Белязани от Каин

36

В здрачевината на Дамара Мигел изглеждаше по-възрастен, по-див, дори хищен. Същински джентилак. Беше насочил пистолета си към главата на Дейвид. Ботуши затопуркаха по пясъка, докато четирима, шестима и накрая осем човека слязоха от колите със затъмнените стъкла. Един от тях се обади с американски акцент. Енока се спотайваше отзад.

— Значи това е Ангъс Неърн — каза американецът. — А също Дейвид Мартинес и Ейми Майърсън?

Мигел кимна.

— Да. Обаче къде е каготското момиче Елоиз? Къде е тя?

Съучастникът му сви рамене.

— Никъде не я виждам.

— Проверете! — гневно кресна Мигел. — Претърсете колите и лагера. Алан! Жан-Пол! Енока!

Мъжете се подчиниха на заповедта и бързо се запътиха от ландроувъра към розовите найлонови палатки, разпънати покрай реката. Претърсването им отне само половин минута и ги убеди, че тук са само Алфонс, Дейвид, Ейми и Ангъс.

Обади се най-високият съучастник, Алан:

— Съжалявам, Миг. Няма и следа. Явно са я преместили.

— Ще я намерим. Лайно. Шибана курва! Ще я намерим — озъби се Мигел към небето, но после се овладя. — Сложете им белезници.

Някой се приближи до Дейвид. Дръпнаха го да се изправи, грубо дръпнаха ръцете му и ги закопчаха с белезници зад гърба. Същото се случи с Алфонс, Ангъс и Ейми. После обърнаха Дейвид с гръб към масата, за да не вижда какво се случва. Пред очите му се ширеше нощният покой на пустинята, а мракът изглеждаше още по-тъмен в контраст с блесналите фарове на колите.

— Ейми?

— Тук съм — чу гласа й точно зад себе си. — Какво правят, Дейвид?

Въпросът й беше прекъснат от по-силен глас. Мигел разпитваше Ангъс. Шамаросваше го. Дейвид виждаше всичко — случваше се вляво от него.

— Казвай. Къде е Елоиз?

Ангъс поклати глава. Приближи се Енока. Дребният набит мъж отново се държеше непоносимо сервилно към Мигел — като кутре, търсещо одобрението на главния мъжкар, на водача на глутницата вълци. Мигел кимна.

Енока стисна ръката на Ангъс и изви пръстите му.

Лицето на Ангъс се сгърчи от болка.

Мигел се приближи.

— Казвай, къде е тя? Изследва ли я? Изследва ли я?

— Начукай си го — ядно и сухо отговори Ангъс.

— Просто ни кажи. Иначе ще те заболи. Все повече и повече. И повече.

— Ако ни убиеш, никога няма да разбереш. Прави каквото искаш.

Лицето на Мигел потръпна. Той се отдалечи на няколко метра и се обърна.

— Защо си в Дамараланд? Още не си приключил с изследванията, нали?

Дейвид проточи шия, за да види какво става вляво.

Край ланд ровъра на „Келерман Намкорп“ се бяха струпали мъже и го претърсваха вътре. Провикна се друг глас, този път с френски акцент:

— Имаме ги! Намерихме кръвните проби, Мигел.

Гаровийо се усмихна.

— Много благодаря. И гледайте да вземете всички епруветки.

После мъжете продължиха да търсят.

Дейвид отново я повика тихичко:

— Ейми?

Все още не я виждаше, понеже беше точно зад него. Фаровете блестяха ослепително в мрака, насочени към драмата в центъра. Беше като осветена с прожектори сцена в най-тъмния театър на света.

А пък Мигел изпълняваше главната роля — трагичният герой, който се усмихваше замислено на лунна светлина. Погледна към Алфонс. И усмивката му стана още по-широка. Отново измери Алфонс с очи, сякаш за да потвърди подозрението си. Заговори, но не конкретно на някого:

— Ezina, ekinez egina…31 Трябва само да намерим Елоиз. Още не са приключили с изследванията. Тук са кръвните проби от намибийските им изследвания, тепърва ще трябва да ги анализират. Това поне е ясно. — Той се приближи към Ейми. — Това е добре. Да, Ейми Майърсън, много мило от твоя страна, че остави баща ми да се самоубие. И майка ми. Разбира се…

Ейми видимо трепереше ужасена.

Мигел се изплю гневно.

— Хей! Трябва да убедим Ангъс Неърн да ни каже къде е Елоиз. А за това ни е нужна помощ. Виждам, че вече сте си запалили огън. Нощем в пустинята е студено, нали? — Терористът едновременно се намръщи и се усмихна. — Хайде да отидем да се постоплим…

Дейвид гледаше напълно безпомощен. Грубо отведоха Ейми, после той усети, че и него го ритат в прасците, за да го принудят да тръгне. Преместиха ги в по-широката просека, далеч от масата, между всички коли. Алфонс и другите помощници вече бяха приготвили голяма незапалена клада. Дейвид се взря в камарата сухо дърво и се зачуди къде ли са останалите помощници от лагера. Може би седяха щастливи по селата си, спяха или се хранеха. Без дори да подозират за фаталните събития само на няколко километра от тях по-нагоре в плиткия каньон.

Бяха сами с Мигел и с хората му. Нямаха никакъв шанс за спасение.

Принудиха и четиримата да коленичат в прахта. Като пленници на ислямска секта, коленичили на земята в очакване да бъдат обезглавени. Наблизо беше незапаленият огън, пирамидата от сухо дърво.

Чакаха. Пустинният вятър вече беше станал студен. Похитителите им седяха и пушеха на вратите на джиповете си, а неколцина от тях все още старателно претърсваха ланд ровъра на „Намкорп“.

— Ще ни убият ли? — прозвуча напрегнато гласът на Ейми.

Дейвид закопня да я прегърне, да я защити, да я спаси. Познатият стар копнеж. Обаче беше с белезници и на колене. Можеше само да я излъже. И точно това направи:

— Не. Нуждаят се от нас, за да намерят Елоиз… Какъв смисъл има да ни убиват?

— Какви ги плещиш? Разбира се, че ще ни убият — изхили се Ангъс. — Ние сме мъртви. Ние сме геология. Свършено е с нас, мамка му. Ти си бил свидетел на самоубийството на баща му. Вероятно обвинява теб. Знае, че ти е известна ужасната му тайна. Чернилката на Гаровийо! — Кикотът му преливаше от гняв. — Първо ще ни изтезават, за да опитат да разберат къде е Елоиз. После ще ни убият. Там, в пустинята. Обаче, ей, човек може да умре и на по-лоши места. Кюмберно. Били ли сте в Кюмберно?

Ейми се разплака.

— Всъщност бих предпочел да умра тук, отколкото да живея в Кюмберно — изкикоти се Ангъс.

Гаровийо се беше върнал.

— Добре. Разбира се. А сега… — погледна той към Ангъс Неърн, после към Ейми, Алфонс и Дейвид. После отново към Ангъс. — Доктор Неърн. Наистина трябва да разберем къде е Елоиз, затова ще го изтръгна от теб. Ще го изтръгна от шибаното ти сърце.

— Майната ти!

Усмивката на терориста блесна с едва сдържан гняв, после той посочи Алфонс.

— Вземете го. Гаджето. Sexuberekoi. Него.

Помощниците на Мигел изправиха Алфонс на крака. Коленете на младия намибиец трепереха. Мигел изгледа пленниците си един след друг. И каза:

— Винаги съм се чудел… дали разказите за изгарянето на вещици на клада са само легенди, а?

Възел от страх се стегна в гърдите на Дейвид.

— А сега се чудя — усмихна се печално и потайно Мигел, — какво ли е усещането? Какво ли е да гледаш как някой изгаря? Ти не си ли се питал? Сигурно си провел някое изследване! А? За вещиците и кладите?

Мигел доближи лицето си на сантиметри от това на Ангъс.

— Ако не ни кажеш къде е Елоиз, ще вържем бежовото ти приятелче на кладата и ще го изгорим жив. Харесват ти красивите млади бастери, нали? Малките кафяви копеленца? Черните педалчета? — Мигел рязко се завъртя. — Затова ще го сготвим! Истински педал, току-що опечен.

Дейвид стрелна Ангъс с ужасен поглед. Лицето на шотландеца беше безстрастно, но си личеше, че той се разкъсва от ярост.

После Ангъс каза:

— Каготска путка!

Очите на Гаровийо пламнаха.

— Какво?

— Знаем, че си кагот. Лайнар. Като баща си. Кагот.

Нервни тикове пробягаха по лицето на Мигел.

— Абсурд. Но какво ми пука — бясно махна той с ръка. — Изгорете момчето. Сбогом.

Зад него хората му строяха голяма клада в прахта, насред сухите клонаци. Голяма клада от дърва.

Алфонс се гърчеше в лапите на безмълвните горили. Мотолевеше неразбираеми протести — не беше на себе си от ужас, скимтеше, хленчеше. Кладата растеше. Луната светеше ярко. Нощни птици се разхвърчаха от тъмните дървета някъде в пустошта. Край тях в гъстия мрак се стелеха прорязаните от реки и сухи каньони трънливи земи на Дамара.

— Какъв е смисълът, Мигел? — кресна Ангъс. — Не можеш да го скриеш. Ние знаем. Всички знаят, че си откачалка. Погледни как ти трепери окото. Кой каготски синдром е това? Какво разстройство имаш? Синдром на Аперт? Халерфорден? Какво? Фасцикулации? Тремор на окото? Типично за каготите. Лудостта на планинците…

Гаровийо перна Ангъс през лицето толкова силно, че от устата на шотландеца бликна кръв — смес от кръв и слюнка, която лъсна в здрача, осветена от фаровете на автомобилите. После терористът излая:

— Изпечете чернилката! Веднага!

Помъкнаха Алфонс към кладата. Дейвид наблюдаваше скован от ужас. Наистина щяха да го направят.

— Мигел, престани! — провикна се Ейми. — Спри, моля те. Какъв е смисълът?

— О, женската ли се обади! Да? И? Не? Кажи ми къде е Елоиз Бантею и ще престана. А дотогава ще пека проклетото нищожество, както те са изгаряли моя народ… и са го изтезавали… изгаряли са баските като вещици…

— Ти не си баск, кретен такъв! — ядно тръсна Ангъс. — Ти си кагот. Лайнар. Погледни се…

— Ангъс, помогни ми! Помогни ми, моля те!

Беше Алфонс — крещеше и стенеше. Вече го бяха завързали за кладата, небето отзад тъмнееше.

Ейми се провикна с разкривено от ярост лице:

— Престани… Мигел…

— Само ако ми кажете. Къде е Елоиз, а?

— Защо? Каготски задник такъв — не спираше да го дразни Ангъс. — Защо да ти я дадем в ръчичките? Ще убиеш и нея, нали? Нали?

Мигел даде знак с ръка.

— Огънят. Хайде…

Дейвид наблюдаваше ужасен. Един от съучастниците на Мигел се беше навел над сухите клони, струпани до краката на Алфонс. Дейвид забеляза, че приятелят на Ангъс носи маратонки „Найки“, и се запита дали ще се стопят. Дейвид събра сили за онова, което предстои. Енока щракна със зипото си. И пламъчето плъзна нагоре.

— Ангъъъъъс! — разпищя се Алфонс, а гласът му отекна като камбанен звън в каньона.

Първите пламъци колебливо близнаха дървата, сякаш проучваха Алфонс, опитваха плътта. Хищни зверчета.

— Така ще се сгреем — отбеляза Гаровийо — и ще изпечем копелето. Ще си сготвим един луд…

Пламъците се извисиха по-уверено, надигнаха се по-високо. Пустинните дърва бяха много сухи. Пламъците пращяха в студения бистър въздух. Мирис на пушек изпълни нощта. Пустинната луна светеше. Алфонс проплакваше, врещеше, гърчеше се завързан…

Гаровийо въздъхна изразително.

— Е, това е. Ангъс Неърн, ученият Ангъс Неърн. Сега трябва да ми кажеш къде е тя. Алфонс ще умре, ще се опече, ще се сготви. И тогава няма да го желаеш, нали? Когато се превърне в парче печено месо. Много ще… хрущи.

Ангъс впери поглед в Мигел.

— Ти и бездруго ще ни убиеш. Правиш каквото си поискаш. Какво значение има?

Алфонс се провикна. Гърчеше се и крещеше:

— Ангъс, не, Ангъс, моля те, кажи му…

Мигел отново се ухили.

— Той иска да живее, доктор Неърн. Не иска… момчешките му ръчички да се изпекат и да изгорят. И аз му съчувствам. Вегетарианец съм. Никакво свинско! — въздъхна Мигел. — Така че, кажи ни.

Ангъс не продума. Дейвид забеляза, че бузата му силно потръпва — Ангъс скърцаше със зъби. Алфонс виеше.

— Боли ме! Ангъс! Горя! Моля те!

Пламъците се бяха издигнали, искра беше литнала към косата на Алфонс и тя пушеше опърлена, а мирисът на изгоряла коса се смеси с пушека от дървата. Тялото на Алфонс постепенно пламваше. Започваше да гори.

Секундите на чакането се разтеглиха в мрака.

— Добре! Спрете! — изкрещя Ангъс. — Ще ви кажа къде е Елоиз! Угасете огъня.

Мигел се завъртя и отсече:

— Кажи ми веднага!

— Тя е в Шпергебит.

— Къде?

— На двайсет и шест километра южно от Диас Пойнт. Свалете го от кладата, спрете…

— Къде точно?

— В мините Тамара. На пътя за Рош. Сградата е маскирана като администрация на мината. Гаровийо…

Мигел се ухили. И се обърна.

И даде знак на хората си.

— Сипете бензин на кладата. Нощта ще бъде студена, трябва ни голям огън.

Следващият един час беше най-невероятно дългият и страховит час в живота на Дейвид. Беше по-лошо от всичко, на което беше станал свидетел през последните няколко пълни с насилие седмици.

Алфонс изгоря бавно, мъчително и докрай. Най-напред маратонките му запушиха и се проточиха в лепкава пластмаса, след това памучните му панталони се смъкнаха почернели от смуглите му крака — овъглени пушещи парцали. Най-накрая започна да се пече плътта. Отвратително. Кафявата кожа изгря и отдолу се показаха тлъстините и мускулите. После мазнините по бедрата на момчето започнаха да се топят и да цвърчат в огъня. Алфонс не спираше да крещи. Най-пронизителните и най-жестоките писъци, които Дейвид беше чувал някога. Крясъци, които се разнесоха над цялата пустиня — един човек изгаряше жив.

След това писъците секнаха и се превърнаха в тихо и съскащо стенание. Пламъците бяха чудовищно грамадни, обаче Алфонс изпълняваше химн на собствената си смърт, сякаш пееше. Косата му се превърна в храсталак от обгорели и почернели кичури, навсякъде се носеше противната сладникава миризма на изгоряла плът — мирис на крематориум, на барбекю.

В пушека кръжаха прилепи. Дейвид забеляза очите на пустинни животни, привлечени от мириса и пламъците — чакали, които се спотайваха в тъмното. С надеждата да се нахранят. Миризмата на печено месо бе привлякла чакалите с лъскави очи.

Мигел стоеше до огъня и лакомо вдишваше пушека. Терористът се надвеси към бушуващите пламъци и бодна горящото момче с пръчка. Алфонс потръпна. Все още беше жив. Все още беше жив. Огънят бушуваше.

— Свиня? Шунка?

Ейми повърна. Беше се навела на една страна и повръщаше. Дейвид усети порив да направи същото. До него отляво Ангъс беше затворил очи. Лицето на шотландеца беше безизразна маска. Но въпреки това изразяваше невероятно силно чувство. Пълно отчаяние.

И после, най-сетне Алфонс издъхна. Тъмната му глава увисна. Огънят го погълна изцяло. Делото бе сторено. Пламъците започнаха да утихват. Тялото се превърна в купчина червени въглени, искрящи кости и плът. Червено-черно човешко чучело насред черната пустинна нощ. Гръдният му кош рухна и се показа сърцето — ален мускул.

Мигел продължаваше да вдишва ненаситно мириса на изгоряла плът. А Ангъс го наблюдаваше. С присвити очи. В погледа на шотландеца имаше ледена и същевременно нажежена до бяло ярост, проницателен и пресметлив гняв. Неистов.

Дейвид забеляза, че дори съучастниците на Мигел са отвратени от жертвоприношението.

Бяха отместили очи, споглеждаха се тайно и клатеха глави. Но бяха покорни. Нито намек за нелоялност. По-скоро страх. Страхуваха се от Вълка.

Гаровийо изгледа преценяващо Дейвид.

— Това беше впечатляващо, Мартинес — прокара той пръсти през дългата си черна коса. — Ти си… донякъде смел мъж. Или пък си безмилостно жесток. Само ти изгледа цялото представление. Само ти. И не повърна като Ейми. Имаш здрав стомах. Добре си сложен. Як си като бик. Като глиган.

После Мигел вдигна очи към небето. Пушекът се носеше горе и бе превърнал луната в бледото лице на млада вдовица, забулена с погребално сиво. Пушекът се разнасяше, огънят почти бе угаснал.

— Трябва да издигнем още една клада. Да, вече всички се стоплихме и се поизпекохме, обаче огънят почти угасна. Затова ни трябва нов голям огън. За да опечем следващия труп. Този едрия… американско-баски бургер.

— Няма дърва, Миг — поклати глава Алан.

— Ама ние трябва да го опечем! Сега е негов ред! — Гласът на Мигел прозвуча сковано и някак отчаяно. — Ако убием и изгорим американеца, ще ни предложат Елоиз на тепсия.

Дейвид усети грубите ръце на съучастниците на Мигел да го изправят на крака. Коленете му бяха омекнали, тялото му рухна от ужас.

Щяха да го изгорят жив. Като Алфонс.