено мекото легло и спа непробудно единайсет часа, сънувайки къща, в която няма никого. Сънува родителите си, живи, в някаква кола — и дребни диви коне, които прекосяват пътя в галоп.

После писък. После червено. После момченце, което пресича пустия бряг. Тича към морето.

Когато се събуди и дръпна завесите, ахна. Небето беше яркосиньо — септемврийското слънце отново бе тук. Дейвид се облече, хапна сладкиши с кафе, повика си такси и от гарата взе кола под наем. След кратко колебание ангажира автомобила за един месец.

Главният път извън замърсения Билбао го отведе на изток към френската граница. Отново се замисли за майка си, баща си и дядо си, откъсна се от тези мисли и се съсредоточи върху пътя. Дали пътуваше в правилната посока? Спря в една бензиностанция на „Аджип“, чието огромно пластмасово лого — червено куче, бълващо червени пламъци — изглеждаше прекалено ярко на силното слънце. Паркира, извади старата карта и прокара пръст по очертанията, проучвайки сините звездички, осеяли сивкавите подножия на планините. Приличаха на далечни полицейски лампи, които виждаш през мъгла и дъждовна пелена.

После прегъна картата наполовина и за пръв път забеляза, че има истински надпис, думи с различен почерк, надраскани в ъгълчето от задната страна на картата. На ярката дневна светлина написаното беше много бледо и най-вероятно на баски или на испански. Може би дори на немски. Надписът беше толкова дребен и изсветлял, че бе почти нечетлив.

Поредната загадка, а Дейвид изобщо не бе по-близо до разгадаването й. Все пак картата му казваше поне едно: че беше поел в правилната посока, към сърцевината на „истинската“ Страна на баските. Отново запали колата.

Пътуването беше хипнотично. Понякога Дейвид мярваше синия океан, Бискайския залив, искрящ на слънцето. На места пътят се гмурваше през тъмнозелените сенчести долини, където боядисаните в бяло баски къщи приличаха на кубични гъби, избуяли неочаквано за една нощ.

Най-накрая пътят се раздели близо до Сан Себастиан, като по-тясното и по-красиво разклонение пое към вътрешността на страната — долината Бидасоа. Местността беше точно толкова живописна, колкото обещаваше проучването му. Буйни планински реки се спускаха през сенчести клисури, огромни дъбови и кестенови гори шумоляха в нежния септемврийски въздух. Лесака беше наблизо. Дейвид се намираше в баска Навара. Почти беше пристигнал.

Когато намали скоростта, забеляза.

В Лесака се случваше нещо. Краят на града бе очертан от големи черни полицейски микробуси с големи метални решетки на предните прозорци. Навъсени испански полицаи от силите за борба с размириците бяха насядали по зидовете и говореха по мобилните си телефони, а оръжията на всички бяха прекомерно видими.

Едно от ченгетата се взря в Дейвид, намръщено огледа колата и провери номера й. После поклати глава и му посочи някакъв паркинг. Поуплашен, Дейвид закара колата там. Полицаят се извърна, изгуби интерес. Искаше от него само да спре автомобила и да продължи пеша.

Дейвид покорно преметна раницата си през рамо и влезе в Лесака пеша. Припомни си какво беше прочел за баския тероризъм: за баското движение за независимост, ръководено от терористичната групировка ЕТА. Противна работа: убийства и бомбардировки, сюрреалистично зверски жестокости, мъже с женски перуки, които разстрелват юноши. Адски противно.

На това ли се дължеше полицейската акция?

Несъмнено беше възможно, обаче човек трудно би могъл да свърже такива ужасяващи зверства с място като Лесака. Тихият въздух беше прохладен и уханен — истинска планинска свежест. По небето имаше разпокъсани облаци, но слънцето въпреки това осветяваше старинните каменни къщи, старата църква на хълма и уютните каменни дворци, ограждащи малки площадчета. По ъглите на улиците имаше чудати колони, на които беше гравиран вълнистият слънчев символ на баските като някаква свастика в стила на ар нуво. Лаубуру. Дейвид си повтори думата мислено, докато прекосяваше Лесака.

Лаубуру.

Тъй като не беше сигурен каква да бъде следващата му стъпка, той седна на пейка на централния площад и впери поглед в голяма каменна къща, на която висеше баското знаме в зелено, червено и бяло — икурина. Неочаквано се почувства глупаво — и какво да прави сега? Просто… да разпитва хората? Като някакъв детектив аматьор?

До него седеше възрастна жена с броеница в ръка, която си мърмореше нещо.

Дейвид се прокашля възможно най-учтиво, приведе се към старицата и я попита на неуверен испански дали познава мъж на име… Хосе Гаровийо.

Жената го стрелна с предпазлив поглед, сякаш подозираше, че непознатият всеки момент ще извърши някое улично престъпление, после поклати глава, стана и се отдалечи, разгонвайки гълъбите по пътя си. Дейвид проследи с очи как сянката й се изгуби зад ъгъла.

През остатъка от следобеда той положи огромно старание: разпита още непознати по улиците и влезе в два супермаркета, но се натъкна на същите безучастни и дори враждебни реакции. Никой не познаваше Хосе Гаровийо или поне никой не искаше да говори за него. Дейвид безсилно се върна при колата си, взе си малко дрехи и четка за зъби и се настани в малък хотел в края на главната улица — хотел „Егуски“.

Стаята, която минаваше за двойна, беше с нарисувани по стените овчарски геги, а кранчетата на мивката плюеха ръждива вода. Дейвид прекара вечерта, хапвайки чорисо от супермаркета, гледайки разни викторини по испанската телевизия и зяпайки неразгадаемите надписи по картата. Усещаше самотата като песен във въздуха. Като тъжна, стара народна песен.

Сутринта го завари по-решителен. Най-напред отиде в църквата — порутена и влажна сграда с мирис на плесенясали кожени молитвени възглавнички. Печален дървен Христос бе зареял копнежен поглед към празните пейки. Имаше два купела. На по-малкия се мъдреше странен символ, напомнящ на стрела, издълбан грубо в стария сив камък.

Дейвид докосна камъка, излъскан и изгладен с течение на времето от един милион селяшки длани, протегнали се към светената вода, за да намокрят с нея мръсните си чела.

В името на Отца, и Сина, и Светия дух…

Стига. Беше безполезно. Дейвид вдигна чантата си и с облекчение излезе от църквата на ухаещия на трева въздух навън. Къде ли се събираха хората? Къде би могъл да намери оживление, разговори и отговори?

В бар.

Запъти се към главната улица с магазини и кафенета от двете страни и си избра бар „Билбо“. Вътре звучеше музика, а през дебелите стъкла на прозорците се виждаха хора, които пият.

При влизането му няколко лица се извърнаха. Тъмният и опушен бар беше претъпкан. Група тийнейджъри си бъбреха в ъгъла на най-гърления испански, който Дейвид беше чувал. На отсрещната маса седеше млада жена, привлекателна блондинка. Тя го стрелна с поглед, после отново насочи внимание към мобилния си телефон. Другите посетители в бара бяха предимно смугли чернокоси мъже, които пресушаваха чаши с мътно ябълково вино и се смееха на фона на музиката.

В този момент Дейвид си спомни — музиката. Точно такава музика пуснаха на погребението на дядо му, нали? Буйна и леко дисхармонична китарна песен. Какво означаваше това? Имаше ли пряка връзка с баските? Да не би дядо му всъщност да е… баск?

Дейвид никога не беше чувал дядо си да говори на друг език освен на испански… и на английски. А фамилното им име си беше испанско — Мартинес. Обаче набитите мъжаги изглеждаха досущ като дядо му. Всъщност и като бащата на Дейвид.

Поредната загадка. Тайните се умножаваха.

Облакъти се на бара и си поръча бира на своя очебийно жалък испански. И отново се почувства парализиран — идиотска работа. Обаче си спомни и думите на дядо си — отиди в Лесака, намери Хосе Гаровийо и го попитай за картата. Така че трябваше да го направи. И толкова.

Стана и потупа по рамото най-едрия мъжага в бара.

— Ola?

Онзи не му обърна внимание.

— Хммм… Buenos dias.

Неколцина други клиенти с широки и мрачни лица наблюдаваха безуспешния опит на Дейвид да завърже разговор. Равнодушни лица. Ала някак начумерени.

Дейвид отново потупа мъжа по рамото.

— Buenos dias, señor?

Онзи пак не му обърна внимание.

Двама от другите пиячи в бара вече измерваха Дейвид с гневни погледи и му задаваха резки въпроси на гърления си акцент. Не разбираше какво му говорят. Затова посочи картата и мина на английски:

— Вижте, съжалявам, че ви прекъсвам… обаче… Наистина съжалявам. Но тази карта… Дядо ми я даде… и ми поръча да дойда тук и да потърся… на тези места — разбирате ли, Арис… кун, Елисондо? Освен това трябва да открия човек на име Хосе Гаровийо. Знаете ли къде мога да го намеря?

Сега вече най-едрият мъж се обърна и изтърси нещо много рязко.

Дейвид не проумяваше.

— Хммм… извинете… но… испанският ми е много лош, нали?

Мъжът се навъси истински вбесен. Дейвид осъзна, че вероятно е допуснал сериозна грешка. Че е стигнал твърде далеч. Нямаше представа защо или как, обаче беше извършил глупост. Обстановката определено се беше нажежила. Изключиха музиката.

Един от мъжете, които пиеха сайдер, крещеше оскърбително на Дейвид. В другия край на помещението барманът сочеше изхода с палец. Дейвид съзнаваше, че трябва да се вслуша в намека му. Вдигна ръце и се запъти към вратата.

Но пиячите го изпревариха, трима се надигнаха и му препречиха пътя — отрязаха пътя му за бягство. Към едрия здравеняк се присъедини мъж с дънкова риза и кални ботуши и още един с потник на „Лед Цепелин“ и с татуировки на раменете.

Боже, ами сега?

Най-добре щеше да е Дейвид да си проправи път между хората с надеждата да стигне до вратата, светлината и свободата. Обаче той направи още един опит да се оправи с приказки:

— Вижте… момчета… извинявайте… por favor… — Безполезно беше, той заекваше. Всъщност един от пиячите на ябълково вино вече навиваше ръкавите си.

— Престанете!

Дейвид рязко се завъртя и съзря русото момиче. Беше застанало между него и нападателите му и говореше бързо на мъжете. Приятният й, пъргав испански имаше акцент, а думите се сипеха твърде бързо, та Дейвид да ги разбере.

Само че намесата й… даваше резултат. Каквото и да им говореше тя, успяваше. Гневът на мъжете видимо намаля, свъсените им изражения се сведоха до нацупени погледи, студените сърдити лица се оттеглиха обратно в сенките. Тя го спасяваше от як тупаник.

Дейвид погледна момичето, то — него, а после очите й се плъзнаха покрай Дейвид.

В този момент той осъзна, че вероятно има и друга причина тези типове да отстъпят. Точно зад гърба му някаква фигура прекосяваше помещението. Ако момичето бе успяло да успокои пиещите, новодошлият, изникнал от тъмното, със сигурност ги бе уплашил. Откъде се бе появил?

Мъжът беше висок и тъмен. Лицето му бе сурово, наполовина обръснато и скръбно агресивно. Беше на около трийсет и пет. Или пък беше атлетичен четирийсетгодишен. Кой беше този мъж? И защо заради него всички млъкнаха?

— Мигел…?

Беше барманът — дърдореше напрегнато:

— Мммм… Мигел… Уф… Dos equis?4

Мигел не удостои предложението му с отговор. Беше вперил тъмните си хлътнали очи право в русото момиче и Дейвид. Спря наблизо. Дъхът му миришеше на някакъв алкохол — силно вино или бренди. Обаче мъжът не изглеждаше пиян. Мигел се извърна и погледна момичето. Гласът му прозвуча дълбок и плавен:

— Ейми?

— Adiós, Мигел — отговори му тя предизвикателно.

Ейми хвана Дейвид за ръката и го помъкна към вратата. Бързо и категорично. Обаче Мигел я спря. Протегна се и просто я стисна за гърлото. Пръстите й се измушиха от ръката на Дейвид.

И тогава Мигел я удари. Силно. Смайващ жесток удар през лицето. Момичето се строполи на дъските на пода и се просна сред фасовете и смачканите салфетки от тапас.

Дейвид зяпна. Тази неочаквана проява на насилие към много по-дребната млада жена беше толкова шокираща, толкова дълбоко възмутителна по своето нехайство, че той се слиса. Закова се на място. Какво да стори? Озърна се. Никой не възнамеряваше да се намеси. Някои от пиячите дори се бяха извърнали и си разменяха слабохарактерни и боязливи усмивки.

Дейвид се хвърли върху Мигел. Баскът може и да беше по-висок и по-едър — а Дейвид не беше никак нисък — обаче какво от това! Спомни си как го биеха като момче. Гневният сирак. Хората все си набелязват слабите или уязвимите. Майната им!

Беше стиснал Мигел за шията и се опитваше да замахне, за да го удари.

Не успя. Да стискаш този мъж беше като да яздиш побеснял бик: едрият здравеняк застина, рязко се завъртя и презрително метна противника си на пода. Дейвид се хвана за едно високо столче до барплота и се изправи. Но в същия миг усети нова, съкрушителна болка — бяха го ударили с нещо метално.

Докато го обгръщаше мрак, Дейвид осъзна, че са го халосали с приклада на пистолет.