Белязани от Каин

49

Саймън наблюдаваше втрещен. Мигел удостои Ангъс и Дейвид с кратка усмивка и с насочен пистолет. Терористът беше заобиколен от хората си, които носеха оръжия, туби с бензин и плоски сребристи пакети. Вероятно експлозиви. Заловиха се за работа в тъмните ъгли на подземието.

Дотолкова бяха погълнати от разплитането на историята, че дори не бяха чули как Вълка и хората му се приближават крадешком. И ето го тук.

Усмихваше се на Ейми.

— Ейми. Мила. Много ти благодаря, госпожице.

Тя също го гледаше втренчено, а гласът й прозвуча зловещо монотонно:

— Да… направих… каквото обещах.

Мигел се засмя — богат и печален смях. Дейвид усети в гърдите му да се надига гняв като надвиснала буря.

— Ти! Ейми? Ти? Предала си ни?

Тя не се обърна към него. Не можеше дори да го погледне.

Мигел се приближи към Дейвид. Дъхът му беше сладникав и миришеше на червено вино. Мирисът се примеси с вонята на бензина, с който хората на Мигел безмълвно заливаха сандъците. Дейвид тутакси си спомни — вонята на кладата в Намибия. Когато Ейми го спаси. А сега го беше предала.

Мигел кимна почти съчувствено.

— Да, разбира се, тя те предаде. Тя обича мен. Винаги ме е обичала. Какво значение има за нея твоят живот…

Без да обръща внимание на терориста, Дейвид заговори гневно и вбесено на Ейми. Тя се беше привела и избягваше погледа му, може би плачеше.

— Значи ти си била? През цялото време? Ти си им казвала къде отиваме? Намибия? Проклета кучка…

— Стига! — намеси се Мигел.

Дейвид отново изруга по адрес на Ейми, която се бе скрила навътре в сенките.

Усмивката на Мигел се стопи.

— Не я обвинявай. Тя е жена. Arrotz herri, otso herri.38 Освен това, Давидо, тя постъпи правилно, направи морален избор, права е. Понеже аз съм добрият. Героят. Ние сме добрите. Схващаш ли? Ние сме на страната на доброто. — Очите на Мигел леко потръпваха. — Ако информацията в това подземие стане достояние на други хора, тогава народи, раси, племена… ще са принудени да започнат война. Хора, които не са хора? Раса, която вероятно превъзхожда друга? Само си представи. Човешки родове се сражават помежду си. Расовите йерархии ще бъдат потвърдени. Нацистката наука ще бъде оправдана. А светът на многонационалните демокрации ще рухне.

— Но не можеш да спреш науката — обади се Ангъс. — Някой ден някоя лаборатория ще повтори тези резултати за геномното разнообразие, неизбежно е…

— Така ли, Неърн? — завъртя се рязко Мигел към учения. — Нима? Ние закрихме проекта на Станфорд. Ние затворихме „ГеноМап“. Всички каготи са мъртви, така че експериментите на Фишер не може да бъдат повторени. Ние спечелихме. Трябва да спечелим, нали не искаш да станем като животните — да се бием помежду си, непрекъснато да воюваме? Това ли искаш?…

Той огледа подземието — хората му поставяха експлозивите, пъхаха плоските и зловещи сиви пакети плътно до стените. Полетите с бензин сандъци бяха готови да пламнат.

— Добре. Почти приключихме.

Имаше ли начин да избягат? Дейвид бързо преброи колко са мъжете: седем или осем. Въоръжени, облечени с тъмни дрехи и безмълвно ефикасни. Приключваха със задачата си. Нямаше път за бягство. А и какво от това? Най-сетне ги бяха притиснали в ъгъла, бяха изгубили, а той, Дейвид Мартинес, щеше да умре, предаден от жената, която обичаше. Въпреки че беше открил истината. Щедра и горчива ирония.

— Готови ли сме?

Един от мъжете се обърна:

— Да, Мигел.

— Отлично. — Вълка отново се обърна към пленниците си. — Трябва да ви благодаря и задето ни помогнахте да намерим резултатите на Фишер. Хора, агенции и правителства ги търсят от десетилетия.

Мигел изгледа Саймън, после Ангъс и накрая Дейвид, сякаш се опиташе да прикове цялото им внимание върху следващите си думи, които изрече много старателно:

— Разбира се, вие си мислехте, че е църквата, нали? Смятахте, че е Орденът на Пий X, и затова решихте, че цялата църква е въвлечена задкулисно. Светата църква. — Той поклати глава с презрителна усмивка. — Е, може и да сме получили малко помощ, известно съдействие на някои нива… но наистина ли мислите, че Рим ще има парите, средствата и зверството да направи всичко това, да отнеме толкова много животи, а? Кардинали с пистолети и ракети? Наистина ли? Да? Смислено ли ви се струва? Искате ли да разберете откъде всъщност идват парите?

Лампата мъждукаше, въздухът беше застоял. Мигел продължи:

— Парите идват от много по-високо място. Да кажем… от Вашингтон, от Лондон, от Париж, от Йерусалим, от Пекин, и разбира се, от Берлин. Толкова много пари и помощ от Берлин. Има едно правителство, което смята за свой дълг и, да, за своя съдба да се погрижи нацизмът никога повече да не се прероди под каквато и да е форма. Готови са почти на всичко, за да изтрият срама на Германия и да спасят света от научния расизъм. Готови са да наемат всякакви фанатици и терористи например… и се стараят тези фанатици да действат от разстояние, на тъмно. За да осигурят на всички… да използвам тази звучна фраза — „достоверна опровержимост“.

Мигел отстъпи назад и продължи:

— Да… Дейвид, и ти… Ангъс Неърн… и ти, журналистът. Куин. Ясно е, че не можем да оставим всички живи. Затова ще останете погребани тук заедно с резултатите на Фишер завинаги. Nola bizi, hala hil.39 Проходът ще бъде залят с бетон. Кръчмата — съборена, а тунелът — запълнен. — Вдигна някаква кутия, копчето за експлозивите. — Ще имате най-величествената гробница. Което е добре за вас — ухили се той на светлината на фенерчетата. — Ама все пак ще сте мъртви.

Още докато последните му думи отзвучаваха, Ейми излезе от тъмния ъгъл. Лицето й беше оживено, оживено и гневно.

— Мигел, обеща ми да ги пуснеш.

— Излъгах, естествено.

— Но, Мигел, каза, че ще ги пощадиш заради мен… обеща ми…

Тя впери поглед в терориста. Той се начумери.

— Да не мислиш, че те обичам чак толкова? Малкото ми прасенце? Курвата, която се чука с американеца? А?

Лицето на Ейми беше осветено от парафиновата лампа. И сияеше, изражението й сияеше умолително.

— Но аз… никога не съм спала с Дейвид — заекна тя.

Твърдението й беше нелепо. Защо го казваше? Мигел махна пренебрежително с ръка.

— Не съм спала с него, Мигел — повтори тя. — И това е важно, понеже… понеже…

Ейми заекна и вдигна ръка към лицето си. Опитваше се да каже нещо, но не успяваше. Дейвид обаче видя в тъмното — другата й ръка беше върху корема. Закрилнически.

Дейвид осъзна в прилив на гняв.

— Не!

Думата прозвуча самотно, но толкова категорично, че всички се извърнаха.

— Бременна ли си? — попита той.

Мигел пристъпи напред.

Дейвид повтори, вперил поглед в Ейми:

— Бременна си. И знаеш, че бебето е от него. Знаеш, че е от него?

Това последно изтезание беше прекалено. По лицето на Ейми се стичаха сълзи. Тя кимна, хвана ръката на терориста и подръпна едрата тъмна длан на Мигел към корема си, долепи я до тялото си.

— Твое е, Мигел. Твое е.

Към примирението на Дейвид се добави и най-ужасната трагедия. Тя го беше предала, беше предала всичко, а сега и това? Озърна се настрани към Саймън и към Ангъс. И двамата чакаха, гледаха Мигел, гледаха Ейми, гледаха копчето за експлозивите.

— Значи имам син… — Гласът на Мигел прозвуча като плътен шепот, дрезгав и тържествуващ. — Значи имам син! Дете. Дъщеря. — Очите му грейнаха. — Гаровийо ще живеят… името им ще продължи да живее…

Той се отдалечи от нея, застана до един сандък и вдигна пистолета си.

— Ейми, заради теб просто ще ги застрелям. По-добре да умрат така, отколкото заровени живи. Ама че живот! Сега ще убия приятелите ти. За да им спестя страданието. Едва ли искат да бъдат погребани живи.

Мигел направи на Дейвид знак с пистолета. Другите мъже вече бяха приключили със задачите си и стояха мирно зад Мигел с ръце зад гърба. Бяха поставили експлозивите. Бяха готови и чакаха.

— На колене!

Дейвид поклати глава. Пистолетът настоя.

— На колене!

— Майната ти!

Мигел се приближи до Дейвид, положи силната си длан върху рамото му и го натисна към пода. Нямаше избор. Пистолетът беше на сантиметри от ухото му. Коленете му се подгънаха и той се строполи на бетонния под, коленичи в сумрака.

Ейми не откъсваше поглед от Дейвид. С блеснали очи. Той я прокълна с яден поглед. Ненавиждаше я. Приятно ли й беше да гледа? Възбуждаше ли се? Изобщо обичала ли го бе някога? Или винаги е обичала Мигел?

Мигел приклекна точно срещу Дейвид. Вдигна пистолета на десетина сантиметра от очите на осъдения на смърт. При тази последна усмивка терористът издаде напред устни, сякаш се канеше да изпрати идеалната въздушна целувка.

В този момент Ейми се провикна:

— Ще убия бебето. Престани. Веднага престани.

Дейвид диво стрелна поглед към ъгъла.

Ейми държеше ножа на Саймън, насочила острието към корема си. Стоманеният връх на острието беше точно над утробата й, насочен към нероденото бебе. Готов да се забие.

Дейвид погледна към Ангъс, който беше зяпнал втрещен.

Ейми повтори, този път по-силно:

— Пусни го, Мигел. Защото иначе ще убия детето. Твоят син. Последният кагот на света е в моята утроба. Ще го убия. Пусни ги да си вървят и после взриви това място, обаче ги пусни да си ходят.

Вбесен и ревящ, същински вълк, Мигел се изправи, спусна се към Ейми и се опита да хване острието, когато тя замахна към утробата си, готова да забие ножа, да убива…

— Лампата! — кресна тя в същото време на Саймън.

Но вече беше късно. Парафиновата лампа беше съборена върху дървените сандъци и се беше разбила в отсрещната стена. Пламъкът на лампата тутакси възпламени хартията и дървото, напоени с бензин. Подземието буквално избухна — извиха се пламъци, бълващи пушек, пронизаха въздуха, изсмукаха живота от подземието. Един от мъжете изврещя — косата му се беше подпалила. Мигел се опитваше да докопа Ейми. Тя крещеше… на Ангъс. Къде беше той? И тогава Дейвид видя. Ангъс замахна с едно фенерче и го стовари върху черепа на Мигел. Ударът беше зловещо звучен — силно изтрещяване.

Случи се толкова бързо насред огъня и пушека, че Дейвид не видя как се развиха нещата нататък. Дали Мигел се бе строполил? Но къде беше Саймън? Въздухът беше прашен и гореше, хората крещяха силно, пламъците бяха буйни. Ейми? И тогава той чу някой да вика:

— Бягайте! Експлозивите!

Всички хукнаха. Тела, които тичаха хаотично. Всички се извърнаха и се завтекоха към прохода, обаче Дейвид се забави, завъртя се и видя: Мигел беше на пода и кървеше. Но се пресягаше към нещо там, долу, между миризливите парафинови пламъци. Терористът търсеше копчето за взрива. Дейвид беше по-близо и се помъчи да го докопа. Но закъсня. Копчето беше натиснато.

— Не…

— Дейвид! — изписка Ейми.

Викът й бе заглушен от странна експлозия — чудато накъсана и частична. Помещението се разтресе, а после дойде и ударната взривна вълна.

Сякаш сам Господ замахна силно и запокити Дейвид в ъгъла, тръшна го върху циментовия под. После пушекът и чернилката обгърнаха всичко.