Белязани от Каин

27

— Bonjour!

Дейвид се наведе от хотелския прозорец на миниатюрното си балконче и неспокойно отвърна на поздрава на приветливия французин на средна възраст, седнал с брой от вестник „Фигаро“ в скута на съседния балкон. Дейвид го удостои с вяла усмивка и после решително се извърна на другата страна. Не му се говореше, не искаше да го разпознават и да му обръщат внимание. Искаше чиста и ненатрапчива анонимност.

Затова се загледа в другата посока, към крайбрежието на Биариц. Гледката беше живописна: плажовете бяха златисти и широки, поръбени с блестящата дантела на разбиващите се вълни, архитектурата представляваше забележителна смес от викториански градски къщи, бетонни казина и дворци с розова мазилка. Странната и противоречива смесица отговаряше на настроението му.

Криеха се в този хотел вече няколко дни, звъняха само от обществени телефони и понякога се измъкваха до някое интернет кафене, за да изпращат и да получават имейли. Дейвид получи два имейла от Саймън Куин, който го осведомяваше за последното развитие на събитията. Което беше полезно.

Но усещането въпреки това беше объркващо. Пребиваването тук. Объркването му се задълбочаваше и от още един зашеметяващ факт: двамата с Ейми бяха започнали да спят заедно.

Случи се през втората нощ в Биариц. Решиха, че им е дошло до гуша да се крият в тесните си съседни хотелски стаички, затова кротко се разходиха до Скалата на девицата — местната забележителност високо на една издатина, а когато стигнаха там, стеснително започнаха да съзерцават лампите, стълбите и луната над залива, а също и туристите, които се тъпчеха със стриди до Портата на рибарите — и тя се разплака.

Безутешно. Плака половин час. Дейвид не знаеше как да постъпи, затова я заведе в стаята си, а там тя цялата се разтресе и влезе в банята му да си вземе душ. Той седеше и слушаше силното шуртене на водата по завесата на душа. И започна да се безпокои дали Ейми е добре.

После тя излезе, загърната с бели хавлиени кърпи, с порозовяло лице и мокра коса, с треперещо тяло. Сините й очи бяха изпълнени с бездънна печал, когато ги сведе към собственото си тяло. После погледна към него — открито и непосилно тъжно.

Каза, че се чувствала омърсена, нечиста. Опозорена.

Той попита защо.

Тя заговори, после замълча, накрая призна, заеквайки, но съвсем ясно. Каза, че се чувствала противна и разочарована, понеже някога наистина обичала Мигел. Затова вината била само нейна. За всичко. Понеже някога го била обичала, сега отровила всичко. Тя била нечистата сила.

Ейми беше гола под хавлията. Бяха на сантиметри един от друг. Дейвид усети уханието на френския сапун от порозовялата й кожа. Ейми отново потръпна, извърна се към него и прошепна: не трябваше да обичам Мигел, при това каза не трябваше да обичам Мигел толкова мрачно, толкова чувствено, толкова разпалено и непоколебимо, че на Дейвид сякаш не му остана никакъв избор — той се приведе напред и устните му потънаха в мократа й уста, а думата Мигел се превърна в целувка, в ненаситна целувка, и после ръката му се плъзна във влажната й руса коса, и между целувките тя прошепна пречисти ме, после повтори пречисти ме, и после каза чукай ме.

Това беше един от най-прекрасните мигове от живота му и един от най-сложните.

Дейвид беше разстроен и си остана разстроен, понеже двамата се любеха толкова страстно, толкова неистово, толкова освежаващо различно. Не беше изпитвал нищо подобно. След секс и двамата оставаха без дъх, с лъснали от пот тела на широко отворената врата на балкона, за да може вечерният вятър откъм морето да охлажда голотата им. И така продължаваше оттогава: превъзбудено и диво. Чукане. Драскотините от ноктите й по гърба му бяха толкова дълбоки, че го щипеха, когато си взимаше душ сутрин.

Понякога Дейвид се чудеше защо сексът им е толкова невероятно буен, толкова нежно жесток. Заради самотата и на двамата? Заради нещастното минало, което и двамата познаваха? Понякога тя говореше за еврейския си произход, за семейството си, за мъртвия си баща — дори за роднините си, убити по време на холокоста — и той долавяше някаква дълбоко вкоренена вина. Вината на оцелелия. Може би той изпитваше същото. Вината на оцелелия.

Може би точно това беше причината, точно това ги тласкаше толкова неустоимо един към друг. Бяха сами и бяха оцелели. Бяха като изтощени от глад хора, които се хвърлят на първия си залък храна от седмици — взаимно жадуваха за телата си, пируваха един с друг, сграбчваха се, понякога тя хапеше рамото му почти до кръв, друг път той дърпаше косата й много силно, а често, когато той я обърнеше, тя ругаеше, бореше се с него, после се поддаваше, сетне пак започваше да се съпротивлява и красивите й помургавели крака ритаха по завивките. Пищеше във възглавницата, впила нокти в дъската на леглото.

По-силно, нареждаше му, направи го по-силно.

Във всичко, до последната подробност, витаеше Мигел. Споменът за Мигел, който я похищава в пещерата на вещиците. Дейвид се мъчеше да изхвърли тази мисъл от главата си, но не можеше — Мигел неизменно присъстваше. Дори когато правеха секс. Може би особено когато правеха секс.

Eusak Presoak! Eusak Herrira! Otsoko.

Бяха тук от пет дни, той съзнаваше, че се влюбва в нея, и се чудеше какво да прави сега.

Дейвид се извърна от балкона и се върна в хотелската стая. Чу ключ в ключалката — беше Ейми. Погледна я въпросително, понеже беше ходила до интернет кафенето: ходеше по няколко пъти дневно, защото прецениха, че заради свободния си френски и испански тя няма да се набива на очи, колкото Дейвид. Затова Ейми ходеше там по-често от него.

От изражението й той отсъди, че има новини.

— Имейл ли?

— Да. — Тя седна на леглото и събу сандалите си. Беше облечена с тесни джинси и сив кашмирен пуловер — есента в Биариц беше слънчева, но прохладна. Загледан в голите й глезени, Дейвид потисна желанието си, понеже сутринта вече два пъти бяха правили секс — ставаше прекалено. Всичко бе прекалено. Беше прелестно. Той беше гладен. Искаше огромна закуска с бриош и франзела със сладък байонски конфитюр от череши. Искаше да я види гола, да я докосне там, по наранената кожа — вълчицата, простреляна от ловци, чиято кръв изтича върху снега. Прекалено.

— Елоиз е изпратила имейл.

Ейми се излегна на леглото. И зарея поглед нагоре. Сините й очи бяха вперени към тавана като синьо море, ширнало се под слънцето.

— Прав беше. Тя е в Намибия. Твърди, че е добре. Да не се притесняваме за нея. Ако сме искали да отидем, щяла да ни каже къде. Дава ми… напътствия.

— Моля?

— За Намибия. Не иска да каже точно къде е, но ни уверява, че ще бъдем в безопасност. Трябвало да се срещнем с някого в хотел, когато пристигнем. Той щял да ни каже повече.

— Тя е с онзи тип. Ангъс Неърн.

— Точно както ти се досети. Неърн й дал парите. Така изглежда… — Дейвид се приближи, а Ейми протегна ръка и го хвана за ръката. — От известно време Неърн опитвал да я убеди да отиде в Намибия.

— Така ли?

Ейми стисна ръката на Дейвид и каза:

— Искал да направи кръвни изследвания на нея и на семейството й.

— Защото са каготи.

— Разбира се. Тормозел я от месеци, обаче родителите й винаги отказвали, макар че им предлагал пари.

Косата й ухаеше на цитрусов шампоан. Дейвид я целуна по шията. Тя лекичко го отблъсна.

— А после, след убийствата, тя се уплашила. И явно тогава Ангъс Неърн отново й предложил сигурност — в Кампан тя се измъкнала тайно и прочела имейл от него. Предлагал веднага да я изведе от страната със самолет до някое много далечно място. Където никой не може да я намери. — Ейми сви рамене. — Не я виня. Последната каготка на света… И то в детеродна възраст.

— Освен Мигел.

Тя потрепери.

Той докосна лицето й.

— Може би и ние трябва да отидем там — отбеляза Дейвид. — На плажовете на Намибия. Може пък да е по-безопасно. Трябва да е по-безопасно. — Погали я по косата, обхвана бузата й с длан и от все сърце му се прииска да не се беше влюбвал в нея. Съзнаваше, че е опасно. Ако се гмурнеха в басейна, той можеше да си счупи врата, понеже още не знаеше колко е дълбоко. Отново я целуна, макар да не искаше. Целуна я, понеже трябваше.

Тя отново го отблъсна.

— Пише и още нещо. Което ми напомня…

— На какво?

— На онова, което ти е казал Хосе.

— По-точно?

Изражението на Ейми беше сурово.

— Тя го казва. Казва, че загадката, тази работа с Неърн, цялата история е по-голяма, отколкото можем да си представим, по-голяма от каквото и да било. Било свързано с холокост, с нацистите, с евреите… Не знам.

— Така ли пише?

— Нещо подобно — въздъхна Ейми. После внезапно и най-неочаквано се усмихна. — Е, или ще отидем. Или няма да отидем. Ела тук! — Вече пресягаше към копчетата на ризата му.

Обаче рязко почукване на вратата им попречи да се любят.

— Господине! Госпожице!

Дейвид тутакси се напрегна. Сковано и безмълвно погледна към Ейми с въпрос в очите: какво ще правим, а в отговор тя сви рамене — безпомощен и отчаян жест.

Той стана, преглътна страховете и се приближи до вратата.

— Кой е?

— Ако обичате. Вратата…

Притесниха се. Нямаше откъде да избягат. Не можеха да скочат от балкончето. Следващото почукване по вратата беше по-силно и по-настъпателно.

— Отворете вратата!