24

Във въздуха вонеше на изстинали змиорки. Мъглата, бедничката, се промъкваше в стаята крадешком. Дейвид седеше в студа и мрака и размишляваше над думите на Хосе. После се окопити. Трябваше да поговори с Ейми. Да й разкаже всичко това.

— Ейми!

Гласът му отекна кухо. Опита отново:

— Ейми!

Къде беше тя? Не я беше виждал вече цял час. Трудно му беше да повярва, че Ейми е навън на дъжда.

Повика я отново. Гласът му изкънтя сред плесенясалата дървесина и по празния коридор. Нищо.

След бърз оглед установи, че на долния етаж няма никого: чуваше само неспирното търчане на плъховете, разбягали се пред него към всевъзможните противни дупки.

Ами в стаята, където спяха заедно? Той и Ейми. И където си говореха до късно посред нощ.

Трябваше да се качи по стълбите, да тръгне нагоре по стъпалата. Трополенето на стъпките му бе в синхрон с туптенето на сърцето му, когато отново повика Ейми — нищо, коридорът беше празен.

Бутна вратата и в този момент съзнанието му се изпълни: изненадващо и живо си представи как родителите му умират в колата си. Разбитата глава на майка му, тънката струйка кръв от отпуснатата й уста…

Може би същото се бе случило с Ейми. Всички близки хора му бяха отнети, всички.

Дейвид огледа стаята, която делеше с Ейми. Беше празна. Нямаше дори плъхове, нито гарвани, които да грачат на прозореца. Леглата все още бяха долепени, старата репродукция на някакъв йезуитски светец все още висеше накриво на обелената стена. От тавана се процеждаше влага като в бедняшка порутина.

Останала му беше само една спалня — стаята на Фермина и на Хосе. Не се съмняваше, че вратата е заключена и барикадирана срещу света.

Може би тя беше там?

Дейвид събра цялата си смелост, излезе в коридора и се провикна: Ейми… Ейми… Но тишината в отговор го задуши.

Това беше нетърпимо. Той копнееше да избяга, да открие истината и да намери Ейми, а после да избяга, да се махне от тази ужасна къща, от този потискащ паметник. Страданията и мъченията на каготите — жигосани, прокудени, унижавани — сякаш се бяха просмукали в тухлите и в хоросана. Дейвид искаше да намери Ейми и после да отлети.

Вдигна юмрук, за да похлопа на вратата. Щеше дори да я изкърти, ако трябва.

Само че го възпря глас точно зад него.

— Дейвид?

Той се завъртя. Беше Ейми.

— Къде беше?

— Долу — поклати глава Ейми, — в мазето… за да проверя…

— Какво?

— Тунелите. Chemins des Cagots. Забрави ли? Елоиз каза, че имало проходи, прокарани от каготите… и си помислих, че ако загазим, може да ги използваме… обаче намерих само изби…

Той положи ръце на раменете й.

— Хосе ми каза, разказа ми всичко… цялата история. Заключил се е там… с Фермина.

Дейвид кимна начумерено наляво, към вратата.

— Но защо?

Зае се да й обяснява.

И почти веднага спря. Разговорът беше прекъснат от страховит и непогрешим звук.

Изстрел. Последва още един изстрел.

В стаята на семейство Гаровийо.

Двамата хукнаха към вратата и заблъскаха по ръждясалите ключалки. Дървото и металът се съпротивляваха минута-две. Но дъските бяха проядени от червеи, бравите бяха много стари и вратата се нацепи и накрая зейна. Влетяха вътре.

Дейвид погледна и сърцето му се сви от горчиво отвращение. Ейми закри лицето си с ръка и се разплака.

Два трупа седяха на два стола.

Хосе и жена му.

Фермина Гаровийо беше застреляна първа от упор в слепоочието и страничната част на главата й просто липсваше. Отблъскващата рана бе отпечатана с кървава диря, плиснала по отсрещната стена. Хосе явно най-напред беше прострелял жена си и после беше насочил пистолета към себе си. Неговата рана беше още по-зловеща: цялата горна част на черепа му беше отнесена. Белезите от изгоряло по тънките му бели устни показваха как го е направил — как е пъхнал пистолета между зъбите си, дръпнал е спусъка и е пръснал мозъка си.

На тавана имаше още кръв, а стената отзад потвърждаваше самоубийството. Дейвид погледна за последен път сивкавата и подобна на желе материя в горната част на стола и усети, че започва да му се повдига.

Но защо?

Защо го бяха направили?

Отговор — отговорът — се появи незабавно. Заплашителното свистене на гуми навън.

Дейвид отиде право до прозореца и огледа мястото, а мускулите му се напрегнаха тревожно. И ето. Беше там. Причината за самоубийството на Хосе и на Фермина може би. Червена кола, която се движеше бавно между мокрите дървета. Мигел несъмнено беше вътре. Дейвид си спомни думите на стария Хосе. Някой ден той ще ме убие.

Ейми застана до Дейвид на прозореца. Изруга и потръпна едновременно.

Все пак имаше слаба надежда. Червената кола намали и спря, после отново потегли, но не накъдето трябва. Дейвид осъзна с лек прилив на оптимизъм, че вероятно Мигел все още ги търси. Вълка не знаеше къде е укритието, а просто обикаляше. Откога ли го правеше? Както и да беше открил, че са избягали в Кампан — може би изтезавайки Елоиз? — не беше научил точно къде е укритието.

Но нямаше да му отнеме дълго. Накрая щеше да забележи скритата отбивка. Мигел щеше да мине покрай храстите и да погледне в правилната посока. И да намери къщата. А после щеше да дойде и да ги убие. Бум. Бум. Бум.

— Пистолетът! — възкликна Ейми.

— Какво?

— Трябва да има пистолет.

Имаше право. Дейвид бързо огледа стаята за пистолета на Хосе. Старецът трябваше да има пистолет, за да застреля себе си и жена си. И наистина — на сивкавата светлина проблесна черен метал. Дейвид се пресегна между безжизнените крака на Хосе и взе пистолета. С него бяха произведени само два изстрела.

Взе го и насочи дулото към тавана.

За една безумна секунда всичко се завъртя шеметно в съзнанието на Дейвид: преди година той беше апатичен медиен адвокат. Отегчен, подсигурен и необяснимо тъжен. Пътуваше до работа с метрото, вечер у дома си притопляше пилешко къри в микровълновата, понякога пийваше по бира с приятел. Ако извадеше късмет, правеше безсмислен секс с жена, която не обича. А сега беше ужасен, гневен и преследван, обаче парадоксалното бе, че се чувства по-жив от всякога.

Сега му се живееше, страшно му се живееше. Искаше да открие по-дълбоките причини за убийството на родителите си и да отмъсти за смъртта им. Но най-напред трябваше да избяга.

— Градината отзад — каза Ейми, мъчейки се да възпре сълзите си. Беше силна и изглеждаше ядосана. — През градината към клисурата, а? Може да тръгнем натам.

Забързано излязоха от вратата и поеха по коридора. Влажните стари дъски скърцаха глухо, докато двамата слизаха долу към задната част на къщата, откъдето щяха да прекосят градината към гората. Обаче Ейми го дръпна назад.

— Чуй!

Той се заслуша — тя имаше право. Гласове. Навън в градината, може би от другата страна на зида, в горите.

— Не можем да рискуваме — прошепна Ейми напрегнато. — Как е пътят?

— Колата на Мигел е там.

Тя въздъхна безсилно… и уплашено. Дейвид усети яростта в гърдите си.

— В капан сме. Мамка му, в капан сме! Спипа ни натясно!

— Не. Мазето! — стисна го тя за ръката. — Сигурна съм, че долу има тунели. Хайде, ще ги намерим.

Ейми се обърна, двамата хукнаха по покрития с плесен коридор и завиха надясно. Под стълбите беше вратата към старото мазе. Дейвид посегна към бравата.

Ясно се чуваше тихото бучене на автомобилен двигател. Някъде навън в дъжда и насред развалините се движеше кола, пълзеше дебнешком покрай старите къщи на каготите и завиваше по отбивката към укритието. Гласовете навън, в горите зад къщата, още се чуваха. И приближаваха.

Вратата към мазето водеше към тъмни стълби, които се гмурваха в тъмния като в рог подземен свят на укритието на каготите.

Нямаха избор. Дейвид последва Ейми надолу по стълбите към мрака. Обърна се, плътно затвори вратата зад тях и тъмнината стана още по-плътна. Сякаш се давеха нощем.

— Ейми…

— Да!

— Добре ли си?

— Това е подът… струва ми се.

Дейвид извади телефона си, включи го и използва светлината от екранчето като фенер — слабото сияние освети кънтящото черно подземие. Той се огледа в тъмното.

— Чакай.

Ейми вдигна пръст към устните си. Застинаха неподвижни и безмълвни. Уплашени. Ясно се чуваха мъжки гласове. Вътре в къщата.

— Избите!

Дейвид присви очи. Сега, когато зрението му се приспособи, видя истинските размери на мазето. Беше огромно — с висок таван, обширно, простираше се в мрака като същинска средновековна тъмница. Може би тук бяха съхранявали огромни количества храна, когато се налагало каготите да се укриват.

В главното сводесто помещение имаше поредица от масивна врати от дърво и желязо, които вероятно водеха към още тъмни и влажни складове. Три от вратите бяха отворени, две — затворени.

— Трябва да претърсим… местата…

Надникнаха в първото мазе. Тук беше толкова студено и лепкаво, че дъхът им увисваше във въздуха — привидения на изречените думи. Дейвид освети с екранчето на телефона си. На трегера беше издълбано гъше краче. Знакът на Каин. Дейвид бързо завъртя светлината насам-натам, но помещението беше празно. Покрай стената имаше тясна каменна пейка, също празна. Усещаше се лек мирис на граниво.

Горе се чуха още шумове. После по стълбите затрополиха обувки. Мъжете претърсваха горните етажи на къщата. Щяха да намерят Хосе и Фермина. И това вероятно щеше да ги забави. Дейвид се помъчи да не размишлява над реакцията на Мигел. Щеше да се натъкне на отвратителната гледка на сложилите край на живота си свои родители и гневът му щеше да се разрази по-силен от когато и да било.

После терористът щеше да се досети и да слезе долу. И да намери вратата на мазето.

Дейвид се постара да овладее паниката си и се запъти към съседното подземие. То приличаше на първото — дълго, празно и леко зловонно. Тревогата му думкаше като барабан. И ускоряваше.

Дейвид навлезе още по-навътре, за да провери дали няма скрит изход. Нямаше. Третото подземие беше същото — никакви други врати. Вече се чуваше зловещият глас на Мигел — в коридора горе. Крещеше. Много скоро той щеше да забележи входа към мазето.

Бяха стигнали до четвъртото подземие, предпоследното. Беше запечатано. Металната врата беше висока и цялата прогнила.

— Пробвай я! — прошепна Ейми. — Трябва да…

— Дръж светлината…

Ейми взе телефона и го насочи, а Дейвид задърпа с неистова сила студената метална брава. Дръпна по-рязко, а после още по-рязко. Вратата започна да се плъзга съвсем бавничко. Скърцаше и се оплакваше, постепенно отстъпвайки пред отчаяните му усилия. Металът стържеше дразнещо по камъка и после изведнъж сякаш избухна — вратата зейна и отвътре се изля мътен поток от кафеникава вонлива течност, вълна от гъста и смрадлива супа, която беше толкова мощна, че повали и двамата на пода на мазето.

Плъзгаха се, плъзгаха се и се бореха за въздух в мръсната вода, а докато постепенно успокояващите се талази блъскаха и носеха Дейвид, той успя да види бели като кисело мляко откъслеци плът, застинали в гримаси човешки глави, влакнести отрязани ръце. Главите бяха полуразложени, космите по едно от лицата приличаха на ръждива кафеникава жичка, щръкналата кост на една ръка стърчеше от подобните на ремъци мускулни влакна…

— Ейми?

Тя се подхлъзваше в соковете на труповете и с мъка се задържаше на крака. Дейвид впери в нея ужасен поглед. И двамата бяха покрити с кафеникавозелена восъчна мръсотия. Дейвид не се сдържа и повърна — изригна съвсем мъничко в стичащата се течност, после повърна за втори път. Ейми кашляше свирепо, докато се изправяше на крака, после явно се успокои и затвори очи, отново ги отвори и посочи към тавана.

Гласовете горе звучаха по-рязко, по-наблизо и по-гневни, мъжете почти бяха приключили с претърсването на къщата. Тя прошепна:

— Последната врата… какъв избор…

Подхлъзвайки се в локвите, двамата приближиха към последната врата. Заедно дръпнаха бравата, но металът беше хлъзгав в мазните им ръце. По лицето на Ейми се изписа съвсем очевидният страх — ами ако и зад тази врата имаше течности и кости? — обаче не се оказа така.

Вратата се отвори много лесно. От другата страна се показа сухо и просторно помещение, а в дъното на сводестото подземие зееше… проход. Запречен от паяжини, дълъг и зловещ.

— Тунелът!

Ейми вече бе влязла и викаше Дейвид да я последва. Той спря, за да затвори вратата на подземието зад тях. Тихо, но категорично. Вратата нямаше да спре никого. Нямаше да спре Вълка. Можеше само да забави преследвачите им с няколко безценни минути.

— Така.

Коридорът беше твърде нисък, за да вървят изправени — налагаше се да приклекнат и да подтичват отчаяно като злочести едри насекоми.

Но най-сетне бягаха. Стъпките и гласовете заглъхнаха. Ала когато мъжете намерят вратата на мазето?

Дейвид насочи светлината от телефона наляво, после надясно и на мъждукащата светлина от екранчето се показаха разклонения на главния тунел. По тавана на най-близкия проход се точеше червей — тлъст и гърчещ се. Дейвид усещаше лепкавите течности по джинсите си — целият беше покрит с разлагащи се човешки тела, беше изпоцапан с петна от древна човешка мазнина. Желанието да повърне отново стегна гърлото му.

— Ето този — посочи Ейми полузадавено. — Върви наляво. Вероятно… със сигурност… би трябвало да води към горите…

— Хайде!

Тръгнаха, уплашено смълчани, докато някакъв тих шум не ги накара да спрат и да се замислят — през пръстта горе се процеждаше вода и капеше по калните стени.

— Река Адур? — попита Ейми. — Движим се в друга посока.

— Вече е твърде късно. — Дейвид сграбчи мократа ръка на Ейми. — Бързо…

Няколко метра по-нататък калният проход започна да се разширява и да става по-висок, докато не стана възможно да вървят почти изправени. Докато не стана възможно да хукнат.

И те хукнаха. Проходът изви наляво, после надясно и накрая спря пред няколко стъпала от спечена пръст. Над тях имаше капак.

— Може да води къде ли не — отбеляза Ейми. — В нечия къща. В пекарната.

— Ще ги изненадаме…

Дейвид изкачи стъпалата в пръстта и силно замахна с рамо нагоре, капакът започна да поддава, ивица светлина падна върху лицето му и люкът се отвори рязко и шумно. Той надникна, него пък го гледаха четири ухилени лица.

Какво?

Оказа се, че не са лицата на хора. Бяха четири парцалени кукли — кампанските mounaque. Семейството парцалени кукли, настанено на първия ред в църквата.

Куклите бяха вечно усмихнати. Хилеха се срещу изпоцапаното лице на Дейвид, докато той се измъкваше през люка, а после се надвеси над отвора и издърпа и Ейми горе. Тя се озърна.

— Църквата… разбира се.

Дейвид кимна.

— Най-добре да свалим тези дрехи… веднага… да ги съблечем и да използваме тези…

Посочи към куклите. След минутка вече се бяха съблекли, бяха извадили парите и другите си вещи и бяха навлекли обикновените дрехи на парцалените кукли, широките джинси и пуловери. Дейвид изрита дрехите, мъчейки се да си представи какви… неща… каква ли зловонна утайка… е докосвала кожата му.

— Добре ли си? — попита той.

Ейми бършеше глава с пуловера си, който бе съблякла. Потръпна.

— Боже, Дейвид! Какво беше… онова нещо? В мазето?

— Телесни течности.

— Моля?

— Ако съхраняваш тела в херметически затворено помещение векове наред, те се разлагат… по определен начин. Обаче…

— Втечняват се?

— Накрая. — Той огледа църквата, чудейки се какво да правят сега.

Ейми го притисна:

— Обясни ми!

— Труповете постепенно се осапуняват. Мастната тъкан не гние, а се разлага и от нея се образуват неразтворими съединения — сапуни. После с течение на вековете те отново се превръщат в… ами… — Той се опитваше да не мисли за това. — Нещо като бульон. С месо. Съжалявам. Но точно на това се натъкнахме…

— Откъде знаеш тези работи?

— Човешка биохимия.

Тя цялата трепереше.

— О, божичко! О, божичко! О, божичко!

Очите й бяха затворени и поглъщаха мъртвешката противност на всичко. Дейвид реши да не споделя с нея най-мрачните си страхове. Една от причините да съхраняваш човешки тела толкова старателно и предпазливо е, ако се опасяваш, че те са на сериозно болни хора. На заразноболни хора.

— Добре — отвори очи Ейми. — Добре съм. Обаче Хосе… — Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Горкият Хосе! А сега какво?

— Ще се омитаме от Кампан!

Той се промъкна до входната врата и я открехна. Двамата крадешком поеха по пътеката през обраслия двор на църквата към желязната порта. И се озърнаха вторачено. Не се виждаха нито хора, нито коли. Единственото човешко присъствие беше една самотна старица, която бързешком крачеше, понесла чадър, по сивата и пуста главна улица.

— Бягай…

Изхвърчаха от църквата, прекосиха скромната главна улица на Кампан, прехвърчаха покрай последната полуразрушена къща и после извън града… И продължиха да тичат.

Двайсет минути по-късно Ейми спря, подпряла ръце на коленете си. Задъхана, задавена. Едва не повърна. Дейвид спря изтощен и се озърна — бяха стигнали на кръстовище, където автомобилите прелитаха бясно, поели към главния път.

Но Ейми продължи да тича.

— Можем да стопираме! Трябва да тръгнем на автостоп…

— Накъде?

— Към Биариц. Някъде, където има много хора, тълпа, в която да се изгубим. Този път е за Биариц.

Той я последва, а тя изтича към шосето, вдигнала палец с надеждата някой да спре и да ги качи. Дейвид беше отчаян — кой щеше да им спре, по дяволите! Облечени като плашила, с уплашени лица, изцапани с някаква неописуема гадост.

Пет минути по-късно спря френски камион с ябълки, шофьорът се наведе над седалката и отвори предната врата. Двамата се качиха и отрупаха мъжа с благодарности. Той огледа дрехите им, подуши въздуха и после сви рамене. Подкара.

Бягаха. Измъкваха се по натовареното шосе за Биариц. Дейвид се облегна — ръцете го боляха, мислите му кръжаха — и зачака да изпита облекчение. В този момент нещо изпиука. Съобщение. Отупа нелепите си джинси — телефонът му! Беше забравил, че си е включил телефона, за да използва светлината — иначе през цялото време го държеше изключен, да не би Мигел да следи и неговия номер.

Докато измъкваше телефона от джоба си, Дейвид усети осезаемо силно противоречие, сблъсък със съвремието и с лудостта. Целият беше мокър с противните втечнени тела на многобройни мъртъвци, а телефонът му въпреки това пиукаше.

Пулсиращият на екранчето номер беше британски. Натисна копчето.

И проведе един от най-странните телефонни разговори през живота си. С някакъв журналист в Англия. Журналист на име Саймън Куин. Телефонният разговор продължи един час и когато приключи, вече бяха навлезли дълбоко сред възвишенията на Гаскония и бяха съвсем близо до Канбо ле Бен.

Дейвид прекрати разговора. После набра случаен номер и веднага щом му вдигнаха, отвори прозореца и изхвърли с неистово облекчение мокрия и изкалян телефон във високата трева край пътя. Ако някой проследяваше разговорите му, щеше да ги проследи до Канбо ле Бен.

Ейми спеше на седалката до него. Шофьорът на камиона страстно пафкаше цигара, без да им обръща внимание.

Дейвид се облегна и се замисли. Обаждането на журналиста. Какво означаваше то? Убийствата във Великобритания? Учените? Генетиката?

Деформациите?

Загрузка...