Белязани от Каин

45

2:58, 2:59, 3:00.

Нямаше и следа от него. Дейвид погледна към часовника на гарата.

3:02, 3:03, 3:04.

Ангъс стоеше до него, без да продума — като никога. По лицето му беше изписано напрежение. Ейми изглеждаше много умислена, потисната дори.

Какво ли знаеше? Беше видимо променена, откакто кацнаха в Амстердам и прекосиха Германия до гарата в Нюрнберг, където се бяха уговорили да се срещнат със Саймън. Защо? Може би подозираше, че той е кагот, или просто реагираше на промяната в неговото настроение, на неочаквано обзелата го силна тревога. На сдържаната му хладина, на резките промени в настроението му, докато тършуваше вътре в себе си за отговори, за утеха или за покой.

Беше престанал да се люби с нея. Вече не можеше да го прави. Преди бяха груби, игриви, страстни. А сега? Сега той си представяше как хапе бялата женска плът, до кръв.

Това беше пропаст и той трябваше да надникне в нея, трябваше да порови в душата си, да улови същинската си природа. Понеже се нуждаеше от последните си запаси и от хладнокръвие за критичните часове, които му предстояха. Критичните дни, критичните минути.

3:07, 3:08, 3:09.

Може би Саймън нямаше да дойде. Бяха изпратили един имейл от Амстердам и бързо бяха получили един от него с отговор: да.

В кутията на Дейвид имаше още един имейл, много учудващо послание — от Франк Антонеску. Възрастният адвокат на дядо му от Финикс направил свое проучване и чрез свой познат в данъчната служба — който явно му дължеше услуга — в крайна сметка, „след голямо побутване тук-там“, беше разбрал откъде са дошли парите.

От католическата църква.

Както пишеше Антонеску, парите „били платени не само на дядо ти, но и на още хора непосредствено след войната. Наричали ги «парите за Гюрс». Нямам представа защо. Приятелят ми от данъчните недоумяваше също като мен“.

Поредната греда от отговора във все по-извисяващата се постройка на разрешението на загадката. Обаче цялата сграда щеше да се види, когато стигнат до Збирох. И намерят резултатите на Фишер.

3:16, 3:17, 3:18.

Дали Саймън изобщо щеше да дойде? Може да му се бе случило нещо ужасно. Може би Мигел го беше докопал преди тях.

— Ето! — обади се Ейми.

През голямата чакалня към тях тичаше малко мърляв, задъхан, луничав рус мъж на около четирийсет години. Погледна Ейми и Дейвид…

— Дейвид Мартинес!

— Саймън Куин?

По-възрастният мъж, ирландският журналист, изгледа и тримата и се усмихна стеснително.

— Вие сигурно сте Ейми. А вие…

— Ангъс Неърн.

Ръкуваха се, запознаха се. После Дейвид и Саймън се вгледаха един в друг продължително и съсредоточено и осъзнаха колко е абсурдно да се държат толкова официално — осъзнаха го едновременно.

Прегърнаха се. Дейвид прегърна мъжа, когото виждаше за пръв път през живота си, като изгубен брат. Или като брата, който не бе имал.

После напрежението, спиралата на ужаса от цялата ситуация отново изникна на повърхността. Ейми им напомни, както неведнъж през последните три дни:

— Мигел все още ни преследва…

Страхът на Ейми от Мигел като че беше нараснал, откакто избягаха от Намибия. Дейвид допускаше, че тъкмо този страх задълбочава депресията й. Жестокостта на преследвача им смазваше волята й. Може би тя вече се бе примирила с победата на Мигел. В крайна сметка той винаги ги намираше, вероятно Вълка отново щеше да ги открие и да си свърши работата.

Освен ако първи не се доберяха до сведенията.

Бързо се качиха на колата под наем.

Ангъс отговаряше за картата. Изведе ги от предградията на Нюрнберг в хълмистата околност и после към чешката граница. Докато пътуваха, Саймън им разказа, че брат му е заложник на Ордена. Че са го отвлекли и го изтезават.

Дори от шофьорското място Дейвид прочете мъката в очите му. Мъката и вината. Няколко минути след изповедта на Саймън никой не проговори. В ръцете им се оказа съдбата на още един човек, на Тим.

Беше прекалено.

Наближаваха границата. Някогашната „желязна завеса“. Насред полето непотребни и ръждясали стърчаха изоставените караулки и стари рула бодлива тел. Обаче съвременната граница представляваше просто един ярко осветен стъклен кабинет — съвсем празен. Не се налагаше дори да си показват паспортите.

— Защо Нюрнберг? Защо се срещнахме тук?

Ангъс му обясни, че са искали да се срещнат в някой голям и анонимен град близо до границата с Чехия. За да объркат евентуалните преследвачи.

Саймън кимна.

— А този замък?

— Картата показва, че е в град Збирох. Обаче входът всъщност е на три километра от града, в селцето Псков. Нещо като тунел. Тунелът води до синагога в Псков.

Саймън отново кимна. Държеше се много сдържано.

Продължиха по пътя. Тук всичко беше по-прегърбено, мърляво и скромно. А от двете страни на пътя за Пилзен се бяха подредили трийсетина жени с къси поли и руси перуки.

— Проститутки — обясни Ангъс.

— Моля?

— Преди няколко години бях на конференция в Прага. Жените тук са работещи момичета… клиентите идват от Германия. Шофьори на камиони и бизнесмени. Освен това продават джуджета.

— Джуджета ли? — попита Ейми.

Шотландецът посочи един крайпътен магазин. Отпред беше подредена редица крещящо оцветени градински джуджета.

— Заради някакъв данъчен закон джуджетата са по-евтини тук, затова германците идват да си купуват от тук. Идват за проститутки и джуджета!

Той се изсмя сухо. Никой друг не последва примера му. Обаче Дейвид се зарадва, че Ангъс се смее. Шотландецът единствен сред тях, изглежда, имаше някаква положителна енергия, истински оптимизъм. Интересното бе, че интелектуалната му необходимост да разбере какви са резултатите на Фишер, чистото му любознание, себичното му желание да разбере дали е бил прав вдъхваха на всички сили да продължават напред.

Обаче не след дълго всички в колата се умълчаха отново, докато летяха на висока скорост по шосето към Пилзен. Ангъс държеше картата в скута си. Погълнаха ги гъсти гори. Лекият ръмеж се превърна в истински дъжд.

— Добре — обади се Ангъс. — Хайде да направим нещо! Хайде да помогнем на Саймън. Да му разкажем какво се случи досега. Горкият е журналист на свободна практика, трябва му история, за да си плаща ипотеката. Хайде да съберем всичко, което знаем.

Настроението в колата беше толкова напрегнато, толкова потискащо, толкова плашещо, че Дейвид приветства това импулсивно хрумване. Да говорят. Просто да говорят. За каквото и да било. И те го сториха: докато Дейвид шофираше, сглобиха парченцата от мозайката. А докато обсъждаха, Саймън нахвърляше записки в бележника си.

После журналистът се облегна. Гласът му бе пресеклив от напора на чувствата, но човекът поне успяваше да говори:

— Така, ето как виждам нещата. До момента знаем следното.

Дейвид усети потръпването на собствената си тревога — изпитваше нелепия страх, че Саймън ще се обърне, ще го посочи с пръст и ще каже: ти, разбира се, си кагот.

Саймън поде:

— Началото на загадката е отпреди три хиляди години, когато са пишели Библията във Вавилон. На различни места в Битие има абзаци, които намекват и за други човешки същества, не само Адам и Ева.

Ейми гледаше през прозореца. Наблюдаваше притеснено и съсредоточено колите пред и зад тях. Може би се озърташе за червен автомобил.

Саймън продължи:

— Проблемите, предизвикани от тези коварни библейски намеци, ни съпътстват от край време. Обаче в християнския свят назряват най-вече през петнайсети и шестнайсети век, по време на преследването на баските и на каготите.

Саймън стрелна с поглед Ангъс и продължи:

— Баските наистина са самобитни хора с уникален език, култура и общество, с необичайна кръвна група и така нататък. Вероятно народността им датира от праиндоевропейски времена — 30 000 години преди Христа. Те от край време са подложени на гонения, защото са… различни. Кулминацията на гоненията е по време на лова на вещици през периода 1610–1611 година, най-масовите изгаряния на вещици.

Наетият автомобил изпревари мъничка шкода, стара кола от комунистически времена. Отпред седяха фермер и дебелата му съпруга. Шкодата се движеше с трийсетина километра в час.

Саймън продължи:

— Случаят със загадъчните каготи е сходен, но много по-краен. Каготите са, или са били, мелези. Живеели в същите райони като баските. Всъщност са потомци на баските от браковете им с тъмните сарацински войници през осми и девети век. Поради това каготите отначало били доста изолирани в християнския свят, но освен това носели допълнителното и фатално клеймо на неверниците. Затова били подложени на преследване. През седемнайсети век тези репресии достигнали убийствена степен: каготите били приковавани на вратите на църквите. Едно от следствията на тези гонения е задълбочаването на генетичните проблеми в рамките на каготската общност…

— Вината не е тяхна — прекъсна го Дейвид.

Саймън се намръщи учудено и отвърна:

— Не, разбира се, вината не е тяхна. Но за жалост не е съвсем неоснователно, че са се прочули със склонността си към психотични разстройства, кретенизъм и дори канибализъм. Много каготи страдат от различни синдроми, които предизвикват странно и дори отблъскващо поведение.

— Затова ли наварският крал е заповядал да се проведат проучванията — за да се увери дали каготите наистина са „различни“?

— Да. Нещо повече, колкото и примитивна да е била науката по онова време, явно лекарите на краля са забелязали синдактилията, срастването на пръстите, и други физически проявления на наследствения генотип на каготите. Стигнали са до извода, че каготите действително са различни от другите хора, при това съществено.

Саймън отгърна страницата на бележника си.

— Откритието предизвиква тревогата на папата и на кардиналите му в Рим. Мисълта, че Бог може наистина да е създал Змийско семе, нов вид хора, различни човешки същества, хора, които не са хора, си е анатема. Тя застрашава устоите на общоприетото католическо верую, че човекът е създаден по образ и подобие на Бог. Как е възможно Бог да има две подобия? Две чеда? Разкриването на тази истина е не само основание за най-жестоки преследвания, но за християните и за европейците то би поставило под въпрос католическата теология.

— Всъщност цялата християнска теология — намеси се Ангъс.

— Затова църквата се опитва да прекрати преследването на каготите. По същата причина испанската Инквизиция решава да спре лова на вещици. Католическият елит иска християнското паство да остане единно. Баските и каготите ще бъдат върнати обратно в лоното на човечеството.

Да, някои среди в църквата продължават да се придържат към фанатичното учение за Проклятието на Каин. Особено сред по-нисшите свещеници, местните селяни и в някои от по-строгите религиозни ордени като този на доминиканците.

В желанието си да избегне разкола Ватиканът се съгласява на компромис. Най-противоречивите документи, свързани с проблема — с изгарянията на вещици, с кръвните изследвания на каготите и с последвалите папски помирения — не са унищожени, а тайно се съхраняват в старите архиви на доминиканския университет в Рим, Ангеликум. Векове по-късно са внимателно пренесени в чисто нов манастир в Централна Франция.

— Построен специално за целта — прекъсна го Ангъс, — като хранилище на тези документи. Така ли е?

— И като шедьовър на функционалността — отговори Саймън. — Толкова отблъскващ, че там хората губят разсъдъка си.

Ейми все така гледаше през прозореца. Жилетката се беше свлякла от раменете й, оголвайки загорялата от слънцето кожа. Златиста, мека, примамлива.

Дейвид забоде поглед в пътя. Саймън разлисти бележките си.

— През 1907 година блестящият млад германски антрополог Ойген Фишер пристига в богатата на диаманти и относително безлюдна германска колония в Югозападна Африка, днешна Намибия. Той върви по стъпките на своя кумир, прочутия британски учен и основател на съвременната евгеника Франсис Галтън.

Фишер е смаян от онова, което открива. Изучавайки койсаните — „бушмените“ от Калахари, и техните родственици бастерите — потомци на бушмените и холандските заселници, Фишер установява, че в съвсем недалечното си минало човечеството… вероятно създало нов вид.

Ейми не продумваше. Дейвид не продумваше. Ангъс се усмихваше отнесено. Саймън продължи:

— Процесът на подразделянето на един вид на нови видове, разбира се, е от огромно значение за еволюцията. Но самият процес не е ясно дефиниран. Кога нова порода или род организми стават подвид и кога могат да бъдат определени като напълно различен вид? Генетици, зоолози и таксономи все още спорят по този въпрос, но никой не отрича, че процесът се случва.

Саймън отгърна нова страница.

— Досега обаче никой не е допускал, че възникването на нови видове, тоест специация, може да се случи на хомо сапиенс през последните няколко хиляди години. Както казва Ангъс, според някои специалисти относително неотдавна в Азия може да се е появил вид нисък човек, флоренски човек. Такива човекоподобни видове биха могли дори да обяснят библейските митове за не-адамовите хора, за които се споменава в първите редове на Битие. Истински народни спомени за дребни, подобни на джуджета човекоподобни.

Но това все пак е преди десет хиляди години. А когато Фишер изследва койсаните и бастерите, той се убеждава, че в онзи момент в Африка протича нещо много сходно на специация: или бушмените са нов вид, или са на крачка от това да се превърнат в такъв.

Това откритие затвърждава вече зародилия се в мисленето на Фишер расизъм. Подобно на мнозина учени от онова време той вярва, без изобщо да се смущава, в йерархията на човешките раси, като белите са на върха, а аборигените и чернокожите африканци са на дъното. Сега той поставя бушмените на още по-ниско стъпало, дори извън човешкото семейство.

Дейвид превключи скоростите, за да изпревари голям червен камион с надпис „Интеревропа“ отстрани, и попита:

— Но въпреки това този Фишер е харесвал евреите, нали? Общувал е със семейство Келерман.

— Да, интересното е, че Фишер не е антисемит — потвърди Саймън. — Той цени приятелството си с умни хора, особено ако те са богати и бляскави. Сприятелява се с династията Келерман, германски евреи, търговци на диаманти, които печелят милиони от богатите на минерали пясъци в намибийската пустиня. Това приятелство ще се окаже от огромно значение през следващите десетилетия.

Следваща страница.

— После, през 1933 година, на власт идва Адолф Хитлер. По време на пребиваването си в затвора като млад той вече е изчел жадно книгите на Фишер. А сега вече като фюрер Хитлер има възможността да наеме Фишер. Най-напред го прави ректор на Берлинския университет. След това, през 1940 година, изпраща Фишер в новия германски концентрационен лагер в Гюрс, близо до генетично интригуващата област на баските във Франция.

Адолф Хитлер си е наумил задача за великия учен. Да узакони нацистката расова наука. Затова на Фишер е наредено в Гюрс да събере най-интересните човешки генетични видове на едно място за усилени медицински проучвания — цигани и евреи, французи и баски, испанци и каготи.

Фюрерът се надява, че сравнявайки данните, придобити от тези хора, с данните, които Фишер вече е извлякъл от проучванията си в Намибия, любимият му учен ще създаде категорична, авторитетна и генетично доказуема расова йерархия: окончателно свидетелство, че германците са на върха, а евреите — на дъното.

Фишер постига удовлетворителен успех в това начинание. През първата година с вещата помощ на неколцина блестящи германски лекари той открива ДНК. Основата на съвременната генетика.

Саймън затвори бележника си.

— А какво е открил Фишер след това? — попита Ейми. — През втората си година в Гюрс? Кое е страховитото и ужасяващо откритие? Какво е?

Ангъс вече не се усмихваше, а се свъси.

— Ами… това е разковничето, това е главният въпрос. И точно това ще узнаем скоро. — Той огледа дъждовния път отпред. — Ако преди това не умрем.